Елиз Тайтъл
В името на Пийт (11)

Десета глава

— Дано не сте си помислили, че е нахално от моя страна да ви поканя на обяд, докторе — каза с престорена свенливост Джесика. Беше положила доста усилия да изглежда добре и то специално заради Бенджамин Ейнджъл.

— Първо, можете да ме наричате Бен. И второ, поласкан съм от вашата покана. Трябва да ви призная, че тъкмо набирах кураж да ви се обадя за същото нещо. Но вие изпреварихте.

— Събирали сте кураж? За да поканите една възрастна дама на обяд? — Тя звънко се засмя.

Бен не намираше, че Джесика е стара. Дори напротив. Отдавна не беше срещал зряла жена, която да е толкова привлекателна и жизнена. А днес направо изглеждаше красива в семплата си, елегантна рокля. Жалко, че го беше поканила на обяд само за да обсъдят Питър и Елизабет.

Джесика огледа старомодната чайна.

— Приятелката ми Маргарет каза, че това място е много приятно. — Малкото уютно помещение с карирани покривки и вази с маргаритки по масите притежаваше старомоден чар.

— Трябва да благодарите на приятелката си, че ви е насочила насам. От трийсет години живея в Чикаго и никога не съм попадал на това прекрасно кътче.

— Значи и на двамата ни е за първи път.

Бен отвърна на усмивката й и усети, че се изчервява.

Сервитьорката пристигна:

— Специалитетът на деня е „Бьоф Строганов“ с ориз, зеле и фасул… — започна тя.

— Чудесно — отвърнаха Бен и Джесика едновременно. Всъщност, в момента и двамата не мислеха за храната.

— Харесва ли ви Чикаго? — попита той.

— Обиколих магазините. Щеше ми се да видя езерото Мичиган отвисоко, но имаше мъгла.

— Трябва да го видите по здрач. Гледката е невероятна. И много романтична. — Бен отново се изчерви. За бога, не беше се изчервявал от години! Какво ставаше с него? Дали наистина нямаше да се окаже, че заболяването на Питър Форчън е заразно?

Джесика разстла салфетка на коленете си.

— Да, мисля, че ще е добре за Питър и Елизабет да я видят. — За своя изненада тя добави. — Не че романтиката е препоръчителна само за младите…

Гъста червенина плъзна по лицето й.

Бен взе лъжицата, после отново я остави на масата и измърмори:

— Да, съгласен съм с вас.

Джесика се засмя. Усети, че ще има продължение. Не й се наложи да чака дълго. Бен срамежливо подхвърли.

— Вечерта ще бъде ясна. Ако човек иска да види града и езерото нощем, довечера ще е най-подходящото време за това.

Лицето й прие замислено изражение. В стаята беше хладно, но Бен усети, че се изпотява.

— Ако нямате нищо против, мога да ви покажа гледката — предложи плахо той и бързо добави. — На вас и на приятелката ви, разбира се.

— Чудесно! Само че тази вечер Маргарет събира гости у дома. На партия бридж.

— Бридж — повтори Бен.

Настъпи напрегната пауза.

— Аз лично никога не съм харесвала тази игра — каза Джесика накрая.

— Значи няма да играете?

Джесика се усмихна ослепително.

— Не. Ще дойда с вас, Бен.

Поръчката пристигна. Те се хранеха и весело бъбреха, без нито веднъж да споменат за „децата“. Джесика подхвана темата едва когато донесоха чая.

— Говорихте ли днес с Елизабет?

Бен кимна.

— Каза, че смята да прекара почивните дни извън града.

— Сама ли?

— Да, наблегна на това.

— О! — възкликна Джесика разочаровано. — От всичко, което Тру ми разказа, си помислих, че може би…

— Когато говорихме тази сутрин по телефона, останах с впечатление, че Елизабет не е в настроение.

— Когато Питър се върнал в хотела, Тру все още бил буден, но не успял да изкопчи нито дума от брат си. Пийт просто го подминал и се заключил в стаята си. Труман излязъл в единайсет тази сутрин, Питър още спял. Или се е преструвал, че спи.

— Какво може да се е случило? — попита Бен.

Очите на Джесика блеснаха.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Мисля, че всичко е минало… прекалено добре — кимна Джесика.

— Наистина не разбирам — въздъхна Бен.

— Няма нищо сложно за разбиране, Бен. Просто всичко е минало толкова добре, че и двамата са изпаднали в паника.

— В паника?

— Да. Заради това, че са влюбени един в друг. Елизабет се готви да замине за Ню Йорк, където я очаква голяма и отговорна работа. Питър е обрекъл себе си на компанията и смята, че само бизнесът има значение за него. Но ето, че са хлътнали до ушите. Пийт се разкъсва между любовта и…

— … богатството — завърши Бен през смях. — А Елизабет се разкъсва между любовта и монашеския живот на главен лекар. Горката Елизабет! Самотата не е задължителна, за да бъде човек и добър специалист. Напротив…

Джесика въздъхна.

— Бедният Питър. Въпреки цялото му богатство!

Двамата се засмяха.

— Трябва да направим нещо, Бен.

— Съгласен съм, Джесика.

Тя леко се наклони напред.

— Не знаете ли къде отива Елизабет през почивните дни?

Бен се поколеба.

— Не искаше да каже, но тъй като все още е на работа при нас трябваше да ме уведоми за мястото, където можем да я открием ако се наложи. Накара ме да й обещая, че няма да казвам на Питър.

— Разбирам — промълви Джесика.

— Но не съм обещавал да пазя тайната от всички…

 

 

— Идвам — извика Питър и се затътри към входната врата.

Джесика нахлу в апартамента и огледа внука си с неодобрение.

— Изглеждаш така, сякаш са те драли котки, Питър. Кога за последен път си се бръснал? И защо си по пижама? Минава един часа!

— Знам, че е един часа, бабо. Бръснах се вчера, а съм все още по пижама, защото работих цяла сутрин и не ми остана време да се преоблека. Всъщност, не очаквах никого.

— Дори и Елизабет?

Сега беше ред на Питър да погледне остро баба си.

— Особено Елизабет.

Джесика сви рамене.

— Още по-добре.

Питър се закова на място.

— Какво означава това?

— За бога, Питър. Първо, тази жена те взема за наркоман и ненормален. После научава кой си и най-нахално започва да те преследва. Видях онази снимка във вестника…

— Елизабет не ме преследва най-нахално. Тя не иска богатството ми или нещо подобно!

— Не се ядосвай толкова. Просто казвам, че не е твоят тип.

— А какъв е моят тип? Доколкото си спомням, ти смяташе, че и Лидия не е моят тип.

Джесика се запъти към бюрото и погледна към пръснатите по плота листи. После бавно се обърна към Питър. Сърцето й трепна. Изглеждаше толкова изморен и объркан!

— Искаш ли да ти предложа някакъв определен тип?

Питър се отпусна върху канапето.

— Не. По-добре ми е без жена. Погледни каква каша забърках. Станах за смях пред хората. За малко отново да се обвържа. И този път нямаше да има кой да ме измъкне. — Той разтри слепоочия. — Все пак Елизабет има малко повече разум от мен. Наистина щях да се чувствам… чудесно до нея.

Питър знаеше, че ако Елизабет също му беше признала, че го обича, нещата щяха да се развият другояче. Да, каза си той, тя му беше направила истинска услуга. Още когато изрече признанието си, Питър разбра, че е направил огромна грешка. И въпреки това, ако Елизабет беше протегнала ръце към него, ако не беше се разплакала… Да, той наистина й беше задължен. Защо тогава се чувстваше толкова нещастен?!

Питър се облегна назад.

— Опенхаймер ще разбере, че независимо от всичко, аз съм човекът, на когото трябва да продаде компанията си. Няма да допусна някои дребни… недоразумения да развалят цялостното впечатление за мен и за „Форчън Ентърпрайзис“. Сигурен съм, че ще успея да го убедя.

— Разбира се, че ще успееш. Но ако бях на твое място, щях да изляза извън града за почивните дни, вместо да се ровя из разни книжа и боклуци. Иди на някое тихо място. Почини си. Възстанови душевното си равновесие. Ведрината и спокойствието са точно това, което… — Джесика за малко да каже „докторът препоръчва“, но навреме се усети и спря.

Питър се канеше да протестира, но му хрумна, че всъщност идеята на баба му не беше чак толкова лоша. Почивка извън града щеше да го успокои. Така и Елизабет щеше да бъде по-далеч. Дали разстоянието можеше да му осигури мечтаното душевно спокойствие? Питър се съмняваше, но реши да опита.

Джесика наблюдаваше внимателно как се сменя изражението на внука й. Не трябваше да пропуска удобния момент.

— Защо не се обадиш до рецепцията? Може би ще ти предложат подходящо място. Около езерото, да речем. Ще се разхождаш, ще плуваш, ще ловиш риба…

Питър обичаше разходките, плуването и риболова. Хей, можеше да улови някоя огромна сьомга! Това щеше да впечатли Опенхаймер. Старецът беше запален по тези неща.

Питър набра номера на рецепцията и се усмихна на баба си. Тя се почувства виновна, но и за момент не изпита съмнение, че постъпва правилно.

Преди да напусне хотела, Джесика се спря пред рецепцията, усмихна се одобрително на момичето на рецепцията и му връчи солиден чек. Денят започваше добре. Сега трябваше да отиде магазина и да си купи нова рокля. Доктор Бенджамин Ейнджъл трябваше да загуби способността си да говори, щом Джесика изгрееше на хоризонта.

 

 

Елизабет взе малко багаж — чифт дебели чорапи, въдица, детективски роман и комплект дрехи за преобличане. Смяташе прекара почивните дни в разходки и четене. И да не мисли за… Не, дори нямаше да спомене името му.

Тя пристигна в комплекса от къщички под наем и с облекчение забеляза, че на паркинга има само няколко коли. Когато се обади, за да запази стая, я информираха, че всички места са вече запазени. За щастие две малки бунгала на самия бряг на езерото бяха свободни и Елизабет нае едното. В него имаше кухненски бокс дори камина. Въпреки че можеше да се храни в ресторанта на комплекса, предпочиташе да си готви сама.

— Искам тишина и спокойствие — обясни тя на управителя.

— Няма да имате никакви проблеми в това отношение — увери я той.

— Нима? След като всичките ви стаи са пълни?

Управителят се засмя.

— Само четири. В тях са отседнали група туристи, които по цял ден са на поход. Когато се връщат, вечерят и веднага лягат да спят. Те няма да ви пречат.

— А съседната вила? — предпазливо попита Елизабет.

— Свободно е. И няма изгледи да бъде заето, след като уикендът е вече започнал. Можем да ви предоставим малка моторница за разходки по езерото. Обикновено с нея разполагат наемателите на двете бунгала, но след като нямате съседи, лодката ще бъде изцяло на ваше разположение.

Елизабет спря колата си на празното място до вилата и огледа околността. Точно това й трябваше.

Тя излезе от колата. Лекият вятър, идващ откъм езерото, погали лицето й. Елизабет се протегна и вдиша дълбоко свежия въздух.

Нейната вила беше на хвърлей от другата, но това не я притесни. Какво значение имаше това, след като беше празна? Тя влезе в малката къщичка. Вътре беше чисто и подредено, макар и леко задушно. Елизабет отвори прозорците и започна да разопакова багажа си. Щеше й се да се повози на моторницата, но се чувстваше изморена. По-добре беше да полегне. Тя свали дрехите си и се пъхна под завивките.

 

 

Макар че вилата беше последното място, останало незаето, Питър с радост прие да се настани в нея. Предпочиташе вила пред хотел. Така щеше да има възможност да се усамоти. Нямаше да се налага да осъществява контакти с другите гости на комплекса. Беше решил тези два дни да общува единствено с природата.

Денят напредваше. Питър се запъти към вилата си. Внезапно пред погледа му се появи още една вила, съвсем близо до неговата. Дали беше заета? Искрено се надяваше да не е. Приближи къщичката и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Нямаше признаци на живот, с изключение на отворените прозорци. Погледът му се премести върху малката моторна лодка, вързана за дървения кей. Съседът му явно не беше рибар или пък беше дошъл със своя собствена лодка. А може би беше запален турист. Ако въобще имаше съсед. В крайна сметка едни отворени прозорци още не означаваха, че вътре се е настанил някой. Сигурно управителят беше наредил да се проветри…

Питър реши да не се занимава с това. Щеше да остави багажа си, да вземе моторницата и да влезе навътре в езерото. Ако късметът му се усмихнеше, можеше да хване и някоя голяма риба. Той влезе в малката дневна и се огледа. Едната стена беше заета от готварска печка, хладилник и мивка. Стаята можеше да се ползва като кухня. Въздухът беше тежък и застоял. Питър отвори прозорците. Във вилата нахлу свежият полъх на езерото. Времето беше топло и слънчево. Той се преоблече. Преди да тръгне насам, си беше купил няколко фланелки, чифт къси панталони и още една спортна риза. Не искаше да взема тревистозелената, която купи предния ден. С нея го свързваха толкова спомени… Нима беше едва вчера? Часовете, прекарани далеч от Елизабет, му изглеждаха като години.

Образът й завладя съзнанието му. Питър едва устоя на желанието си да се метне в колата и да се върне в Чикаго при нея. И какво щеше да направи като пристигне там? Отново щеше да й каже, че я обича? Че не може да си представи живота без нея? Може би щеше да я помоли да не заминава за Ню Йорк? Или щеше да й обясни, че е готов да се откаже от всичко?

Питър притвори очи. Той не беше Адам. Компанията беше в кръвта му. Всичко, към което се стремеше, беше свързано бе „Форчън Ентърпрайзис“.

Но сега Питър искаше и Елизабет. Беше наясно, че въпреки цялото си богатство, не може да й предложи достатъчно. Единствено мисълта, че тя не смята да се обвързва, му носеше някакво успокоение. Дори той да беше готов да жертва всичко в името на любовта си, Елизабет щеше да му отговори отрицателно.

Той въздъхна. Импулсът да се върне в Чикаго беше преминал, но копнежът по Елизабет остана. Питър знаеше, че ще му коства доста време и усилия, за да го преодолее.

След малко моторницата го отведе навътре в езерото. Питър хвърли въдицата и затвори очи. Люшкането на лодката го унесе и той заспа дълбоко.

 

 

Следобедното слънце огря стаята. Елизабет се събуди и се протегна. После стана от леглото и се отправи към прозореца. Внезапно застана нащрек.

— По дяволите! — промърмори тя. Малката моторница плаваше в средата на езерото. Първата й мисъл беше, че лодката не е била завързана както трябва за кея и лекото вълнение я е отнесло навътре. Елизабет изтича навън, забравила, че е само по бельо. Ако моторницата влезе по-навътре, тя нямаше да успее да доплува до нея. Добре, че времето беше меко. Имаше изгледи водата да не бъде много студена.

Елизабет скочи в езерото и потръпна, но постепенно тялото й свикна с температурата на водата. Тя бързо заплува към лодката. Сутиенът й се разкопча и се замята пред нея. Тъй като само й пречеше, Елизабет го захвърли в езерото. Не си спомняше дали е сложила друг в багажа си, но сега нямаше време да мисли за това.

Питър тъкмо се събуждаше, когато лодката рязко се наклони надясно. Той широко отвори очи. Слънцето го заслепи. Вероятността да е излязла буря отпадна. Явно лодката се беше наклонила сама. Чу се плясък. Питър трепна. Дали не беше голямата риба, която очакваше да улови? Той хвана здраво въдицата. Моторницата отново се разклати. Две ръце се хванаха за ръба. Не беше риба. Единствената друга възможност беше да е… русалка.

Когато главата на русалката се показа, се разнесе вик на изненада. Питър едва успя да зърне червенокосата нимфа, преди тя да се гмурне обратно във водата.

Питър се надвеси над борда. Не можеше да бъде вярно. Това беше сън! Сигурно още не се е събудил. Елизабет, изплуваща от дълбините на езерото, със сигурност не беше реалност.

Миг по-късно тя отново се появи на повърхността, като кашляше и плюеше вода. С положителност не беше сирена. И не беше сън.

— Елизабет? — възкликна Питър, не вярвайки на очите си.

— П-питър? — заекна тя.

— Какво правиш… — започнаха двамата в един глас, но преди да завършат изречението, вече знаеха отговора. Бяха им заложили клопка. А те като наивни деца бяха попаднали в нея.

— Не искаш ли… да се качиш на лодката? — предложи Питър.

Елизабет продължаваше да се крие под водата.

— О, не… не. Така ми е добре.

— Но устните ти са посинели от студ, Елизабет! И започна да става хладно.

— Не… благодаря. — Елизабет се хвана с една ръка за ръба на лодката, за да си почине малко. Беше преплувала голямото разстояние, без да спре. — Упражнявам се… За да… бъда… във форма.

— Не мислиш да плуваш до брега, нали? — Питър здраво хвана ръката й. — Това е истинска лудост. Настоявам да се качиш при мен. Веднага ще те откарам обратно.

— Не… Наистина.

Питър не я слушаше. Той продължаваше да стиска едната й ръка и затърси другата под водата.

— Питър, моля те, недей.

— Това нищо не значи, Елизабет — настоя Питър и се наведе още по-надолу, за да я измъкне, но залитна и се намери във водата. Сега разбра защо тя отказваше да се качи в моторницата.

— Доплувах дотук, защото мислех, че лодката е празна — каза Елизабет и прикри с ръка голите си гърди.

— Аз пък си помислих, че си русалка — призна Питър. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— Чувствам се наистина… глупаво — насила се усмихна тя.

Питър протегна ръка и приглади мократа й коса. После ръката му се плъзна към рамото й.

— Наистина си чудесна, Елизабет.

Сърцето й лудо заби.

— Случайно да ти се намират сухи дрехи на борда?

— Не, но ще ти дам ризата си — отвърна той и се наклони към нея. Гърдите й се вдигаха и спускаха под самата повърхност на водата.

— Наистина ли… Пийт? — разтвори устни тя.

— Да — потвърди Питър и нежно я целуна.

Елизабет обви ръце около тялото му. Той здраво я взе в прегръдките си и двамата спряха да се целуват едва когато се оказаха под водата.

Покатериха се в лодката. Питър свали ризата си, но Елизабет не прояви интерес към нея. Вниманието й беше изцяло насочено към мускулестите му гърди. Сякаш нищо помежду им не беше се бе променило. Ръцете на Питър я галеха и тя разбра, че в момента единствено желанието им имаше значение.

Усети устните на Питър върху шията си.

— Елизабет, всичко е като в сън! — прошепна той. Ръката му смъкна бикините й и се плъзна между бедрата й.

Елизабет простена.

— О, Питър, така всички сънища се превръщат в…

Той я целуна. Желаеше я до полуда. Тя се притисна към него. Гореше от страст. Въпреки това Питър се отдръпна.

— Аз… Не съм подготвен. Нямам… нищо под ръка.

— За мен е напълно безопасно, Пийт.

— Сигурна ли си, Лизи?

Тя обви шията му с ръце и го придърпа към себе си.

— Толкова сигурна, колкото и че те обичам.

Ето, най-после го каза. Думите просто се изплъзнаха от устните й.

Очите на Питър се навлажниха. Той зашепна:

— О, Лизи… Лизи… Надявам се да не е сън.

После дълбоко проникна в нея.

 

 

— Пийт, чувстваш ли се… мокър?

— Какво? — промърмори разсеяно той и продължи да гали топлото й тяло.

— Наистина, Пийт, струва ми се, че лодката е пробита. — Елизабет се надигна и възкликна: — О, виж, май съм права! Лодката пропуска вода.

Питър се обърна и също погледна.

— Да, права си.

— Най-добре да тръгнем към брега, преди да сме потънали.

Питър седна.

— Стана хладно — промълви Елизабет и потърка голите си ръце.

— На мен ми е все още топло — усмихна се Питър. — Ако искаш, облечи…

Той спря и огледа тревожно лодката.

— Ризата ми? Къде е ризата ми? И… останалите дрехи?

Елизабет също се огледа.

— Бяхме доста нетърпеливи да те съблечем — припомни си тя. — Трябва да сме ги… изхвърлили зад борда.

Питър се усмихна.

— Е, само след минута ще бъдем на брега, а там ни очаква топла постеля и легло, което не се люлее.

— Чудесно — каза Елизабет.

Питър посегна да запали мотора. Не се чу никакъв звук. Той опита отново, но резултатът беше същият.

Елизабет уплашено го наблюдаваше. Лодката продължаваше да се пълни и водата вече покриваше глезените им.

Питър отчаяно погледна към брега. Нямаше да е лесно да се доберат дотам с плуване, но моторницата със сигурност щеше да потъне, така че друго не им оставаше.

Елизабет започна да гребе вода в шепите си и да я изхвърля навън, докато Питър направи още няколко неуспешни опита да запали двигателя.

— Няма дори весло — изпъшка той.

Слънцето вече залязваше, а лекият ветрец, така приятен допреди час, сега остро ги пронизваше. Елизабет потръпна.

— О, Пийт, опитай пак! Може би моторът има нужда от малко почивка.

Питър се усмихна окуражително и хвана стоманената жица. Последва силно дърпане, но двигателят не издаде нито звук. Внезапно Елизабет го хвана за рамото и го разтърси.

— Виж, Пийт! Лодка! Помахай им. Трябва да разберат, че сме в опасност! — Елизабет се изправи и силно започна да маха. Не я беше грижа, че е гола.

Лодката се насочи към тях. Беше управителят на комплекса. Той им помогна да се прехвърлят при него и им подаде по едно одеяло. После се подсмихна под мустак:

— Виждам, че двамата съседи вече са се сближили.