Елиз Тайтъл
В името на Пийт (2)

Първа глава

— Не е ли по-добре да побързате, господин Форчън? Полетът ви за Чикаго е след по-малко от час.

Питър Форчън разсеяно кимна на секретарката си и продължи да прелиства дебелата папка върху бюрото си.

— Искам просто да се уверя, че разполагам с последните данни за фирмата на Опенхаймер. — Той извади няколко закачени кламер листа. — А, ето.

Телефонът иззвъня. Ронда — секретарката, вдигна слушалката и рязко каза:

— Кабинетът на президента на компанията. Слушам ви. — В следващия миг тя вдигна вежди, погледна многозначително шефа си и закри слушалката с длан: — Брат ви — прошепна Ронда. — Да му кажа ли, че вече сте излязъл?

Питър се намръщи и посегна към слушалката.

— Здравей, Труман, тъкмо излизах — каза той и хвърли последен поглед към документите, преди да ги върне обратно в папката. — Това е третото ти обаждане тази сутрин. Ще се успокоиш ли най-после? Всичко е наред.

— Не се и съмнявам, големи ми братко — опита се да се пошегува Тру, но не успя да скрие тревогата в гласа си.

Питър въздъхна.

— И двамата знаем, че Опенхаймер е костелив орех. Да не говорим за това, че е надут и с пуритански възгледи. Но също така знаем, че вече е решил да сключи сделката именно с мен.

— Мислиш ли, че неговите хора са надушили нещо за женитбата? — попита Тру предпазливо. Знаеше, че брат му мрази да се споменава за тази негова краткотрайна злополучна връзка.

— Не беше женитба, а фиаско. Освен това беше анулирана, ако си спомняш. Преди цели седемнайсет години.

— Точно така. Но ако беше научил, старият Опенхаймер веднага щеше да те дисквалифицира.

Питър стисна устни. Проследи как Ронда дискретно събира документите и ги поставя в дипломатическото му куфарче, после прекосява стаята и крадешком поглежда часовника си, докато приготвя чадъра и черната му филцова шапка.

— Наистина трябва да тръгвам, Тру, иначе ще изпусна самолета.

— Да, много е лошо, че точно сега самолетът на компанията е извън строя и се налага да ползваш услугите на редовните аеролинии. — Тру пое дълбоко въздух. — Ще ми се обадиш, след като мине деловата ти среща, нали?

— Разбира се. — Питър се канеше да се сбогува, но нещо го спря. — Слушай, ако Опенхаймер имаше нещо против моята лична или професионална репутация, той нямаше да насрочи тази среща. Така че престани да се тревожиш!

— Добре, добре. Просто се страхувам да не се случи нещо непредвидено.

Върху лицето на Питър се появи самодоволна усмивка.

— Стегни се, Тру! Какво би могло да се случи?

 

 

Когато Питър слезе на улицата, бе започнало силно да вали. Той здраво стисна чадъра и решително се отправи към лимузината, която бе спряна до бордюра. Шофьорът го очакваше прав до отворената врата. Оставаха му да направи само няколко крачки и щеше да бъде в колата. За нещастие, точно в този момент се изви силен вятър. Шапката на Питър политна, а чадърът му се обърна наопаки и металните спици изпращяха.

Луис, шофьорът на лимузината, и Питър се втурнаха след шапката. Двамата я застигнаха почти едновременно, но в желанието си да я хванат, не усетиха как се блъсват един в друг. Питър загуби равновесие и полетя към мокрия тротоар, но успя да се подпре и не падна съвсем. По-точно подпря се с едната ръка, а с другата смачка до неузнаваемост шапката. Луис загрижено му помогна да се изправи.

— Добре ли сте, господин Форчън? Ужасно съжалявам. Вината е моя…

— Няма нищо, Луис, добре съм. — Питър захвърли разваления чадър в близкия кош за боклук. — Само че чадърът и шапката ми вече не стават за нищо. Просто ще трябва… да си купя нови от Чикаго.

Луис се наведе, вдигна с два пръста деформираната шапка, погледна я и със съжаление я пусна при чадъра.

Луис, като повечето хора, смяташе носенето на филцова шапка за превземка. Но точно тази шапка беше особено ценна за Питър, защото символизираше началото. Не беше се разделял с нея, откакто започна работа в бащината си компания. Току-що излязъл от колежа и баща му го бе назначил за завеждащ бизнес кореспонденцията.

Питър беше твърдо решен да се справи със задълженията си. Той вярваше, че е най-добре да започне от най-ниското стъпало и да премине през всички междинни звена, преди да заеме полагащото му се място на върха. Още от първия ден, в който започна работа, си наложи стил на обличане, който не промени през годините. Костюм на дискретно райе с жилетка, кашмирена вратовръзка, кожено дипломатическо куфарче и черна филцова шапка — всичко това се бе превърнало в негова запазена марка.

Особено шапката… Не беше суеверен, но чувстваше, че тя му носи късмет.

Дори бе склонен да мисли, че ако беше започнал да носи такава шапка-талисман още в колежа, може би нямаше да се забърка с хубавичката руса сервитьорка Лидия.

Питър седна на задната седалка в лимузината и приглади назад мократа си коса. Костюмът му беше прогизнал. Веднага щом пристигнеше в Чикаго, щеше да го даде на почистване. Би изтичал в кабинета да се преоблече, ако багажът му не беше вече в колата и ако имаше повече време. Откакто шапката му бе паднала, късметът бе започнал да му изневерява…

Питър се намръщи. Не трябваше да се поддава на суеверия.

Щеше да вечеря с Опенхаймер и неговия заместник Рон Джаспър. Ако пристигнеше навреме в Чикаго, щяха да му останат около два часа, за да се изкъпе, преоблече и да си купи нова шапка. Той положи куфарчето върху мокрите си колене и вдигна капака.

Лимузината не беше изминала и километър, когато попадна в задръстване. Питър така се бе увлякъл в четене на анализа за финансовото състояние на Опенхаймер, че мина почти цяла минута преди да разбере, че колата е спряла. Той погледна часовника си и потупа шофьора по рамото:

— Каква е причината за забавянето, Луис?

— Като че ли е станало някакво произшествие. Платното е доста хлъзгаво от дъжда. Ще видя дали не можем да се измъкнем.

Питър кимна. В гърдите му се надигна предишното тревожно чувство. Пред погледа му отново изплува смачканата шапка…

Няколко минути по-късно Луис успя да измъкне колата от задръстването и да поеме по странични улици. Питър леко се отпусна. Все още разполагаше с достатъчно време, за да хване самолета. Освен това беше абсурдно да смята, че нещата ще продължават да се развиват от лошо към по-лошо само заради проклетата шапка. Той се опита да се съсредоточи отново върху документите, но буквите и цифрите сякаш играеха пред очите му. Даде си сметка, че мислите му непрекъснато се отклоняват към Опенхаймер — не към магната, а към човека Опенхаймер.

Питър се беше срещал с него само веднъж няколко месеца по-рано, далеч преди Опенхаймер да реши да приеме офертата на „Форчън Ентърпрайзис“. Шейсет и седем годишният магнат беше стриктен и суров делови мъж. Никога не беше се женил и развеждал, и беше посветил целия си живот на изграждането на безупречна репутация на своята компания. Макар че срещата им беше кратка, Питър я преценяваше като успешна. Старият Опенхаймер дори беше подхвърлил, че Питър му напомня за самия него на младини.

Внезапно лимузината спря. Куфарчето падна и листата се пръснаха по пода.

— Извинете, господин Форчън! Шофьорът на колата пред нас спря на светофара в последния момент.

Питър безмълвно започна да събира документите.

Най-после пристигнаха на летището. До излитането на самолета оставаха десет минути. Питър затича към гишето за заверка на билетите, но поразен се спря. Опашката беше огромна. Луис задъхано го настигна и посочи електронното информационно табло. Какъв късмет! Полетът до Чикаго се забавяше с четирийсет и пет минути.

Питър облекчено въздъхна. В известен смисъл така беше по-добре. Вярно, че щеше да закъснее с около час, но… Дали щеше да успее да си купи нова шапка? Ето, че пак започва!

Гласът на Луис прекъсна мислите му:

— Казахте ли нещо, господин Форчън?

Питър усети, че се изчервява.

— Виж, защо не ми завериш билета? Междувременно аз ще отида да се преоблека.

Луис му подаде пътната чанта и той се насочи към мъжката тоалетна.

 

 

— Много се извиняваме за забавянето — прозвуча гласът на стюардесата. — Затегнете коланите. Излитаме след три минути. Отново ви благодарим за търпението и се надяваме, че на никого не сме причинили неприятности. Тъй като бурята продължава, ви помолим да останете с предпазните колани по време на целия полет.

Питър за стотен път погледна часовника си и се намръщи. Изоставаше от личното си разписание с час и четиринайсет минути.

— Предполагам, това означава, че и в Чикаго вали като из ведро — обърна се към Питър седящата до него блондинка. Той разсеяно кимна. Момичето любопитно го погледна.

— По работа ли отивате в Чикаго или за удоволствие?

— По работа — кратко отвърна Питър и отвори куфарчето си.

Още когато блондинката си поръча доматен сок, го обзе лошо предчувствие.

— Ужасно съжалявам! — извиняваше се тя минути по-късно се опитваше да почисти червените петна по панталона му с тънка хартиена салфетка. — Самолетът така неочаквано се разтресе, че… Просто не зная какво да кажа!

Питър примирено погледна мокрите си панталони, събра сили да се надигне и се отправи към тоалетната.

Не че успя кой знае колко да почисти петната, но поне се позамазаха и вече не бяха толкова ярки. Два костюма за един предобед! Това беше твърде много. Питър отново се сети за шапката. Май излезе по-суеверен, отколкото му се искаше да признае. Веднага щом пристигнеше в Чикаго, щеше да се отбие в някой магазин и да си купи нова шапка. Да, да! Дори преди да си смени костюма!

 

 

— Шофьор, искам да спрете пред някоя дрогерия или магазин за шапки на път за „Билтмор“. Предполагам, че знаете откъде мога да си купя…

Шофьорът на таксито рязко удари спирачки.

— Слушай, приятелче, нямам нищо общо с никакви дроги. Нито кокаин, нито марихуана, нито хашиш — нищо! Чуваш ли? Разкарай се от таксито ми!

Питър изумено го погледна.

— Хайде, хайде. Не ме разбрахте правилно. Дрогерия не е…

— Не искам да чуя нито дума повече! Вън! — кресна шофьорът и се пресегна да отвори вратата.

— Ще млъкнете ли и ще ме изслушате ли най-после? — Не можеше да повярва, че няма да му позволят да се доизкаже.

— Вън, или ще натисна клаксона и полицаите ще пристигнат само след минута!

— Но навън вали — направи последен опит Питър. — Забранете за дрогерията. Карайте направо към хотел „Билтмор“.

— Ако не слезеш от колата ми, докато преброя до три, ще те закарам право в полицейския участък!

Не се виждаше никакво такси. Дъждът се усили, придружен от гръмотевици. Питър, с куфар в едната ръка и с дипломатическо куфарче и пътна чанта в другата, се залута из тъмните улици. Вече не мислеше за нелепото си изхвърляне от таксито, за шапки и дрогерии. Дори не се притесняваше, че ще закъснее за вечерята с Опенхаймер. Единственото нещо, което се въртеше в главата му, бе, че е мокър до кости и че броди из безлюдните покрайнини на Чикаго, най-малко на осем километра от централния квартал „Билтмор“.

В тъмнината се мярнаха някакви светлини. Такси? Наистина беше такси! Питър се закле да не споменава нищо за дрогерии и замаха с ръка. Колата намали и спря до бордюра, само на няколко крачки разстояние от него. Той вдигна очи към небето и горещо благодари за спасението си.

И в този миг…

 

 

— Ударен от гръм?! — възкликна Джесика по телефона. Тру и Тейлър, които в този момент вечеряха заедно с баба си, скочиха и се втурнаха към нея.

— Кой? — тревожно попита Тру.

Джесика настоятелно продължи да разпитва:

— Добре ли е? Сигурна ли сте? О, разбирам… Всъщност, мълнията не е паднала върху него, а наблизо…

— За Пийт ли става въпрос? — отново се намеси Тру.

Джесика кимна и пак заговори:

— Да, разбирам… Съгласна съм… Разбира се. Само леко мозъчно сътресение… И сте сигурна, че няма никакви други наранявания? — Тя прокара треперещи пръсти през косата си.

— Всъщност вие сте… Извинете, но не запомних името ви…

— Доктор Мърчант. Елизабет Мърчант.

Тру леко побутна баба си и прошепна:

— Попитай какъв лекар е точно.

— Каква е специалността ви? Моля? Психиатър?

Джесика погледна внуците си и с недоумение сви рамене.

 

 

Питър изпитваше странно чувство на безтегловност. Някой го побутна и той бавно отвори очи. Над него се бе надвесило едно изключително красиво лице, обрамчено с най-червените коси на света.

— В рая ли се намирам? — промълви той.

Прозвуча приятен смях.

— Не, намирате се в болница.

Питър притвори клепачи.

— Вие сте моят ангел-спасител. Благодаря ти, Господи!

Из стаята се разнесе кикот. Доктор Елизабет Мърчант хладно погледна медицинската сестра.

— Извинете, докторе — рече сестрата и побърза да изнесе празните банки навън.

Елизабет се обърна и се зае с прегледа. По думите на таксиметровия шофьор, който беше докарал този мъж в болницата, горкия човечец просто си стоял на една тъмна безлюдна улица под поройния дъжд, когато мълния прорязала небето и паднала в краката му.

Тя повдигна долния край на чаршафа, с който беше завит той, и внимателно огледа стъпалата му. Нямаше следи от обгаряне. Нито по стъпалата, нито по тялото му, ако се съдеше данните от предварителния преглед. Вярно, мълнията не бе улучила, но беше паднала достатъчно близо, за да го повали земята. Пациентът вече идваше на себе си. След двайсет и четири часово наблюдение, тоест утре вечер, можеше да го изпишат, ако не се появеше някое усложнение. Елизабет отново огледа лице му. В него имаше нещо, което необяснимо я привличаше. Изглеждаше възпитан, интелигентен и честен.

Всъщност това нямаше никакво значение. Той беше просто пациент, който само след ден щеше да си тръгне и тя никога нямаше да го види отново.

Доктор Мърчант усети, че мъжът е отворил очи и усмихнато гледа. Страните й пламнаха. Тя извади бързо стетоскопа си и зае да го преслуша.

— Нима все още бие? — попита Питър, без да отмества поглед от лицето й.

Елизабет се усмихна.

— Скоро ще бъдете съвсем добре, господин Форчън. Вече говорих с баба ви…

Той я изгледа смаяно.

— Баба ми е тук?!

— Не, позвъних й в Денвър. Открих телефона й в портфейла ви. Нали знаете, в случай на произшествие…

— О, да. Произшествие. — Беше му трудно да се съсредоточи. Образът на ангела-спасител започна да губи очертанията си.

Доктор Мърчант почука по коляното му, за да провери рефлексите.

— Спомняте ли си нещо за случилото се? За това, че сте бил сам с куфарите си под дъжда? Таксито…

Питър подскочи.

— Дрогерията! Той ме изхвърли…

— Успокойте се, господин Форчън — рече тя и го сложи да си легне. — Дрогеристът ви е изхвърлил навън?

— Не, не. Таксиметровият шофьор. Заради наркотиците…

— Наркотици?! — Не беше допуснала такава вероятност. Приелият го лекар също не беше забелязал нищо нередно. — Какви наркотици?

— Не зная… Марихуана, кокаин, хашиш…

Тя не успя да прикрие изненадата си:

— Всичките едновременно ли?

— Той ме заплаши, че ще ме откара в полицейския участък — продължи объркано да разказва Питър. — Онзи глупак ме изхвърли на дъжда с целия ми багаж на някаква безлюдна улица… Чикаго! О, Господи! Аз съм в Чикаго! Дрогерията… Какъв глупак!

— Дрогеристът ли е глупак?

— Не дрогеристът, аз. И онази тъпа шапка… Наистина съм глупак!

Питър седна в леглото, без да обръща внимание на пронизващата болка в тила.

— Колко е часът? — нервно попита той и автоматично погледна към ръката си. Часовникът му го нямаше. Нима го бяха обрали на онази ужасна улица? Съгледа стенния часовник и възкликна:

— Осем часът! Трябваше да се срещна с него в осем часа!

— С дрогериста ли?

— Моля?

— Може би с шофьора на таксито?

— С Чарлс Опенхаймер! — извика Питър, отхвърли завивките и скочи. Но след миг откри, че червенокосата с неотразимата усмивка и стетоскопът беше доста по-силна, отколкото изглеждаше.

— Господин Форчън, имате леко мозъчно сътресение. И вероятно сте поели свръхдоза наркотици.

— Какво?! Какви наркотици?

Елизабет Мърчант уморено въздъхна:

— Мисля, че споменахте кокаин, хашиш и марихуана.

— Не, споменах дрогерията. Останалото го каза… той.

Елизабет реши, че трябва да го преместят в психиатрично отделение, вместо да го държат в неврологията.

Питър пък смяташе, че трябва на всяка цена да се измъкне болницата и да отиде на проклетата вечеря с Опенхаймер. Иначе завинаги щеше да се прости с намерението да сключи сделката.

Въпреки че Елизабет беше силна, той успя да се изправи на крака, задържа се за миг, ала отново загуби съзнание.

Доктор Мърчант вдигна краката му върху леглото и напипа пулса. После натисна някакъв бутон на стената и нареди:

— Изпратете ми носилка в стая сто и дванайсет и освободете легло на петия етаж.

Тя спря и замислено погледна към загубилия съзнание Питър Форчън. Отсреща попитаха нещо и тя се усмихна уморено:

— Не, усмирителна риза не е необходима. Поне засега.