Елиз Тайтъл
В името на Пийт (8)

Седма глава

Джесика Форчън отвори сутрешния брой на „Чикаго Трибюн“ и се заля от смях. Маргарет се втурна към кухнята, нетърпелива да научи причината за веселото настроение на приятелката си. Джесика потупа с пръст първа страница. Под заглавието „Щастливият романтичен герой на годината“ се мъдреше снимка на Питър. В цял ръст, с кадифена мантия на раменете и килната корона над челото. В ръцете си здраво стискаше доктор Елизабет Мърчант.

Джесика кимна усмихнато на приятелката си:

— Нали са чудесна двойка?

 

 

Бен Ейнджъл си купи „Чикаго Трибюн“ на път към кафенето, където обикновено закусваше. Сервитьорката му поднесе обичайното кафе и кнедли. Доктор Ейнджъл извади вестника, внимателно разгледа добре познатата му двойка и се закиска.

Сервитьорката Глория се обърна:

— Какво толкова забавно има?

Бен не отвърна и продължи да се смее.

 

 

Тру и Тейлър Форчън се втренчиха с невярващ поглед във вестника.

— Пийт? — промълви Тейлър.

— И доктор Елизабет Мърчант, предполагам — скептично отвърна Тру. Той измъкна от чекмеджето на бюрото си една лупа и двамата се надвесиха над снимката. Изгаряха от нетърпение да разгледат подробно жената, която техният праволинеен брат така страстно прегръщаше.

— Доста е хубава — отбеляза Тейлър.

— Бих казал — поразителна! — добави Тру.

— Нали не смяташ, че баба е замесена в тази история, Тру.

— Знаеш, че винаги съм залагал на нея, когато се случи нещо подобно.

Тейлър разгледа фотографията и премести поглед към статията.

— Не може да е нещо сериозно. Не и когато става въпрос за Пийт.

Тру сви рамене.

— Не забравяй, че веднъж вече Пийт си е загубвал ума по жена. Но тази случка е твърде забавна. Даже обещаваща — призна той. — Все пак Питър замина за Чикаго, за да преследва Опенхаймер, а не разни червенокоси хубавици. Какво ли ще си помисли старият господин за своя бъдещ делови партньор, като види статията и снимката?

 

 

Опенхаймер седеше в една заседателна зала в Сейнт Луис и не знаеше дали да вярва на очите си. Пред него стоеше разтворен вестник.

— Пориомания, значи — промърмори той. — По-скоро лудост. Този лъчезарно усмихнат глупак трябва наистина да се е побъркал.

— Означава ли това, че сделката с Форчън ще бъде анулирана, сър? — попита плахо асистентът на Опенхаймер.

— Трябва да поставят този младеж под ключ!

 

 

— Извинете ме, доктор Гослин. Мисля, че бихте проявили интерес към тази снимка — каза младият лекар и подаде „Ню Йорк Таймс“.

Доктор Гослин, привлекателен мъж на средна възраст и шеф на неврологичната клиника „Гослин“ в Ню Йорк, измери с поглед доктор Бари Ъптън, постъпил на работа в клиниката съвсем отскоро.

— Имам заседание, Ъптън. Какво ви е впечатлило толкова много? — попита той и с раздразнение пое вестника.

После отново тръгна по коридора и пътьом разлисти вестника. Внезапно спря. Беше попаднал на снимката.

— Доктор Елизабет Мърчант! — възкликна той.

Една сестра мина покрай него и Гослин млъкна. Сгъна рязко вестника и влезе в кабинета на Арчи Тобаяс, административен директор на клиниката.

Пред Арчи също стоеше отворен вестник. Когато Дейвид Гослин нахлу в стаята, Тобаяс поклати глава и промърмори:

— Не мога да кажа, че това е добра характеристика за един от членовете на персонала ни.

— Трябва да има някакво обяснение. Взех решението си след многократни срещи и сериозни разговори с нея — отвърна Гослин, разтревожен и объркан. — Не познавам по-праволинеен и консервативен човек от доктор Мърчант. Тя твърдеше, че е изцяло привързана към работата си, че в живота й няма място за мъже. Нито ще има.

— Предполагам, че е променила мнението си по този въпрос — подметна Тобаяс и вдигна вежди. — Въпросът е дали ще променим решението си и ние.

 

 

Елизабет натисна звънеца на будилника. Беше седем сутринта. Чувстваше се изтощена и недоспала. Не можеше да разбере дали предишната нощ е била сън, или действителност. Наистина ли беше прекарала часове в борба с тълпата обожателки на Питър Форчън? Наистина ли го беше видяла как излиза на сцената с корона на главата и как под бурните аплодисменти на писателките приема званието Романтичен герой на годината?

Тя бавно отметна завивките и се надигна от леглото. Главата й бучеше. Наметна домашната си роба и тръгна към входната врата, за да вземе сутрешния вестник.

Когато го отвори, замръзна на мястото си.

Господи! Не беше сън, а кошмар!

Дори не беше прочела статията, когато телефонът зазвъня. Навярно беше обърканият Питър или развеселеният Бен. Елизабет вдигна слушалката.

— Ало? Кой?… Доктор Гослин?!… Не, не ме събудихте… Станах преди малко.

— Обаждам ви се във връзка с една статия, която днес прочетох в „Ню Йорк Таймс“. — Гласът му звучеше любезно, но беше лишен от топлина. — Придружена със снимка.

Елизабет усети как устата й пресъхва. По гърба й полазиха тръпки. Тя заекна:

— Аз… Мога да ви обясня, доктор Гослин…

— Много добре. Ще имате тази възможност в понеделник. Пристигам в Чикаго по работа и ще се срещна с вас.

Елизабет заби невиждащ поглед във вестника.

— Понеделник? Чудесно. С… нетърпение очаквам да се видим — излъга тя.

 

 

— Обслужване по стаите.

Питър стегна халата си и се помъкна към външната врата.

— Добро утро, господин Форчън — весело поздрави младият камериер, докато вкарваше количката със закуската. — Или, ако предпочитате, господин „Герой на годината“.

Питър се намръщи:

— Никога не ме наричайте така. — Очите му попаднаха върху канапето, където все още лежаха реалните доказателства зад снощното фиаско. — И махнете веднага тези… неща.

Младежът кимна покорно. Явно трябваше да се прости с надеждата да получи тлъст бакшиш от знаменития гост на хотела. Той сръчно подреди храната на масичката до прозореца.

— Донесох поръчката. Ще желаете ли още нещо?

Питър махна с ръка към короната и мантията. Камериерът пъргаво ги сгъна и ги пъхна на долния рафт на количката за сервиране. Питър подписа чек за закуската, като не забрави да включи и бакшиш.

Камериерът тръгна навън, но изведнъж се сепна:

— О, щях да забравя, сутрешния вестник.

Когато младежът излезе, Питър застана по средата на стаята. Чувстваше се ужасно объркан. Как можа да се държи така глупаво миналата вечер?! Какво ли си беше помислила Елизабет за него? Поведението му наистина не беше съвсем нормално. Виж Адам би приел с голямо удоволствие ролята на герой и би се смял над случката дни наред. Но Питър не беше Адам.

Стомахът му се сви. Той посегна към чашата с кафе. После разсеяно разгърна вестника.

От гърдите му се изтръгна стон. Спомняше си, че снощи беше чул щракането на фотоапарат, но нямаше и представа, че на събирането присъстваха журналисти. Беше решил, че някоя от писателките прави снимки за спомен.

Пред погледа му веднага изплува образът на Опенхаймер. Дано вестникът не попаднеше у него! Но старият магнат рано или късно щеше да научи всичко. Подчинените му знаеха за преговорите, които водеше с Питър, и все някой щеше да му покаже статията и снимката…

Телефонът иззвъня. Питър нервно взе слушалката. Беше Тру.

— Как е нашият Романтичен герой на годината? — заядливо започна той.

— Как научи за това? — остро го прекъсна Питър. — Сигурно от баба. Трябва да е видяла вестника и да ти се е обадила…

— Още не ми е позвънила, но очаквам всеки момент да го стори.

— Тогава… как?

— Не бъди скромен, героични братко! Вече си известен в цялата страна. Аз лично видях образа ти в „Денвър Кроникъл“.

— Трябва да изляза, Тру — хладно каза Питър.

— За да се срещнеш с Опенхаймер ли?

— Не. Да си купя нова шапка.

Тру затвори слушалката и се обърна към Тейлър.

Брат му нетърпеливо попита:

— Какво каза?

— Излиза, за да си купи шапка.

Тейлър завъртя глава:

— О, не!

Тру се усмихна самодоволно.

— Мисля, че на нашия по-голям брат му хлопа дъската.

 

 

Този път Питър избра друг магазин. Там не продаваха костюми на италиански моделиери.

Твърдо беше решил да си купи само шапка. Хареса си една, взе я от рафта и я сложи на главата си, за да я пробва. Някой приближи до него. Питър вдигна очи и видя доктор Бенджамин Ейнджъл.

— Само не ми казвайте, че работите на две места — започна Питър. Никак не беше очаквал да го срещне точно тук.

— Не, просто имам нужда от нова вратовръзка — отвърна Бен и отправи поглед към главата на Питър. — А, ето я и филцовата шапка!

Питър се изчерви.

— Не се чувствам… напълно облечен, когато съм без шапка — призна той.

Бен замислено огледа шапката, но се въздържа от коментар.

— Какво мислите? — нервно попита Питър.

— За шапката ли? — уточни Бен.

— Да. За какво друго бих могъл да искам мнението ви в момента?! — Неудобството на Питър се засили.

— Ще ми позволите ли да ви почерпя с едно кафе? — попита Бен, без да отговори на въпроса му.

— Защо не? — Питър направи пауза и се усмихна. — Да, едно кафе наистина ще ми дойде добре.

Той свали шапката от главата си и я върна на рафта. Изведнъж почувства, че силната необходимост да има шапка на главата си беше изчезнала.

— Не беше… съвсем добре — промълви той. Чувстваше се задължен да даде някакво обяснение на доктора.

Когато излязоха на улицата, Питър се сети, че Бен също възнамеряваше да направи покупка.

— Какво стана с вратовръзката?

Бен сви рамене.

— Не ми хареса нито една — отвърна той весело.

След няколко минути вече седяха в едно кафене. Бен поръча богата закуска. Предполагаше, че Питър е загубил апетит в момента, в който е зърнал вестника.

— Потръпвам само като си представя каква физиономия ще направи Опенхаймер, щом зърне сутрешния вестник — завърши Питър. Вече беше успял да обясни на Бен намеренията си да сключи сделка със стария магнат.

— Не мога да разбера какво толкова се е случило. Това, че сте преуспяващ бизнесмен, не означава, че не можете да бъдете и романтичен герой.

Питър махна с ръка.

— Моля ви, не споменавайте тези думи.

— Кои? Преуспяващ бизнесмен ли? — усмихна се Бен.

— Наистина, доктор Ейнджъл. Нямате представа какво съм из живял тези дни. Унижение, объркване…

— Приятни мигове — допълни Бен.

Питър тихо каза:

— Трябва да е свързано с мълнията. А може би — с шапката.

— Не смятам, че е от светкавицата. А за шапката трябва да ми обясните. Не съм съвсем наясно…

— Става въпрос за един глупав предразсъдък. Шапката ми отиде на боклука след бурята в Денвър. Носеше ми късмет. Глупаво звучи, нали? Само че от този момент нататък всичко тръгна… с главата надолу.

Бен кимна замислено:

— Да. Бих казал, че е свързано с шапката.

— Наистина ли мислите така?

— Ако ми позволите, ще направя кратък психологически анализ. Шапката ви не е била просто символ на успеха, а на нещо повече. Не съм ли прав?

— В известен смисъл, да. Шапката ме караше да се чувствам по-улегнал, по-сериозен, по-консервативен… Качества, които много ценях. И продължавам да ценя.

— Точно така. И когато шапката ви е отлетяла, с нея е отлетяла и част от вашата сериозност и консервативност, както сам се изразихте. Непосредствено след това на крачка от вас пада гръм. Сега вече стигаме до същността на нещата.

— Така ли? — удиви се Питър.

— Разбира се. Вие сте стигнали до разбирането, че животът е кратък и че сте смъртен, както всички останали, млади момко. Че с нас може да се случи най-лошото точно когато най-малко го очакваме. Какво си казва човек, когато разбере това?

Питър сви вежди.

— Предполагам, всеки си казва, че трябва пълноценно да изживее живота си.

— Точно така.

— Все още не разбирам…

Бен почука с пръст по челото си.

— Става дума за вашето подсъзнание, момчето ми. То ви е казало: „Ела на себе си, Питър. Все работа, работа… Стига с тази сериозност! Трябва малко да се повеселиш. Да действаш, вместо прекалено много да мислиш“.

Питър се засмя на тази теория.

— Извинете, но не мога да повярвам, че съм започнал да провалям бизнеса си и съм се превърнал в атракция за хората само защото е заговорило подсъзнанието ми.

— Да не би да имате по-добро обяснение?

Вместо да отговори, Питър погледна въпросително Бен.

— И… доктор Мърчант ли мисли като вас?

— Страхувам се, че в момента Елизабет има по-сериозни проблеми.

— Какви проблеми? — незабавно попита Питър.

— Вие не сте единственият, чието професионално бъдеще е заложено на карта заради снощното ви превъплъщение като романтичен герой.

Питър дори не обърна внимание на думите „романтичен герой“.

— Но Елизабет беше просто страничен наблюдател! Тя няма нищо общо с това! Беше там само защото се притесняваше за мен. Като лекар.

Бен погледна към чинията на Питър и се засмя. Събеседникът му за втори път губеше апетита си тази сутрин.

— Сигурен съм, че всичко ще се оправи. Просто ще се наложи Елизабет да даде някои обяснения.

Питър рязко се надигна от масата и заяви:

— Отивам в болницата. Трябва да обясня защо Елизабет е на снимката от миналата нощ. Тя е невинна и аз няма да позволя репутацията й да пропадне заради моето подсъзнание или дявол знае какво.

Бен го накара да седне.

— Не става въпрос за нашата болница. В края на краищата тук шефът на Елизабет съм аз и нямам нищо против по една случайност тя да се превърне в романтичната героиня. Смятам, че това може само да й помогне. Ние сме хора, а не машини! Имаме нужда да се смеем и обичаме… Да се забавляваме…

— О, не! Историята сигурно е излязла и в „Ню Йорк Таймс“. Новата й работа, онази клиника…

— Клиниката на Гослин — уточни Бен.

Питър седна.

— Това е ужасно! Аз съм виновен!

— Елизабет ми се обади веднага след разговора си с Дейвид Гослин, бъдещия й шеф. Определил й е среща за понеделник. Тук, в Чикаго. Познавам доктор Гослин. Той е стар негодник, който очаква от целия си персонал да се държи безупречно във всеки един момент.

Питър отново скочи от масата.

— Трябва да направя нещо! Сигурно има възможност…

— Да, има. Идете при нея. — Бен погледна часовника си. — Следобед Елизабет няма служебни ангажименти. Може би ще успеете да стигнете до болницата, преди да…

— Преди да е взела драстични мерки ли? — пребледня Питър.

Бен меко се усмихна.

— Ако наричате „драстична мярка“ това, да бродиш безцелно из апартамента си, обзет от чувство за самосъжаление…

 

 

Елизабет преживя ужасна сутрин. Струваше й се, че всички лекари, сестри и дори пациенти са прочели сутрешния вестник и са видели снимката. Знаеше, че повечето са добре настроени към нея, но допускаше, че има и такива, които ще злорадстват, когато видят сдържаната доктор Мърчант, представена в такава светлина. Тя потръпваше всеки път, когато си спомняше за снимката. Тя и Питър приличаха на двама влюбени, притиснали се един към друг в страстна прегръдка. Сякаш отправяха предизвикателство на целия свят. В погледите им се четеше дори пренебрежение.

Едва изчака края на работния ден. Искаше час по-скоро да прибере в апартамента си. Там поне щеше да бъде на сигурно място.

Тя излезе навън и тръгна по улицата. Внезапно пред погледа й се мярна фигурата на Питър.

О, не, изохка Елизабет. На всяка цена трябваше да избегне тази среща. Твърдо беше решила да няма нищо общо с Питър Форчън след днешната статия.

Тя придаде на лицето си разсеяно изражение, рязко се обърна и тръгна обратно. Надяваше се да не я забележи. Уви, нямаше късмет. Още преди стъклената врата на болницата да се затвори зад гърба й, чу Питър да вика името й. Елизабет хвърли бърз поглед през рамото си и го видя да бърза към нея. Обзе я паника.

Затича към асансьора, но щастието отново й изневери. Три възрастни жени тъкмо влизаха вътре. Едната от тях беше в инвалидна количка и Елизабет трябваше да изчака.

Накрая натисна бутона. Вратите плавно започнаха да се затварят. Почти повярва, че е успяла, когато една ръка се протегна и хвана вратите. Те автоматично се отвориха и Питър влетя в асансьора. Той я погледна и се усмихна. Лицето й остана тъжно и замислено.

Жените слязоха на третия етаж. Елизабет понечи да ги последва, но Питър препречи пътя й. Асансьорът отново потегли.

Питър смутено я загледа. Тя нервно започна да върти копчето на сакото си. Намеренията й отново се провалиха. Пак го срещна и то — в асансьора!

— Елизабет — тихо каза Питър. В очите й напираха сълзи. Обзе го желание да я прегърне и успокои, да й каже, че всичко ще се оправи. Че той ще го оправи.

Всъщност, защо не? Какво му пречеше да я вземе в прегръдките си? Беше убеден, че тя го иска толкова силно, колкото и той. Питър натисна с пръст бутона и асансьорът спря. Елизабет вдигна ужасен поглед.

— Луд ли си, Питър?

Той бавно приближи към нея.

— Ние сме човешки същества, Елизабет, а не машини. Имаме нужда да обичаме и да се смеем… — Тя опря гръб на стената. Сърцето й бясно биеше. Питър продължи: — Ние ще им дадем да се разберат, Елизабет. На Опенхаймер, на Гослин… На всички, които ни причиниха толкова страдания.

— Не мога да понеса това, Питър — прошепна Елизабет, останала без дъх. — Не ме бива за такава работа.

— Но вчера беше много добра, Лизи. Преди да бъдем обезпокоени от онзи надут пуяк и лекаря на хотела.

Тя се опита да го заобиколи и да натисне бутона, но Питър я сграбчи в прегръдките си.

— Елизабет, луд съм по теб.

— О, не! Моля те, не казвай това! Не и тук. Умолявам те, Питър!

Питър я притисна още по-плътно към себе си и обсипа лицето й с целувки. Елизабет неволно изстена. Желанието се връщаше в нея пряко волята й.

— Дойдох тук, за да те успокоя, Елизабет — прошепна Питър и топлият му дъх погали ухото й.

— O… Това ли… правиш в момента?

Той пресипнало се засмя и потърси устните й.

— Не зная какво правя.

— Питър, трябва да престанем. Това е болница. Не можем да задържаме асансьора. Има болни хора, спешни случаи…

— Това е асансьорът за посетители. — Зъбите му нежно захапаха горната й устна. Усещането накара Елизабет да потръпне. Какво щеше да направи? Тя наистина не можеше да устои. Беше… луда по него.

Ръцете й се обвиха около тялото му. Устните й жадно се впиха в неговите. Телата им се опряха върху таблото с бутоните… и асансьорът потегли, но никой от двамата не забеляза това.

Когато вратите се отвориха, се разнесе ръкопляскане. Питър й Елизабет сепнато се огледаха. Отново бяха привлекли вниманието на хората към себе си.