Елиз Тайтъл
В името на Пийт (12)

Единадесета глава

— Никога не съм ял подобно нещо преди — поколеба се Питър. Сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр от грозде не му вдъхваха особено доверие.

Елизабет закачливо се усмихна:

— Хайде, престраши се.

Той предпазливо отхапа от филията си.

— Е, какво ще кажеш?

Очите му се плъзнаха по голото й тяло.

— Възхитен съм. Сандвичът също не е лош.

Елизабет се засмя и потопи пръст в буркана с маслото.

— Ето, опитай го в чист вид.

Питър облиза показалеца й. Когато по него не остана и грам масло, се прехвърли на другите пръсти. Елизабет се притисна към тялото му. Той взе буркана и на свой ред бръкна вътре. После размаза маслото по зърната на гърдите й и се наведе, за да опита уникалния им вкус.

— О, Питър! — извика възбудено Елизабет.

Питър посегна към конфитюра.

— Не, Пийт! Не! Нали няма да…

Той я прекъсна:

— Маслото не върви без сладко, Лизи. Те са немислими едно без друго, както… — За малко щеше да каже „любовта и брака“!

— Достатъчно, Пийт, схванах основната идея — засмя се тя.

Питър продължи нежно да размазва конфитюра по гърдите и корема й. Елизабет се кикотеше и въртеше.

— Внимавай, ще дойде и твоят ред! — предупреди го тя.

— Не прекъсвай художника, когато създава произведение на изкуството! — Той се наведе и плъзна устни по тялото й.

— Никога вече няма да мога да погледна фъстъчено масло и конфитюр от грозде, без да се възбудя — задъхано изрече тя.

— Съжалявам — прошепна той.

— Не, не съжаляваш.

— Наистина не съжалявам — усмихна се Питър.

Елизабет вдъхна дълбоко миризмата на масло и конфитюр, примесена с аромата на Питър. Желанието й нарасна.

— Вече е време и аз да опитам този особен вкус. — Тя потопи пръсти в маслото.

— Елизабет…

Устните й се сляха с неговите, езикът й трескаво опитваше, търсеше, галеше. Питър обезумя.

— О, да! Моля те… — зашепна унесено той.

Елизабет не беше подозирала, че в нея се крие такъв дълбок извор на желанието, че докосването до мъжко тяло може да я накара да загуби разсъдъка си. През кратките месеци на своя брак тя се беше любила със съпруга си, без да допуска емоциите да вземат връх над мислите й. Двамата не искаха да признаят, че са подвластни на животински инстинкти и се страхуваха половият акт да не изцеди силите, които смятаха да вложат в работата си. Какви глупаци бяха! Пълноценният секс изпълваше с енергия и с жажда за живот.

Питър изви тялото й, прилепи го до своето и обсипа лицето й с целувки. Устните му трескаво зашепнаха името й. Елизабет се вкопчи в него и двамата се сляха в едно.

 

 

Някой почука на вратата. Беше вече сутрин. Тя отмести ръката на Питър и се измъкна от леглото. Светлината, идваща откъм прозореца, я заслепи и Елизабет примигна. Трябваше нещо да облече. Погледът й се спря върху широката блуза на Питър.

Елизабет внимателно притвори вратата на спалнята зад гърба си и с тихи стъпки прекоси всекидневната.

— Добро утро, доктор Мърчант — учтиво поздрави управителят на комплекса. — Реших да ви уведомя, че моторницата е поправена. В случай, че вие или… вашият съсед решите да отидете на риболов. Ако искате да останете повече от предварително уговореното време, няма проблеми.

В този момент Елизабет разбра, че изминалите часове бяха наистина сън. Двамата с Питър бяха обърнали гръб на миналото, не мислеха за бъдещето и създадоха една само тяхна вселена. Наистина успяха да живеят за момента. Но само след няколко часа, точно в два, трябваше да слязат на земята и да се събудят от прекрасния си сън. Прониза я остра болка, но Елизабет успя да я потисне. Управителят все още стоеше пред вратата и чакаше отговора й.

— Благодаря, господине. Мисля, че няма да удължим престоя си тук — усмихна се измъчено тя, затвори вратата и се облегна на нея. Коленете й трепереха. Край! Всичко беше свършило… Елизабет събра сили и пое към спалнята.

Питър седеше в леглото и търкаше очи. Лицето му беше сънено, а косата му стърчеше на всички посоки. Заля я топла вълна. Как й се щеше да се шмугне в леглото при него! Искаше да придърпат завивките над главите си и да се любят, докато останат без сили, после да хапнат сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр от грозде, да се смеят и отново да се любят… Но часовникът на стената ритмично отмерваше времето и цъкането му кънтеше в главата й.

Питър прочете по лицето й всичко — копнежа, любовта, объркването и отчаянието.

— Кой беше? — Гласът му издайнически трепна.

— Управителят.

— Какво искаше?

— Оправили са моторницата.

— Не смята нас за отговорни, нали? — опита се да се пошегува той.

— Не — тъжно отвърна Елизабет и седна на крайчеца на леглото.

Питър се пресегна и нежно погали косите й.

— Какво има, Лизи?

— Почивката почти свърши, Пийт. Утре и двамата ще трябва да се срещнем с противниците си…

— Няма да бъде чак толкова зле.

Тя срещна погледа му.

— Ще трябва да се върнем в Чикаго.

— Убеден съм, че можем да останем тук до следобеда.

Елизабет отмести очи, за да прикрие разочарованието си. Какво се надяваше да чуе тя? Че Питър не иска да си тръгват? Че не иска всичко това да има край? Какво можеше да му предложи и щеше ли да се престраши да направи нужната жертва?

Спри да си задаваш тъпи въпроси, скара се на себе си Елизабет. Питър не беше й предлагал нищо, а и тя не беше наясно какво точно иска.

— Аз ще си тръгна по-рано. Трябва ми малко време, за да стъпя на земята. — Тонът й беше хладен.

Питър изгаряше от желание да я вземе в прегръдките си, но усещаше, че тя ще се отдръпне. Вече беше почнала да се отдръпва…

— Предполагам, че на мен също ще ми трябва време, за да дойда на себе си.

Възцари се мълчание.

Елизабет тръсна глава и решително се надигна от леглото:

— Ще бъда готова след двайсет минути.

Питър инстинктивно я хвана за ръката и я притегли към себе си.

— Нещата не свършват дотук, Лизи.

Тя усети в гласа му същото отчаяние, което раздираше гърдите й.

— Да, Питър, свършват. Един чудесен край. Така поне се избягва болката. — Елизабет се изтръгна от прегръдките му и започна да хвърля дрехите си в сака. Молеше се Питър да не види сълзите й.

 

 

Половин час по-късно двамата стояха с багажа си на паркинга.

— Ще ми се обадиш ли след срещата с Гослин?

Елизабет кимна.

Питър настоя:

— Ако ти не ми позвъниш, аз ще го направя.

— Можеш просто… да ми оставиш съобщение.

Той пристъпи към нея и посегна да я прегърне, но Елизабет рязко се отдръпна.

— Недей, Питър. — Тя се обърна към колата си.

— Елизабет! Може да не е вярно, че мълнията не пада на едно и също място два пъти. Може би когато някой ден отида в Ню Йорк, нещо отново ще ме тресне и… аз ще отворя очи в клиниката на Гослин, а над главата ми ще стои надвесен червенокосият ангел-спасител и ще ми се усмихва…

Дълго сдържаните сълзи рукнаха от очите й.

— Не звучи… правдоподобно.

— Нищо не се знае, Лизи.

Тя го погледна през рамо.

— Да. Нищо не се знае.

 

 

— Чудесно, господине. Смея да твърдя, че на малко мъже филцовата шапка би стояла така добре, както на вас — възкликна продавачът.

Питър безразлично сви рамене.

— Ще я взема.

Продавачът посегна към шапката, но Питър го спря.

— Смятам да изляза направо с нея.

Беше вече преполовил пътя си към офиса на Опенхаймер, когато зърна отражението си в една витрина. Спря се и с почуда установи, че гледката го подразни. От стъклото го гледаше слаб мъж, облечен в консервативен костюм на тънко райе и с черна, плътно нахлупена на главата, шапка. Този образ му беше до болка познат. Нещо повече. До скоро Питър се чувстваше идентичен с него. Но сега имаше нещо, което не беше съвсем наред.

Той пристъпи към витрината и критично се огледа. Дали не беше шапката? Може би периферията й беше по-голяма, отколкото на старата? Или по-малка? Дали пък просто я беше сложил не както трябва? Питър побутна шапката назад, после я издърпа напред, кривна я последователно наляво и надясно и намръщен я върна в старото положение. Опита се да приеме същото изражение, което години наред не беше слизало от лицето му, но и това не помогна. Нещо не беше наред. И тъкмо се канеше да започне отново да наглася шапката си, погледът му попадна на нещо отвъд витрината. Питър замръзна. Нещото беше възрастен мъж, който втрещено гледаше към него.

Питър премигна няколко пъти. Не. Не беше възможно. Мъжът тръгна към изхода на магазина. Пийт изпита силното желание да изчезне, но това само щеше да влоши положението. Ако въобще беше възможно да бъде влошено!

— Форчън? — прогърмя властен глас.

Питър се опита да наподоби нещо като усмивка, предназначено за приближаващия Опенхаймер и неубедително започна:

— Тъкмо идвах при вас…

Опенхаймер гледаше Питър така, сякаш последният току-що беше избягал от лудницата.

— Шапката ми… — събра кураж Питър и продължи. — Преди малко я купих… Съвсем нова е.

Превъзходно, изруга наум той. Какво щеше да си помисли Опенхаймер сега? Че Питър си купува шапки втора употреба?

— Чудесно — отвърна магнатът с иронични нотки в гласа.

Щеше да бъде по-трудно, отколкото изглеждаше, помисли си Питър и леко се покашля.

— Виж, Чарлс, нали можем малко да се поразходим? До езерото, да речем. Понякога мисля по-добре, когато вървя.

Опенхаймер сякаш се поотпусна.

— Можем да отложим това…

Питър нервно го прекъсна:

— Не, моля те. Наистина искам да се изясним.

Ако не беше толкова зает с мисълта на всяка цена да сключи сделката, Питър със сигурност нямаше да пропусне да забележи изражението на Опенхаймер. А то не беше окуражаващо.

— Ще бъда откровен с теб, Питър — мрачно поде Опенхаймер. — Последните ти… прояви ме изпълниха със съмнения, че ти си най-подходящият човек, на когото мога да поверя компанията си. Каквато и да е причината за настъпилата в теб… промяна, аз сериозно се питам дали все още притежаваш онази морална твърдост, на която толкова се възхищавах преди. Бих искал да направя сделката с компания, чието име е синоним на добродетелност и честност.

Питър рязко спря. Погледът му гневно светна.

— Ти не говориш за компанията ми, Чарлс, а за мен. Лично за мен. За моята честност и за моята добродетелност.

Опенхаймер присви очи.

— За мен шефът на компанията и самата компания, са синоними. Не можеш да ги разделяш един от друг. Те са едно цяло!

— Това е нелепо — разгорещи се Питър. — Всяка компания смесица от обекти, сгради, стока и много хора. Аз съм просто едно човешко същество, Чарлс. Ни повече, ни по-малко. Не съм идеален и понякога греша. Дори върша глупости — както в този момент, например. Но друг път правя неща, които са по-умни отколкото самият аз предполагам.

Опенхаймер прие предизвикателството.

— Е, точно сега не постъпваш много умно, Питър. — Питър стисна юмруци и Опенхаймер омекна. — Нека просто приемем, че все още не си на себе си и да… отложим този разговор за друг път.

Питър отпусна пръсти и уморено погледна събеседника си.

— Ти нямаш намерение да разговаряш отново с мен. Още щом ми обърнеш гръб, ще продадеш компанията на някой от конкурентите ми.

— Не казвам какво смятам да правя и не мисля, че е твоя работа да знаеш.

— Моя работа е! — наостри се Питър отново. — Нима не разбираш, че в този миг се боря със зъби и нокти именно заради работата си?! И наистина ли вярваш, че ако не ме е грижа за моята компания, ще се нагърбя с отвратителната задача да ти обяснявам „странните си прояви“?

— Какви обяснения можеш да ми дадеш?

Питър хвана шапката и с бледа усмивка я смъкна от главата си.

— Може и да не ми повярваш, но всичко започна с една шапка, съвсем като тази…

 

 

В единайсет без пет Елизабет почука на вратата на доктор Дейвид Гослин. Чуха се стъпки и тя нервно приглади сакото си.

Доктор Гослин отвори и я погледна. Елизабет остана мълчалива и неподвижна.

Сега какво? Дали докторът не очакваше от нея да го попита дали може да влезе? Напоследък се оказа, че посещенията й в хотелски апартаменти не протичаха съвсем гладко.

След няколко мига, които се сториха на Елизабет цяла вечност, доктор Гослин отстъпи назад и я пропусна да влезе. Той затвори вратата и се насочи към портативния си компютър.

Екранът светна.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Мърчант — започна Гослин. — Програмата ми за деня е претоварена. Освен срещата с вас, имам и две посещения. В три часа е обратният ми полет за Ню Йорк. Ще пристигна в пет и петнайсет. Двайсет минути след това трябва да съм на международния терминал на летище Кенеди, за да посрещна известния немски невролог доктор Емил Шимлер. Той ще гостува в клиниката ми шест седмици. Надявам се, разбирате, доктор Мърчант, че всяка клиника в страната би се радвала да посрещне този така прочут специалист. Но той избра нас.

Елизабет си помисли, че доктор Гослин доста се впуска в словоизлияния, което не бе характерно за човек, избрал ролята на властен и мълчалив шеф. Беше поразена от капацитета на белите му дробове, тъй като през цялата дълга тирада той не спря да си поеме дъх нито веднъж.

Накрая Гослин млъкна и я удостои с твърд и продължителен поглед. Елизабет продължаваше да стои права до вратата. Страшно й се искаше да изчезне…

— Знаете ли защо доктор Шимлер предпочете нас, доктор Мърчант? — изстреля той.

Приличаше й на артилерийски сержант. Елизабет преглътна и отговори:

— Сигурно защото сте най-добрите. Защото… сме най-добрите — поправи се тя.

Гослин я погледна така, сякаш искаше да й каже: „Пилците се броят наесен“.

— Преразгледахме договора ни с административния директор на клиниката, Мърчант. Ще говоря направо. Пред вратите й ни чакат десетки кандидати и можем да си подберем подходящ специалист, когато пожелаем.

Това беше прекалено. Търпението на Елизабет се изчерпа. Нима упоритият й труд и проваленият личен живот не значеха нищо?! Щом една глупава снимка беше в състояние да зачеркне всичко… Какво лошо беше направила? Просто… се беше влюбила. Трябваше ли да я обвиняват заради това? Елизабет изправи рамене.

— Мисля, че ще трябва да се посъветвам с адвоката си, преди да продължим този разговор, доктор Гослин. — Беше неин ред да изгледа пренебрежително доктора. — Наистина не съм сигурна, че договорът ми с вас ме удовлетворява.

Тя се обърна към вратата с намерение гордо да се оттегли, но Гослин я спря.

— Вижте, Елизабет, нека да не действаме прибързано…

 

 

Питър неохотно се съгласи да вечеря с баба си. Не можеше да се примири с мисълта, че тя се опитва да се намесва в личния, и по-точно — в интимния му живот. И все пак, ако не беше се наговорила с момичето на рецепцията — а тя със сигурност го беше сторила — той нямаше да прекара този прекрасен уикенд с Елизабет. Но и нямаше да изпитва такава силна болка след това…

Питър влезе в ресторанта. Баба му вече го чакаше. И не беше сама.

— А, съучастниците в престъплението са отново заедно! — възкликна той, щом доближи масата.

Джесика и Бен си размениха бърз поглед. После Бен обясни:

— Мислехме, че идеята не е лоша.

Питър седна до баба си.

— Не знаех, че вие двамата сте толкова близки.

Джесика се опита да си придаде обиден вид заради очевидното му нахалство, но се изчерви. Лицето на Бен също промени цвета си.

Колко ли близки бяха наистина, зачуди се Питър. Не че му влизаше в работата. Но и отношенията му с Елизабет не бяха тяхна работа.

— Елизабет ми е страшно сърдита заради уикенда — призна Бен.

— Никога няма да разберете колко изненадани бяхме. — Питър се опита да прикрие усмивката си. Не му се щеше двамата да си помислят, че одобрява действията им.

— Както и да е, ние сгрешихме — каза много любезно Джесика. Но това, че говореше любезно не означаваше, че казва истината. Когато преди известно време се беше заела с работите на Адам, той беше не по-малко непреклонен, отколкото Питър в момента. Все пак Адам се предаде. Джесика се надяваше, че същото ще направи и брат му. Проблемът беше, че в настоящия случай костеливите орехи бяха два.

Питър отвори менюто си, но мислите му бяха далеч от храната.

— Говорехте за Елизабет — подхвърли небрежно той.

Бен се престори, че не е чул. Погледът му беше съсредоточен в менюто пред него.

Джесика се размърда:

— Смятам да си поръчам агнешко.

— Търся я цял следобед и не мога да я открия — продължи Питър.

Бен погледна към Джесика.

— Агнешко, казваш? Да, идеята е добра. Аз също бих опитал от него.

— Кога сте говорил с нея? — попита Питър направо.

Бен му хвърли разсеян поглед.

— Май че беше днес.

— Питър, ти можеш също да си поръчаш агнешко. Нали го обичаш?

— Чувал съм, че го правят много добре тук — вмъкна Бен. — Агнешкото, искам да кажа.

— След срещата й с Гослин ли? — Бен го погледна безизразно, но Питър нямаше намерение да се отказва. — Е? Добре ли… мина?

Последва дълга пауза. Накрая Бен уклончиво каза:

— Да. — Той замълча и добави. — Мисля, че и вие бихте казали същото.

Питър се намръщи.

— Какво означава това?

Бен вдигна чашата си и отпи.

— Ангажиментът остава. Гослин дори повиши заплатата й.

— Ами това… Това е просто… чудесно — мрачно каза Питър. Нима тайно се беше надявал Гослин да прекрати договора си с Елизабет?

— А Опенхаймер? — Гласът на Джесика прекъсна мислите му. — Какво стана с договора?

— Опенхаймер ще подпише — въздъхна Питър.

Джесика затвори менюто си.

— Значи ти просто му изложи фактите и той се съгласи?

— Не. Обясненията се оказаха напразни.

— Тогава как го склонихте? — полюбопитства Бен.

— Вдигнах цената.

 

 

— Трябва да призная, Пийт. Ти се справи — каза Тру в слушалката.

Питър беше доволен, че Тру не повдигна въпроса за това, колко му струваше това справяне.

— Ще остана още два-три дни в Чикаго да уточним подробностите около договора — уведоми го Пийт.

Тру се поколеба.

— Значи всичко е наред?

— Точно така. Абсолютно наред.

— И не… съжаляваш за нищо?

— Отново съм в утъпкания коловоз, Тру. Както и преди споменах, всичко беше просто временно отклонение.

— Няма ли пак… ъ-ъ… да се видиш с… нея?

— Не — сухо отвърна Питър. — Историята е приключила. И двамата постигнахме това, което искахме.

— И си прекарахте весело — добави Тру.

Отговорът дойде със закъснение.

— Да. Доставихме си много радост един на друг.

Питър затвори телефона, отпусна се на леглото и уморено притвори очи. Елизабет отново се появи. Не беше просто представата за нейния образ, а калейдоскоп от представи. Елизабет, надвесена над болничния креват. Елизабет усмихната. Елизабет възбудена. Елизабет разплакана. Елизабет обичаща… Само времето щеше да го излекува…

 

 

Защо съм толкова нещастна, когато всичко се уреди идеално? Този въпрос се въртеше в главата на Елизабет, докато се приготвяше за сън. Договорът беше потвърден, заплатата й — повишена. Дори изпита удоволствието успешно да се противопостави на бъдещия си шеф. А до този момент смяташе, че авторитетните личности я плашат. Откъде идваше тази нова увереност?

Видя, че индикаторът на телефонния секретар свети. Имаше съобщения. От Питър. Беше й трудно да слуша гласа му.

„Бен ми каза за Гослин. Радвам се за теб, Лизи. Беше просто една обиколка с влакчето от увеселителния парк, но аз не бих я заменил за нищо на света. Обичам те. Грижи се за себе си.“

Елизабет посегна да превърти лентата, но внезапно се спря. Хрумна й нещо по-разумно. Тя натисна копчето и изтри записа.