Елиз Тайтъл
В името на Пийт (5)

Четвърта глава

Питър, облечен в костюм на дискретно райе, влезе в един магазин за мъжко облекло, за да си купи нова шапка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита учтиво младият мъж, застанал зад щанда с шапките.

Питър се втренчи в костюма на продавача. Младежът се усмихна:

— „Армани“.

Питър автоматично отвърна:

— Приятно ми е да се запознаем. Питър Форчън.

Продавачът едва успя да потисне усмивката си:

— Не, господине, не ме разбрахте. Аз не съм Армани.

Питър поклати глава. Нима всички в Чикаго бяха побъркани?

— Тогава защо казахте, че сте Армани?

Младежът озадачено отвърна:

— Мислех, че… Всъщност, става въпрос за костюма. Стори ми се, че го харесахте. Той е от италианския моделиер Джорджо Армани. — Продавачът спря поглед върху консервативния английски костюм на клиента си. — Но вие, може би предпочитате нещо… по-традиционно.

На Питър му се щеше да каже, че е дошъл само за шапка, но нещо в маниера на младия мъж го смущаваше.

— „Армани“ казвате. — Отново огледа костюма. Не беше в неговия стил. Виж, ако беше за Адам… Брат му имаше цяла дузина костюми от италиански моделиери и всички те му стояха чудесно.

— „Армани“ — повтори Питър. Изведнъж го обзе радостно вълнение.

— Някаква шега ли е това, господине? — полюбопитства продавачът. Питър въпросително вдигна поглед и младежът поясни: — Усмихвате се.

— Така ли? — изненада се Питър и хвърли поглед към отсрещното огледало. — Да, наистина.

Той пак се засмя. Продавачът притеснено потърси с поглед управителя. Беше постъпил на работа отскоро и още не знаеше как да се справя с „трудни“ клиенти.

Питър пристъпи към огледалото и започна подробно да се разглежда. Вирна брадичка, завъртя се наляво, после — надясно. Разкопча сакото си и критично огледа жилетката си. Свъси вежди и отново се усмихна.

Управителят на магазина не се виждаше никъде и продавачът трябваше да се примири със странностите на клиента.

— Нов костюм ли си търсите?

— Не търсех, но сега реших, че няма да е зле да си взема един.

— Ами… Мога да ви покажа най-новите английски костюми, които получихме… Нещо на тънко райе ли ще желаете, или може би…

— Не. Искам нещо като това, което вие носите.

Продавачът колебливо попита:

— Значи ще желаете костюм като моя, така ли?

— Защо, да не би да му има нещо?

— О, не! Костюмът е чудесен… Просто… Не мога да си ви представя в него… Искам да кажа, той е толкова различен от това, в което сте облечен…

Питър се засмя, но този път в смеха му се прокрадна фалшива нотка.

— Не зная как ми хрумна… Вие, разбира се, сте прав. Никога през живота си не съм носил италиански костюм.

Продавачът се изчерви.

— Не че не бихте могли да опитате. Всъщност, смятам, че костюм от „Армани“ би ви стоял чудесно.

— Наистина ли?

— Защо не пробвате един? Ще ви заведа до щанда за облекло.

Пет минути по-късно Питър Форчън се въртеше пред огледалото, а продавачът одобрително поклащаше глава.

— Цветът е прекрасен. И много ви отива.

— Чувствам се някак… странно. — Питър прокара ръка по сакото. Костюмът наистина му стоеше добре. Дали Елизабет Мърчант излизаше с мъже, които носеха костюми от „Армани“? Дали нямаше да му се присмее, ако го видеше облечен така? Питър затвори очи. Елизабет наистина имаше прелестна усмивка. И най-сладките устни…

О, не! Ето, че пак започваше! Гласът на продавача го сепна:

— Господин Форчън, добре ли сте? Да ви донеса ли чаша вода?

— Не, благодаря. Аз всъщност търсех шапка.

Продавачът безпомощно се озърна. В този момент отнякъде изникна управителят на магазина. Продавачът му направи знак с очи и мъжът приближи до тях.

Изведнъж Питър започна да се смее. Смееше се без никаква причина и не можеше да спре. Етикетът с цената силно заподскача и управителят се притесни не на шега, че дрехата ще се повреди. Не стига, че трябваше да усмирява този побъркан тип, но и както изглежда, щеше да се наложи да бръкне дълбоко в джоба си, за да плати скъпия костюм. Той пристъпи към Питър и внимателно подхвана:

— Господине, не смятате ли, че ще се почувствате по-добре, ако отново облечете вашите дрехи?

— Кабината за преобличане е насам, господин Форчън — услужливо рече продавачът.

Управителят рязко се обърна:

— Форчън ли споменахте току-що?

Младият мъж сви рамене:

— Поне под това име ми се представи.

Питър, който най-после беше успял да се овладее, не можа да устои и подхвърли:

— Той пък ми каза, че е Армани.

— Не, не съм — защити се продавачът.

Управителят не му обърна внимание.

— Значи името ви е Форчън? Вие сте един от братята Форчън? И сте притежател на веригата от универсални магазини, собственост на „Форчън Ентърпрайзис“?

Питър кимна.

— На всичките четиринайсет. Ако желаете, ще се легитимирам. — Той посегна към вътрешния джоб на сакото, забравил, че документите са останали в старите му дрехи.

Продавачът се втурна към кабината за преобличане. Когато се върна, незабелязано кимна на шефа си. Беше успял да погледне документите на Питър и да се увери, че наистина е Форчън.

Управителят угоднически се усмихна:

— Извинете ни, господин Форчън. За нас е голяма чест, че сте решили да посетите магазина ни. Трябва да ви кажа, че костюмът сякаш е шит специално за вас. Нали така? — обърна са той към продавача. Последният усърдно закима. Нямаше представа кой беше клиентът им, но явно беше важна особа, след като шефът така се подмазваше. Управителят продължи: — Ако желаете се преоблечете…

— Реших да не се преобличам — прекъсна го Питър.

— Моля?

— Смятам, че никога досега не съм имал костюм, който да ми стои толкова добре.

Сега Питър обърна поглед към щанда за шапки. Продавачът, предугадил намеренията му, попита дали господинът не би погледнал онези каубойски шапки. Те биха били добро допълнени към новия му облик.

— Каубойска шапка ли? — засмя се Питър. — Не зная…

— Да, наистина, една каубойска шапка би изглеждала твърде…

— Екстравагантна? — подсказа му Питър.

— Точно така. Твърде екстравагантна.

— Може би имате предвид нещо като… цилиндър?

— Цилиндър ли? Да, мисля, че цилиндърът ще е напълно подходящ — кимна управителят.

Питър се обърна към продавача:

— А вие какво мислите по въпроса за цилиндъра?

— Цилиндър? С костюм от „Армани“? — плахо подхвърли продавачът.

Питър се ухили:

— Прав сте. Нека бъде каубойска шапка.

 

 

Още щом излезе на улицата, Питър реши, че е постъпил неправилно. Спря пред витрината на един магазин и се огледа в него.

— Изглеждам ужасно — промърмори той. Докосна с ръка леко кривнатата встрани каубойска шапка. После погледна ленения костюм в модна кройка. Изглеждаше като особняк, мошеник или… побъркан. Не можеше, да се появи в офиса на Опенхаймер в този вид. Погледна часовника си. Беше три и половина, а срещата му с магната беше уговорена за четири часа. Питър бърз пресметна. Беше оставил стария си костюм в магазина с уговорката да му го изпратят в хотела. Ако изтичаше обратно, може би щеше да успее да се преоблече и да се върне навреме за срещата с Опенхаймер.

След седем минути нахлу задъхан в магазина. Продавачът го видя и забърза към него.

— Костюмът ми — извика Питър.

— Вече го изпратихме в хотела. Ще пристигне там в…

Питър изхвърча навън. В края на улицата имаше светофар. Камионът, на който беше натоварен костюмът му точно спираше пред него. Преди да разбере какво става, шофьорът се видя нападнат от някакъв луд с каубойска шапка на главата.

— Хей, приятелче, да не си смахнат? — извика шофьорът.

— Искам си костюма — изкрещя на свой ред Питър.

— По-добре се отдръпни, иначе може да пострадаш, когато потегля — посъветва го мъжът и натисна газта.

Питър отвори вратата и се метна в движение. Шофьорът наду клаксона.

— Искам си костюма и това е всичко. Той е в камиона ви — опита се да обясни Питър, но мъжът не му обърна внимание. В следващия миг прозвучаха полицейски сирени.

 

 

— Доктор Мърчант? Търсят ви по телефона.

— В момента при мен има пациент, Уенди. Би ли записала името и телефона на човека, който ме търси? Ще се обадя, като приключа с прегледа.

— Извинете, доктор Мърчант, но мисля, че случаят е спешен. Търсят ви от полицията. Казват, че са задържали един нарушител на обществения ред. Поведението му било странно. Освен това твърдял, че е ваш пациент.

 

 

— Никога не съм освобождавала човек от полицията — каза Елизабет, когато двамата с Питър излязоха от участъка. Тя се спря и внимателно го огледа.

— Това не е моят костюм — с неудобство обясни той.

— Да не би да си го откраднал?

— Не, не… Купих си го, но се чувствам ужасно в него. Влязох в един магазин за шапка, а излязох с цял костюм.

— Не допусках, че си човек, който прави необмислени покупки. — Бяха стигнали до колата й.

— Не съм. Аз не правя нищо, без да го обмисля предварително. — Питър се изчерви. Елизабет също. — Е, или така поне беше до момента, в който ме удари мълнията.

Елизабет седна на шофьорското място:

— Искаш ли да те откарам?

Питър незабавно се възползва от поканата и се намести в колата. Елизабет нервно завъртя ключа, но не можа да запали.

— Винаги става така, когато вали — промърмори тя.

— Искаш ли аз да карам? — предложи Питър.

— О, не. Ще се оправя. — При следващия опит двигателят забръмча. — Къде да те оставя?

— Няма значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато си отдъхвах в участъка, всъщност трябваше да се в офиса на Опенхаймер и да му обяснявам какво ми се е случило.

— О! — съчувствено възкликна Елизабет.

— Можеш ли да си представиш какво ще си помисли, като разбере, че съм прекарал нощта в психиатрията, а деня — в полицейския участък?

— Известно ми е как попадна в психиатричното отделение, все още се чудя как се озова в полицията — живо каза тя.

— Нека спрем някъде да вземем нещо за пиене и ще ти разкажа цялата жалка история. — Елизабет се поколеба. Питър разгорещено продължи: — Аз съм ти длъжник, Елизабет. Ако не беше гарантирала за мен, сега още щях да съм в участъка.

— Добре — предаде се тя. — Но само едно питие.

— Освен това снощи ме спаси и от срещата с Опенхаймер. Наистина бързо съобразяваш, Червенокоске. — Очите му се спря върху огнената й коса.

Тя нервно тръсна глава:

— В училище често ме дразнеха заради косата ми.

— Аз не те дразня. Какво ще кажеш да отидем в хотела ми?

Елизабет озадачено го погледна:

— Моля?

— Исках да ти предложа да пийнем по нещо в бара на „Билмор“. — Питър се засмя. — О, Червенокоске, нали не мислиш, че…

— Не бих направила дори опит да отгатна какво си мислите, Пийт.

— Само близките ми ме наричат така.

— Исках да кажа „Питър“.

— „Пийт“ ми харесва повече.

Възцари се потискащо мълчание. Накрая Елизабет каза:

— Зад ъгъла има един бар. Защо не спрем там?

— Знаеш ли, страшно ми се иска да сваля тези дрехи… — Тя му хвърли изпълнен с тревога поглед. Питър довърши: — И да облека стария си костюм. Чувствам се ужасно в тях.

— Н-не знам — заекна Елизабет. — Не изглеждаш толкова зле.

Той я погледна. Тъмночервеният делови костюм й стоеше безупречно. Как ли щеше да изглежда в нещо по-провокиращо? Секси бельо, например…

— Какво става? Изведнъж пребледня — попита тя.

Питър бързо отмести погледа си от нея и сухо отвърна:

— Да става ли? Какво може да става?!

Портиерът уведоми Питър, че костюмът е вече в апартамента му.

— Би ли ме изчакала на бара? — обърна се Питър към Елизабет.

— Наистина няма нужда да се преобличаш. Изглеждаш доста респектиращо.

Той се засмя:

— Нима не личи, че току-що съм излязъл от „големия дом“?

— Сигурна съм, че ти беше най-добре облеченият мъж там — отбеляза Елизабет.

Питър се наклони към нея:

— Така каза и съкилийникът ми.

Двамата се засмяха и зачакаха асансьора. Едва когато вратите му се затвориха, Елизабет си даде сметка, че вместо да остане на бара и да чака Питър там, пътуваше заедно с него към стаята му. Ето, че отново бяха сами в асансьора. Тя неспокойно го погледна. Той натисна бутона за деветнайсетия етаж и се изкашля. Елизабет пъхна ръце в джобовете си и застана срещу него. Възцари се потискащо мълчание:

Внезапно Питър заговори:

— Елизабет, искам да знаеш, че… досега никога не ми се е случвало такова нещо… като вчера.

— Радвам се да го чуя — с облекчение се усмихна тя.

— Когато в полицейския участък получих разрешение да позвъня на някого по телефона, първия човек, за когото се сетих беше ти. Предполагам, че бих могъл да се обадя на шефа ти, доктор Нйнджъл, или на баба ми… Не, не на баба ми. Тя щеше да припадне, ако ме беше видяла в подобно облекло.

Елизабет го прекъсна:

— Аз… нямах нищо против да гарантирам за теб.

Питър продължи:

— По природа не съм импулсивен човек, Елизабет.

— Нито пък аз — бързо отвърна тя.

Той внимателно я погледна. На устните му се появи предизвикателна усмивка. Елизабет погледна към светещото табло над вратата на асансьора. Тъкмо подминаваха седмия етаж. Оставаха още дванайсет!

— Досега не бях целувал психиатър — подхвърли Питър.

— Предполагам, че сред познатите ти жени не е имало психиатри — промълви тя. Дланите й се изпотиха от напрежение. Елизабет нервно заигра с портмонето си и накрая го изпусна. Двамата се наведоха едновременно, за да го вдигнат и се сблъскаха. Елизабет дълбоко пое въздух. Питър впи очи в нейните. Те се гледаха безмълвно, коленичили на пода. Ръката му неволно се вдигна към червеникавите коси на Елизабет.

О, не, помисли Питър, та аз отново ще я целуна! О, да…

Тя продължаваше да го гледа с широко отворени очи. Той наклони глава към нея и устните им се сляха.

Двете възрастни жени, които чакаха асансьора на дванайсетия етаж, хлъцнаха от изненада. Последното нещо, което очакваха да видят в престижен хотел като „Билтмор“, бяха мъж и жена, коленичили прегърнати на пода на асансьора. Отгоре на всичко се целуваха! Един Бог знае докъде можеха да стигнат!

Питър и Елизабет сконфузено се изправиха. Възрастните дами ги изгледаха с мрачно неодобрение и надменно заявиха, че ще почакат друг асансьор.

Питър едва успя да пъхне ключа в ключалката. Когато вратата се отвори, той с трепереща ръка побутна Елизабет навътре. Тя влезе и инстинктивно приглади разрошените си коси. Питър нервно й предложи чаша плодов сок.

— Не… благодаря — промълви тя.

— Искаш ли… да седнеш?

— Добра идея. — Краката й се подкосяваха. Елизабет прекоси стаята и седна на тапицираното със златист брокат кресло.

— Мислиш ли, че… Бих искала…

Питър нетърпеливо я прекъсна:

— Ще ти дам всичко, Елизабет! Само кажи какво.

— Вода.

Той отпори вратата на миниатюрния бар.

— Сода, сок, шоколад, ядки…

— Питър. Искам вода. Просто чаша студена вода.

Той тръгна към банята, за да напълни чашата й. Елизабет придърпа края на полата си надолу.

След малко Питър се върна.

— Трябва да е нещо, свързано с асансьорите — промълви той и й подаде чашата.

Тя пое чашата, изпи я на един дъх и кимна.

Питър седна на канапето срещу нея. Изглеждаше притеснен и объркан. Затвори очи и тихо въздъхна. После безпомощно я погледна:

— Може би има някакво медицинско обяснение…

Елизабет не отмести очи от празната си чаша.

— Каквото и да е, то със сигурност е заразно.

— Не че не те намирам за… много привлекателна жена, Елизабет. Но не искам да помислиш, че…

Тя го прекъсна с нервен смях:

— Няма да си помисля. Изглежда това е един от симптомите на заболяването ни. Винаги са ми повтаряли: „Първо помисли, после действай“. И аз винаги съм се старала да го правя. — Елизабет се поколеба. Спомни си за женитбата с чаровния негодник Алън Паркър и добави: — Или почти винаги.

Тя стана.

— Ще имаш ли нещо против, ако отново напълня чашата си?

Питър скочи:

— Остави на мен.

Той посегна към чашата и ръката му докосна ръката на Елизабет. Двамата се дръпнаха като опарени. Чашата падна върху мекия килим. Те се втренчиха в нея.

Елизабет вдигна ръка към лицето си.

— Аз трябваше… — започна тя, но разбра, че не може да продължи. Беше забравила мисълта си.

Питър коленичи и вдигна чашата.

— Ей сега ще ти донеса вода.

— Благодаря.

Той се засмя и потърси погледа й.

— Освен ако не искаш нещо по-силно.

— Наистина няма да е зле — съгласи се Елизабет.

— Вино? Бира?

— Уиски.

— Веднага ще ви бъде поднесено, госпожице. — Питър отвори бутилката и попита: — Чисто ли да бъде?

— Да, чисто.

Елизабет успя да се овладее. Какво толкова беше станало?! Все някога щяха да приключат с коктейлите. Нямаше значение дали щяха да бъдат в апартамента на Питър, или в бара на хотела. Беше глупаво да се притеснява заради някаква си целувка. Е, добре, две целувки…

Така се беше унесла в мислите си, че когато Питър й поднесе чашата, Елизабет я пое и машинално отпи голяма глътка. Беше забравила, че вътре има уиски и се задави, когато парливата течност попадна в гърлото й.

Питър разтревожено се спусна към нея. Блъсна ръката й. Чашата падна долу, а течността се разплиска върху новите му панталони. Елизабет едва успя да каже:

— В-вода. Мислех… че… е… вода.

Питър я отведе до канапето и й помогна да седне. После започна леко да разтрива гърба й. Тя забеляза мокрите петна върху панталоните му и възкликна:

— О, не!

— Вината е моя — отвърна той. Продължаваше да я гали по гърба, независимо че Елизабет вече почти не кашляше.

— Аз помолих да ми дадеш уиски — възрази тя.

— Но ако не бях те целунал, може би нямаше да се наложи да поискаш уиски.

— Наистина не си падам много по пиенето — призна Елизабет.

Ръката му продължи да се плъзга по гърба й.

— Затова пък се целуваш страхотно! — Питър беше поразен от признанието, което току-що се отрони от устните му и бърз отдръпна ръката си. — Извинявай. Не помислих какво казвам.

Тя леко се усмихна:

— Дори не предполагах, че ще бъда дежурна миналата нощ…

— Радвам се, че беше. И съжалявам, че заминаваш.

— Заминавам ли? — изненада се Елизабет. Нима беше казала, че се кани вече да си тръгва?

— Имам предвид за Ню Йорк.

— О, но това е след две седмици!

— Ако продължа да изпадам в такива странни състояния…

— Можеш да се обърнеш към доктор Ейнджъл. Той е добър специалист…

— Предполагам.

— Всъщност, забравих, че се връщаш в Денвър.

— Вярно.

Питър се сети за Опенхаймер. Ако бяха сключили сделката щеше да прекара около шест месеца в Чикаго, за да контролира подготовката по отварянето на новия магазин. Но след като беше се разминал с Опенхаймер два пъти за два дена, нямаше основания да се надява, че нещо все още може да се направи.

При други обстоятелства това би накарало Питър да се чувства като абсолютен неудачник. Сега обаче, когато беше толкова близо до Елизабет, не си струваше да се притеснява за подобно нещо.

Очите му отново срещнаха нейните. Прииска му се Елизабет да се задави отново, за да може пак да я докосне.

— Щеше да ми разказваш как се озова в участъка — подсети го тя.

Питър започна и скоро двамата забъбриха весело.

— Когато се опитах да се кача в камиона и да обясня, че просто искам да ми върнат костюма, който шофьорът трябваше да закара в хотела, той ме блъсна и аз ударих главата си. — Питър посочи с пръст челото си. — Точно тук. Сигурно имам цицина.

— Не, нямаш. Чакай да погледна по-отблизо.

Питър хвана ръката й и я приближи до челото си:

— Можеш да пипнеш, ако искаш.

Елизабет докосна с пръсти мястото и той извика.

— Много ли те боли? — загрижено го попита тя.

— Малко… — излъга Питър. Не изпитваше никаква болка.

Елизабет внимателно продължи да опипва челото му.

— Тук няма цицина — промълви тя. Ароматът му я замайваше. Дори не осъзнаваше, че се е притиснала към него и е опряла ръка на гърдите му.

Питър плъзна длан нагоре и погали рамото й. Елизабет тихо извика.

— Чувстваш ли нещо? — погледна я той.

— Може би… лека подутина — излъга тя. Гласът й прозвуча странно и неубедително.

— Аз също чувствам нещо, Елизабет — прошепна Питър. Устните му бяха близо до ухото й. Тя потръпна от топлия им дъх. Неувереният й протест заглъхна под страстната му целувка.