Елиз Тайтъл
В името на Пийт (7)

Шеста глава

В осем и половина Питър слезе в ресторанта на хотела. С неудоволствие забеляза, че мястото е прекалено оживено. Все още се чувстваше замаян и се надяваше да вечеря на спокойствие, за да може да обмисли плана си за действие по отношение на Опенхаймер.

Оберкелнерът се насочи към него и любезно се поклони:

— Заповядайте, господине. Каква маса ще желаете?

— Единична. Ще вечерям сам.

— Бихте ли изчакали малко? Сигурен съм, че ще успея да намеря нещо за вас. Обикновено по това време на седмицата не сме толкова натоварени, но днес пристигна голяма група писателки. Ще имат конгрес. Повечето маси бяха предварително запазени за тях. — Мъжът се поклони още веднъж и се оттегли.

Питър нервно се огледа наоколо. Ресторантът беше пълен с жени. Мисълта да вечеря в обкръжението на десетки писателки беше достатъчна, за да го накара да се обърне и да се запъти към изхода. Вероятно щеше да успее да се измъкне навън, ако на пътя му не се беше изпречила група от пет романистки. Докато Питър се опитваше да се размине с тях, оберкелнерът се върна.

— Много съжалявам, господине! Ще имаме свободна маса едва след двайсет минути.

Питър кимна с облекчение.

— Няма проблеми. Мисля да си купя нещо от кафенето.

— О, в делнични дни кафенето работи до осем вечерта — обясни келнерът.

В този момент Питър усети леко подръпване по ръкава. Пред него стоеше една от жените, с които се беше сблъскал. Тя го гледаше и майчински му се усмихваше.

— Запазили сме маса за шестима, но Розмари няма да може да дойде. Защо не се присъедините към нас? Ще ни бъде много приятно. Нали, скъпи дами? — Жената се обърна към спътничките си.

— Абсолютно! — изчуруликаха те и помъкнаха Питър към масата си.

— Но, госпожи… — опита се да протестира той.

Събеседничката му го прекъсна:

— Аз съм Бетина Уинслоу. А това е Адриана Арчър. — Тя посочи с пръст яката блондинка, която здраво стискаше дясната му ръка. Питър си помисли, че тя по-скоро му прилича на щангистка, отколкото на писателка. Както впоследствие се оказа, Адриана Арчър беше напуснала спортния клуб, към който тренирала, и за разнообразие се беше захванала с писането на романи. Пълната госпожа от лявата му страна се казваше Келси Валънтайн, до нея беше Мариша Неш, неомъжена учителка около трийсетте, и накрая — Рейвън Валиънт, счетоводител по професия.

— Разбира се, това са нашите писателски псевдоними — смигна му весело Бетина. — Звучат доста по-цветисто, отколкото Бети, Алис, Карън, Марша и Майра, нали?

Рейвън, надхвърлила четирийсетте, лъчезарно се усмихна и пред очите на Питър лъснаха новите й зъбни протези:

— Аз съм Майра.

Бетина заговорнически се приведе към Питър:

— Всички се чудят под какъв псевдоним пишете вие.

Той не беше сигурен дали многобройните дами наистина се питат какъв е псевдонимът му, но беше факт, че погледите им го следят неотлъчно. За нещастие масата на събеседничките му беше точно в центъра на залата, така че нямаше никакъв шанс Питър да се отърве от досадното женско любопитство.

Мариша, учителката, попита:

— Та какъв е псевдонимът ви?

— О, аз не пиша. Аз съм… бизнесмен. Вижте какво, скъпи дами, наистина е много мило от ваша страна, но…

Атлетичната Адриана най-безцеремонно го прекъсна:

— Не искате да ни изоставите, нали? В момента сме обект на завист от страна на всички жени в залата. Ако ни напуснете, ще ни се подиграват до края на конгреса. — Тя разгъна една салфетка и я сложи върху коленете му. — Бъдете великодушен!

Питър уморено се усмихна. Бетина приятелски потупа ръката му:

— Почерпката е от нас. Как се казвате.

— Питър. Питър Форчън. Но не мога да позволя вие да ми плащате сметката. Всичко това е малко… объркващо.

— Форчън ли казахте? — попита Бетина.

— Наричайте ме просто… Питър.

Келси Валънтайн вдигна вежди:

— Значи Форчън? Да не би да имате нещо общо със семейство Форчън от Денвър? Притежателите на веригата от универсални магазини?

Питър сконфузено кимна. Едва сега се сети, че трябваше да се представи под чуждо име. Женитбата на Адам, обстоятелствата около нея и тонтината към бащиното му завещание дълго време бяха основна тема на вестниците в цялата страна. От начина, по който го гледаха новите му познати, Питър си направи извода, че те със сигурност знаят повечето от подробностите.

— О! Не може да не ни разкажете за главния герой, синът на Форчън — извика Бетина. Една дузина глави се обърнаха при гърмящия й глас. В ресторанта се разнесе шушукане. После изведнъж стана тихо. Всички очи се впериха в Питър. Бетина тържествено се изправи и повлече Питър със себе си.

— Скъпи дами! Представям ви героя на деня, мъжа-мечта за всяка жена, мъжа, който…

Питър се опита да протестира:

— Не, не. Наистина. Вие грешите. Аз не съм този, за когото ме мислите. Аз съм Питър. Брат ми Адам е човекът, за който…

Бетина не му обърна внимание.

— Всички сте чели за романа на десетилетието, на всички ви е известно заглавието „Богат наследник се отказва от парите в името на любовта“. Форчън се отказва от богатството… Звучи поетично, нали?

— Не, не съм аз. Брат ми, Питър. Тоест, Адам… Питър съм аз. Лично аз не съм се отказвал от нищо… — Питър искаше да накара всички в залата да го чуят, за да го оставят на мира, но опитите му да обясни заблудата им се оказаха неуспешни. Думите му бяха заглушени от бурни аплодисменти.

Бетина, станала център на вниманието, махна с ръка. Отново се възцари тишина.

— Целта на нашия конгрес е да определим литературния герой на годината. Но защо, скъпи дами, да избираме герой сред литературните образи, които сме създали, след като истинският герой от плът и кръв е сред нас?!

Питър отново се опита да каже нещо, но аплодисментите отново гръмнаха. Той огледа светналите замечтани лица край себе си и механично кимаше на поздравленията, които му поднасяха. Дори намери сили да се усмихне и леко да махне с ръка. Тълпата възторжено му отвърна.

Ръкопляскането продължи доста време, след като Питър седна на мястото си. После писателките го наобиколиха за автографи. Всеки път, когато слагаше подписа си, Питър обясняваше, че не Адам, че все още е наследник и възнамерява да си остане такъв. Не след дълго разбра, че само е разпалил любопитството на писателките. Един наследник, който искрено вярва, че няма да откаже от богатството си заради любов, явно предизвикваше по-голям интерес, отколкото обеднял наследник, за когото всичко вече се знаеше. Настоящото положение на Питър силно заинтригува писателките. Каква ли героиня щеше да спечели сърцето му? Една част от жените му дадоха телефонните си номера. Други заровиха из чантите си за снимките на неомъжените си дъщери и племенници и ги набутваха в джобовете на сакото му.

С напредването на вечерта Питър откри, че се е превърнал в душата на партито. Той развличаше новите си почитателки с множество истории за тонтината и за брат си Адам. Някои от писателките си водеха бележки, а други се опитваха да го окуражат да се захване с писането на романи. Особено настоятелна беше Бетина, която го уверяваше, че открива писателски дарби у него.

Питър се засмя:

— Та аз от години не съм писал нищо друго, освен кратки биографии на служителите ни! Макар че трябва да призная, преди много години, макар и съвсем за малко, бях прописал стихове…

— Спомняте ли си някое от вашите стихотворения, Питър? Защо не ни изрецитирате нещо?

— О, не мога… Не си спомням нито едно от тях. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но наистина не ставам за романтичен герой. Аз съм ужасяващо безчувствен, придирчив и изцяло погълнат от бизнеса човек. Много често дори ме обвиняват, че съм високомерен и капризен.

Изявлението на Питър не промени отношението на дамите към него. За тях той си оставаше героят на днешния и утрешния ден. Те го намираха за възхитителен, нежен и забавен.

— О, хайде! — разгорещи се Адриана. — Не е възможно да не си спомняте поне няколко реда!

— Не знам… — измърмори Питър и стеснително се усмихна. Последваха окуражителни викове.

— Ами, предполагам, че… — Питър се изчерви, но очите блестяха. Той леко се изкашля. Аудиторията притихна. Някъде от най-отдалечените кътчета на паметта му изплуваха редовете на една странна поема. Беше я писал по времето, когато беше млад, глупав и лудо влюбен в Лидия.

Питър се изправи зад стола си, стисна облегалката, втренчи поглед в пространството и започна:

„Ромолящият ти сладък глас

е като бриз за моето сърце.

А пръстите ти нежни —

милват ме и сгряват.

Любовен шепот

и слят в целувка дъх…

Душите ни в едно споени,

потъват в страстна нега.

И уж сме двама души,

а всъщност сме едно…“

Той спря. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите. Мислите му не бяха насочени към отдавнашния му романс с хубавичката сервитьорка. Пред погледа му изникна образът на прекрасната червенокоса Елизабет.

Слушателките въздишаха, подсмърчаха и ръкопляскаха. Дори персоналът на ресторанта начело с оберкелнера се беше присъединил към групата и аплодираше. Тяхната спонтанна реакция извади Питър от света на мечтите. Той се огледа наоколо, изчерви се и бързо седна.

Бетина се надигна и заяви, че е време техният герой да открие бала.

 

 

Вечерята беше пълен провал. Елизабет, която обикновено беше цар на готвенето, този път сервира пилето недопечено, а сосът миришеше на загоряло. Аспержите имаха вкус на трева. Оризът приличаше на лепкава каша.

Тя щеше да се примири някак с похабената храна, но се вбесяваше от безгрижното поведение на Бен Ейнджъл. Беше сигурна, че той е направил връзката между готварските й неуспехи и часовете, прекарани с Питър Форчън. Разбира се, Бен беше абсолютно прав. При това едва ли допускаше и половината от онова, което в действителност се беше случило.

— Исках да ти предложа и кафе, Бен, но то изкипя — промълви Елизабет и занесе чиниите с недокоснатата храна към мивката. — Какво ще кажеш за сандвич със сирене? Поне него мога да приготвя, без да се изложа.

— Почини си, Елизабет. Не съм гладен, а колкото до кафето — аз ще го направя — каза той и се надигна да й помогне.

— Ти си мой гост.

— Не ме обиждай, Елизабет. От много години не се чувствам гост тук.

— Наистина. Ти си най-добрият приятел, когото някога съм имала.

— Седни тогава — нареди Бен. — Аз ще сваря кафе, а ти ще ми разкажеш какво те притеснява.

Елизабет седна до кухненската маса и промълви:

— Бих искала да замина за Ню Йорк още утре. Не, иска ми се да бях заминала преди няколко дни.

Бен зареди кафеварката и седна срещу нея.

— Всъщност, иска ти се никога да не беше го срещала, нали?

Тя бавно вдигна поглед.

— Бях организирала всичко толкова добре! Ти сам знаеш колко обичам реда и яснотата. А сега в живота ми настъпи пълно объркване. Питър извади наяве една част от мен, която дори не съм подозирала, че съществува.

— Спомняш ли си за първата ни среща, Елизабет? Преди около десет години… Ти беше в трети курс на медицинския институт. Един ден дойде при мен и ми заяви, че искаш да специализираш неврология и то под мое ръководство.

Елизабет се усмихна:

— Как мога да забравя тази среща? Бяхме по средата на онова строго интервю, когато ти внезапно ме прекъсна и ме попита дали зная да танцувам степ.

Бен се изкикоти:

— Спомням си изражението на лицето ти. И гласа ти, когато каза: „Не, доктор Ейнджъл, но ако се налага, ще се науча“.

— Никога не съм предполагала, че това всъщност е бил първият ми урок от теб.

— После ти се опита да научиш стъпките на степа, но…

— Оказах се схваната като дърво — завърши през смях Елизабет. — Ти продължаваше да ми повтаряш: „Елизабет, това танц, отпусни се“. Но аз се чувствах ужасно глупаво и не може да разбера за какво е всичко това.

— А сега? Разбираш ли сега? — меко попита той.

В интерес на истината тя не беше разбрала защо Бен толкова настояваше да я научи на този танц. Приемаше го просто като проява на ексцентричността му и смяташе, че човек с неговия талант и способности има право да бъде малко ексцентрик. Сега внезапно й стана ясно.

— Ти си се опитвал да ме накараш да се отпусна, да си позволявам от време на време по някоя глупост, да бъда по-подвижна и… да се чувствам по-добре.

Бен се усмихна и взе ръката й в своята.

— Да. Надявах се един ден да го разбереш. Още от онзи първи ден разбрах, че имаш големи възможности, независимо че упорито се опитваше да ги потискаш. Вече имам всички основания да вярвам, че тези възможности ще бъдат реализирани.

— Смяташ, че не съм показала възможностите си? Не беше ли обективна препоръката, която изпрати до Гослин в Ню Йорк?

— Говоря за качествата ти на жена, Елизабет. След развода си с Алън ти отказа да признаеш дори пред себе си, че искаш нещо повече от успешна професионална реализация. Наистина бях притеснен. Идеше ми да смачкам физиономията на първия ти съпруг заради това, че беше угасил искрата в тебе.

— Не го наричай „моят първи съпруг“, Бен. Звучи така, сякаш ще имам и втори. Можеш да бъдеш сигурен, че това няма да се случи. Най-малко — с Питър Форчън.

Елизабет съжали за последните си думи още щом ги изрече. Между Питър и уроците по степ наистина нямаше нищо общо.

Бен добродушно подхвърли:

— В това отношение можеш да не се притесняваш. Той никога няма да се ожени за теб.

— Да не би да е вече женен? — уплашено го погледна тя.

Бен потисна усмивката си.

— Не, със сигурност не е женен.

— Тогава защо каза, че… — Тя спря и ядосано погледна приятеля си. — Разбирам какво целиш, Бен Ейнджъл. За малко щях да се хвана на въдицата. Но въпросът ми беше от чисто любопитство, нищо повече.

— Заради тонтината — продължи Бен.

— Каква тонтина? — не се сдържа Елизабет.

Бен хвърли поглед през рамо:

— А, кафето е готово. Със сметана и една бучка захар, нали?

Елизабет стана да извади сметаната от хладилника, докато Бен сипваше кафе в две порцеланови чаши.

— Тонтина… — замислено рече тя. — Това не е ли уреждане на финансови въпроси между наследници, според което, ако някой умре, делът му се разпределя между останалите живи?

— Много добре, Елизабет.

— Не мога да разбера каква е връзката между тонтината и семейното положение на Питър. — Беше твърде изненадана, за да се преструва на безразлична.

Бен пъхна ръка в джоба си и измъкна оттам лист от списание.

— Това не е обикновена тонтина. Когато днес минах през кабинета ти и разбрах, че си отишла да освободиш от полицията Питър Форчън, Уенди ми спомена, че името му е доста известно. Спомни си, че е чела статия за семейство Форчън в едно от онези лъскави списания. По случайност открих същото списание в приемната ти. Надявам се, не се сърдиш, че откъснах тази страница.

Елизабет едва не грабна листа от ръцете на Бен.

— Няма значение — промърмори тя. — И без това пациентите често късат списанията.

— Статията е за сватбата на Адам, брата на Питър…

Елизабет раздразнено каза:

— Ще ми дадеш ли да я видя най-после?

Бен мълчаливо й подаде листа.

Елизабет внимателно зачете. Статията започваше така: „Каква е цената на любовта?“.

— Дами, дами — настоятелно замоли Бетина. — Дайте на бедния човек възможност да си отдъхне! Нали не искате да припадне, преди да сме го коронясали за Герой на годината?!

— Да припадна ли? Та аз едва започнах да загрявам! — Той взе Бетина в прегръдките си и я завъртя. Миг по-късно захвърли сакото, жилетката и вратовръзката си, разкопча горните копчета на ризата си, запретна ръкави и се понесе във вихрен танц с една писателка. Останалите оформиха кръг около двойката и силно запляскаха в такт с музиката. Бетина махна на Рейвън.

— Виж какво открих! — възкликна Рейвън и измъкна червена мантия и златиста корона, украсена с цветни камъчета. — Останали са от някакъв бал с маски в хотела.

— Чудесно! — ентусиазирано поде Бетина. — Какво стана фотографа от „Чикаго Трибюн“?

— Ще дойде.

Бетина потри доволно ръце.

— Извадихме голям късмет!

Рейвън погледна към Питър, който продължаваше да танцува.

— Как мислиш, дали ще има нещо против?

— Нещо против ли? Я го виж как се забавлява! Страхотен е. Сигурна съм, че няма да възрази.

 

 

След като Бен си отиде, Елизабет отново прочете статията. Макар че в нея се разказваше романтичната история на Адам и Ева, другите трима братя също бяха споменати. Журналистите им бяха задали един и същ въпрос: „Бихте ли се простили с богатството си заради една любов?“. Всеки от тях твърдо беше отговорил с „не“ и беше обяснил защо.

Погледът на Елизабет се спря върху думите на Питър:

„По-скоро бих влязъл в устата на лъва, отколкото да се оженя. Доста преди да се появи тази тонтина, аз бях избрал своята любима и тя се нарича «Форчън Ентърпрайзис». Възнамерявам да й остана верен докрай“.

Телефонът иззвъня. Дано не е от болницата, помисли си Елизабет. Минаваше единайсет и половина. Чувстваше се изтощена. Освен Питър не бяха й останали други пациенти. Веднага след като прие предложението за новото място тя прехвърли пациентите си на своите колеги. Беше се заела с лечението на Питър само защото никога преди не беше виждала човек, ударен от гръм. Случаят я беше заинтригувал.

— Ало?

— Доктор Мърчант?

— Да. — Елизабет се сети, че и преди е чувала този мек женски глас. Но къде?

— Обажда се Джесика Форчън.

Бузите на Елизабет пламнаха. Дали бабата на Питър не се обаждаше, за да я обвини в погрешната диагноза, която беше поставила на внука й? Дори можеше да я заплаши със съд!

— Да, госпожо Форчън? — Надяваше се жената да не усети тревогата в гласа й.

— Наричайте ме Джесика.

— Моля?

— Можете да се обръщате към мен с „Джесика“. Когато ми казват „госпожо Форчън“ се чувствам някак… стара.

— О! — Елизабет беше загубила способността си да говори.

— А аз мога ли да ви наричам „Елизабет“? Предполагам, че не използвате някакво галено име.

— Не. Да. Искам да кажа, че „Елизабет“ е чудесно.

— Извинявам се, че ви се обаждам толкова късно, Елизабет. Дано не съм ви събудила.

— Не, аз… четях.

— О! — Последва кратка пауза. — Предполагам, че не сте разговаряли с Питър тази вечер.

— Да говоря с внука ви ли? Не, не и откакто съм се прибрала у дома. Видях се с него… по-рано. В… „Билтмор“.

— Колко по-рано? — попита Джесика. В гласа на възрастната жена се прокрадна тревога.

— Някъде към осем часа. Защо? Случило ли се е нещо?

— Прибрах се от вечеря в осем и половина и оттогава не мога да се свържа с него. Никой не отговаря.

Елизабет погледна часовника. Единайсет и трийсет и пет. Беше малко вероятно Питър да вечеря три часа.

— Може да е отишъл на кино, след като се е нахранил — предположи тя.

— Питър не ходи на кино. Той не обича нощните развлечения. Вечер винаги работи. Много пъти съм му казвала, че трябва да излиза от време на време, за да се… разведри.

Лицето на Елизабет пламна още повече.

— Той вече е здрав.

— Точно така. Затова е толкова необичайно да не бъде в стаята си по това време. Не мислите, че може да му се е случило… нещо лошо? Мислех да се обадя на лекаря на хотела да отиде до апартамента…

— Не — бързо я прекъсна Елизабет. — Не правете това. Сигурна съм, че Питър е добре. Но, ако ще ви успокои, бих могла да прескоча дотам…

— О, Елизабет! Наистина ли? Ако се е случило нещо лошо, поне ще съм спокойна, че Питър е в добри ръце.

Елизабет беше трогната от неочаквания комплимент.

— Ще се радвам да му помогна, Джесика. Не се притеснявайте. Ще ви се обадя веднага, щом разбера нещо.

— Благодаря ви, скъпа. Не мога да изразя колко много означава това за мен — въздъхна Джесика и дяволито се усмихна на приятелката си Маргарет.

 

 

Ето че отново се връщаше в „Билтмор“. А се беше зарекла никога вече да не престъпва прага на Питър. Елизабет за стотен път повтори наум обяснението, което беше приготвила за появата си в хотела:

„Баба ти ми се обади. Беше ужасно разтревожена. Канеше се да се обади на лекаря на хотела и да го помоли да провери какво става с теб, но аз си помислих, че този мъж е последният човек, който би искал да видиш…“

А дали не беше тя последният човек, който Питър би искал да види?

Елизабет бързо прогони неприятната мисъл от главата си. Нали беше обещала на Джесика! Ами ако с Питър наистина се беше случило нещо?

Погледна часовника си, преди да почука на вратата. Минаваше полунощ. Може би спеше дълбоко…

Елизабет решително почука. Никакъв отговор. Опита отново. Резултатът беше същиятт. А сега какво? Не й оставаше друго, освен да слезе във фоайето, да обясни на човека от рецепцията, че е притеснена за свой пациент и да помоли за ключовете от апартамента му.

Тя разтревожено слезе обратно във фоайето и се отправи към рецепцията.

— Представителният апартамент… — започна Елизабет.

— Зает е, госпожице.

— Зная. Това е апартаментът на господин Форчън. — Тя се поколеба. — Аз съм неговият лекар. Обезпокоена съм, защото не отговаря. Имате ли резервен ключ? — По лицето на чиновника се появи скептична усмивка. Дори и за миг не беше повярвал, че тя е лекар на Питър Форчън.

Елизабет зарови из чантата за документите си, но следващите думи на мъжа я спряха.

— Господин Форчън не е в апартамента си… докторе.

— Не е ли? Къде е тогава?

— Господин Форчън е в голямата бална зала. Присъства на конгрес. Бих казал дори, че е звездата на вечерта.

О, не! В какво ли се беше забъркал Питър този път?

Тя се спусна към тежките врати и с мъка ги отвори. Една жена прошумоля с балната си рокля край нея и се насочи към високия подиум.

— Настъпи момента, когато ние, писателките на романи, ще трябва да направим своя избор за Романтичен герой на годината. Както всички знаете, досега обичаят ни беше да избираме един от измислените литературни герои и да го коронясваме символично. Но тази вечер, скъпи мои приятели, аз ви представям първия наш романтичен герой от плът и кръв. — Бетина се наведе над микрофона и добави със светнали очи: — И то каква плът!

Елизабет се вцепени. Не, не можеше да е вярно. Не беше възможно! Как можеше Питър да попадне тук?

— Мои приятели, представям ви нашия герой Питър Форчън!

Дори след като чу името, Елизабет не можеше да повярва. Тя си проправи път през аплодиращата тълпа и приближи до подиума. В същия момент един мъж в червена мантия и с корона на главата излезе на сцената. Наистина беше Питър! Той застана в центъра на подиума и величествено вдигна ръце като крал, поздравяващ покорните си поданици. После широко се усмихна, напълно вживял се в ролята. Елизабет излезе напред и се втренчи в него. Беше шокирана.

Щом Питър я забеляза, държанието му се промени. Сякаш внезапно дойде на себе си.

— Елизабет — ахна той и тръгна към нея.

Тя се уплаши, че Питър може да изчезне и бързо се спусна напред. Протегна ръце, за да го подкрепи. Той се хвана за нея. В този момент фотографът от „Чикаго Трибюн“ натисна копчето и запечата върху лентата образа на Романтичния герой на годината и на неговата героиня…