Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (7)

Арлингтън, Вирджиния

Тъй като нощуването на Мърсър в Манхатън не беше планирано, авиолинията задържа багажа му от Пенсилвания на международното летище „Рейгън“. Той слезе от самолета от Ню Йорк и показа документите си за самоличност и бележките за багажа. Не беше трудно да намери такси, което да го закара вкъщи. Полетът до Вашингтон бе продължил един час и беше хубаво отново да седне. Краката му бяха подути от обикаляне на Музея за естествена история.

Наближаваше десет вечерта и движението не беше натоварено. Таксито мина край арлингтънското гробище и пое по магистрала 66. Мърсър живееше в Арлингтън от седем години и винаги се изумяваше от бързината, с която се разрастваше кварталът му. Беше само въпрос на време десетте улици с ниски къщи около неговото жилище да бъдат заменени с небостъргачи и търговски центрове.

Отвън домът му приличаше на всички останали на тихата улица. Къщата беше триетажна, с фасада от червен камък. От двете страни на стъпалата към входната врата имаше перила от ковано желязо.

Той позна две от колите, паркирани зад черния му ягуар. Очуканият плимут принадлежеше на Пол Гордън, бивш жокей и собственик на квартален бар на име „При Дребосъка“, а фордът „Таурус“ беше на Майк о’Райли, един от редовните клиенти на Дребосъка. Мърсър остави пътническите си чанти на тротоара, извади ключовете от колата си, отключи я и надникна да провери километража. Последните три цифри бяха 823, точно както трябваше да бъдат, но десетото колелце беше между шест и седем.

— Да ме вземат дяволите! — каза Мърсър. Беше сигурен, че Хари Уайт ще се разходи с ягуара, докато той е в Пенсилвания, и затова бе запомнил километрите, преди да замине.

И после забеляза, че ягуарът е навъртял хиляда мили.

— Потаен стар негодник — усмихна се незлобливо Мърсър.

Взе багажа си и изкачи стъпалата. Вратата беше отключена. Отвътре къщата бе изтърбушена и ремонтирана по планове, които Мърсър бе начертал. Предната третина от сградата представляваше мраморен атриум до тавана. Библиотеката на втория етаж и апартаментът на Мърсър имаха балкони, които гледаха към отвореното пространство. Нивата бяха свързани със спираловидно стълбище. Перилата бяха правени по поръчка, за да подхождат на старинните стълби.

На първия етаж зад кухнята и пералното помещение се намираха кабинетът и трапезарията, където имаше и маса за билярд. Неизползваната маса за хранене стоеше в преддверието, където трябваше да бъде всекидневната. Мърсър чу гръмогласен смях от втория етаж, където беше холът, който по-скоро приличаше на английска кръчма с ламперията по стените, дъбовия бар, шестте високи столчета, няколкото канапета, столове и стереоуредбата.

Мърсър остави чантите си пред спираловидното стълбище и се качи в библиотеката. Димът от пури откъм бара беше толкова гъст, че сякаш гореше цяла тютюнева плантация. Канапетата бяха дръпнати до стените, а в средата на стаята беше разпъната сгъваема маса, около която седяха Хари, Дребосъка, Майк о’Райли и Джон Пиджън, зетят на Майк. Масата беше отрупана с пепелници, полупразни чаши и чипове за покер. Тревистозеленият килим бе побелял от разпиляната пепел. Вероятно играеха от часове или може би от няколко дни.

— Този път прекали, Хари! — Мърсър се опита да вложи гняв в гласа си, но не успя. Не му пукаше дали Хари е накарал някого да го вози с ягуара, нито че е поканил гости да играят карти. Не очакваше друго.

— Хей, Мърсър, добре дошъл — провикна се Хари. Макар че беше осемдесетгодишен, гласът му беше силен като корабна сирена. — Имаш ли пари? Майк лъже и мисля, че ще разбера как го прави, ако ми дадеш назаем някоя и друга стотачка.

— Ще ми кажеш ли как успя да навъртиш хиляда мили с колата ми за две седмици? — Мърсър забеляза, че Пол Гордън Дребосъка е сложил под себе си два тома от енциклопедията, за да се изравни по височина с останалите.

— А, това ли? Дребосъка и аз решихме да отидем в Атлантик Сити за почивните дни.

— Това са само четиристотин мили.

— Два пъти. — Хари се опитваше да изглежда разкаян, но изражението му беше по-скоро самодоволно.

— А другите двеста мили?

— По задачи.

— Исках да гледам няколко конни надбягвания в Белмонт — намеси се Дребосъка, за да поеме част от вината.

— Надявам се, че ти си карал, Пол. Дребният Гордън се засмя.

— Сложил съм дървени блокчета на педалите на моята кола, за да мога да я карам, а за да стигна до газта на твоя ягуар, би трябвало да пълзя по пода и да използвам ръцете си.

Мърсър погледна Хари, ужасен, че осемдесетгодишният старец може да е шофирал на такова голямо разстояние.

— Ти?

— Трябва да балансираш гумите — каза Хари. — Колата започва да вибрира, когато вдигнеш сто мили в час.

— Господи! — Мърсър потърка челото си и после отиде зад бара, за да си вземе бира от големия вграден хладилник.

— Би ли ми дал още един „Джак Даниълс“, докато си там? — весело подвикна Хари.

— А на мен бира — добави Майк о’Райли.

— Направи и един коктейл „Маргарита“ — каза Джон Пиджън.

Преди да отговори, Мърсър извади портфейла си и преброи парите вътре. Имаше триста долара. Въпреки късния час и умората той лесно взе решение.

— Донеси още един стол, Пиджън.

Пощата на Мърсър бе натрупана в ъгъла на бара и всеки момент можеше да се разпилее по пода. Споразумението им беше Хари да стои в къщата, когато Мърсър отсъства, стига да получава пощата и да се грижи за съобщенията по телефона, но не включваше отваряне на писмата. Мърсър поклати глава. Нещо привлече погледа му. Дълъг тънък цилиндър, като онези, в които се изпращат плакати.

— Единствената пратка за теб, а ти не си я отворил — рече той и го показа на Хари.

— Помислих, че някой ти е изпратил змия.

— Това е подаръкът за рождения ти ден, само че закъсня с няколко месеца. — Мърсър приготви напитките, сложи ги на бара и даде цилиндъра на Хари.

— Какво е това? — подозрително попита старецът.

— Отвори го.

Хари угаси пурата си и нетърпеливо разкъса продълговатия пакет. Вътре имаше правен по поръчка бастун от черно орехово дърво с богато украсена сребърна дръжка. Хари Уайт беше загубил единия си крак като морски капитан след Втората световна война. Той не куцаше забележимо, но Мърсър го бе виждал да потреперва няколко пъти, докато върви, и знаеше, че е време приятелят му да се примири с неизбежното.

— Не е лош — призна Хари.

Мърсър взе бастуна от ръцете му, отвъртя дръжката, където имаше тайно отделение, и извади лъскава десетсантиметрова кама.

Хари засия.

— Страхотно!

— А сега най-хубавото. Мърсър развинти дръжката на камата, извади тънко метално шише, махна капачката и помириса съдържанието. Майсторът на бастуна бе получил последни указания, преди да изпрати творението си.

Хари го взе от ръцете му, вдъхна аромата и се засмя. Малката бутилка бе пълна с любимото му уиски „Джак Даниълс“.

Сините му ясни очи обикновено блестяха иронично, но сега погледът му бе премрежен и показваше колко много означава за него подаръкът на Мърсър. Той вдигна глава.

— Благодаря, Мърсър! Чудесен е.

— Честит рожден ден! — Мърсър му даде пет двайсетдоларови банкноти и седна, като измърмори. — Но ще трябва да ми ги върнеш.

Играха покер до полунощ и разговаряха предимно за предстоящото пътуване на Мърсър. Майк беше единственият достатъчно трезвен да седне зад волана, затова каза, че ще закара Дребосъка и Пиджън. Той предложи същата услуга и на Хари, но старецът заяви, че ще спи на дивана. Хари живееше само на няколко преки, но нощуваше при Мърсър най-малко веднъж седмично и никога не използваше малките стаи за гости в задната част на къщата.

Останал сирак на дванайсет години и отгледан от баба и дядо, които по-късно починаха, Мърсър нямаше семейство. Ето защо той ценеше приятелството. Баща му също беше минен инженер и заедно с майка му Сиобан бяха загинали по време на един от безбройните бунтове в Централна Африка. Докато Мърсър се готвеше за мисията в Ирак, един военен психолог му бе казал, че ранната загуба е създала у него изострено усещане, че е изоставен, и свръхразвито чувство за лоялност и отговорност. Мърсър беше съгласен с това и знаеше, че макар да ги делят над четири десетилетия, обича Хари повече от всичко друго в живота си.

Обикновено се събуждаше на зазоряване, но сутринта спа един час по-късно. Изкъпа се набързо, облече къси панталони и тениска и слезе да вземе „Вашингтон По-уст“ от стълбите пред къщата. Предишната нощ бе настроил таймера на кафеварката зад бара. Кафето беше гъсто като катран и очите му се насълзиха от парата. Мърсър напълни чашата си и направи по-слабо кафе за Хари.

— Престани да тропаш — изръмжа старецът.

— Не съм аз. Главата ти бучи.

Хари се надигна и огледа стаята. Устните му се свиха, когато усети вкуса на изпитото уиски, на пакета цигари и няколкото пури, които бе изпушил през нощта. Той се закашля силно.

— Да, може би имаш право.

Преди да стане от дивана, Хари нави крачола на панталона си и прикрепи протезата си, а после пъхна тънките си ръце в ръкавите на синята си жилетка.

— Винаги съм се питал дали и вкъщи спиш с дрехите — каза Мърсър, наля кафе на приятеля си и добави няколко лъжички захар.

— Само когато се напия.

— Значи всяка нощ.

— Да речем, през повечето нощи и да не говорим повече за това.

Хари отиде в банята, а Мърсър прегледа вестника.

Скандалът в училищно настоятелство във Вашингтон не можа да задържи вниманието му. Тъй като работеше предимно в чужбина, Мърсър се интересуваше повече от международните новини. Той прочете вестта за предстоящия Вселенски събор. Статията беше придружена от снимка на „Императрица на моретата“. Хари се върна, когато Мърсър довършваше друга статия — за немска компания, която се бе съгласила да изплати един милиард и двеста милиона долара репарации на робите, работили във фабриките й през войната.

— Снощи не каза кога ще заминаваш за Гренландия. — Хари седна до Мърсър. Беше се постарал да се избръсне.

— Утре сутринта — отговори Мърсър и му даде кръстословицата от вестника.

Хари прегърби рамене, като чу новината. Той предпочиташе компанията на Мърсър, отколкото да използва дома му. Старецът отпи глътка кафе и запали цигара.

— Знам, че моментът не е много подходящ — добави Мърсър, — но това е възможност, която не мога да подмина.

— Не те обвинявам. Да станеш член на Топографското Дружество сигурно означава адски много за теб.

— Колко от детските мечти се сбъдват? — Въпросът бе зададен сериозно.

— Освен да загубиш девствеността си, не много. — Сбръчканото лице на Хари се разтегли в усмивка. — Радвам се за теб, но не ти завиждам. Как е там по това време на годината?

— Ако искаш, вярвай, но пролетта започва. Юли настъпва, когато ледът около Гренландия се пропуква. Корабът ни вероятно ще бъде един от първите тази година. Температурата трябва да е над нулата, макар че може да се разразят бури и да спадне драстично за около пет минути.

— Ти си луд.

Мърсър се засмя, но не оспори думите му.

Докато Хари решаваше кръстословицата, Мърсър взе лист хартия и писалка и започна да пише списък на нещата, които щеше да вземе. Обикновено знаеше какво му трябва, но за пръв път щеше да работи в подобни сурови условия и искаше да бъде подготвен.

Час по-късно, когато Хари прелисти останалата част на вестника, Мърсър вече бе записал някои от нещата, от които се нуждаеше. Трябваше да отиде в специализиран магазин за останалите, но по-дребните бяха в дома му. Някои обаче се губеха.

— Хари, виждал ли си тъмните ми очила? Старецът се обърна и му хвърли смразяващ поглед.

Когато заговори, гласът му беше изпълнен с ирония.

— Не си ли спомняш, че ги взех последния път, когато се качвах на Еверест?

— Ще заключа алкохола, докато ме няма, и ще ти забраня да пушиш тук.

— Шегувам се — бързо отстъпи Хари. — Не е необходимо да се държиш гадно. Като си свършиш работата, ще дойдеш ли в „При Дребосъка“? Довечера ще дават две питиета на цена за едно, което означава двойно повече пиене.

— Не. Искам да науча повече за проекта „Леден червей“ и базата Кемп Декейд, която ще отваряме отново.

По време на обяда в дружеството Чарлс Брус бе разказал на Мърсър за самолета на военноморските сили, който се разбил няколко месеца преди базата да бъде затворена. Издирването на катастрофиралия самолет било мащабно и би трябвало да го забележат лесно върху леда, но не била открита и следа. В името на любопитството Мърсър се надяваше да намери нещо по въпроса.

— Както искаш — рече Хари, взе новия си бастун и се приготви да тръгне към дома си. — От „Дълес“ ли ще тръгнеш?

— Да. Ще ме закараш ли?

— Затова попитах.

— Благодаря. Ела по обяд.

Хари излезе, а Мърсър отиде да пазарува. Обмисляйки списъка за покупките и задачите за вечерта, той осъзна, че не е трябвало да остава един ден повече в Ню Йорк. Но ако забравеше нещо, по всяка вероятност можеше да го купи в Исландия, преди да се качи на „Ньорд“, за да отпътува за Амасалик, Гренландия. Освен това вярваше на Чарлс Брус, че „Геопроучвания“ са екипирани отлично. Сигурно там щяха да се погрижат за него.