Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (14)

Ротердам, Холандия

Сред ръждясалите танкери и товарни кораби „Императрица на моретата“ блестеше като нов ролсройс, паркиран в склад за метални отпадъци. Корабът беше снежнобял, украсен в черно и златисто, и имаше два комина с аеродинамични крила на върха. Беше по-дълъг от повечето съдове наоколо и осеметажната му надстройка се извисяваше над всички останали плавателни съдове в оживеното пристанище. Построен бе като катамаран и двата му корпуса бяха дълги почти хиляда фута, а най-голямата им ширина беше деветдесет фута. Разстоянието между тях се използваше за спускане във водата на джетове, екскурзионни корабчета със стъклено дъно и моторници за около двеста пътници.

Корабът предоставяше удобни помещения за четири хиляди пътници и персонал от три хиляди души. Списъкът му от световни рекорди включваше и броя на ресторантите — трийсет и девет, размерите на огромното казино, игрището за голф и цената — един милиард и седемстотин милиона долара.

Всички изпитваха страхопочитание при вида му. „Императрица на моретата“ беше съвършен израз на красотата, която човечеството бе способно да създаде.

Поради засилената охрана заради Вселенския събор на кея нямаше никого, освен пазачите, поставени по цялата Дължина на кораба. От дясната му страна бръмчаха патрулни катери и военни хеликоптери държаха на безопасно разстояние хеликоптерите на медиите. Засега не бяха отправени заплахи срещу кораба или пътниците, но тъй Като вниманието на целия свят беше съсредоточено върху най-голямото религиозно събитие в историята, властите не искаха да рискуват. През последната седмица членовете на екипажа бяха допускани на борда след дълги разпити и всеки ден специално обучени кучета претърсваха за бомби.

Подготвянето и обезопасяването на кораба беше сериозна операция и отговорниците по охраната удвоиха бдителността си, когато на борда започнаха да се качват пътниците. Всички минаваха през детектор за метал, настроен така, че да не пропуска нищо по-обемисто от църковни медали. Използваше се и най-новото поколение устройства за откриване на химични вещества, което регистрираше и най-малки количества барут. Дори ако някой успееше да внесе пистолет с керамично покритие, уредите щяха да засекат следите от барута.

Според предварителното споразумение само на папската Швейцарска гвардия се разрешаваше да носи оръжие на борда на „Императрица на моретата“. Имаше известни трудности с трийсетте сикхи, които присъстваха на събора, тъй като традицията им изискваше денонощно да носят малки ножове. Папата с готовност им бе позволил да спазят обичая.

Нилс Вандерхоф беше пазач на входа и задачата му беше да проверява в списъка всеки от по-малко известните пътници и да удостоверява самоличността им чрез компютърната база данни със снимки, събрани от шест източника. Фотографиите бяха направени година преди да бъде оповестено провеждането на събора, за да не могат терористи да използват старателно съставени легенди и да се промъкнат на борда на кораба.

Пред него стоеше висок мъж на средна възраст, облечен в лъскав костюм, който струваше повече пари, отколкото Вандерхоф изкарваше за три месеца. Лицето му беше гладко и с тъмен слънчев загар, а зъбите му бяха най-белите, които холандецът бе виждал. На китката му имаше украсен с диаманти „Ролекс“, а на пръста — екстравагантен пръстен с рубин. Косите му бяха оредели и прошарени по слепоочията, но на темето бяха гъсти и гарвано-вочерни. Нилс се запита защо мъжът е похарчил толкова много пари за дрехи, избелване на зъбите, бижута и очевидна перука.

До него, стиснала лакътя му, стоеше жена, която Вандерхоф никога нямаше да забрави. Вероятно някога е била красива, но битката й с годините явно бе опустошила бойното поле. Тя не беше много по-млада от съпруга си, но лицето й бе претърпяло толкова много пластични операции, че бе опънато като кожа на барабан. Жената приличаше на восъчна фигура. Очите зад изкуствените й черни мигли бяха изцъклени. Гримът й беше прекалено крещящ, сякаш бе сложен на мъртвец от служител далтонист в погребално бюро. Над очите й бяха нарисувани дебели сини и жълти сенки, по страните й имаше толкова много руж, че изглеждаха изгорели от слънцето, а силиконовите й устни бяха боядисани с няколко пласта червило. Дългите й коси бяха медноруси и прибрани на кок, висок петнайсет сантиметра. Фигурата й беше поддържана, но хълбоците и задникът й опъваха полата, ушита за жена със седемосем килограма по-слаба. Гърдите й бяха фантазия от силикон и заплашваха да изскочат от блузата от ламе.

Жената държеше нервен пекинез, който непрекъснато джафкаше. Тя не направи опит да успокои дребното куче, а сложи дъвка в устата си. Съпругът подаде паспортите. Томи Джо и Лорна Фаркуър от Нешвил, Тенеси, САЩ. Нилс от пръв поглед бе познал, че са американци. Той се вторачи с широко отворени очи в двете карикатури.

— Знам какво си мислиш, синко. — Огромните зъби на Томи Джо блеснаха като огледало, насочено към слънцето. Той говореше така, сякаш се обръщаше към множество от десетки хиляди души. — Гледал си по телевизията моите проповеди и не можеш да повярваш, че имаш възможността да се запознаеш с мен.

— Скъпи, в Европа не излъчват нашето шоу, защото тук не говорят американски. — Лорна Фаркуър имаше тънък като на момиченце глас и беше абсолютно невежа. — Нали, Пуки? Те още не са спасени.

Джафкането на пекинеза беше по-плътно от сопраното На стопанката му.

— Разбира се, че го гледат, Лорна. Предават го по сателит. Забрави ли?

— А, да — усмихна се превзето тя. Миглите й се заплитаха като биещи се паяци, когато мигаше.

Нилс Вандерхоф се отърси от почудата и вкара данните им в компютъра. На екрана мигновено се появиха снимки на двамата зад олтар, покрит със син сатен и украсен с думите ЧУДЕСАТА НА ПРОПОВЕДИТЕ НА ИИСУС ХРИСТОС. Той забеляза, че предишната година гърдите на госпожа Фаркуър са били видимо по-малки.

Лорна изви врат, за да види защо се подсмихва пазачът, и изхленчи:

— Мили Боже! Тези снимки са правени, преди да коригирам бюста си.

— Успокой се, скъпа. — Томи Джо погали ръката й.

Вандерхоф провери печатите на паспортите им, търсейки подозрителни пътувания след обявяването на свикването на събора. В паспортите на семейство Фаркуър имаше многобройни печати от Карибските острови, но нищо през последните шест месеца. Той им ги върна, без да пророни дума, като се молеше да се махнат час по-скоро, без да му досаждат отново.

Следващият човек на опашката беше едър мъж, който пътуваше сам. Съдейки по черното расо, тежкия сребърен кръст на врата му и брадата, Нилс се досети, че е от източноправославната църква. Свещеникът сигурно бе чул разговора, затова Вандерхоф му се усмихна заговорнически. Но мъжът не промени каменното си изражение и му подаде руски паспорт.

Нилс забеляза, че отец Анатолий Ватутин е бил в Германия, преди да пристигне в Холандия за събора. Той вкара името му в компютъра и сравни духовника с жестоките очи със снимките, направени преди няколко години на среща на източноправославните църкви в Истанбул. Брадата и косата на Ватутин бяха прошарени, но времето не бе смекчило ястребовите му черти. Вандерхоф му върна паспорта и усети хлад, когато свещеникът кимна, докато го взимаше.

Ватутин пусна паспорта в окъсаната си чанта и забърза по коридора. Преди да стигне до изхода, той мина покрай телевизионния проповедник, който бе спрял, за да може съпругата му да остави кучето си на земята, така че да вдигне крак до стената. На килима се оформи локва и жената грабна пекинеза, преди да се е намокрил. Мисълта, че тези хора се кланят на същия Бог като него, накара Ватутин да потрепери.

За разлика от мнозина от миналите преди него отец Ватутин не спря, когато за пръв път видя луксозния трансокеански кораб. Той не обърна внимание и на охраната. С наведена глава и тропайки с евтините си обувки, руснакът вървеше към един от четирите пункта за качване на кораба, а на лицето му бе изписано безпокойство и същевременно решителност. Слънчевите лъчи, проникващи през черните му дрехи, бяха само една от причините за потта, обляла лицето му.

Той даде билета си на жена в униформа, която стоеше на подвижния мост, и не отвърна на любезния й поздрав.

— Вие сте в каюта Е429, отец Ватутин — каза на сносен руски помощникуправителката. — Намира се в десния корпус. Качете се на кораба и когато стигнете до първия атриум, ще видите широк коридор вдясно. Това е Шан-з-Елизе, една от четирите главни артерии, свързващи двата корпуса. Щом стигнете до втория корпус, друг служител ще ви упъти към асансьора най-близо до вашата каюта.

— Спасиба — измърмори Ватутин и стисна чантата си, сякаш се уплаши, че тя ще му я вземе.

Той тръгна бързо из кораба, като спря само за част от секундата, за да погледне нагоре, когато стигна до огромния атриум със стъклен таван. От балконите на горните етажи висяха разцъфнали растения, които му напомниха за картина на Висящите градини на Вавилон. Ватутин намери дългия коридор на име Шан-з-Елизе и си проправи път през групите хора, които оживено разтваряха, като забеляза, че мъжете са два пъти повече от жените.

Щом стигна до втория атриум, свещеникът отново показа билета си и получи указания къде се намира асансьорът. Той се качи в кабината и се спусна до най-Долната палуба. Каютата му беше обзаведена спартански, имаше мрачен изглед към канала между корпусите и пулсираше от вибрирането на моторите. Ватутин не обърна внимание нито на гледката, нито на вибрациите. Тежкият старомоден пътнически сандък с багажа му вече бе донесен и сложен в средата на малката каюта. Той заемаше толкова много място, че свещеникът трябваше да пъхне краката си под леглото, за да се наведе пред него. Провери внимателно ключалката и се успокои, като установи, че не е отключвана. Нямаше представа през какви проверки е минал багажът и се притесняваше, че ако съдържанието е прегледано, няма да има готово обяснение за онова, което беше вътре.

Той отключи с месингов ключ и повдигна капака. Сандъкът беше хитро замаскиран така, че да изглежда солиден и тежък, а всъщност под дървения фурнир бе направен от алуминий, който тежеше само пет килограма. Онова, което беше на дъното, придаваше тежестта.

Под дрехите и тоалетните принадлежности, от които Ватутин се нуждаеше за двуседмичното пътуване, имаше ръкавици, качулка, нещо като престилка и специално метално двойно дъно. Ръкавиците приличаха на средновековна ризница, но бяха изплетени от златни нишки и бяха направени преди по-малко от сто години. Всяка тежеше килограм и половина. Ватутин от опит знаеше, че са неудобни за носене и особено за работа.

До тях имаше дълга качулка, също изплетена от златни нишки, с две дупки за очите и специална платка, която можеше да се спусне надолу и да ги затвори, ако е необходимо. Първият собственик на качулката имал голяма глава, затова Ватутин можеше да я нахлузи без никакво усилие. Той отмести настрана лъскавите ръкавици и качулката и с мъка извади и третата част. Това беше скорошна добавка към колекцията му, защото автентичната ризница отдавна бе изчезнала.

Дрехата тежеше близо четиридесет и пет килограма, бе направена от импрегниран с олово плат и имаше стотици малки оловни плочки, съшити така, че да образуват солиден щит от кръста до гърлото. Ръкавите бяха снабдени с различни по размери оловни халки, които ограничаваха движенията на раменете и лактите.

На Анатолий Ватутин му се искаше братството да може да си позволи да направи дрехата от злато като оригинала, но вече нямаха толкова много пари. Ако се проваляха през следващите две седмици, нямаше да имат средства да продължат делото си.

На дъното на сандъка имаше двойно дъно от неръждаема стомана със същите размери като сандъка и високо трийсетина сантиметра. Бе пълно до половината с течност, която бе изнесена незаконно на умопомрачителна цена от чернобилската атомна електроцентрала преди затварянето й. Ватутин го погледна уплашено и върна в сандъка ризницата, ръкавиците и качулката. Той започна да мълви благодарствена молитва, че тайната му още не е разкрита, когато някой почука на вратата на каютата.

Сърцето му заблъска в гърдите. „О, Господи, не!“ Сигурно бяха швейцарските гвардейци, които идваха да го разпитат. Или го бяха предали, или сандъкът бе минал през рентген. „Не и сега, когато съм толкова близо — помисли той. — Моля те, Господи, върша Твоята работа!“

Ватутин трескаво хвърли другите си дрехи в сандъка, трясна капака и го заключи.

— Един момент, моля — изграчи той на английски.

— Отец Ватутин? — извика човекът от другата страна на вратата. — Аз съм от канцеларията на домакина. Моля ви, отворете.

— В тоалетната съм — импровизира руснакът и погледна към прозорчето като възможен път за бягство. Разбира се, отворът беше твърде малък. Хванат в капана, той се примири, че трябва да се довери на Бога да го преведе през това изпитание. — Идвам.

Докато вървеше към вратата, той съобразително протегна ръка и пусна водата в тоалетната. Ако отвън чакаше само един от тях, Ватутин се запита дали ще може Да го убие. В името на мисията му по време на това пътуване отнемането на живота на един от преследвачите беше нищожна цена. Елементът на изненада беше на негова страна, макар че нямаше оръжие. Пък и беше висок метър и осемдесет и седем и тежеше сто и петнайсет килограма. Той се успокои, избърса потта от лицето си и отвори вратата. В коридора стоеше невинен на вид млад мъж, който беше облечен в бяла униформа и държеше букет цветя.

— Отец Ватутин, това е поздрав от управата на кораба. — Той се усмихна и поднесе цветята на озадачения свещеник. — Когато разпределяхме каютите, вашият епископ Олкраншчи ни увери, че няма да имате нищо против да ви настаним на най-долната палуба. Освежаването на каютата с цветя е най-малкото, което можем да направим за вас.

— Каютата е чудесна — със заекване каза Ватутин. Облекчението му беше неизмеримо. Те не знаеха нищо! — Може би ще дадете цветята на човека в съседната каюта.

— Подаряваме цветя на всички гости, настанени във вътрешната част на палуба Е, отче — отговори младият мъж и отново се усмихна.

— Е, благодаря ви тогава. — Ватутин затвори вратата, облегна се на нея и опита да нормализира дишането си. Съжали, че не е взел нещо за успокояване на стомаха, защото му се гадеше.

„Овладей се, Анатолий — помисли той. Имаше чувството, че получава инфаркт. — Никой не подозира защо всъщност си тук.“

Руснакът знаеше, че няма да намери покой, докато не вземе иконата, показана на епископ Олкраншчи във Ватикана, и не се увери какво е скрито под златното й покритие. Ватутин почти не мислеше за собствената си смърт, ако объркаше нещо при отварянето на реликвата, стига да изпълнеше мисията. Нищо чудно че разкриването на тайната на Юмрука на Сатаната бе отнело разсъдъка на основателя на братството. Григорий Ефимович се бе занимавал с десетки подобни икони, докато Ватутин отговаряше само за една. Той щеше да я получи само след няколко дни и напрежението ставаше непоносимо.