Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (22)

Централата на „Кол АГ“, Хамбург, Германия

Клаус Рейдер изчака малко, преди да отговори на въпроса на Райнхард Вюрмбах. Той внимателно разтвори сключените си пръсти, сложи длани на масата и втренчи поглед в една точка, сякаш мислеше какво да каже.

— Не.

— Не си съгласен да платиш двеста двайсет и пет милиона марки на Комитета по помирението или няма да оспориш сумата, както обеща?

— И двете — отговори Рейдер и изпита удоволствие, като видя, че вените на челото на Вюрмбах изпъкнаха. — Кажи на адвокатите, че ще помислим за сто седемдесет и пет милиона.

— По дяволите, Рейдер, какви ги вършиш? — Адвокатът дори не опита да прикрие гнева си. — На последното съвещание на управителния съвет се споразумяхме да платим двеста милиона и да смятаме, че сме извадили късмет. Защо да усложняваме нещата, като протакаме преговорите с еврейските организации?

— Защото имаме дълг към компанията да платим колкото е възможно по-малко.

— А моралният ни дълг? — попита Катрин Грьонер, заместничката на Райнхард.

— Нашите акционери не ни плащат за това — отговори Рейдер, раздразнен, че тя задава такъв нелеп въпрос. — Жалко, ако съм обидил нечия обострена чувствителност. Решението е делово.

— Но това ще струва парите на компанията! — настоя Катрин. — Увеличените ни разходи за проучване на пазара и реклама още не могат да покрият загубата на клиенти. А миналата седмица НАТО изрази съмнения, че „Кол“ ще получи договора за производство на компютри за „Еврофайтър“, ако не постигнем споразумение с Комитета по помирението.

Рейдер остана безучастен и отказа да даде воля на гнева си заради вероятността да изпуснат договора за „Еврофайтър“. Това му бе дошло като гръм от ясно небе преди седмица, когато приятел от щабквартирата на НАТО в Брюксел му бе съобщил по телефона това секретно решение. Сделката се обсъждаше открито в столиците в целия континент. Французите упражняваха особено силен натиск върху НАТО да не дават договора на „Кол“, защото компанията още не е компенсирала щетите от нацисткото си минало. По ирония на съдбата фирмата за електроника, която щеше да изпълни поръчката, ако „Кол“ отпаднеше от надпреварата, бе спечелила милиони от продажба на радиотехника на Вермахта до самия край на войната.

Катрин Грьонер чакаше отговор, но когато Рейдер не каза нищо, продължи.

— Складовете ни са пълни с продукти, за които нямаме купувачи, и пазарният ни дял намалява. Тежко строителство „Кол“ няма поръчки до края на годината. — Тя прелисти страниците пред себе си. — И докато корпорацията прахосва пари, установих, че сме похарчили близо двайсет милиона марки за проект със счетоводен номер, — който не мога да открия в документацията. 1198–0.

Вюрмбах не можа да скрие изумлението си, че Грьонер е научила за 1198–0. Той не знаеше какво означава кодът, а само че с проекта се занимава любимецът на Рейдер, фашистът Гюнтер Рат.

— Катрин, това е специален проект, който се смята за секретен и не може да бъде пуснат по обичайните канали. Свързан е с… нов процес за обработване на стомана — неубедително импровизира Вюрмбах. — Забрави, че знаеш за него.

— Добре, все едно — каза тя, поглеждайки ту заекващия Райнхард, ту невъзмутимия Рейдер.

— За да задоволя любопитството ти, ще кажа, че няма да има повече разходи по 1198–0 — обади се Рейдер, когато видя, че младата юристка не е удовлетворена от окаяното обяснение на Райнхард. — А що се отнася до договора за „Еврофайтър“, още не сме изхвърлени от надпреварата. Щом постигнем споразумение с Комитета по помирението, ще сключим сделката. Ако не искат сто и седемдесет милиона, Райнхард ще им даде двеста и ще ни оставят на мира. Решил съм да ги изчакам още малко и да си спестим парите, от които отчаяно се нуждаем.

— А през това време?

— През това време ще бъдем осъждани от политически групировки и упреквани от медиите, че крием нацистки тайни, но след няколко седмици никой няма да си спомня тези неща. — Убедеността на Рейдер не беше престорена. Той наистина беше сигурен в успеха на плана си. Вътрешният му телефон иззвъня. — Да, Кара?

— Хер Рейдер, помолихте ме да не ви безпокоя, но хер Рат се обажда от Гренландия.

— Благодаря, свържи ме. — Той сложи ръка на слушалката и се обърна към Вюрмбах и Грьонер. — Моля да ме извините.

Рейдер заговори отново едва когато двамата юристи излязоха от кабинета му.

— Гюнтер, какво става там, по дяволите? Получавам панически обаждания от Ернст Нойхаус от офиса на „Геопроучвания“ в Рейкявик. Самолетът с хората на Топографското дружество и другият екип закъснява с два дни. Какво стана с евакуацията?

— Евакуацията мина, както бе планирано. — Гласът на Рат се чуваше едваедва, защото максимумът на слънчевата активност отнемаше енергията на радиопредавателя, който използваше, за да се свързва с „Ньорд“ и с Хамбург. Рейдер не беше сигурен какви чувства вълнуват Директора по специалните проекти, но му се струваше, че се държи предизвикателно. — Те заминаха по график.

— Тогава къде са? — Рейдер се уплаши от онова, което Щеше да чуе.

— По време на полета към Исландия е станал инцидент. Самолетът изчезна заедно с всички на борда.

На Рейдер му призля. Имаше чувството, че ще повърне. Той знаеше, че случилото се не е инцидент. Гюнтер Рат хладнокръвно бе убил онези хора. „Господи, не трябваше да става така!“ Рейдер и Рат бяха правили много незаконни неща по време на съвместната си кариера, но не бяха извършвали убийство. Да, имаше един умишлен палеж, но това беше единственото. И оттогава в тактиката им нямаше бруталност. Индустриалният шпионаж и прикритите заплахи бяха едно, но убийство…

„Какво направих?“ Рейдер най-после разбра, че не може да контролира Рат. Той мислеше, че използва особените му наклонности в света на бизнеса, бе го допуснал в коридори на власт, каквато неонацистът дори не знаеше, че съществува, и му бе показал истинското значение на силата. И сега Рат разменяше ролите, разкривайки престъпната си същност. А Клаус му бе дал средствата, необходими да осъществи плановете на фашистките си господари.

— Продължаваме с останалата част на операцията — каза Рат, тълкувайки мълчанието му като одобрение за действията си. — От архивите на компанията имах обща представа за вентилационната шахта, но лошото време забави разполагането на северния лагер. Ще използваме дирижабъла и всъдеходите и ще намерим тунела за дендва.

„Какви ги говори този човек? Убил е десетина души и мисли, че всичко върви по плана. Откъде ми хрумна, че мога да цивилизовам тип като Рат? Той е чудовище, поклонник на култа към злото и смъртта.“ Рейдер знаеше, че трябва да сложи край на това. Не можеше да позволи на Рат да продължи. Той бързо взе решение и когато заговори, положи усилия да прикрие отвращението в гласа си.

— Тръгвам за Гренландия, Гюнтер.

— Защо? Още не сме намерили пещерата.

— Внимавай какво говориш! Линията е отворена. — Рейдер сякаш стоеше пред бясно куче и имаше само една възможност за избор — да го убие. Той щеше да изпрати рат обратно в Германия и да поеме контрола върху намирането на кутиите на Пандора. И щом приключеше с тази задача, щеше да реши какво да прави с директора по специалните проекти. — Утре по някое време ще бъда там. Не искам да предприемаш нищо, докато не пристигна. Ясно ли е?

— Близо съм до целта, Клаус. Не е необходимо да идваш.

Рейдер изведнъж разбра, че Рат има друг дневен ред. Единственото логично обяснение беше, че иска кутиите за нацистките си шефове. Той им бе казал какво има в пещерата и бе получил заповед да го вземе, за да го използват или продадат. И двете вероятности бяха ужасяващи.

Рейдер смекчи тона си. Нямаше представа какво можеха да му скроят неонацистите, ако се намесеше в работата им.

— Знам, че не е необходимо да идвам, приятелю мой, но искам да дойда. Ще се видим утре.

Той прекъсна разговора, преди да изгуби контрол върху чувствата си, и хукна към банята, защото помисли, че ще повърне. Налегнаха го угризения. Погледна отражението си в огледалото над мраморното шкафче със златни орнаменти. Изглеждаше същият. Косата му беше на мястото си, кожата му беше гладка, зъбите — бели и искрящи. Единствено в очите си видя покварата.

— Оправи тази работа и всичко ще бъде наред — каза си той. — Аз не съм убил онези хора, а Рат. Изборът беше негов. Не го направи по моя заповед. Каквото и да е станало, аз не съм убиец. Ще платим обезщетението, ще унищожим кутиите на Пандора и ще уволня Рат. Той ще мълчи, защото ако проговори, това би означавало да признае вината си. Хвана се в собствения си капан.

Рейдер изпи шепа вода, върна се до бюрото си и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Кара, Райнхард там ли е още?

— Да, хер Рейдер. Искате ли да го изпратя при вас?

— Не. Кажи му да плати цялата сума. Мисля, че са двеста двайсет и пет милиона марки. След това позвъни на пейджъра на пилотите и предай да подготвят самолета на компанията за незабавен полет до Исландия. Накарай да паркират колата ми пред сградата.

— Да, господине.

Рейдер позвъни в лятната си вила в Бавария, надявайки се да се свърже със съпругата си, но отговори единайсетгодишният му син Ягер.

— Татко! — извика момчето и после овладя чувствата си, както го бе учил баща му. — Как сте, сър?

Рейдер затвори очи, като осъзна, че е превърнал сина си в автомат, и забави отговора си. Когато всичко това свършеше, много неща в живота му щяха да се променят. „Господи, моля те, нека да ги видя отново!“

— Липсваш ми. Всички ми липсвате. Майка ти вкъщи ли е?

— Не. Отиде да пазарува със съседката фрау Кригер. Фатима гледа Вили и мен.

Вили беше шестгодишното братче на Ягер, а Фатима — туркинята икономка.

— Искам да кажеш на мама, че заминавам.

— Няма ли да дойдете в Бавария? — Момчето не можа да сдържи огорчението си.

— Съжалявам, сине. Не мога.

— Кога ще дойдете?

Рейдер обмисли отговора си. Знаеше, че лъжата ще засили разочарованието на семейството му.

— Боя се, че няма да е скоро. Обичам те, Ягер. И съжалявам. Кажи на брат си, че обичам и него. И майка ти… Прегърни я от мен.

Клаус съзнаваше, че необичайният му изблик на загриженост ще озадачи момчето. Но ако нещо в Гренландия се объркаше, той щеше да е спокоен, че се е обадил на семейството си. Това можеше да бъдат последните му думи към тях. На излизане от кабинета Рейдер отвори сейфа и взе пистолета си, останал от времето на заплахите за отвличане, които бе получавал преди да постъпи на работа в „Кол“.