Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (20)

Сред ледовете

Аника не знаеше колко пъти е погледнала часовника си и е изчистила кондензираните изпарения от дъха си по стъклото. Докато слънцето залязваше, започна да го прави още по-често. Устните я заболяха, защото непрекъснато ги хапеше.

Мърсър не бе споменал, че ще остане при другия катастрофирал самолет до сутринта, нито бе взел достатъчно провизии. Гъстата мъгла, паднала през последния час, засилваше безпокойството й. Тъй като щяха да прекарат няколко седмици в ледената пустош, не можеха да си позволят да прахосат нещо за сигнален огън и ако загубеше следите си на връщане, Мърсър никога нямаше да ги намери.

Отначало тя си повтаряше, че се тревожи само защото Филип Мърсър е безспорният водач на групата. Действията му бяха спасили всички и отсъствието му, макар е за няколко часа, бе оставило другите намръщени и песимистично настроени. Те вечеряха почти без да разговарят и всеки се оттегли в различни краища на самолета за да спи. Аника остана будна, за да наглежда исландеца Магнус, трийсет и пет годишния пилот. Марти седеше до нея, но се предаде на изтощението. Айра Ласко будува най-дълго от всички и после си легна, като й каза да направи същото. Освен това я увери, че Мърсър знае какво прави.

Аника обаче не беше толкова сигурна. Макар да не бе идвала в Гренландия, беше прекарала повече време в сурови условия от другите оцелели. Познаваше опасностите, беше виждала последиците от измръзването и знаеше колко е уязвим сам човек навън, когато температурата е под точката на замръзване.

Сега, когато будуваше сама втори час, Аника си позволи да мисли и за другата, по-лична причина за безпокойството си. Тя не познаваше Мърсър достатъчно добре, за да мисли за нещо повече от физическо привличане. Мърсър притежаваше вродена мъжественост, каквато другите се стремяха да постигнат с прояви на ненужна смелост и прекалена самоувереност. Той се подценяваше, сякаш се опитваше да скрие таланта си. Беше го-динадве по-голям от нея, но приличаше на пълен с енергия юноша, който не може да свикне с мисълта, че пораства. И това беше очарователно.

Аника си спомни погледа, който й бе отправил, след като бяха избягали от пожара. В очите му видя собственото си желание. Опитът й подсказваше да сдържа чувствата си заради драмата около запознанството им и всичко случило се оттогава. Тя бе имала любовници, с които бе споделяла опасностите, предимно колеги алпинисти, и всяка връзка бе рухвала под тежестта на последвалото еднообразие. Макар че беше несправедливо да сравнява Мърсър с другите мъже, Аника подозираше, че в края на краищата ще стане същото.

Въпреки това беше забавно да мисли по друг начин.

Тя бе заспала неусетно, когато я събуди някакъв шум. Оцелелите бяха издигнали стена от сняг като преграда пред зеещата дупка в задната част на самолета, бяха направили грубовата врата от изкривено парче метал и бяха покрили с мушама другите отвори в корпуса. В резултат на това в самолета беше сравнително топло.

Привидението, което влезе на слабата светлина на единствената газена лампа, приличаше на митично същество, покрито със сняг. От шала на устата му висяха ледени висулки. На качулката на главата му имаше ореол от лед. Докато се движеше, от дрехите му падаше сняг.

Без да пророни дума, Мърсър угаси лампата и кабината потъна в мрак.

— Какво стана, Мърсър?

— Тихо!

Той беше задъхан, сякаш бе тичал маратон.

И после Аника чу равномерно далечно бръмчене, което сякаш се разнасяше от всички посоки. Тя не позна странния звук, но останалите наскачаха.

— Дирижабълът — каза Айра.

— Чух го преди около половин час. — Мърсър махна шала и смъкна качулката от главата си. — Опасявах се, че ще запалите сигнален огън, затова бягах с всички сили и дори през мъглата отдалече видях газената лампа.

— Какво става? — попита Ервин, търсейки очилата си.

— Те не знаят, че сме тук. — Аноракът на Мърсър беше вледенен и остана изправен, когато го пусна на пода. — Според мен въздушният кораб е на няколко мили оттук. Чуваме само ехото му, което отеква в планините.

— Защо е в района? — попита Марти.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Мърсър. Той се разтрепери толкова силно, че трябваше да стисне челюсти.

— Предполагам, че премества базата на „Геопроучвания“ на север. Те искаха това от самото начало.

— Стратофрейтъра на Дилейни ли търсят? Айра подаде хавлия на Мърсър, за да избърше косата си.

— Мисля, че търсят нещо друго, защото Джак Дилей-ни и останалите от екипажа още са в самолета.

Думите на Мърсър бяха посрещнати с всеобщо учудване. В последвалата тишина се чу как бръмченето на дирижабъла заглъхва. Айра зададе въпроса, който вълнуваше всички.

— Щом Дилейни е в самолета, тогава чий труп намерихме в Кемп Декейд?

— Искаш ли ти да отговориш? — обърна се Мърсър към Аника.

Стомахът й се сви и тя се подпря на седалката, за да запази равновесие. Отначало мислеше, че с появата на Гюнтер Рат в базовия лагер се е затворил кръгът, започнал с издирването от дядо й на скритото нацистко съкровище и разговора с инженера Ото Шрьодер. Двамата имаха предвид таен склад някъде, очевидно в Гренландия, защото фактът, че Рат, Мърсър и Аника бяха там, не бе случаен. До момента тя не се бе замисляла кого нацистите са принудили да разкопае скривалището им без никаква надежда да оцелее в тази мрачна ледена пустош и да стигне до Кемп Декейд. От края на войната до затварянето на базата са изминали десет години, но въпреки това нямаше друго обяснение.

— Той е бил последната жертва на холокоста — прошепна тя.

Мърсър запали отново газената лампа и се вмъкна в спалния си чувал. Аника започна да разказва:

— През целия си живот дядо ми се опитва да намери и да върне вещи, заграбени от евреите по време на нацистката окупация на Европа. Наскоро той получи информация от неизвестен източник в Русия за товар злато, взето от Сталинград и изпратено в Хамбург. В документите пишеше, че инженер на име Ото Шрьодер е играл роля в тази операция, която се нарича „Проект Пандора“. — Гласът й стана по-твърд и гневен. — Допреди десет дни Ото Шрьодер живееше в покрайнините на Мюнхен. Отидох да го разпитам за златото. Когато пристигнах в дома МУ> го изтезаваха група мъже, ръководени от Гюнтер Рат — човека, който е поставил бомбата в този самолет. Докато умираше, Шрьодер ми каза, че златото е само част от операцията, и Филип Мърсър може да помогне. Аника го погледна въпросително.

— Горедолу по същото време аз получих съобщение до електронната поща от адвокат от Мюнхен, че неназован клиент ще ми изпрати пакет с документи. — Мърсър ги извади от чантата си и ги доближи до газената лампа, за да ги видят всички. — До пристигането на този дневник не бях чувал за Ото Шрьодер, нито знаех защо би ми го изпратил. И тъй като е на немски, нямам представа какво пише там.

— Преди да сляза от „Ньорд“ — продължи Аника, — научих, че Мърсър е в базовия лагер на „Геопроучвания“. Разбрах, че всичко е нагласено. След катастрофата на хеликоптера претърсих пощата и скрих всичко, адресирано до него. Не можех да рискувам информацията на Шрьодер да бъде предадена на човек, когото не познавам и на когото нямам доверие. Смятах по-късно да се върна и да взема писмото, което зарових в снега на стотина метра от хеликоптера.

Айра погледна Мърсър.

— Значи нашият незнаен пътник не е бил незнаен.

— Аника ми призна това точно преди да открием бомбата — каза Мърсър. — Но заради грубата шега на приятеля ми Хари не е взела писмото, което е търсела. Подозирам, че е скрила плика, изпратен от Чарли Брус.

Той й направи знак да продължи да разказва.

— Тъй като Шрьодер е бил инженер, дядо ми и аз смятаме, че е участвал в построяването на таен склад за плячката на нацистите на място където съюзниците не биха могли да го намерят. След края на войната в стари солни мини е било намерено огромно съкровище, но има предмети на изкуството, антики, бижута и тонове злато на стойност милиарди долари, които още не са открити. Думите на Шрьодер, че златото, което търсим, е само част от проекта, ни накараха да мислим, че сме попаднали на някой от тайните им складове.

— Тук, в Гренландия? — учуди се Марти Бишоп. — Струва ми се доста крайно дори за нацисти.

— Бих се съгласила с теб, ако Мърсър и аз не бяхме тук заедно с Рат.

— Откъде Шрьодер е знаел, че вие двамата ще ходите в Гренландия?

— Нямам представа — призна Аника.

— Това е част от сценария — каза Мърсър и отпи глътка бренди. — Руснаците, които са изпратили информация за Ото Шрьодер на дядото на Аника, са избрали него вместо по-известните ловци на нацисти, защото са разбрали, че златото е в Гренландия и Аника ще идва тук. Готов съм да се обзаложа, че точно тези хора са казали на Шрьодер, че Аника може да ми се довери.

— Точно така — извика тя. — Той каза, че е получил загадъчно обаждане няколко седмици преди убийството му.

— Това обаче не обяснява как са разбрали, че Мърсър ще бъде тук — отбеляза Айра.

— Или са научили тази информация от уебсайта на Топографското дружество и са решили да ме включат в експедицията, или Чарли Брус е нагласил нещата така, че двамата с Аника да сме тук по едно и също време.

— Това означава, че и Чарлй участва в заговора — колебливо каза Марти. — Познавам го от години. Той не е ловец на нацисти.

— И аз го познавам отдавна — съгласи се Мърсър, — но колкото и невероятно да звучи, това е единственото обяснение.

— Защо смяташ, че трупът в Кемп Декейд е последната жертва на холокоста? — попита Хилда. Тя не говореше английски и Ервин Пул й превеждаше разговора.

— Мисля, че човекът е бил евреин, работник роб, използван да изкопае пещера, където германците да скрият плячката си. — Очите на Аника се напълниха със сълзи. — Неизвестно защо е бил изоставен и е успял да оцелее десет години, докато е открил Кемп Декейд. Не мога да си представя какви страхове и изолация е преживял, докато е установил, че единственият му шанс за спасение вече не съществува.

Горчивата ирония ги накара да замълчат и да се замислят за ужаса на подобна смърт.

— Може да е бил германски войник — предположи Дйра.

— Не — отговори Мърсър. — Доказателството беше на ръката му.

Аника подсмръкна и избърса лицето си.

— И ти ли го забеляза?

— Тогава не се замислих, но сега значението му е очевидно. Трупът, който открихме в базата, имаше белег от вътрешната страна на ръката, сякаш от изгаряне. Смятам, че си го е направил сам, за да заличи идентификационния номер, който нацистите са татуирали на кожата му, когато е бил избран за жертва.

— Има ли доказателство за това?

— Ако има, трябва да е тук. — Мърсър даде на Аника дневника на Шрьодер. — Виж какво ще можеш да разбереш от това. Ние трябва да обсъдим други проблеми.

Аника се приближи до газената лампа, взе подвързания в кожа ръкопис и запрелиства страниците.

— Какво ще кажете за… — започна Айра.

— После ще стигнем до другите въпроси — прекъсна го Мърсър. — Щом „Геопроучвания“ премества мястото на операцията си, не можем да рискуваме да останем в самолета. Те ще го забележат, когато мъглата се вдигне.

— Първото правило за оцеляване е да останеш в превозното средство — напомни му Марти.

— Нямаме избор — възрази Мърсър. — Ако Рат ни открие, ще бъдем мъртви. Единствената ни възможност за оцеляване е да се движим.

— Колко време можем да оцелеем без подслон? — рязко попита Марти.

Той беше готов да се бори с „Геопроучвания“, за да се върне в Гренландия, но смъртта на Ингрид го бе накарала да промени решението си. Не му пукаше за нацистите, за заграбените съкровища и за оцелелите от холокоста. Единственото му желание беше този кошмар да свърши.

— По-дълго, отколкото ако Рат ни намери — избухна Мърсър, но веднага потисна раздразнението си. Трябваше да си напомни колко далеч са оцелелите от нормалния си живот. Той се вторачи в лицата на останалите и видя страх в очите им. — Съжалявам. Никой от нас не заслужава това, което се случва, но все пак сме заедно в тази бъркотия. Успяхме да издържим дотук и смятам, че знам къде ще бъдем в безопасност.

— Къде?

— Зависи какво ще намери Аника в дневника — отговори Мърсър. — Ясно е, че историята за научна експедиция на „Геопроучвания“ служи само за прикритие. Те и онези, които стоят зад тях, са в Гренландия, за да намерят съкровището. За да си спестят хиляди часове работа, нацистите са разширили съществуваща пещера за склада си, вместо да изкопаят нова галерия. От опит знам, че ако в един район има една пещера, значи има и други. Може да се скрием в някоя от тях, далеч от пещерата, която са използвали нацистите, докато Рат и веселата му дружина си заминат или сателитният ни телефон отново започне да работи.

— Звучи разумно. — Айра погледна другите, за да види дали са съгласни.

— Според теб на какво разстояние сме от пещерата? — разтревожено попита Ервин.

— На около трийсет километра — отговори Мърсър и в същия миг осъзна нещо, което бе пропуснал. Разстоянията на картата, която бе открил в Кемп Декейд, бяха написани в метричната система. Американски пилот би използвал сухопътни или морски мили. Той поклати глава в упрек към себе си. Би трябвало веднага да забележи несъответствието. Вече бе изчислил отклонението в показанията на компаса. Отиването му до С-97 показваше, че им предстои труден преход.

— Можеш ли да ни заведеш дотам? — попита Хилда.

— Не. — Мърсър нямаше да рискува живота им, като се преструва, че знае всички отговори. — Но Аника има опит в подобни условия. Вярвам, че може да ни заведе на безопасно място.

— Имаме проблем. — Аника вдигна глава от дневника на Ото Шрьодер. Очите я заболяха от четенето на слабата светлина. — Още не съм прочела всичко, но попаднах на нещо, което ще направи плана ти неосъществим.

— Какъв е проблемът?

— Ото Шрьодер е бил военен инженер в германската армия. Преди това е учил за минен инженер. През 1943 година е бил изпратен в Гренландия като участник в Проекта Пандора, за да помогне да разширят мрежата от пещери, открита под глетчер. Всички са били командировани лично от самия Хитлер. Шрьодер така и не разбрал какъв е бил резултатът от работата му, защото два месеца след началото на операцията е бил затрупан от свлачище и се наложило да го евакуират. В дневника си той пише, че в копаенето са участвали хиляда евреи и цигани роби и мащабът на работата се разширявал. Всеки ден умирали средно по десетина от тях.

Цифрата беше потресаваща. Мърсър бе запознат с практиката в мините и отлично си представяше неописуемо жестоките условия, при които бяха работили онези хора.

— Главната задача на Шрьодер преди да започне изко-паването на тунела била да прокара вентилационна шахта до повърхността през лед с дебелина хиляда фута — продължи Аника.

— Чакай малко. — В думите й нямаше логика и Мърсър реши, че тя е прочела погрешно. — Сигурна ли си, че първо е трябвало да изкопае вентилационна шахта? Това означава, че са започнали под земята и са копали нагоре.

— Точно това е проблемът — отговори Аника. — Пещерата се намира под планина в края на фиорд и дотам може да се стигне само с подводница. След като завърши вентилационната шахта, Шрьодер трябвало да направи Док за подводници и да разшири пещерата, за да има място за спални помещения и работни пространства.

— По дяволите! — изруга Мърсър. — Рат търси вентилационната шахта.

Аника кимна.

— Това означава, че няма други пещери, където да се скрием.

— Не сме обсъдили и един друг въпрос. — Айра погледна многозначително Мърсър. — Не ви казахме, че трупът който намерихме в Кемп Декейд, е радиоактивен. Човекът може да е бил облъчен в С-97, когато е взел пилотското яке на Дилейни. Мърсър и аз отхвърлихме идеята че американските военни са оставили ядрени материали.

— Проверих самолета — прекъсна го Мърсър. — Показанията бяха същите като в Кемп Декейд. С-97 не е източникът.

— Това означава, че радиацията е дошла от пещерата, към която ще тръгнем — заключи Айра. — Щом гайгеровият брояч я отчита след петдесет години, онова, което е там долу, трябва да е по-горещо от ада.

Мърсър погледна Ервин Пул, който се бе сгушил в спалния си чувал. Светлината на газената лампа се отразяваше в очилата му.

— Какво мислиш, Ервин? Ще се откажеш ли от фалшивата си история за прикритие и ще ни разкажеш ли какво знаеш?

Въпросът беше толкова неочакван, че всички се обърнаха към германеца метеорулог. Ервин се опита да изглежда стъписан, но преживяванията му през последните няколко дни бяха твърде травмиращи, за да поддържа фасадата.

— Как разбра? — попита той.

— От приятелството ти с Игор Булгарин — отговори Мърсър и Ервин разбра какво има предвид, но останалите зачакаха обяснение. — Когато се запознахме, Игор ми каза, че отива в Гренландия да търси парчета от метеорити. Единственият проблем с историята му бе, че намирането на метеорити в Гренландия е почти невъзможно. Търсят ги в Антарктида, защото там вали толкова малко, че я смятат за пустиня. Парчетата от метеорити може да останат години на леда, очаквайки някой да ги намери. Тук обаче снегът ги затрупва за броени минути. Четох за експедиция в Гренландия през 1998 година, която шест седмици търсила парчета от метеорита Кангилия. Изчислено е, че е тежал сто тона, и те са разполагали с видео и сателитна информация къде да търсят. Но не открили нищо. Няма начин да намериш космически отломки, като вървиш по леда. — Мърсър отново насочи погледа си към Ервин. — Реших, че след като сте приятели от години, ти знаеш за фалшивата история на Игор и какво всъщност правеше той тук.

Пул не отрече обвинението.

Мърсър доведе разсъжденията си до логичния им завършек.

— Игор трябва да е знаел за тайния нацистки склад и е отишъл в Кемп Декейд, защото е подозирал, че умрелият човек е дошъл от пещерата. Някой от „Геопроучвания“ е знаел какво търси Булгарин и го е убил, за да запази това в тайна.

Ервин не реагира. Той вероятно се бе досетил, че „инцидентът“ с Игор всъщност е умишлено убийство. Унесът му през последните няколко дни може би се дължеше на страха, че той ще бъде следващият заради приятелството си с руснака.

— Знаеш ли кой го е убил? — обърна се Айра към Мърсър.

— Тъй като Игор е ударен в тила, убиецът трябва да е бил някой, когото не е подозирал, и е стоял с гръб към него. Освен това е бил достатъчно силен, за да повали най-едрия мъж в лагера. И накрая убиецът е издърпал трупа от офицерските помещения и го е изоставил, когато е стигнал до първото голямо препятствие. Това означава, че всъщност не е бил достатъчно силен, за да носи тялото.

— Звучи логично. Е, кой е бил?

— Единственият човек, който отговаря и на трите критерия, е Грета Шмид — каза Мърсър и останалите го погледнаха недоверчиво.

— Мисля, че Мърсър има право — след минута мълчание каза Ервин. — Ние с Игор смятахме, че „Геопроучвания“ не знаят кои сме и защо сме дошли в Гренландия, но все пак обсъдихме хората, с които трябва да внимаваме. Не допускахме, че Грета е замесена в това.

— Ервин, знаеш ли дали „Геопроучвания“ е филиал на компания на име „Кол“? — попита Аника. — Шрьодер споменава това име в дневника си като компанията, сключила договор да изкопае пещерата. Той е бил един от малцината военни експерти, изпратени да помогнат.

— „Кол“ купи „Геопроучвания“ миналата година, затова може да се крият зад научни проекти, докато осъществяват истинската си цел.

— Намирането на златото? — попита Марти. Ервин повтори думите на Шрьодер.

— Златото е само малка част от цялата работа.

— Какво са скрили германците?

— Нищо. Опитват се да намерят нещо, което не би трябвало да е на тази планета.

Мърсър разбра по-бързо от другите.

— Радиоактивен метеорит, паднал тук през 1943 година?

— Не съвсем — отговори Ервин. — По-голямата му част се е разбила в Русия през 1908 година.

Прозрението осени Мърсър и въпреки тежките преживявания и чувството за загуба той се развълнува. Говореха за една от най-големите научни загадки на XX век.

— Тунгуският. — В гласа му прозвуча потиснато страхопочитание.

— Да, доктор Мърсър. Нацистите са търсили парче от Тунгуския метеорит, който се е взривил над Сибир на 30 юни 1908 година.

— Как? Защо?

Пул огледа учудените лица на другите.

— За онези от вас, които не са запознати с тази история, искам да кажа, че експлозията на Тунгуския метеорит е останала загадка и до днес. Някои предполагат, че е било астероид, а други — комета или черна дупка. Трети дори мислят, че е било детонация на двигател на НЛО. Но всички са единодушни, че взривът е унищожил хиляди квадратни метра гора, макар че дърветата в епицентъра стоят като някои сгради в Хирошима след атомната бомба. Сеизмографите чак във Вашингтон са регистрирали ударната вълна, а силният блясък е бил видян в Копенхаген. Нещо повече, очевидци разказват, че част от обекта е продължила да лети на северозапад и всъщност дори е набрала височина след експлозията. За да отговоря на въпросите на Мърсър как и защо германците са търсили разпилелите се фрагменти, които свидетелите са видели, трябва да ви разкажа повече подробности. — Ервин прие бутилката бренди, която Айра му подаде. — Първата научна експедиция, която е търсила мястото, е организирана едва през 1927 година от човек на име Леонид Кулик. Той е бил пленен от германците и е умрял в затворнически лагер през 1942 година. По време на продължилите няколко седмици жестоки разпити Кулик е разкрил всичко, което е знаел за загадъчния взрив. След като научили истината за експлозията, германците не пожалили нищо, за да намерят записките му. Те пожертвали хиляди войници в една от най-отчаяните битки в цялата война само за да намерят няколко тетрадки. — Ервин Пул отново млъкна и се замисли. — Когато войната избухнала, Кулик бил изпратил тайните си открития на свой приятел в Сталинград.

— Искаш да кажеш, че битката при Сталинград е била заради няколко тетрадки? — намръщи се Марти. — Я стига!

— Не, но по време на битката отвъд руската фронтова линия са били изпратени стотици екипи от специалните сили, за да ги търсят, и хиляди хора са загинали. Когато става дума за фанатизма на Хитлер, фактите са много по-странни дори от измислица. Ще ви разкажа друга история, за да илюстрирам това. — Ервин говореше така, сякаш изнасяше лекция на деца. — През април 1942 година той изпратил екип от учени, екипирани със свръхмодерни радари, на остров Руген в Балтийско море, за да проверят новата му теория. Хитлер бил убеден, че макар земята да е кръгла, ние не живеем на вътрешната извивка на куха сфера. Седмици наред учените изпращали радарни вълни към небето, надявайки се на отразен сигнал от британската военноморска база в Скапа Флоу. Навремето Германия била изостанала от съюзниците в областта на Радарните системи, но въпреки това фюрерът пропилял ценни ресурси за обречено на провал изследване.

— Но какво общо има това с Тунгуския метеорит?

— Не всички научни области, в които нацистите са работили през войната, са били абсурдни. Проектът „Пандора“ е бил далеч по-успешен. Както вече казах, първото официално разследване на експлозията е започнало едва през 1927 година. Интерес обаче проявявали и местните жители. Първото неофициално издирване било организирано година след взривяването на небесното тяло, но се провалило заради лошото време и недостъпността на мястото. Изминали две години, докато през 1911 някои видели с очите си разрухата. Тунгуска област е един от най-отдалечените райони в сибирската тайга и новината за този успех стигнала до столицата на империята Санкт Петербург едва през 1912 година, защото мнозина от изследователите умрели в гората или скоро след завръщането си от мястото на експлозията. Смъртта им била причинена от ужасяваща загадъчна болест, която разлагала плътта им. Накрая се превърнали в скелети.

Мърсър си спомни снимката на Стефансон Розмундер в болничното легло в Рейкявик и разбра какво го е убило.

— Селяните мислели, че дяволът е унищожил гората и е убил хората. Някои се върнали от зоната на експлозията със странни топли камъни и твърдели, че това са парчета от кожата на Сатаната. Жителите на цели селища, където били съхранявани тези непознати камъни, умирали от същата странна болест, обикновено няколко дни след завръщането на изследователите. Повиканите свещеници казали, че знаят какви тъмни сили действат, и вградили всички камъни в златни икони, убедени, че ще блокират злото, убило близо хиляда души. И успели.

Думите му бяха посрещнати с недоверие, но Мърсър обясни.

— Идеята е била страхотна, макар че не са разбирали защо. Ако камъните, които са събирали, са били радиоактивни парчета от метеорит, златото е действало като ефикасен щит заради плътността си.

Ервин Пул кимна.

— По-късните изследвания на Кулик потвърдили, че златото предпазва от радиацията много по-успешно от оловото. Той не можал да обясни защо тази радиоактивност реагира толкова различно. Това била загадъчна сила, за която знаели малцина.

Научната подготовка на Мърсър му позволи да види пропуска в историята на Пул.

— Защо този мощен източник на радиация не е убил всички, които са ходили на мястото на експлозията?

— Кулик знаел, че радиоактивните материали имат така наречения в наши дни период на полуразпад. Теорията му била, че парчетата от метеора се разпадат неравномерно, отвън навътре, и след няколко месеца повърхността става инертна, предпазвайки се от по-нататъшен разпад. Той смятал, че това явление е предизвикано от реакцията със земната атмосфера или вероятно е последица от слънчевата радиация, която разлага нещо в парчетата от метеора. Никой не е сигурен. Кулик предположил, че причина за смъртта на онези хора са били само парчетата, които селяните са обработили, като са разрушили нерадиоактивния пласт.

Мърсър забеляза няколко недостатъка в тази теория, но не каза нищо. Той не беше планетарен геолог. Говореха за елемент, който дотогава не е виждан на земята и не е изследван от съвременната наука. Мърсър не знаеше какви фантастични елементи се въртят във вселената в опашките на междузвездните комети. На всеки няколко години учените, работещи с ускорители на частици, прибавяха нови елементи в края на периодичната таблица. Възможно беше метеоритът да е бил съставен от някой стабилен елемент, който все още не е открит.

— Да се върнем към историята — каза Ервин и групата отново се съсредоточи, макар че малцина разбираха или се интересуваха от физика. Те просто искаха да чуят края на разказа. — През 1912 година царица Александра изпратила най-доверения си емисар във Ванавара, най-близкият до експлозията град, за да разбере какво убива народа й. Човекът имал религиозно образование и бързо възприел идеята да затвори парчетата от метеорита в златни икони. Той изпратил екипи в гората, които да търсят още части от „Юмрука на Сатаната“, както го нарекъл.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна Мърсър. — Това обяснява защо в Тунгуска област не е намерено нищо от метеорита. Някой е прибрал всички парчета, преди Ку-лик или по-късните експедиции да са стигнали дотам.

— Точно така — съгласи се Ервин. — Макар че имали предпазни сандъци, където да затварят парчетата от метеорита веднага щом ги открият, загинали още стотици хора, изпълнявайки тази задача. Свещеникът поръчал да му направят златно облекло, за да може да работи с пробите, уверявайки се, че камъните никога повече няма да причиняват смърт.

— Кой е бил онзи свещеник? — попита Айра.

— Григорий Ефимович Нових.

Аника Клайн беше толкова погълната от историята, че едва след няколко секунди осъзна, че името й е познато. Или поне по-популярното, с което беше известен този човек.

— Распутин!

— Да, Распутин е бил пратеникът на царицата. Той прекарал две години в Тунгуска област, търсейки парчета от метеорита. Когато се върнал в Санкт Петербург, отказал да каже какво е намерил. Първата световна война току-що била започнала и той се страхувал, че откритието му ще бъде използвано като оръжие. Дори когато германците за пръв път пуснали отровен газ в Болимов през януари 1915 година, Распутин не разкрил съществуването на загадъчния източник на смърт. През войната слуховете за откритието му се засилили и той разбрал, че е само въпрос на време да го изтезават, за да разкрие какво е убило селяните в Тунгуска област. Натискът върху него нараствал и Распутин основал братството на Юмрука на Сатаната заедно с неколцина доверени свещеници, които да продължат да пазят тайната след смъртта му. Убили го през декември 1916 година но не заради влиянието му върху царското семейство, както пише в учебниците по история, а защото не искал да каже на военните онова, което знаел.

— Тогава той не е бил психопат, както са смятали хората?

Ервин се усмихна мрачно.

— Е, бил е и такъв. Разказите за невъздържаността му са далеч по-меки от истината. Но членовете на братството смятали, че той може би е спасил човечеството от самоунищожителните му импулси.

— Как са замесени нацистите в това?

— Първата руска революция избухнала в Санкт Петербург няколко седмици след убийството на Распутин и онези, които знаели слуховете за Юмрука на Сатаната, били изпратени в изгнание или екзекутирани. Интересът към експлозията в Тунгуска област намалял. Братството скрило петдесетте икони с парчетата от метеорита в различни църкви и манастири в страната и ги премествало често, когато комунистическата власт конфискувала или разрушавала сградите. Членовете остарявали и били приемани нови. Леонид Кулик бил един от тях, първият, който не бил свещеник. Помолили го да стане член на братството, за да не разгласи аномалиите, които открил на мястото на експлозията, като например факта, че там са ходили и преди него.

— Колко души членуват в братството? — попита Мърсър. Подобно на останалите и той бе стигнал до извода, че Ервин Пул и Игор Булгарин са членове на това братство.

— Обикновено от шест до осем. Малкият брой ни помага да запазим анонимността си. Кулик е определил истинската същност на онова, което братството пази, и скоро след като Германия нападнала Съветския съюз, препоръчал иконите да бъдат унищожени. Той не искал светът да бъде изложен на този ужас. Тогава се знаело Много повече за радиацията и Кулик се страхувал, че Физиците могат да направят атомна бомба от фрагментите. Всички икони, с изключение на една, били бетонирани в сандъци и закарани навътре в морето, където били изхвърлени. Тъй като златото не корозира в солената вода иконите щели да останат там завинаги. По същото време Кулик изчислил траекторията на парчето от метеорит/ което очевидци видели да се издига през земната атмосфера и да изчезва. Следващата му цел била да намери това парче, за да не го открие друг. Но нацистите започнали светкавичния си удар срещу Съветския съюз. Кулик бил пленен преди последната икона да бъде изнесена от уединения манастир, където била скрита, и да бъде организирана експедиция, която да намери другото парче.

— Което се е разбило тук?

— Да. — Ервин смаза гърлото си с още една глътка бренди. — Нацистите научили от Кулик за липсващата икона и изпратили в Русия екип от специалните части, за да я откраднат и да приберат на сигурно място тетрадките му от Сталинград, където били записани координатите на мястото на падането на последното парче от Юмрука на Сатаната.

Черните очи на Аника заблестяха от същата страст, която бе заразила дядо й.

— След това стартирали проекта Пандора, използвайки заграбено злато, за да построят хранилища за радиоактивните материали, които открили. И щом намерили парчетата от метеорита, изпратили Ото Шрьодер да ги изкопае от леда.

Ервин кимна и почисти очилата си.

— По онова време съюзниците извършвали редовни полети над Гренландия във въздушни конвои, пренасяйки товари за Англия.

— „Изчезналата ескадрила“, за която сме си говорили, е била един от онези полети — добави Мърсър.

— Да. Радиоактивната топлина, излъчвана от фрагментите, разтопявала скалите под тях и те пропадали. Заради онези полети германците не можели да рискуват да копаят тунели до тях от повърхността, затова дошли откъм морето с подводници и намерили пещера под глетчър на пет мили от мястото, където паднал метеоритът. Смятали да използват пещерата като временна база, като изкопаят дълъг тунел в леда и скалите, за да стигат до парчетата. — Ервин погледна Аника, която още държеше дневника отворен на коленете си. — Не е необходимо да довършваш дневника на Шрьодер. Аз съм го чел. Те са завършили вентилационната шахта и пристана за подводниците и започнали да копаят тунела към тайното хранилище, когато Шрьодер е бил ранен. Той не Знае какво се е случило след това.

— А ти знаеш ли? — попита Марти.

— Никой не знае, освен горкия роб, когото Мърсър е намерил в Кемп Декейд.

Нещо в думите на Пул бе поразило Аника. Челото й беше намръщено, а тънките вежди свъсени. Тонът й беше обвинителен.

— Кога прочете дневника на Шрьодер? Ервин обидено отмести поглед встрани.

— Скоро след като ти отиде да разговаряш с него — уклончиво отговори той.

— Колко скоро? — Гневът й нарасна, защото беше сигурна какъв е отговорът.

— Намерихме го в дома му, след като прогонихме Рат и неонацистките му главорези.

Аника избухна.

— Снайперистите са били твои хора? Негодник! Бил си там през цялото време и си гледал как Шрьодер умира. Допуснал си да прострелят и мен. — И после всичко останало й се изясни. — Ти си нагласил цялата история — с мен и дядо ми. Проклето копеле!

Тя скочи от мястото си и щеше да стигне до Пул, но се спъна в спалния си чувал и падна. Мърсър се хвърли, прикова я към пода и хвана ръцете й над главата, за да не мърда. Аника беше много по-ниска от него и четиридесет килограма по-слаба, но за няколко отчаяни секунди той се уплаши, че ще го надвие. Яростта й даваше сили и Аника приличаше на разярен звяр.

— Престани, Аника! — каза Мърсър и стисна зъби, когато тя го ухапа по рамото.

Аника измъкна едната си ръка и посегна към очите му. Пръстите й се бяха изкривили като на хищник. Той се наведе и разбра, че тя посяга да издере кожата на лицето му. И в следващия миг всичко свърши. Аника се отпусна неподвижно. Мърсър отвори очи, озадачен какво я е успокоило. Готвачката Хилда се бе навела над тях и масажираше юмрука си. Тя каза нещо през рамо.

— Знаела, че никога няма да удариш жена, затова го сторила вместо теб — преведе Ервин.

Хилда се усмихна гордо на Мърсър и му намигна.

— Danke — каза той и погледна Аника. Под лявото й око вече личеше синина, но иначе нямаше нищо сериозно. Той я пренесе на мястото й, закопча предпазния й колан, за да не го нападне отново, когато се свести, и се вторачи в Ервин. — Знаеш ли, Аника има право. Ти наистина си мръсен негодник. Какво ти дава правото да въвличаш невинни хора в борбата си?

— В тази борба няма невинни. Братството на Юмрука на Сатаната почти цяло столетие предпазва света от тайната, която знае. Мисля, че заради тази всеотдайност трябва да ни бъде разрешено да въвличаме и други, ако се нуждаем от тях.

— Но защо Аника и дядо й? А аз?

— Първо ще отговоря на втория ти въпрос — спокойно каза Пул. — Не ние те въвлякохме. Ти вече беше включен в експедицията за Гренландия заедно с „Геопроучвания“. Това беше просто късмет за нас. Споменахме името ти на Шрьодер като възможен съюзник, в случай че нещо в плановете ни се обърка. Ти имаш славата на способен човек.

На Мърсър не му прозвуча убедително, но Ервин бе разкрил истината за пещерата и дядото на Аника. Тогава защо би излъгал за него?

— Не познавам Чарлс Брус, за когото спомена — добави Ервин, — затова мисля, че поканата му да участваш в експедицията до Кемп Декейд е била искрена.

— А Аника?

— Ние изпратихме на дядо й информация за Шрьодер с надеждата, че той ще успее да разобличи компанията „Кол“ и Проекта Пандора. Едва когато проследихме Аника до дома на Шрьодер, осъзнахме, че мерките ни за безопасност са осуетени. Гюнтер Рат, който е директор до специалните проекти на „Кол“, бе научил за Шрьодер и ни беше изпреварил. Подозираме, че офисът на дядото на Аника във Виена се подслушва. Ние с Игор прогонихме Рат и групата му, всъщност Булгарин и един друг брат. Аз не разбирам от оръжия. Влязохме в къщата на Шрьодер и открихме дневника му. Дадохме го на адвокат от Мюнхен, за да ти го изпрати. Операцията беше пред провал и се опасявахме, че когато пристигнем в Гренландия, ще се нуждаем от помощта ти, като имахме предвид жестокостта на Рат. Аника вече беше изчезнала, затова не можахме да я предупредим. Не знаехме къде се намира, преди да чуем сигнала за помощ от хеликоптера. Не сме искали никой да пострада. И не трябваше да сме тук. Експедицията на „Геопроучвания“ щеше да бъде отменена, ако Аника бе разкрила онова, което ние искахме да научи. — Гласът му постепенно заглъхна. Мърсър се облегна назад, опитвайки се да проумее всичко чуто. Знаеше, че ще му трябва време. А може би никога нямаше да го разбере. Историята беше изумителна. Метеорити, радиация, тайни братства, Распутин, нацисти, неонацисти, ловци на нацисти и куп невинни хора, хванати в капан на глетчер между Гюнтер Рат и целите му.

— Какво мислиш, Айра?

— Тъй като ние бяхме победители през Втората световна война, може да предположим, че германците не са извадили парчетата от метеорита. Това означава, че фрагментите лежат там долу от шейсет години.

— Продължавай.

— Питам се защо Рат ги търси толкова ожесточено. Тази работа се подготвя отдавна, като се има предвид, че преди една година „Кол“ е купила „Геопроучвания“, за Да ускори търсенето. Искам да знам какво се е случило миналата година, за да направи издирването толкова важно. Някакви идеи, Ервин?

— Не знаем — призна Пул.

— Всичко това е много интересно, но не ни помага — повиши глас Марти. — Оцеляхме от един опит за убийство, но се съмнявам, че ще оживеем от следващия, ако останем тук.

— Трябва да опитаме да намерим вентилационната шахта — каза Мърсър, поглеждайки Ервин. — Рат знае, че Игор Булгарин е бил член на братството заради интереса му към трупа. Мислиш ли, че знае и за теб?

— Съмнявам се, след като не ме убиха в базата. Само няколко от братята не са били руснаци, а Рат знае, че съм германец. Когато уреди идването ни тук, Игор фалшифицира част от биографията ми, затова там не пише, че съм учил в Москва, когато Източна Германия беше васална страна на Съветския съюз. Рат не разполага с нищо, което да ме свърже с братството.

Мърсър си спомни как Ервин проверяваше дали някой от хората на „Геопроучвания“ не е наблизо, когато обясняваше на борда на „Ньорд“ как е разбрал за пиянството на Игор.

— Става все по-интересно. Рат не съзнава, че ние знаем за пещерата. Когато открие, че този самолет е изоставен, той ще предположи, че сме избягали към брега — единственият логичен избор. Ако успеем да стигнем до вентилационната шахта преди него, ще се затворим вътре и ще чакаме, докато се откаже да я търси. А той не може да я търси вечно, защото „Геопроучвания“ има задължения към други научни екипи, които ще дойдат в лагера им след две седмици. А дотогава ние ще сме успели.

— Как? — попита Марти. — Пещерата излъчва смъртоносна радиация, за Бога!

— Не. И оцелелият, когото намерихме в Кемп Декейд, доказва това. Той е живял там десет години, хранейки се с провизиите, оставени от нацистите, докато самотата или лудостта го е принудила да излезе.

— Откъде знаеш, че внезапно изтичане на радиация не го е принудило да излезе?

— Ервин каза, че жителите на руските села, изложени на радиацията, са умрели за няколко дни. Ако е бил облъчен, той не би стигнал до Кемп Декейд.

— Добре, но защо смяташ, че ще можем да изпреварим Рат? Неговата компания е изкопала проклетата шахта. Дирижабълът вероятно вече ги пренася точно там.

— Съмнявам се. Не забравяй, че те докараха тук четири всъдехода и джип. Не са необходими толкова много превозни средства, ако знаят мястото на шахтата. Те ще изгубят време, докато я търсят, а благодарение на картата, която намерих в Кемп Декейд, ние знаем точно къде е.

— От теб би станал добър детектив — обади се Аника. Беше се свестила и слушаше разговора, но не бе помръднала.

— Добре ли си? — загрижено попита Мърсър.

— Да. Съжалявам, че избухнах. Аз само… Знам ли. В един момент всичко това ми дойде твърде много.

— Имаш право да се ядосваш — каза Ервин. — Не мога да ти опиша колко много съжалявам.

Айра изстърга малко сняг от стената, уви го в носна кърпа и го даде на Аника, която го притисна до подутото си око.

— Кой ме удари?

— Хилда, най-добрата военна готвачка в Германия. Ако шницелът й по виенски не ти е харесал, тогава дясното й кроше със сигурност ще те порази.

Аника се усмихна и заговори на немски на дебелата жена.

— Напомни ми никога да не обиждам готварските ти умения и да не те ядосвам.

— Полунощ е — каза Мърсър. — Ако тръгнем на зазоряване, ще трябва да прекараме само една нощ на открито, Докато стигнем до пещерата. Капнал съм от умора. Обикновено си лягам в десет в дните, когато оцелявам от самолетна катастрофа.

Когато се бе върнал от похода си, останалите от групата спяха далеч един от друг, но сега се сгушиха наблизо, привлечени от силата му. Мърсър забеляза това и се зарадва, защото колкото те се нуждаеха от водачеството му, толкова той изпитваше потребност от насърчението им. Бяха преживели много заедно и Мърсър знаеше, че най-Лошото предстои. Видя, че Аника се е настанила до него.

— Аника — прошепна Мърсър и очите й се отвориха, — би ли ми направила една услуга? Хилда си пада по мен. Ще ми бъдеш ли телохранител?

Тя сподави смеха си.

Моят герой! — После изражението й стана сериозно и загрижено. — Благодаря ти за доверието, че мога да заведа групата до пещерата, но истината е, че едва ли ще успея.

Мърсър разбра колко много й струва това признание. Прочете го в очите й. Дързостта й се бе изпарила.

— Защо мислиш така?

Тя бе измъчвана от съмнения и поставяше под въпрос собствените си умения.

— Когато се катеря по планините или изследвам джунглата, си мисля, че съм смела, но всъщност се преструвам. Приемам желаното за реално. Знам, че спасителният хеликоптер ще долети веднага щом се обадя, и не съм изложена на действителна опасност, освен ако не направя някоя глупост. Сега обаче е различно. Животът на всички зависи от това дали ще успеем да стигнем до пещерата. Не мога да поема подобна отговорност. Заблуждавам се, като мисля, че съм смела, Мърсър. Истината е друга.

Той протегна ръка и я погали по косата.

— Не се познаваме, но мога да ти кажа, че ти си един от най-смелите хора, които познавам, Аника. По време на пожара показа хладнокръвие. Разсъждаваш бързо и си невероятно решителна. За мен това е определение за смелост. Само глупакът търси опасността. Смелият я избягва, когато може, но се изправя пред нея, ако се наложи. Любимото ти занимание е опасно, но не това те прави храбра. Ти си смела, защото знаеш каква е разликата между фантазията и реалността. И когато реалността ти нанесе удар, отвръщаш. Няма да се държа снизходително, подхвърляйки банални изрази като „убеден съм, че ще се справиш“, защото не знам дали ще можеш. Но вярвам, че ще се справиш. И това ми е достатъчно.

— Благодаря — отговори тя. Нямаше думи, с които да изрази дълбоката си признателност.

— Моля — кротко каза Мърсър, защото всеки друг отговор би издал силното му желание да я целуне.

Аника заспа усмихната и той се запита дали е разгадала мислите му.