Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (16)

Станцията на „Геопроучвания“, Гренландия

В уречения час Мърсър видя Аника да се приближава към трапезарията. Беше облякла червена грейка и бе вдигнала качулката на главата си. Вятърът навяваше сняг в гърба й. От един час Мърсър седеше до радиста и напразно се опитваше да получи съобщение от Рейкявик. Но освен статичен шум и откъслечен разговор, който сякаш идваше от „Ньорд“, не чуха нищо. Електронните смущения от силната слънчева активност напълно изолираха лагера. Мърсър видя Аника през замъгления прозорец, благодари на радиста, облече анорака си и излезе.

— Как се чувствате? — попита той.

— Отлично. Да вървим.

Мърсър я завърза за спасително въже и я заведе в хладилната лаборатория в далечния край на базата. Вятърът засипваше със сняг следите им.

Постройката бе направена от пластмаса и имаше по два прозореца от всяка страна. Преспите от подветрената страна стигаха почти до стряхата, но входът беше достъпен. До вратата бяха наредени лопати и след няколко минути те разчистиха пътека в снега.

Двамата влязоха и Мърсър запали неоновите лампи на тавана. На маси в отсрещната страна на помещението лежаха покрити с мушами труповете на Игор Булгарин и на пилота на хеликоптера.

Свалиха качулките от главите си и изтръскаха снега от дрехите. Аника дръпна мушамата от трупа на пилота и само след секунда го покри отново. Веднага разбра какво го е убило.

Тя не каза нищо, когато се вторачи в мъртвешки бледото лице на Игор и после съсредоточено започна да го преглежда. Сякаш не забелязваше Мърсър. Тя прокара пръсти по цялото тяло на Булгарин. Мърсър нямаше представа какво се надява да постигне лекарката, тъй като трупът беше вкочанен като масата под него. Устата на Игор беше отворена и Аника извади фенерче от раницата си, прегледа зъбите и венците му и изсумтя, когато видя нещо интересно.

— Какво има? — попита Мърсър.

— Руски зъболекари. Това са най-лошите пломби, които съм виждала. Игор сигурно постоянно е изпитвал болка.

Тя си сложи хирургически ръкавици, бръкна с пръст в устата му и извади от гърлото замръзнала слюнка, примесена със сняг. Разгледа я внимателно и я остави на масата. Нямаше подходящо обзаведена лаборатория, където да изследва материала, затова нямаше смисъл да го запазва. След това се наведе над лицето на Игор, за да огледа носа и челото, и отново изсумтя, но този път Мърсър не каза нищо.

Той беше заинтригуван от нея. С присвити очи и свъсени от съсредоточаването вежди Аника приличаше на дете, което се тревожи над трудна задача по математика. Но тя беше голям човек и Мърсър бе очарован от несъответствието между външността и професионализма й. Той разбра, че Аника е била подценявана много пъти в живота си, и съжали хората, които го бяха сторили.

Тя приключи с лицето на Булгарин и прокара ръце по черепа му, докосвайки различни точки с върха на пръстите си.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Аника, без да вдига глава.

— Как точно? — Мърсър се приближи до нея.

— Искам да го преобърнем.

Двамата се справиха със задачата.

Мърсър отново отстъпи назад, а Аника приглади настрана замръзналите кичури кървава коса в основата на черепа, проследявайки с пръст очертанията на раната. Тя се намръщи и извади от раницата си лупа. Напрежението й беше осезаемо, докато разглеждаше раната. Лицето й беше толкова близо до главата на Булгарин, че дъхът й се виеше през косата му. След две минути Аника се изправи и съсредоточено огледа лабораторията.

— Какво открихте? — Мърсър отново се приближи до нея, заразен от нейното безпокойство.

Аника не отговори, мина покрай него и отиде да вземе лоста, оставен на друга маса. Погледна стоманата и изпробва тежестта й, без да я е грижа, че металът е леденостуден. Явно не остана доволна, пусна безцеремонно лоста и прерови плоскостта под масата, където имаше още инструменти. Аника извади петдесетсантиметрова дръжка на крик и едва тогава си спомни, че Мърсър е с нея. Тя го погледна изпитателно, сякаш се опитваше да вземе решение, и кимна, когато той издържа успешно някакъв тест. Аника не можа да прогони страха в очите си, но заговори спокойно.

— Игор е бил убит — заяви тя. — И след това е бил Пренесен и оставен на място, където някой е инсценирал срутване, за да прикрие убийството.

Мърсър не се изненада. Интуитивно знаеше, че в това има логика. Макар да не ги бе изказвал на глас, той изпитваше същите опасения за руснака. Но скептицизмът му на професионалист не му позволяваше да приеме твърденията й без доказателства.

— Как разбрахте?

Аника вдигна дръжката на крика и я занесе до трупа.

— Това е малко по-широко, по-късо и по-леко от оръжието на убийството, но ще ви даде представа какво се е случило. — Тя допря дръжката до продълговатата рана в основата на черепа на Игор. — Както виждате, съвпада почти напълно с очертанията на раната. Не го е ударило парче лед. Раната е твърде симетрична. Игор е бил убит от силен човек, който е замахнал с подобен инструмент като с бейзболна бухалка. Ударът е разбил част от малкия и гръбначния мозък, убивайки го мигновено.

Мърсър се вторачи в раната. Потискайки безпокойството си, той вдигна дръжката и също я допря до раната, както бе направила Аника. Трябваше да признае, че съвпадението беше почти пълно.

— Ако забелязвате, охлузванията по лицето вървят в една посока. Прибавете към това и факта, че се е вкочанил с ръце над главата, и логичният извод е, че някой го е влачил по лице върху неравна повърхност, например дървен под. Снегът в гърлото му доказва моята хипотеза.

Мърсър също се бе учудил, че ръцете на Игор са протегнати над главата, когато бяха намерили тялото. Тогава бе предположил, че драскотините по лицето му са от падащия лед. Но сега Аника представяше правдоподобен сценарий.

— Не знам защо е бил убит, господин Мърсър. Нито кой го е направил.

— Всъщност съм доктор Мърсър, но всички ме наричат само Мърсър.

Кой би убил Булгарин? Според Аника убиецът е бил силен. Описанието съответстваше на почти всеки в лагера. Ако убийството бе извършено по друго време, Мърсър би предположил, че извършителят е тайният пътник, който бе оставил следите около хеликоптера, но катастрофата бе станала след смъртта на Игор. Оставаше неприятната вероятност, че сред тях има убиец. Мърсър разбра защо е уплашена Аника. Споделяше опасенията й.

— Желанието ти ще бъде изпълнено — каза той.

— Желание?

— Нали искаш да прегледаш трупа, който намерихме в Кемп Декейд? Това е най-интересното нещо в базата.

— Нали каза, че базата не е безопасна.

— Според теб някой е предизвикал срутването, за да прикрие убийството на Игор. Ако си права, значи таванът на Кемп Декейд е здрав.

— Ами ако греша? — Изведнъж идеята да отиде в базата под земята вече не я привличаше.

— Трябва да имаш доверие на инстинктите си. Като имам предвид онова, което преди малко откри, бих казал, че са точни.

Мърсър поведе Аника навън. Този път вървяха срещу вятъра. В лицата им се забиваха остри като игли частици лед, сякаш ги атакуваха ято разгневени оси. Те стигнаха до тунела над входа на базата. Можеха да разговарят чак когато се спуснеха вътре, защото там нямаше вятър.

— Преди да слезеш от „Ньорд“, разбра ли колко време ще продължи да духа вятърът? — Мърсър се качи на всъдехода, запали мотора и включи лебедката.

— Днес през целия ден. Смятам, че утре ще има затишие от няколко часа, а после ще бушува още по-силна буря.

— Ерик Червения е бил страхотен мореплавател — пошегува се Мърсър и Аника го погледна учудено. — През 982 година след Христа старият викинг е бил изгонен от Исландия. Той отплавал на запад и слязъл на сушата тук. Прекарал зимата някъде на източното крайбрежие. Когато се върнал в родината си, Ерик разказал на всички за красивия остров, който открил, като го нарекъл Гренландия, за да опише зеленината му.^[1] Това вероятно не е била първата му лъжа, но със сигурност е една от най-успешните. Той придумал заселници на двайсет и пет кораба да заминат с него.

Мърсър скочи от всъдехода и протегна ръце в шейсетметровата дупка, за да извади кофата, която използваха за спускане до дъното на шахтата. Аника се качи, без да се колебае, и той я последва.

— Не се ли страхуваш от височини? — попита Мърсър, когато кофата бавно започна да се спуска.

— Катеря се по планините, за да се отпускам. Вероятно бих могла да сляза долу по-бързо от това ваше приспособление.

Мърсър не се усъмни в това. Стигнаха до дъното и той провери веригите, с които двамата с Айра бяха заключили вратите. Всичко изглеждаше непокътнато и той отключи. Даде едното фенерче на Аника и задържа другото за себе си. Мощните лъчи прорязаха мрака.

Този път усещането, че го наблюдават призраци, беше по-силно. В съзнанието му нахлу спомена за Игор Булгарин. Той поведе Аника към офицерските помещения, където в продължение на пет десетилетия бе лежал необезпокояван трупът на Джак Дилейни. Когато изровиха Игор, разчистиха доста сняг от коридора, но пак трябваше да се катерят по купчини лед. Макар и с грейка, Аника се движеше бързо и пъргаво, без да се подхлъзва или да опира на погрешно място ръцете и краката си. На Мърсър му беше по-трудно. Той бе свикнал с тесни тунели като този и си изкарваше прехраната с тях, но не беше толкова уверен по хлъзгави повърхности.

Преминаха последното препятствие и насочиха фенерчетата към пода. Аника коленичи, за да огледа по-отблизо мястото, и забеляза онова, което търсеше. Червеникавите ивици на пода бяха от кръв. Кръвта на Игор Булгарин. Неясните следи продължаваха по-нататък по тъмния коридор.

— Права беше — призна Мърсър.

— Ти също. Игор е искал да види трупа.

Двамата стигнаха до офицерските помещения и се приближиха до стая номер десет. Джак Дилейни изглеждаше така, както Мърсър го бе намерил. Лицето му беше толкова мършаво, че сякаш бе умрял от глад, и мъртвешки бледо с изключение на посивелите устни. Кокалестите му пръсти бяха сключени на гърдите, сякаш се бе молил в последния миг от живота си. Не се изискваше богато въображение, за да си представи човек какво разочарование е изпитал, след като бе оцелял толкова дълго време и накрая бе установил, че Кемп Декейд е изоставена. В празния поглед на отдавна мъртвите очи се четеше, че е умрял в самота.

— Променено ли е нещо? — Въпросът на Аника изтръгна Мърсър от мрачните мисли.

— Не. — Той огледа пода и видя още кръв. Няколко капки се бяха разплискали до стената. По разположението и формата им на сълзи Мърсър разбра, че са изтекли от раната. — Игор е умрял в тази стая. Или е бил нападнат от човек, който е искал да му попречи да види трупа, или е бил убит, за да се прикрие разследването на друг.

— Преди да направи нещо с трупа? — настоя Аника.

— Да. Никой от двамата не е докосвал трупа. Игор вероятно е слязъл тук около четири и половина сутринта. Убиецът е дошъл няколко минути след него. Видял го е там, ударил го е по главата и незабавно е започнал да прикрива доказателствата. Тъй като участниците в експедицията стават в шест, извършителят е имал час и половина да инсценира срутване и да се върне в спалното помещение, преди някой да забележи отсъствието му.

— Провървя ни. — Аника сложи раницата си на бюрото до леглото и се залови да преглежда Дилейни, като започна от краката и бавно продължи нагоре. Мърсър стоеше до рамото й и осветяваше с фенерчето ръцете й, така че Аника да вижда всичко. Тя стигна до устата на мъртвия и разгледа зъбите му.

— Погледни това.

В устата на Дилейни бяха останали само няколко зъба, които бяха толкова почернели и изтънели, че летецът едва ли е бил в състояние да дъвче с тях. Венците му приличаха на сурово месо. Аника се опита да открие следи от зъболекарска намеса, но не бе останало нищо.

— Много е кльощав.

— Не съм изненадан, като се има предвид какво е преживял.

Тя извади ролетка от раницата си. Дилейни беше висок само метър шейсет и пет с ботушите. Мърсър си помисли, че е твърде нисък, но тъй като не знаеше какви са изискванията за военните пилоти, не каза нищо. Аника нави нагоре ръкавите на Дилейни.

— Не трябва да го местиш, докато не дойдат представители на Военновъздушните сили — предупреди я Мърсър, но не много строго. И той беше любопитен като нея.

Погледна часовника си и видя, че са стояли в базата десет минути. Щеше да даде на Аника още пет. Не забравяше, че трупът е слабо радиоактивен. Това обясняваше загубата на зъбите и факта, че под вълнената шапка главата на Дилейни беше абсолютно плешива — още един симптом на силно облъчване.

— Какво ще кажеш за това? — Аника посочи правоъгълен белег на лявото рамо.

— Прилича на изгаряне.

— По-скоро дамгосване. Но няма символи, нито думи. Мърсър забеляза, че под пръстите на Дилейни се подава късче хартия.

— Какво е това?

— Имаш силно зрение. За малко да го пропусна. — Аника взе хирургична пинсета, измъкна сгънатото листче, като внимаваше да не премести ръцете на пилота, и го даде на Мърсър.

В същия миг помещението се изпълни с гъст черен дим. За няколко секунди лъчите на фенерчетата се превърнаха в бледи точки светлина, които не можеха да осветят повече от тридесетчетиридесет сантиметра в тъмнината.

— Какво… — Аника се закашля, преди да успее да довърши въпроса.

Мърсър я блъсна на земята, където въздухът беше сравнително чист. Очите й се зачервиха и се насълзиха. Белите й дробове се свиваха конвулсивно, за да се пречистят от пушека.

— Какво става? — изхриптя тя, като полагаше усилия да не повърне.

— Пожар. Знам ли. Трябва да се махнем оттук. — Как?

Той допълзя до вратата и въпреки талазите дим видя танцуващия блясък на огън на входа на офицерските помещения. Пламъците се разгаряха. Пътят към изхода минаваше през приближаващата се огнена вълна. Аника се промъкна до вратата.

— В капан сме!

Всичко се случваше твърде бързо, за да ги завладее паника. Съзнанието на Мърсър беше ясно и търсеше решение, но докато гледаше разгарящите се пламъци, нищо не можеше да измисли.

„Хванат си в капан от огън под земята. Има само един изход, който е блокиран. Всичко тук е направено от дърво и бързо ще изгори. Кислородът ще свърши, преди да се изпечеш. Пушекът ще изпълни шахтата и в същото време огънят ще изсмуче кислорода.“

— Мърсър!

„Бил си в подобно положение и преди — трескаво разсъждаваше Мърсър. — На други места и в друго време. Как се измъкна?“

Той знаеше, че отговорът няма да е лесен. Пожарите под земята, които бе преживял, бяха във въгледобивни мини, където екипи от обучени експерти се бореха с огъня.

„Знаеш как да се измъкнеш. Правил си го и преди. Как?“

Изведнъж Мърсър се сети какво да стори.

— Вентилационната шахта — извика той.

— Но тя е в средата на огъня! — Аника се задушаваше. — Няма да успеем да стигнем дотам.

— Не главната шахта, по която дойдохме. Пушекът е гъст и няма да я намерим. Трябва да минем през огъня и Да стигнем до гаража от другата страна.

— Как?

— Ще бягаме с всички сили.

— Защо не се опитаме да намерим вратите?

— Аника, тук няма нищо, което да е предизвикало пожара. Огънят е запален умишлено от убиеца на Игор, За Да ни попречи да докажем, че е бил убит. Не можем да Рискуваме да спрем насред пламъците, за да търсим врати, защото по всяка вероятност са блокирани. Трябва да стигнем до отсрещната страна. В гаража сигурно има вентилационни шахти за пречистване на въздуха, когато военните са оставяли там всъдеходите. Това е единственият ни шанс.

Мърсър се добра до леглото, където лежеше мъртвият Дилейни, и безцеремонно отмести трупа, за да вземе одеялата под него. Приближаващият се огън бе разтопил огромно количество лед и сняг и в коридора течеше вода. Мърсър хвърли одеялата в потока, за да ги намокри. Водата беше леденостудена и опари ръцете му като киселина.

— Съблечи грейката — заповяда той.

— Да не си се побъркал? Той се обърна към Аника.

— Да. Съблечи грейката.

Тя изпълни нарежданията, а Мърсър свали анорака си и го потопи във водата, после легна по гръб и изтръпна от допира с ледената река. Той наплиска краката си и усети как се образува скреж, който се чупи при всяко негово движение.

— Ще умрем от студ.

Мърсър намокри лицето и косата си.

— Предпочитам да премръзна, отколкото да изгоря. — Той взе червената грейка на Аника, потопи я във водата и й направи знак да се наплиска.

Устните й посиняха и зъбите й тракаха неудържимо. Ако успееха да минат през огъня, щяха да разполагат само с няколко минути, преди да измръзнат. Мърсър подаде на Аника грейката и облече капещия анорак. Дрехата тежеше поне пет килограма повече. Мърсър можеше само да се надява, че аноракът ще задържи достатъчно вода, за да го изолира от пламъците.

Огънят бушуваше само на петнайсет метра от тях. Ако се разпространяваше равномерно, трябваше да бягат бързо през шейсетметровата стихия, докато стигнат до открито пространство с чист въздух.

Мърсър дръпна качулката над лицето и сложи очилата си, а после се увери, че Аника също е добре предпазена.

— Внимавай, когато стигнем до средата на огъня. Не знам дали всичкият сняг се е стопил, затова туктам може да има преспи.

— Какво ще стане, ако пожарът е по-голям, отколкото мислиш?

Черният хумор не изостави Мърсър.

— Тогава ще се сбъдне желанието на всички онези, които са ми казвали да вървя по дяволите. Готова ли си?

— Не!

Той й се усмихна окуражително и я уви в няколко одеяла.

— Ще успеем.

— Добре. Да тръгваме.

Мърсър побягна по коридора. Аника изчака няколко секунди и го последва.

Той държа очите си отворени, докато можеше. Когато горещината го блъсна с пълна сила, Мърсър дръпна одеялото над главата си и хукна колкото му държаха краката. Светлината продължи да танцува отвъд затворените му клепачи. Той чу как одеялата съскат, докато водата се изпарява. След десет метра жегата се засили. Мърсър не бе помислил, че всеки момент може да се срутят части от тавана, които ще създадат препятствия по пътя им.

Той измина двайсетина метра и разбра, че се приближава до срутването, затрупало Игор Булгарин. Ботушите му шляпаха в кишата от сняг и вода, сякаш газеше в Дълбока кал. Но въпреки това започна да тътри крака, за да разчисти пътя на Аника. Някъде назад се разнесе оглушителен трясък. Секция от тавана бе отстъпила пред пламъците и бе рухнала. Ако Аника беше от другата страна на срутването, Мърсър никога нямаше да може да стигне до нея. Той продължи да бяга.

Кракът му се удари в преспа и Мърсър полетя напред. Ако не беше подготвен, щеше да падне с главата надолу. Центърът на тежестта му се премести и той се сгромоляса на рамото си, но после се претърколи и стана. Инерцията му беше твърде силна и щеше да падне отново, но някой го хвана за ръката.

Аника бе тичала до него. Беше видяла какво се случи и му помогна да се задържи на краката си. Мърсър отвори очи. Сякаш стоеше на дъното на ада. От всички страни го обграждаха пламъци, които се извисяваха към тавана. Той успя да се ориентира, преди пушекът да му попречи да прецени, че са изминали едва една трета от разстоянието.

Двамата хукнаха напред, подгонени от първичния страх от огън. Водата по дрехите на Мърсър започна да се изпарява.

Шумът на бушуващата огнена стихия намаля и Мърсър разбра, че са се измъкнали. Той не посмя да спре, но отметна одеялото от раменете си и отвори очи.

— Аника, залегни.

Те се хвърлиха на земята, където въздухът беше по-чист. Одеялото й димеше, но грейката й беше непокътната. Двамата запълзяха напред и най-после стигнаха до тежките врати в дъното на коридора, минаха през тях и се озоваха в гаража. За щастие въздухът там още не беше замърсен от пушека.

— Добре ли си? — задъхано попита Аника и включи фенерчето си.

Мърсър бе навел глава и кашляше, но успя да кимне.

— Имам приятел, който пуши по два пакета цигари на ден. Обзалагам се, че щеше да издържи на пушека и после да почувства никотинов глад.

Той се изправи и започна да се съблича.

— Знаеш, че трябва да се съблечем — каза Мърсър, когато видя, че Аника стои и го гледа. — Тук температурата не може да е под нулата, защото снегът върху базата играе ролята на изолация. Ще издържим няколко минути. Мокрите дрехи ще отнемат телесната ни топлина много по-бързо от въздуха.

— Знам. — Аника също започна да сваля дрехите си. — Какъв е този белег от куршум на рамото ти?

— А, това ли? Стара история. Благодаря ти, че ми помогна. Ако бях паднал, нямаше да мога да стана.

— Квит сме — усмихна се тя. — Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност, докато угасят огъня?

— Те не знаят, че сме тук. Не казахме на никого, че отиваме в Кемп Декейд.

Мърсър остана само по боксерки и се опита да подреди мислите си, като се опитваше да не позволява на студа да изсмуче енергията му. Чувстваше се уязвим и си представяше, че Аника изпитва същото, докато стои пред него по памучни бикини и спортно горнище. Но тя изглежда не се стесняваше от голотата си.

— Всичко по реда си. — Мърсър не бе прекарал много време в базата, но си спомни, че до банята има шкафчета.

Той отвори вратата и намери онова, което искаше. Тъй като в Кемп Декейд бяха изоставени много неща, Мърсър грабна четири работни комбинезона и хвърли двата на Аника.

— Знаел си, че са тук? — попита тя и с благодарност нахлузи изцапаните с масло дрехи.

— С изключение на реактора, захранващ базата, всъдеходите и личните вещи на хората, всичко е било оставено тук. Не бях сигурен дали ще намеря тези облекла, но знаех, че все ще има нещо, което ще можем да използваме.

Минута по-късно Мърсър намери ботуши и започна да мисли, че им е провървяло. Той даде запалка на Аника.

— Не ми казвай, че пушиш. — Тя се намръщи от отвращение.

— Не, но нося запалки, когато ходя на експедиция. Скаутски навик. Можеш ли да запалиш огън?

Тя се залови за работа, а Мърсър се разходи из гаража и забеляза, че в единия ъгъл има голям цилиндър — резервоар на военен всъдеход. Той почука по него с чук, оставен на работната маса. Звукът показа, че цилиндърът е пълен поне до половината. От кофата отдолу се подаваше маркуч. В дъното на работилницата имаше няколко врати, водещи към повърхността. Мърсър освети тавана на петнайсет фута над главите им и видя големи отдушници. Трябваше му само стълба и дълъг прът Като централната подпора на военна палатка. Обиколи и Намери и двете неща.

Аника се бе свила до огъня, който бе запалила от касетки.

— Странно е, че топлината може да е приятна, след като минахме през онзи ад — каза тя.

— Още не сме приключили. Време е да претворим в дело една стара пословица. Да се борим срещу огъня с огън.

Мърсър й обясни плана си. Аника имаше само един въпрос.

— Откъде знаеш, че дизелът ще гори?

— Горивото не губи запалителността си с течение на времето, а само мощността си. Щом изчистим утайката и водата от дъното на резервоара, ще можем да напълним превозните средства.

— Да го направим. — Аника скочи. Беше убедена в думите му, защото Мърсър изглеждаше сигурен. Той й бе казал, че й вярва, и засега тя нямаше друг избор, освен да му отвърне със същото.

Мърсър сложи стълбата близо до най-големия отдушник, качи се и махна кръглата предпазна решетка. Отвесната шахта щеше да побере и двамата. Той насочи нагоре лъча на фенерчето и видя, че отдушникът е очукан и огънат от преместването на глетчера — в началото не беше задръстен, но по-нататък бе пълен с лед. Мърсър изчисли, че тричетири метра сняг ги делят от дневната светлина.

Аника размота маркуча и прикрепи единия край за върха на триметровата подпора за палатка. Възлите, които направи, бяха стегнати и професионални. Гуменият маркуч беше забележително еластичен и изискваше всичката й сила.

— Готова ли си да опитаме?

— Да. — Тя насочи другия край на маркуча напред и встрани, защото не знаеше колко силна ще бъде струята.

— Започваме. — Мърсър използва ръцете и раменете си, за да раздвижи крана, но после колелото се завъртя с лекота.

— Господи! — изненадано извика Аника и му направи знак веднага да затвори крана.

Той се втурна към нея.

Тя освети с фенерчето блестящата влажна диря на пода, която се простираше на петдесет фута и след това изчезваше отвъд обсега на лъча.

— Достатъчно силна ли е струята за онова, което си намислил?

— Трепач — засмя се Мърсър, доволен, че идеята му може да има ефект, но когато до тях стигна гъста вълна от пушек, усмивката му помръкна.

Температурата в гаража започна да се повишава. Вратите, отделящи го от останалата част на базата, не бяха огнеупорни, както се бе надявал.

— Качи се на стълбата — каза Аника. — Аз ще въртя колелото.

Той премести стълбата така че да може да държи маркуча под отдушника, и застана встрани от пътя на струята. Високо над пода въздухът беше задимен. Мърсър вдигна пред устата си яката на работния комбинезон, но мръсната дреха вонеше по-противно от въздуха.

— Кажи кога да пусна горивото — извика Аника. Гласът й отекна в помещението.

Мърсър вдигна пръта и подпря върха във вентилационната шахта. Закрепеният за него маркуч увисна към пода, далеч от резервоара.

— Пускай.

Дизеловото гориво изригна към отдушника, мина през гаража и се отправи нагоре във вентилационната шахта, тласкано от огромната сила на собствената си тежест. Импровизираната огнехвъргачка потрепери и Мърсър едва не я изпусна. Дизелът се изкачи по маркуча, нахлу в шахтата и взриви леда. Веднага щом горивото започна Да се излива обратно на земята, Мърсър щракна запалката и я хвърли в лесно запалимата течност, която течеше от тавана.

Горивото пламна. Експлозията в оранжево, червено и черно го заслепи, преди да успее да се обърне. Дори от три метра разстояние горещината беше непоносима и Мърсър усети, че в очите му се стича пот. Уголемяващото се огнено езеро под него намери пролуките на канализацията в бетона и започна да тече на потоци към подземните резервоари за отпадъци. Заедно със запаленото гориво потече и водата, в която се бе превърнал ледът под въздействието на масираната топлинна атака. Мърсър не можеше да прецени за колко време се е разтопила ледената бариера, но количеството вода се увеличаваше с всяка изминала секунда.

— Действа — извика Аника.

— Съмняваш ли се в мен? — ухили се той. Приличаше на демон, осветен в гръб от пламъците.

— Нито за миг — дръзко се усмихна Аника, въодушевена от еуфорията на момента.

Докато горящото гориво изтичаше в канализацията, опасенията на Мърсър, че ще запали по-голям пожар от онзи, от който бяха избягали, се изпариха напълно. Той го остави да гори още пет минути и извика на Аника да спре струята. Не беше необходимо да преместват стълбата под отдушника, за да видят, че са успели. В локвата на пода се отразяваше кръг дневна светлина.

След няколко минути огънят угасна и пушекът започна да излиза през вентилационната шахта.

— Сега е само въпрос на време тези, които се борят с огъня на главния вход, да видят дима от тази шахта и някой да дойде да види какво става — каза Мърсър, гледайки към небето, и после се обърна към Аника.

На лицето й бе изписана загадъчна усмивка, смесица от учудване и уважение.

Тя сложи ръце на раменете му, притегли го към себе си и леко го целуна по бузата.

— Спаси ме за втори път. Длъжница съм ти. Сърцето му подскочи. Мърсър мислеше, че Аника ще го целуне по устните. Смяташе, че е познал погледа в очите й и в миг на егоизъм бе изпитал желание тя да го направи. Но после се зарадва, че не стана така. Споделянето на опасността правеше странни неща с хората, създаваше мимолетни връзки и ги сближаваше, а той бе научил, че подобни страсти не са истински. Чувствата обикновено не бяха нищо повече от странични ефекти от прилива на адреналин и последвалото облекчение.

Мърсър си спомни някои от нейните постижения, за които Игор бе споменал, и осъзна, че Аника вероятно се справя със стреса по-добре от него, защото в изражението й видя отразено собственото си облекчение.

— Квит сме. — Резкият му тон прикри смущението му.

— Хей! — извика някой отгоре. Беше Ервин Пул. Мърсър се стресна, че сигналът им е бил забелязан толкова скоро, и погледна часовника си. От избухването на огъня бяха изминали трийсет минути — достатъчно за членовете на експедицията да започнат да се борят с огнената стихия под земята.

— Ервин, аз съм, Мърсър.

— Щом не ни поведе да потушим пожара, се уплашихме, че може да си там долу. Доктор Клайн с теб ли е? Никой не я е виждал от известно време.

— Да, с мен е. Ще спуснеш ли въже? Пушекът се сгъстява и температурата се повишава.

— Ей сега ще се върна.

— Побързай. Ако пламъците минат през вратите на гаража, ще стане адска експлозия. — Мърсър погледна резервоара зад тлеещия огън, запален от Аника. — И предупреди другите, които работят на главния вход, да се махнат оттам.

Десет минути по-късно те бяха изтеглени горе по вентилационната шахта с лебедката, монтирана на предната част на всъдехода, който Айра бе докарал.

— Всички са в базовия лагер — съобщи Ласко, когато седнаха в кабината.

— Да тръгваме. Разполагаме само с няколко минути. Вратите няма да издържат дълго, а в гаража вече трябва да е стотина градуса. — Мърсър беше замаян и трепереше от рязката промяна в температурата.

Айра не се нуждаеше от повече обяснения. Той включи на скорост, потегли по леда и заобиколи тунела над входа за Кемп Декейд. От земята излизаше пушек и снегът наоколо бе почернял от сажди.

Ласко удари спирачки след четиристотин метра, щом стигнаха до трапезарията. Мърсър слизаше от всъдехода, когато резервоарът с гориво се взриви и разпръсна осемдесет фута лед от глетчера. Ударната вълна разтърси превозното средство и повали Мърсър по гръб. Парчетата лед летяха няколко минути във въздуха и изпопадаха по земята. Когато най-после всичко утихна, от дупката продължаваше да излиза дим и закриваше чистия хоризонт.

— Какво правехте там долу, по дяволите? — рязко попита Айра, след като помогна на Мърсър да стане.

Мърсър докосна късчето хартия, което бяха измъкнали от вкочанените пръсти на Джак Дилейни.

— Още не съм сигурен.