Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (17)

На борда на „Императрица на моретата“

Северно море се вълнуваше яростно, сякаш беше ядосано, че силата му не може да разклати огромния трансокеански кораб. Грамадните вълни можеха да преобърнат рибарска лодка или да разклатят голям товарен кораб. Поради разположените на голямо разстояние корпуси и дължината й под „Императрица на моретата“ непрекъснато имаше особени схеми на вълнение и противоположните гребени се неутрализираха взаимно. Това позволяваше на кораба да плава спокойно под сивото небе, сякаш се носеше по леко надиплени води.

Отец Анатолий Ватутин прекара първите дни на пътуването в безопасност в каютата си, като си поръчваше лека храна, вместо да се осмели да отиде в някой от ресторантите или да яде в една от четирите трапезарии на борда. Той съобщи на епископ Олкраншчи, че не се чувства добре, откакто корабът е потеглил. И това не беше далеч от истината.

Ватутин произхождаше от селско семейство и имаше грубовати ръце и рамене като на бик. Но внушителните му размери, свирепият вид и непоколебимата му сила прикриваха факта, че има деликатен стомах. Гадеше му се и от най-лекото движение на кораба. Всеотдайността му към мисията беше толкова голяма, че понасяше стоически пристъпите и прекарваше часове наред легнал на леглото или прегърнал тоалетната чиния.

Той пропусна пищната церемония по откриването на Вселенския събор и една от най-трогателните благословии, които папата бе давал. Редките му излизания на палубата, за да поеме глътка чист въздух, бяха под прикритието на мрака и Ватутин отбягваше другите участници. Беше се превърнал в нищожество по време на най-известната среща в историята, но се радваше, че е така.

Мислеше само за едно. Иконата.

С изключение на сервитьорите, които му носеха супа, хляб и съобщения от епископ Олкраншчи с въпроси за здравословното му състояние, единственият човек, с когото Ватутин разговаряше, беше кардинал Перети. Той бе натоварен със задачата да върне хилядите религиозни предмети, които католическата църква бе присвоила от други вероизповедания, и затова беше единственият участник в събора, към когото Ватутин проявяваше интерес.

Предметите, които щяха да бъдат върнати, бяха изключително много, затова на кораба бяха качени само най-ценните реликви — древни текстове, редки книги, статуи и икони. Кабинетът на Перети на кораба бе затрупан с молби от участниците в събитието да получат полагащите им се вещи в началото на пътуването, а не в края, както бе предвидено. В името на сътрудничеството и приятелството Перети бе удовлетворил всички подобни желания и бе инструктирал десетина членове на ватиканския отдел за техническо обслужване как да търсят вещите в контейнерите в трюмовете на кораба.

Канцеларията на Перети най-после бе удовлетворила Молбата на отец Ватутин и руснакът тръгна след широкоплещест служител на Ватикана. Мъжът беше с работи комбинезон и носеше затъкнати в колана бели ръкавици за работа с по-крехки предмети. Той крачеше с Лекота, размахвайки ръце, докато Ватутин пристъпяше по килима в коридора, като се подпираше на стената макар че корабът не се клатеше. Устата му беше пълна със слюнка.

Те слязоха в трюма на кораба, където коридорите бяха чисти, тесни и осветени от неонови лампи, монтирани на тавана. Въздухът беше хладен и влажен, което показваше, че се намират под ватерлинията.

Пред големите водонепроницаеми врати служителят на Ватикана размени няколко думи с войниците от Швейцарската гвардия, поставени там като охрана, и извади връзка ключове от джоба си. На табелката пишеше, че това е товарно отделение номер три. Докато той отключваше и отваряше, единият пазач подхвърли нещо шеговито и другите се разсмяха. Ватутин реши, че се отнася за него, но не обърна внимание.

Нещо стегна гърдите му, когато влезе в огромния трюм, и неволно забави крачка. Не можеше да повярва, че е стигнал чак дотук. След няколко минути дългогодишното му издирване щеше да приключи.

Ватутин не беше в състояние да изрази с думи чувствата си. Всичко, което виждаше, придоби ново измерение на святост. Нямаше значение, че слабо осветеният трюм прилича на индустриален склад и мирише на мухъл, въпреки че е нов. Руснакът имаше чувството, че върви в най-голямата катедрала в света, свещено място заради онова, което се намираше там. Служителят на Ватикана се изплю на пода и Ватутин едва не го удари, но после осъзна, че този човек няма представа какво ще върне на законния му собственик.

„Не — помисли Анатолий, — истинският собственик е Сатаната. Аз съм само временен попечител.“

Служителят провери в дългия списък и поведе свещеника между редиците с контейнери и кашони. Организацията на Перети беше безупречна. Списъкът подробно описваше всичко от най-голямата картина до най-малката броеница. След миг двамата застанаха пред стоманен контейнер. Служителят отново извади ключовете си, отвори го и изчака Ватутин да разгърне седемдесетгодишната фотография на иконата, която бе дошъл да вземе. Единият ъгъл на снимката беше изцапан с кафеви петна, за които дори свещеникът не знаеше, че са от кръв.

Служителят взе фотографията, направи знак на Ватутин да остане на мястото си, запали малко фенерче и влезе в контейнера. Върна се след няколко минути.

Иконата беше дълга само шейсет сантиметра и широка трийсет, но служителят залиташе под тежестта й. Дебелината йбеше почти петнайсет сантиметра. Ватутин мигновено разбра, че това е реликвата, която търси. Мъжът я сложи на масата в контейнера. Ватутин взе от него снимката, но не беше необходимо да се уверява в автентичността на иконата. Познаваше я по-добре от всекиго и можеше да си я представи по всяко време. Анатолий бе проследил пътя й от Ванавара, където бе създадена, до Санкт Петербург, Сталинград, Берлин и накрая Рим. Иконата се бе появявала в съня му хиляди пъти и го бе държала буден безброй нощи. Познаваше я по-добре от собственото си лице.

За разлика от повечето икони, тази не представляваше рисунка върху дърво, покрита със златен варак, а беше направена от почти чисто злато. Ватутин прокара пръст по барелефа на Дева Мария, която държеше своя разпънат на кръст син, спирайки погледа си върху отличителната гънка на робата й и живото изображение на раните на Христос, особено на кръвта, изтекла от едната страна на тялото му. Той се наведе, за да разгледа по-отблизо белега на рамото на Мария, уверявайки се, че наистина изобразява опашка на комета.

Забравил морската болест и премеждията, които бе преживял през последните четирийсет години, Анатолий Ватутин падна на колене и започна да се моли по-пламенно от когато и да било в живота си, като благодареше на Бога, на Христос, на Дева Мария и на брат Григорий. Десетилетията изтощителни проучвания го бяха възнаградили. След Втората световна война иконата се бе озовала във Ватикана. Беше им дадена от объркал се американски войник, който работеше за Комисията по репатриране. Иконата беше един от хилядите предмети, заграбени от германската армия и след войната върнати на погрешен собственик.

Ватутин се върна в каютата си физически изтощен. Мускулите го боляха от положените усилия да пренесе иконата от трюма. Духът му обаче беше по-бодър отвсякога. Той положи реликвата на леглото, изхвърли дрехите от сандъка си и извади ризницата, направена от брат Григорий.

Най-напред отвори металната тава на дъното на сандъка. Течността вътре беше бистра и прозрачна като вода. Всъщност това беше „тежка вода“ или деутерий — вещество, използвано за работа с най-опасните химични елементи в света. Ватутин можеше само да се надява, че деутерият ще го предпази от извънземния елемент. В „тежката вода“ имаше чук и петнайсетсантиметрово шило от молибден. Руснакът отиде в банята и взе нещо от чантичката с тоалетните си принадлежности. Фактът, че мъж, който не се бръсне, притежава електрическа самобръсначка, беше поредното противоречие, и той беше благодарен, че никой не го бе забелязал. Разбира се, това изобщо не беше самобръсначка.

Ватутин свали расото, за да облече ризницата. После намаза ръцете си с вазелин и нахлузи златните ръкавици. Преди да сложи на главата си безценната златна качулка, руснакът изпробва чука и шилото и се увери, че златният болт, който извади от джоба си, съвпада с диаметъра на острието. Беше готов.

Ватутин взе иконата от леглото и изпъшка, докато я потапяше в тавата с деутерия. После доближи самобръсначката до иконата, включи я и остана доволен, когато не се случи нищо. След миг щеше да разбере дали кръстоносният му поход е успешен.

Свещеникът сложи металното шило върху сърцето на Христос в средата на иконата, свали визьора на качулката над очите си, пое дълбоко въздух и с всичка сила удари с чука. Веднага погледна самобръсначката и се изненада, че не е реагирала. С треперещи ръце Ватутин постави острието във вдлъбнатината от първия удар и отново замахна с чука.

Този път самобръсначката издаде поредица от изщраквания, звучащи като постоянен тон. Уредът беше замаскиран гайгеров брояч и току-що бе попаднал на източник на радиация, какъвто нямаше в целия свят. Анатолий не беше сигурен предварително дали уредът ще реагира. Притиснат между въодушевлението и страха, той се засуети с болта, допря го до белега и отново удари с чука. Гайгеровият брояч млъкна.

Отец Ватутин вдигна визьора, за да постави по-здраво болта, и едва тогава погледна брояча. През осем сантиметра злато, вторият по относително тегло елемент във вселената, и още няколко сантиметра течност, предназначена да поглъща радиацията, уредът бе регистрирал доза, която се равняваше на дългогодишно облъчване с рентгенови лъчи. Анатолий прокара брояча по сандъка и стените на каютата. Както бе предрекъл Григорий, а по-късно бе доказал брат Леонид, радиацията не бе погълната от неорганичната материя. Едва когато го насочи към ръката си, гайгеровият брояч започна да щрака. Облъчването бе продължило по-малко от пет секунди, но по всяка вероятност щеше да отнеме няколко години от живота на отец Ватутин.

Поставено в иконата и защитено от странната си реакция към златото, вътре имаше парче от онова, което братството наричаше Юмрука на Сатаната. Анатолий знаеше, че стотици, а може би хиляди хора са станали жертва на този отломък или на другите като него. Свещеникът потрепери при мисълта, че притежава силата да убие всички на борда на „Императрица на моретата“. От архивите на братството Ватутин знаеше, че преди да бъде Убит, брат Григорий бе събрал петдесет подобни икони във Ванавара и по-късно брат Леонид бе унищожил всички, с изключение на една. Иконата пред очите му беше последната.

Руснакът разтреби каютата и отново скри в сандъка защитното облекло. Беше емоционално изтощен и не бе в състояние да довърши мисията си. Всъщност беше гладен като вълк и погледна часовника си, като си помисли че може би най-после ще се осмели да излезе да вечеря.

Преди да се погрижи за физическите си потребности той трябваше да се помоли. Отец Ватутин беше благодарен за успеха си и знаеше, че мисията му би била безполезна, ако се провалеше едно друго начинание, далеч от борда на луксозния кораб.

Братството все още не притежаваше всички елементи на Юмрука на Сатаната. Оставаше още един източник.