Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (30)

На трийсет мили от „Императрица на моретата“

Разговорът извън кабината на моторницата беше невъзможен, защото двата й турбодизелови двигателя работеха на пълни обороти. Морето беше по-спокойно, отколкото би могло да се очаква, затова дванайсетметровият плавателен съд се носеше с лекота по малките вълни. Гюнтер Рат подаваше тягата, а Дитер беше зад кормилото. Грета Шмид и двама от главорезите на Рат се бяха настанили на седалката зад тях.

Всички бяха въоръжени и напрегнати. Кутията на Пандора беше прибрана в каютата в долната част на носа. Там бяха и четиримата „гости“.

Благодарение на създадената от Мърсър суматоха бягството им от „Императрица на моретата“ беше сравнително лесно. Скоро след първия автоматичен откос в атриума Рат се досети, че намерението на Мърсър не е да убива, а само да предизвика паника и да го прогони от кораба. Германецът разбра, че го манипулират, и това не му хареса, но нямаше избор. На Рейдер му трябваше само една минута с капитана на кораба и с плановете на Рат бе свършено. Гюнтер и Грета взеха заложници и хукнаха към гаража за лодки, отбягвайки местата, откъдето се разнасяха изстрели. Те се увериха, че моторницата на „Ньорд“ е заредена с гориво, и повредиха осемте големи лодки, като разбиха с чукове корпусите им фибростъкло. От радара на мостика на „Императрицата“ Рат знаеше, че италианският ескадрен миноносец е на осем мили южно от луксозния трансокеански кораб и го пази от откритата към морето страна. Значи нямаше да може да ги преследва, щом завият на север към Исландия, която се намираше на деветдесет мили. Слънчевата активност беше в зенита си и обхватът дори на най-мощните радиопредаватели бе ограничен на няколко мили, затова до италианците нямаше да стигне никакъв сигнал.

Рат се възползваше по най-добрия начин от сполетелите го неприятности и вярваше, че ще могат да извадят потъналите кутии на Пандора и да ги дадат на Либия. Ако не успееха, единствената останала кутия щеше да гарантира финансово осигурено бъдеще за него и Грета. Гюнтер бе пресметнал, че ще му трябва преднина само от два часа, за да избяга от Исландия, когато стигнат до крайбрежието й. На „Императрица на моретата“ му бе необходимо два пъти повече време, за да се приближи до острова и да съобщи какво се е случило. А дотогава Рат щеше да е изпратил хеликоптер до „Ньорд“ и двамата с Грета щяха да пътуват с нает самолет за Триполи. Той погледна през рамо към нея и й се усмихна окуражително. Всичко щеше да бъде наред.

Мърсър би тряснал телефона, ако безпрепятственото бягство на Рат не бе изцяло по негова вина. Нямаше значение, че останалите членове на екипа му се бяха съгласили с мнението му за комуникациите на „Императрица на моретата“. Той смяташе да пусне Рат да избяга и след това да се свърже с властите. И сега германецът беше на няколко мили от него с една от кутиите на Пандора, а Мърсър не можеше да направи нищо, за да го спре.

„И още как!“ Идеята му хрумна в миг на прояснение, което измести засилващото се чувство на поражение.

— Ервин, свържи ме с Рейдер.

— Това е вътрешният телефон на мостика — веднага отговори президентът на „Кол“. Какво искаш да направя?

— Рат ще се отправи към Исландия. Кажи на капитана да завие на север и да даде пълна мощност на двигателите.

— Хер Мърсър, говори капитан Хайнц Харолд Неринг. — В говора имаше акцент, но беше властен. Мърсър си представи слаб и жилав ветеран, който бе преживял какво ли не. — „Императрица на моретата“ може да се движи най-много с двайсет и осем възела. Няма да хванем Гюнтер Рат. Моторницата му е твърде бърза. Предлагам да предупредим миноносеца „Интрепидо“ със сигнални ракети и когато се приближим достатъчно, за да ни чуват, да им кажем да поемат преследването.

— Къде е миноносецът?

— На около осем мили южно от нас.

— Това ще отнеме много време. — Мърсър едва прикриваше чувството за безсилие. — Всяка секунда, която губим, е преднина за Рат. Имаме възможност да го преследваме сами. Завийте към Исландия и изстреляйте сигнални ракети. „Интрепидо“ може да ни настигне. По пътя ще им кажете какво става. Има ли там хеликоптер?

— Да, но временно не лети поради проблем в скоростната кутия.

— Няма значение. Аз мога да хвана Рат.

— Как?

— Завийте и ме оставете сам да се погрижа за това. — Мърсър погледна Айра Ласко. — Колко оръжия имаш?

— Изхвърлих ги всичките.

— Отец Ватутин?

— И аз.

Хилда също се бе върнала в каютата без оръжието си.

— Ервин — каза по телефона Мърсър, — намери картечни пистолети и клетъчен и сателитен телефон. Може да проработят, когато се приближим до Исландия. Нека да се срещнем на пристана, откъдето се качихме на борда на кораба.

— Какво смяташ да правиш? — попита Айра, когато Мърсър прекъсна връзката.

— Спомняш ли си моторниците „Акварива“ до джето-вете? Те са десетпетнайсет мили в час по-бързи от моторницата на Рат. Той ще стигне пръв до брега, но ние ще бъдем по петите му.

Айра направи кисела физиономия.

— Моторницата е малка, а ние сме на стотина мили от Исландия. Няма да издържи на надпреварата в открития океан.

Мърсър вече беше на вратата и подканваше другите да го последват.

— Неопренови костюми? — попита Ласко.

— До моторниците са — отговори Мърсър.

Те слязоха на пристана като войници, тръгнали на невъзможна мисия. Лицата им бяха сериозни. Никой не пророни дума. След спирането на алармите по високоговорителите предадоха призив всички пътници да се приберат в каютите си, за да бъдат преброени, затова коридорите бяха безлюдни.

Тялото на Мърсър трепереше от напрежение, но сетивата му бяха свръхчувствителни, както ставаше винаги при предстояща опасност.

Той мина през вратите на гаража за лодки и запали лампите. Двете моторници „Акварива“ бяха до стената вляво. Лакираните им предни палуби блестяха на светлината. Имаха по два двигателя с мощност триста и петнайсет конски сили. Тапицираните с кожа отворени кабини бяха по-скоро декоративни, отколкото функционални. Това бяха скъпи играчки, предназначени за обиколки на уединени тропически заливи, а Мърсър смяташе да ги използва за преследване в Северния Атлантически океан.

Той се приближи до контролното табло на крана в остъкления кабинет, където Грета Шмид бе заловила другите.

— Айра, провери резервоара на онази до изхода. Ако е пълен, изхвърли половината гориво. Трябва ни скорост, а не дължина на плаването.

— Готово.

Мърсър облече широк неопренов костюм върху мокрите си дрехи. Облеклото ограничаваше движенията му, но щеше да му трябва, когато се приближат до брега на Исландия. Очакваше ги пътуване в леденостудени води. Ботушите нямаха връзки, затова бе принуден да задържи маратонките. Въздухът се изпълни с мирис на бензин.

— Добре. Отец Ватутин, наблюдавай контролните уреди, за да може Айра да се преоблече.

Ервин доведе Марти, Клаус Рейдер и Аника. Мърсър си позволи да изпита облекчение за една секунда, когато видя, че тя е добре, и после отново се съсредоточи върху плана си.

— Дайте оръжията на Хилда да ги провери.

Тя бе доказала, че опитът й с оръжия се равнява на готварските й умения.

— Какво става с горивото?

— Приключвам.

— Аника, иди да отвориш външните врати — нареди Мърсър, без да обръща внимание на изражението й.

Тя не се подчини на заповедта му, приближи се до него и с всичка сила го зашлеви през лицето. Мърсър политна към закачалката с неопреновите костюми.

— Това беше задето допря пистолет до главата ми. — Гневът засили акцента й и очите й заблестяха. — И бих те ударила още веднъж, защото скочи от моста. Не беше необходимо. Можеше да се откажеш още тогава. Вече бяхме победили. Това беше глупава каскада. Просто искаше да се увериш, че можеш да го направиш, нали? Проклети мъже с вашето честолюбие! Напомняш ми на един алпинист, когото познавах. Той предприе невъзможно изкачване. Предпочиташе да умре, но да опита. И загина.

Аника се обърна, но Мърсър сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна.

— Не ме докосвай.

Той видя страх в гнева й. Предимно за нея, но и малко за него.

— Щом искаш да ме сравняваш с алпинист, склонен към самоубийство, не мога да ти попреча. — Мърсър не се ядоса, защото не я обвиняваше. — Но мисля, че грешиш. Безразсъден ли съм? Само когато се налага. Поемам рискове, които разумен човек не би предприел, но не защото искам, а защото трябва.

— И сега трябва да гониш Рат с лодка, която ще потъне след първата миля? — Загрижеността надделя над гнева й и в гласа й прозвучаха истинските й чувства.

— Да, защото той трябва да бъде спрян. Не съм искал да бъда тук, Аника. Нито исках да бъда на онзи мост, докато десетина дула бяха насочени към мен. В случай че не си забелязала, аз реагирам на ситуациите, а не ги търся. Ако ме смяташ за банален мъжкар, привличан от опасностите, чудесно. Но мисля, че не ме познаваш достатъчно добре, за да ме съдиш така. — Тонът му стана помирителен. — Съжалявам, че те изплаших.

Мърсър отмести поглед от нея и забеляза, че Рейдер облича неопренов костюм.

— Какво правиш, по дяволите?

— Идвам с теб — отговори индустриалецът. — Всичко това нямаше да се случи, ако бях поел отговорността си, вместо да се опитвам да се откупя. Няма да допусна ти да оправяш моите грешки.

Мърсър бе готов да му отнеме възможността да се реваншира, но долови искреността на германеца. Рейдер искаше Рат мъртъв повече от него. И Мърсър разбираше защо.

— Можеш ли да стреляш? Рейдер кимна и сетне се похвали.

— Освен това имам черен пояс по джудо.

— Браво. — Мърсър не остана смаян. — Смятам да застрелям Рат колкото е възможно по-отдалеч. Ако после искаш да пребиеш трупа му, моля, заповядай.

Ервин бе отворил външните врати и леденостуденият въздух прогони от гаража бензиновите изпарения. Докато Айра обличаше неопренов костюм, Марти прикрепи въжетата на крана за моторницата. „Акварива“ щеше да бъде извадена от гаража и спусната в океана между двата корпуса на „Императрица на моретата“.

— Да се качваме — каза Айра, след като се облече.

Но преди Мърсър да успее да включи двигателя, в гаража влетя човек от екипажа на кораба. Ервин и Рейдер го познаха — беше капитан Неринг. Никой не обърна внимание на възрастния човек в черен панталон и сива спортна блуза зад него.

Белокосият Неринг беше властен, но физически и емоционално изтощен.

— Изпратих стюардите да обиколят кораба и да преброят пътниците. — Той се бе задъхал от тичането. — Току-що разбрахме, че Гюнтер Рат е взел заложници.

— По дяволите! — Мърсър не очакваше тази вероятност. — Кого?

Мъжът зад Неринг пристъпи напред и едва когато се вгледа по-отблизо, Мърсър позна папа Лъв XIV. Той забеляза сенките на неколцина гвардейци в коридора.

— Негово Светейшество ме уведоми, че държавният му секретар кардинал Перети е изчезнал. Не можем да намерим и един американски телевизионен проповедник и съпругата му.

— Томи Джо и Лорна Фаркуър? — Айра си спомни крещящо облечения проповедник и екстравагантната му съпруга.

— Вероятно ги е срещнал случайно в коридора — рече капитан Неринг и после мрачно добави. — Рат е отвлякъл и Дал ай Лама. Всички се спогледаха уплашено.

Рат не би могъл да избере по-значим като емоционална провокация заложник, дори да бе искал. Влиянието на Далай Лама върху шестте милиона негови последователи беше неизмеримо. Носителят на Нобелова награда за мир беше най-уважаваният религиозен водач в света след папата и бе смятан за мъдър държавник и изразител на въжделенията на потиснатите на земята.

— Капитанът ми каза, че ще преследвате похитителите. — В английския на папата имаше акцент, но беше мелодичен. — Разбирам защо искате да го направите, но не мога да ви позволя да жертвате живота си заради заложниците. От няколко години познавам Далай Лама. Той не би искал да замените живота си с неговия. Доминик Перети също. Проповедникът Фаркуър се кланя на същия бог като мен, макар и по свой начин, и сърцето ми подсказва, че и той не би искал да умрете, за да го спасите.

За Мърсър нямаше значение кой е взет за заложник. Тук не ставаше въпрос за заложници, нито дори за отмъщение. Той не трябваше да допусне кутията на Пандора да разпръсне смърт.

— Разбирам, Ваше Светейшество. И оценявам загрижеността ви. Но ние няма да спасяваме заложниците. Отиваме, защото Гюнтер Рат притежава нещо, което заплашва всичко живо на планетата — каза Мърсър. — Отец Ватутин може да ви обясни за какво говоря.

Папата се накани да попита нещо, но се въздържа. Решителността в очите и гласа на Мърсър го убеди, че хората му нямат намерение да се жертват.

— Нека Господ да е с вас! Имате и моята благословия. Мърсър почувства прилив на сили.

— Благодаря! — каза той и отново насочи вниманието си към капитан Неринг. — Продължавайте опитите да се свържете по радиопредавателите. Предупредете американската база в Кефлавик веднага щом можете. Ако италианският хеликоптер успее да излети, изпратете го след нас.

Мърсър превъртя ключа на стартера на „Акварива“ и ревът на двигателите заглуши опитите за разговор. Марти задвижи крана, за да повдигне моторницата от гнездото й и да я насочи към релсите. Мърсър погледна Аника. Тя бе скръстила ръце на гърдите си и стоеше на входа на гаража за лодки. Изражението й беше неразгадаемо. Противно на здравия разум, той й намигна и му се стори, че Аника леко се усмихна. Но вероятно това беше плод на въображението му.

Водата в канала между двата корпуса се носеше като бързотечаща река. Марти работеше неуверено с контролните уреди на крана, затова моторницата се стовари върху водата с оглушителен трясък. Мърсър увеличи оборотите до скоростта на „Императрица на моретата“ и Айра откачи въжетата.

„Акварива“ се стрелна в подобния на каньон канал и заобиколи носа на кораба. Тримата мъже сложиха водолазни маски на лицата си, за да се предпазят от щипещия вятър и пръските вода. Ако моторницата се преобърнеше, неопреновите костюми щяха да ги предпазят от хипотермичен удар.

Нощта бе осветена от трептящите светлини на Северното сияние, пред което бледнееха и най-ярките звезди. Но никой от тримата дори не вдигна глава да го погледне. Мърсър не откъсваше очи от хоризонта, а Айра наблюдаваше компаса, за да се увери, че няма да се отклонят от курса. Клаус Рейдер седеше на пейката зад тях. Оръжията бяха в краката му. Океанът беше спокоен и те можеха да поддържат максимална скорост.

Вятърът духаше с петдесет мили в час и разговорът беше невъзможен. Всеки беше сам със страховете си, съзнавайки, че без предупреждение може да се появи някоя голяма вълна и да сложи край на отчаяното им препускане. Дори да успееха да се доберат невредими до брега на Исландия, предстоеше им да се справят с дръзкия и опасен Гюнтер Рат.

Мърсър изчисли, че въпреки преднината на Рат от един час двете моторници ще стигнат до брега приблизително по едно и също време, ако успеят да поддържат същата скорост.

Тази вероятност обаче се изпари, когато морето се развълнува.

Отначало вълните бяха едва забележими, но след час се уголемиха и на върховете им се появиха бели гребени. Моторницата започна да се тресе. Мърсър бе принуден да кара срещу вълните, за да не се преобърнат, отклонявайки се от курса. Той намали скоростта на трийсет и пет възела, но пътуването пак беше трудно. Преминавайки през големите вълни, моторницата излиташе във въздуха. Тъмната вода обливаше двамата мъже. Айра допря устни до ухото на Мърсър и изкрещя: — Мислиш ли, че Рат също ще трябва да намали скоростта?

Мърсър поклати глава. Беше твърде шумно, за да обясни, че голямата моторница на Рат е направена за такива условия. Имаха късмет, че бяха стигнали много близо до Рат и можеха само да се надяват нещо да не се обърка по пътя на север.

Морето стана още по-бурно и с първите лъчи на зората на хоризонта вятърът се усили. Мърсър почувства болка в коленете от постоянното прегъване. Боляха го и ръцете от стискането на кормилото. Краката му бяха мокри от водата, която се плискаше в моторницата, и постепенно се схващаха. Той оглеждаше морето, търсейки диря от плавателен съд или светлина, но не виждаше нищо.

Клаус Рейдер повърна.

Мърсър забеляза два пъти по-голяма вълна от останалите точно преди гребенът й да се разбие. Той завъртя кормилото, насочвайки „Акварива“ към нея. Моторницата мина през вълната, извисявайки се стремително нагоре, и едва не се преобърна. Преди Мърсър да успее да се съвземе, следващата огромна вълна ги удари отстрани и кабината се напълни с вода.

„Акварива“ се заклати в браздата между двете вълни и Мърсър имаше достатъчно време да завърти кормилото в противоположната посока. Той демонстрира майсторски умения в карането на моторницата и Айра го гледаше с ококорени от почуда очи. Мърсър отвърна със същия поглед, показвайки, че това не са били умения, а късмет.

Помпите работеха трескаво.

Мърсър нямаше представа кога ще попаднат под ударите на следващата серия големи вълни и посочи на север, за да покаже на Рейдер да гледа внимателно. Германецът го потупа по рамото в знак, че е разбрал. „Акварива“ отново пое на север и продължи преследването. Мърсър намали малко тягата, за да контролира по-добре моторницата.

Те се натъкнаха още пет пъти на поредица от грамадни вълни и Рейдер своевременно предупреждаваше Мърсър.

След още един час в далечината вляво видяха светлина на фар. Приближаваха се към източната страна на полуостров Рейкянес, близо до мястото, където се намираше летище Кафлавик. Мърсър се опита да си спомни географските особености на района. Доколкото се сещаше, единственото достъпно населено място на полуострова беше малкото рибарско селище Гриндавик на десетина мили по-нататък по брега.

Той предположи, че Рат ще се движи по най-прекия маршрут до Исландия и ще трябва да открадне микробус за последния етап на бягството си, затова зави надясно и увеличи скоростта, приближавайки се към брега.

Хоризонтът се превърна в златистобяла ивица и Мърсър видя очертанията на два вулкана на фона на равнината.

Той забеляза и далечно бяло петно — дирята на бързо движещ се плавателен съд. Останалите също я видяха. Рейдер даде картечен пистолет на Айра и задържа друг за себе си.

Моторницата на Рат увеличаваше размерите си, докато се приближаваха. Ласко зареди оръжието си.

Мърсър се насочи към кърмата. Бръмченето на „Акварива“ бе заглушено от шума на ревящите двигатели на по-голямата моторница. Трябваха им само няколко секунди, за да настигнат плавателния съд с корпус от стомана, и докато вниманието им беше съсредоточено върху селището, Рат и хората му нямаше да ги забележат. Мърсър намали скоростта, когато стигна на двайсет метра от моторницата с надпис „Ньорд“. Той видя четири глави на борда. Едната беше с дълги веещи се на вятъра руси коси.

Точно когато Айра вдигна картечния пистолет до рамото си, инстинктът накара Грета Шмид да се обърне. Мърсър не чу виковете й, но устните й се движеха трескаво. Ласко натисна спусъка и обсипа с куршуми мястото, където преди миг беше моторницата на Рат. Дитер реагира на писъците на Грета с изключителния рефлекс, който го правеше такъв добър състезател, и моторницата започна да криволичи насамнатам. Айра не можеше да рискува да стреля напосоки, за да не улучи някого от заложниците. Мърсър намали още скоростта, защото не искаше да изпревари Рат. Надбягването щеше да приключи чак близо до брега.

Грета изчезна за миг и когато отново се появи, в едната си ръка държеше пистолет, а в другата заложник. Ръстът и силата й преодоляваха съпротивата на жертвата й — оскъдно облечената Лорна Фаркуър.

Животът бе закалил Мърсър към насилието, но не го бе направил безразличен към него. Нямаше начин да се подготви за онова, което щеше да се случи. Лорна сигурно осъзна каква ще бъде съдбата й, защото съпротивата й стана отчаяна. Изражението на Грета не се промени. Тя удари жената по главата с пистолета и я бутна във водата.

Инстинктът подсказа на Мърсър да не обръща внимание на неподвижното тяло, което изскочи след моторницата, и да се съсредоточи върху Гюнтер Рат и кутията на Пандора. Това беше най-важното. Човечността му обаче беше много по-силна мотивация от личното желание за справедливост.

Той не се поколеба.

Моторницата на Рат се отдалечи, а Мърсър направи обратен завой, за да вземе съпругата на евангелиста. Тя плаваше по лице. Водата беше смъкнала тънката й рокля от тялото. Плътта й беше бяла под прозрачните бикини. Жената изглеждаше безжизнена. Мърсър приближи „Акварива“ до нея и Клаус Рейдер я издърпа на борда.

Мърсър отново увеличи тягата, погледна през рамо и видя, че от устата на Лорна излиза вода и тялото й се гърчи конвулсивно в пристъп на кашлица. Тя се сви на кълбо и отново повърна. Щеше да трепери няколко часа и главата щеше да я боли, но иначе всичко беше наред.

Рат имаше около четиристотин метра преднина и завиваше към дървения пристан на Гриндавик. Моторницата му намали скоростта едва в последната минута и дирята й разклати рибарските лодки. На пристанището бе паркиран очукан микробус и петима рибари разговаряха оживено, докато приготвяха мрежите. Рат заповяда на Дитер да се отправи към другата страна на кея и състезателят умело преодоля последните няколко метра. Единият от бандитите скочи на брега, за да завърже въжето. Последва го друг мъж, който насочи вниманието си към рибарите, а те — към пистолета му.

Мърсър подкара към брега. От по-голямата моторница се появиха двама души и откриха огън с автоматични оръжия. Мърсър трябваше да избяга от потока куршуми, затова отново навлезе в открито море, описвайки широка дъга във водата. „Акварива“ се носеше точно отвъд обхвата на оръжията и неуморно се движеше напредназад, търсейки свободно пространство. Рат имаше предимство и докато не натовареше заложниците и кутията на Пандора в микробуса, Мърсър, Айра и Рейдер не можеха да направят нищо друго, освен да чакат.

— Заведи госпожа Фаркуър долу и я увий във всички одеяла, които намериш — заповяда Мърсър. — В каютата трябва да има отопление. Пусни го докрай.

Докато Рейдер се грижеше за Лорна, а Мърсър наблюдаваше трескавата дейност на пристана, Айра включи сателитния телефон, който бе взел.

— По дяволите! Няма сигнал.

— А клетъчният? Той не разчита на сателита. Сигналът му трябва само да стигне до най-близката кула. Мисля, че виждам една малко по-нататък от селото.

— Добра идея. — Ласко хвърли сателитния телефон и отвори клетъчния. — Има сигнал!

— Обади се на Пол Барнс и поискай помощ.

Хората на Рат накараха трима от рибарите да пренесат златната кутия от моторницата в микробуса. Рат ръководеше пренасянето, а Грета Шмид държеше на прицел треперещия Томи Джо Фаркуър, Далай Лама и кардинал Перети. Фаркуър беше облечен в лъскав костюм а Перети беше с черен панталон и риза. Далай Лама страдаше най-много от студа, защото беше само по червена мантия и сандали. Веждите му приличаха на черни петна на почти плешивата глава.

Айра каза няколко пароли и след минута се свърза с офицера, който отговаряше за мисията.

— Руди, обажда се Айра Ласко… Млъкни и слушай. Всичко е истина… Да, парчетата от метеорита, „Кол Индъстрис“ и всяко друго проклето нещо. Клаус Рейдер не е човекът, който ни трябва, а директорът по специалните проекти Гюнтер Рат. Слушай внимателно. Рат има кутия с неизвестен брой парчета от метеорита и трима заложници, сред които Далай Лама и вторият човек във Ватикана. Намираме се по крайбрежието на Исландия, до село Гриндавик… Няма значение как сме се озовали тук. Трябва ни сериозна помощ. Изпрати хеликоптер от военновъздушната база в Кефлавик. Рат е с бял микробус и вероятно ще се отправи към шосе 41 за Рейкявик.

— Нека да каже на пилота, че те ще карат по пътя за термалните бани „Синята лагуна“ — прекъсна го Мърсър.

Айра предаде информацията и добави:

— Ще се опитаме да си осигурим сухопътен транспорт и да продължим преследването. Рат има четирипет души, въоръжени с пистолети и автомати. Няма да се колебае да стреля… Не! Не взривявайте микробуса от въздуха, освен ако не е абсолютно наложително. Рат държи заложници, за Бога. Имаш номера ми, затова ми се обади, когато осигуриш съдействието на военновъздушните сили. — Ласко затвори клетъчния телефон. — Искаше да ми зададе един милион въпроси, на които не е необходимо да се отговаря, докато тази проклета история не приключи.

— Кога ще пристигне хеликоптерът?

Не можеха да си позволят да се бавят. Рат щеше да избяга километри напред, докато успееха да откраднат превозно средство и отново да го подгонят.

— Само след петнайсет минути. Военните са вдигнати по тревога, откакто престанах да се обаждам.

Клаус Рейдер се качи по стръмните стъпала от каютата.

— Госпожа Фаркуър ще се оправи. Раната на главата й кърви малко, но мисля, че черепът й не е пукнат.

Всеки път, когато „Акварива“ се доближаваше до брега, от пристана започваше стрелба и Мърсър се връщаше навътре в морето. Тримата мъже използваха времето, за да съблекат ограничаващите движенията им неопренови костюми. Вятърът ги пронизваше през дрехите, но адреналинът ги предпазваше от смразяващия му ефект. Ако Гриндавик представляваше нещо повече от група бели дървени къщи, Мърсър щеше да остави моторницата някъде по-нататък по брега и щеше да се опита да нападне във фланг бегълците. Но от двете страни на селото нямаше нищо друго освен дива пустош.

Гюнтер Рат кипеше от гняв. Хората му го бяха уверили, че няма начин някой от „Императрица на моретата“ да ги проследи, но обратното доказателство дебнеше на неколкостотин метра от брега. Вярно, дори той не бе предположил, че Мърсър ще предприеме това опасно прекосяване на океана с такава малка моторница, но ако знаеше за двете „Акварива“ в гаража за лодки, щеше да заповяда да разбият и техните корпуси.

Вцепенените от страх рибари почти бяха донесли стокилограмовата златна кутия до микробуса. Щом я сложеха вътре, Рат смяташе да остави един стрелец на пристана, за да не позволи на Мърсър да се приближи, докато те избягат. Трябваше му половин час да стигне до летището в Кефлавик, където щяха да разменят заложниците срещу самолет и да се измъкнат от Исландия.

— По-яшво! — извика той и удари единия рибар. Мъжът залитна и кутията падна в товарното отделение на микробуса.

Рат извади автоматичния си пистолет и безмилостно застреля двама от рибарите. Другите двама се метнаха в лодката си и се скриха от поглед, а петият се хвърли във водата.

— Качвайте се — изръмжа той и посочи заложниците с димящия си пистолет.

Тримата мълчаливо влязоха в микробуса. Далай Лама го погледна така, сякаш разбираше какви демони карат Рат да убива коравосърдечно. Макар да бе изтрезнял от дългото пътуване с моторницата, Томи Джо Фаркуър позволяваше да правят с него каквото искат. Той беше твърде шокиран от случилото се със съпругата му, за да се съпротивлява. Кардинал Перети не криеше презрението си.

— Вили, искам да останеш на пристана — заповяда Рат на най-младия от хората си. — Не позволявай на онази моторница да се приближава до брега. Спечели ни трийсет минути и се махай оттук. Стой настрана от офиса на „Геопроучвания“ в Рейкявик и се обади в централата на партията в Хамбург. Те знаят как да се свържат с мен. Ще те измъкнем след два дни.

— Ja wohl^[1]! — отговори младият неонацист, горд, че има възможност да служи на каузата.

Грета държеше на прицел заложниците, докато се качваше в микробуса през страничната врата, наслаждавайки се на мириса на тестостерон и страх, изпълващ кабината. Тя беше близо до върха на сексуалната възбуда и търкането на дрехите по гърдите й разпространяваше вълни от енергия по тялото й. Вярата й в Гюнтер беше безрезервна и Грета знаеше, че ще успеят.

Дитер седна зад волана, а Рат се настани до него. Микробусът потегли по пристана и когато стигна до шосето, бързо набра скорост. Летището беше само на трийсет мили.

Мърсър се изнерви, докато заложниците се качваха в микробуса, за да се отправят на пътуване, в което едва ли щяха да оцелеят. Веднага щом превозното средство изчезна в тихото село, той насочи моторницата към брега. Осъзна, че Рат е оставил стрелец, едва когато водата около „Акварива“ закипя и куршумите откъснаха парчета от предната палуба. Мърсър завъртя кормилото, а Айра и Рейдер отвърнаха на огъня. Стрелецът на пристана се криеше зад купчина тежки стоманени релси и само снаряд можеше да го извади от строя.

— Ще се приближа до брега и ще тичаме към селото да намерим кола — извика Мърсър.

Преди да осъществят плана си, стрелецът изведнъж се появи от укритието си, като залиташе и се държеше за корема. Ръцете му бяха окървавени. Секунда по-късно мъжете във водата чуха изстрел от пушка и видяха облаче пушек над рибарската лодка. Неонацистът погледна към мястото, откъдето бе дошъл изстрелът. В същия миг пушката за акули на рибарите разпръсна мозъка му из целия пристан.

Мърсър не загуби нито секунда. Той увеличи почти до максимум тягата и спря пред пристана, като блъсна едната страна на моторницата на стойност поне триста хиляди долара. Айра прескочи на кея с въжето на „Акварива“ и го завърза. Рейдер слезе след него и накрая Мърсър, който държеше картечен пистолет и беретата. Подозрителните погледи на двамата исландци в рибарската лодка не се откъсваха от тримата мъже. Третият оцелял от групата бе стигнал до каменистия бряг и тръгна към пристана.

— В каютата има една жена. — Мърсър посочи към моторницата, надявайки се, че тези хора говорят английски като повечето исландци. — Тя е почти премръзнала и се нуждае от лекар, защото има рана на главата. Рибарите не казаха нищо. Старата им пушка беше насочена към него.

— Хората, които убиха приятелите ви, я хвърлиха в морето — добави Мърсър. — Трябва ни кола, за да ги преследваме. Ако не искате да ни помогнете, поне не ни пречете.

Мъжът с пушката за акули спусна дулото.

— Колко време е била във водата?

— Пет минути, може би осем.

Рибарите не знаеха нищо за престрелките и хладнокръвните убийства, но падане на човек в морето беше нещо, от което разбираха.

— Двамата убити бяха мои братовчеди — каза единият рибар, бръкна в джоба си, извади връзка ключове и ги хвърли в краката на Мърсър. — Ти познаваш убийствата. Убий ги. Аз познавам морето. Ще помогна на жената. Синьо волво пред ресторант „Всоманастофан“.

Той посочи към селото.

Мърсър не им благодари. Те не очакваха това, пък и той нямаше време. Мърсър грабна ключовете и хукна, убеден, че Айра и Клаус са след него. Нямаше да се спре пред нищо, докато не види Рат мъртъв.

Волвото беше очукано, ръждясало туктам и толкова често ремонтирано, че от първоначалната му боя почти не бе останала следа. Тапицерията вонеше на тютюн за лула и беше изпокъсана. Двигателят се задави и лостът изскърца, когато Мърсър включи на скорост. Картечният пистолет „Хеклер и Кох“ беше на коленете му. Стъклото от страната на Айра отказа да се смъкне, затова той го счупи с дръжката на пистолета.

Пътят следваше релефа на вулканичния терен. Когато скоростта наближи сто километра в час, износените гуми и хлъзгавият от мъглата асфалт се опитваха да ги изхвърлят в канавките край всеки завой. Мърсър изпита желание да е в ягуара си. Щяха да се движат със сто и петдесет километра в час, без дори гумите да свирят. Но той продължи да насилва старото волво, взимайки завоите с бързи докосвания на спирачките и педала за газта. Ръката му местеше лоста, без да жали скоростната кутия.

В далечината се видяха изпаренията от електроцентралата „Звартзенги“, които се издигаха към сивата зора. Но белия микробус го нямаше, В края на пътя имаше разклон — на изток към Рейкявик и на запад към международното летище и Кефлавик. И двата маршрута бяха перспективни за бегълците и Мърсър трябваше да се приближи съвсем, за да разбере накъде се е отправил Рат.

— Някаква следа от хеликоптера? — попита той.

За миг волвото се изправи на две колела, а гумите изсвириха на завоя.

— Облачността е ниска — отговори Айра. — Ще го видим едва когато минем под него.

Пътят стана равен и прав, докато се приближаваха до геотермалната електростанция и „Синята лагуна“. На полето от застинала лава се издигаха три охладителни кули. Върховете им бяха обвити в пара. Останалата част на електроцентралата бе скрита в падината. Отбивката за „Звартзенги“ и минералните бани беше на четиристотин метра пред тях. Там беше и белият микробус. Мърсър стисна челюсти. И в следващия миг разбра, че нещо не е наред. Микробусът беше в противоположната лента на пътя. И не се отдалечаваше от тях, а се приближаваше. На петдесет фута над него летеше хеликоптер „Хюс 500“, боядисан в маслиновозелено. На отворената врата седеше снайперист с пушка „Барет“ петдесети калибър. Вятърът развяваше дрехите му. Очите му бяха приковани в огромния оптически мерник на оръжието.

Мърсър удари спирачки и обърна волвото напречно на шосето, блокирайки двете ленти. Рат бе хванат в капан между хеликоптера и колата. Мърсър отвори вратата, грабна картечния пистолет, прицели се в гумите на микробуса и натисна спусъка. Дитер бе рискувал живота си на състезателната писта, но да гледа в дулото на автоматично оръжие беше нещо съвсем различно. Това беше игра на нерви, в която не; искаше да участва. Той удари спирачки, микробусът се завъртя, пое по шосето за електроцентралата и увеличи скоростта.

От посещението си в комплекса преди две години Мърсър знаеше, че това е единственият път за „Звартзенги“. Ако успееше да спре микробуса, Рат нямаше да може да изнесе кутията на Пандора. Той включи на скорост и волвото се стрелна след белия микробус. Айра сложи нов пълнител в картечния пистолет на Мърсър. Микробусът подмина отбивката за електроцентралата и продължи към новопостроения курорт „Синята лагуна“. Хеликоптерът бе надвиснал застрашително над него.

Модерната сграда от стъкло и стомана се намираше зад празен паркинг. Дотам се стигаше по криволичеща пешеходна пътека, изсечена в застиналата лава и оградена от двете страни с триметрови скали. Дитер профуча през паркинга и подкара по пътеката. От броните излизаха искри всеки път, когато остържеха камъка. Мърсър беше на неколкостотин метра зад тях и не можеше да установи връзка с хеликоптера, затова маневрата им даде няколко минути преднина да изблъскат заложниците от микробуса. Нямаха друг избор, освен да оставят вътре златната кутия.

Единият от стрелците остана в микробуса, за да държи на прицел пътеката.

Рат разби с пистолета си стъклените врати на сградата и нахлу вътре, убеден, че хората му пазят Перети, Фаркуър и Далай Лама. Огромното помещение бе разполовено от рецепция, а отвъд него имаше чакалня със стъклена стена с изглед към вдигащите пара води на изкуственото езеро. На слабата светлина на зората водата имаше странен млечносин оттенък, смес от силициев двуокис и бактерии, които й придаваха лечебните свойства и противната смрад на сяра.

Рат разположи хората си така, че да държат на прицел входа, в случай че екипът на Мърсър успее да мине покрай стрелеца в микробуса. Той разузна и маршрута за бягство, но не и преди да убие Мърсър. Сградата отекваше от вибрациите на перките на хеликоптера, който беше само на няколко метра от покрива.

Мърсър стигна до паркинга, видя тясната пътека и се досети къде е отишъл Рат. Той спря в началото на пътеката, блокирайки я с волвото. Беше зареден с адреналин и дори не помисли да изчака подкрепления от военната база в Кефлавик.

— Чакат ни да ги последваме — каза Айра.

— Ще ги нападнем във фланг — измърмори Мърсър. — Вие двамата се качете от лявата страна на пътеката, а аз ще мина отдясно. Ще спрем, когато стигнем над микробуса.

Лавата в тази част на полуостров Рейкянес датираше от 1226 година след Христа и въпреки силните исландски ветрове още не беше изгладена от ерозията. Катеренето по стените от двете страни на пътеката беше все едно да се качваш по могила от натрошено стъкло. Мърсър поряза коляното и лявата си ръка. Макар и забавен от нараняванията, той успя да се изкатери догоре и тръгна към сградата, сгушена в скалата. Лагуната зад нея блестеше в зеленикавосини багри. Оглеждайки се във всички посоки, Мърсър запълзя по ръба, докато стигна над микробуса. Погледна към прозорците на сградата, но не видя нищо, защото вътре беше тъмно.

Айра и Рейдер също спряха. Мърсър се надигна леко, прицели се в задната част на белия микробус и натисна спусъка. Той изпразни пълнителя, като внимаваше да не улучи мястото, където предполагаше, че е резервоарът. Изстрелите го оглушиха, затова не чу, но видя, че задната врата се отвори. На земята бавно се свлече мъж, облечен в черна грейка на „Геопроучвания“. От дупките в униформата му течеше кръв.

От прозорец един етаж над позицията му започна стрелба. Айра и Рейдер отвърнаха на огъня, но не улучиха снайпериста. Около Мърсър въздухът засвистя. Той се бе скрил зад малко възвишение от лава, но деветмили метровите куршуми бързо рушаха вулканичния камък. Мърсър сложи нов пълнител и вместо да избяга, както стрелецът очакваше, се прицели и изстреля кратък откос към сградата.

Разстоянието от вулканичната стена до втория етаж на сградата беше два метра и половина. Миг преди да скочи, Мърсър видя друг стрелец, спотайващ се на входа. Той не можа да спре, затова леко изви тяло и се хвърли към прозореца, като стреля няколко пъти в тъмното стъкло. Падна вътре сред дъжд от стъкла и се стовари върху голямо бюро, разпръсна купища хартии и събори на пода компютър. Когато се върна до прозореца, готов да стреля по бандита пред входа, мъжът бе изчезнал.

Айра и Рейдер тичаха към сградата. Мърсър пое дълбоко въздух, очаквайки силна болка в ребрата, но не почувства нищо. Той зареди нов пълнител и излезе от кабинета. Вътрешността на сградата беше тъмна и изпълнена със сенки, които избледняваха, докато слънцето се издигаше все по-високо.

В дъното на коридора имаше мост, откъдето се виждаха фоайето и чакалнята. Десетки столове и маси бяха набързо преместени в единия ъгъл и заемаха половината помещение. Някакъв силует зад тях помръдна. Мърсър се прицели и изстреля три куршума. Градушката от ответния огън го прикова към моста. Стъклените перила се разпаднаха сред дъжд от отломки. Изведнъж му хрумна нещо. Когато автоматичният огън спря, Мърсър се претърколи и стреля над укритието на невидимия стрелец. Шейсетметровата стъклена стена беше разделена на големи секции от стоманена решетка. Мърсър се прицели в най-горната секция и отново стреля. Тъмното стъкло над неонациста се напука и започна да се троши. Стотици килограми стъкло се изсипаха върху каменния под, масата и стрелеца. Оказа се, че това е Дитер. Той понечи да се хвърли встрани от лавината, когато двайсетинакилограмово парче от прозореца се заби в рамото му и отряза ръката от тялото му. Мърсър прекъсна вика му, като го застреля в главата.

Някакво движение привлече вниманието му. Той вдигна нагоре оръжието си и спря да стреля, когато позна Айра и Рейдер, които се приближаваха към него от отсрещната страна на моста.

— Залегнете! — извика Мърсър.

Някой стреля отзад и отдолу, близо до магазина за сувенири. Тялото на Айра се разтресе след две точни попадения. Останалите рикошираха в стоманения таван. Докато Рейдер стреляше, за да го прикрива, Мърсър сграбчи Айра за яката и го издърпа в коридора. По килима зад него остана криволичеща кървава диря. Мърсър го обърна по гръб. Челото на Айра беше обляно в пот. Той бе пребледнял и дишаше учестено. Дрехите над стомаха му се обагриха в червено.

— Лошо ли си ранен? — попита Мърсър и внимателно надигна ризата му.

— Откъде да знам, по дяволите? Не съм лекар.

Мърсър избърса с ръкав кръвта и се засмя. Куршумът бе минал под кожата на кръста, оставяйки набръчкани дупчици. Нараняването не беше страшно.

— Ако жена ти беше по-добра готвачка, положението щеше да е много по-лошо.

Раната на крака обаче беше много по-сериозна. Бедрената артерия не беше засегната, но количеството кръв, която изтичаше оттам, показваше, че са разкъсани други големи кръвоносни съдове. Клаус и стрелецът до магазина за сувенири продължаваха да си разменят изстрели.

Мърсър махна колана си и стегна като с турникет крака на Айра. Трябваше да го разхлабват на всеки двайсетина минути, инак Ласко рискуваше да развие гангрена. Ако той изпаднеше в безсъзнание, Рейдер трябваше да остане при него.

— Как е? — попита Клаус.

— Добре. — Мърсър изтръска стъкълцата от раменете си. Бяха убили двама от бандитите. Оставаха още двама плюс Грета и Гюнтер Рат. Без Айра Мърсър трябваше да се справи сам. Докато германците държаха заложниците, той щеше да се сражава от още по-неизгодна позиция.

— Мисля, че двамата стрелци ще се опитат да ни задържат тук, докато другите избягат към електроцентралата, откъдето могат да откраднат превозно средство.

— А снайперистът в хеликоптера? — попита Рейдер, докато събираше резервните пълнители на Айра.

— Няма да рискува да стреля, докато не се приземят. Хеликоптерът е нестабилен. Айра, ще можеш ли да разхлабваш турникета на петнайсетдвайсет минути?

— Известно време. — Ласко облиза устни. — Какъв е планът ти?

— Нямам представа. — Мърсър се огледа. Мъглата от барутен дим пареше ноздрите му. Той усещаше присъствието на двамата въоръжени мъже, които се криеха някъде в сградата. Отново погледна Айра. — Можеш ли отново да се свържеш с отговорника за мисията ти? Нека се обади на базата в Кефлавик да предадат на хеликоптера да кацне. Ти се нуждаеш от незабавна евакуация, а ние — от няколко души, които да вземат кутията на Пандора. Клаус ще остане при теб, докато се приземят, и после може да дойде с мен.

— Къде отиваш?

— Да намеря Рат.

— Това не е най-умната идея, която ти е хрумвала. Мърсър се засмя.

— И това го казва човек, който току-що позволи да го прострелят?

Изведнъж усмивката замръзна на устните му.

Някъде долу, където бе видял табелките за съблекалните, се разнесе изстрел от пистолет. В подобна ситуация имаше само една причина за единединствен изстрел. Неизвестно защо Рат бе убил някого от заложниците. Мърсър погледна Айра и Рейдер. И те се бяха досетили какво се е случило.

— Аз ще се оправя — каза Айра и стисна ръката на Мърсър. — Премести ме в кабинета и иди да пречукаш онова копеле.

— Погрижи се пилотът на хеликоптера да знае кои сме, когато излезем от сградата — каза Мърсър, след като скри Ласко зад бюрото.

Той грабна картечния пистолет и хукна по коридора заедно с Клаус Рейдер. Вратите на няколко кабинета бяха отворени и от прозорците им се виждаше езерото. Мърсър и Рейдер забелязаха тъмни силуети, които се движеха във вдигащата се на талази мъгла и притичваха от едно укритие към друго. Беше ясно, че двама от тях вървят против волята си, но беше невъзможно да се определи кой е бил застрелян в съблекалните. Двамата стрелци също бяха там.

— В дъното на коридора има стълбище — каза Рейдер.

— Да вървим.

Те слязоха и се озоваха в друг коридор. Мърсър стисна малкия картечен пистолет и влезе в мъжката съблекалня. Учестеното му дишане отекна в облепените с плочки стени. Той бързо огледа оскъдно осветеното помещение, провери пространствата зад шкафчетата и влезе в банята. Някой лежеше в ъгъла.

Перуката на Томи Джо Фаркуър бе изчезнала и костюмът му бе изгубил блясъка си, но той беше жив и уплашен и изпитваше болка от огнестрелна рана в рамото. Фаркуър изкрещя от страх, когато видя сянката на картечния пистолет, после изведнъж млъкна и гневно се вторачи в Мърсър.

— Негодник! Господ ще те порази с отмъстителност, каквато само Той има — извика Фаркуър. — Ще страдаш вечно в неописуеми мъки, а душата ти ще се превърне в храна за адските хрътки на Сатаната.

— Може би, господин Фаркуър — съгласи се Мърсър. — Но ние не сме с похитителите ви. Всъщност спасихме съпругата ви.

— Лорна?

— Тя е в Гриндавик, където слязохте на брега. Ще се оправи.

— Благодаря ти, Господи! — Томи Джо вдигна ръце към небето, но раненото рамо го заболя. Той извика и пребледня.

— Защо ви простреляха? — попита Мърсър.

— Опитах се да избягам.

— Това няма значение сега — нетърпеливо отсече Клаус. — Трябва да намерим Гюнтер.

— Господин Фаркуър, медицинската помощ пристига. Ако можете, опитайте се да изпълзите в коридора, така че някой да ви забележи.

— Не можете да ме оставите. Те може да се върнат.

— Не и ако им попреча.

Без да кажат нито дума повече, Мърсър и Рейдер го оставиха, излязоха от сградата и отидоха на дървената платформа край сярното езеро. От повърхността на странно оцветената вода се излъчваше топлина. Двамата заобиколиха лагуната в посоката, в която бяха видели Рат да води пленниците си. Неравният терен между минералната баня и електроцентралата предлагаше милион места, където германците можеха да устроят засада. Мърсър тръгна предпазливо по застиналата лава. Пръстът му беше на спусъка.

Когато изминаха петдесет метра, неочаквано хеликоптерът се появи от най-гъстите изпарения и принуди Мърсър и Рейдер да се хвърлят в плитка скалиста падина. Индустриалецът падна върху гърба на Мърсър и го притисна към острия ръб на камъка отдолу, който разряза дълбоко лицето му.

— Какво прави пилотът? — ужасен извика Рейдер.

— Мисли, че сме от хората на Рат. Хеликоптерът отново се приближи и увисна на сто метра от тях, за да може снайперистът да се прицели точно. Оръжието изпука веднъж и взриви повърхността на сантиметри от тях. Мърсър и Рейдер побягнаха, като скачаха от един камък на друг, ставаха и падаха по неравната земя.

— Какво да правим?

— Ще продължим да бягаме. Айра трябва да се свърже с тях и да им каже кои сме.

Мъжът от хеликоптера стреля отново. Мърсър тичаше с всички сили. Изведнъж кракът му се огъна и той падна, но се подпря на ръце, за да омекоти удара. Лявата му ръка се схвана от пръстите до лакътя. Кракът го заболя, но въпреки това можеше да се движи. Нещо не беше наред. Куршумът от „Барет“ петдесети калибър би трябвало да го простре на земята и да го обездвижи, но Мърсър продължаваше да бяга. Той протегна ръка към раната и в кръвта докосна нещо песъчливо.

„Господи!“ Бедрената му кост бе раздробена. Явно бе изпаднал в шок и затова не усещаше цялата болка от осакатяващото нараняване и още се държеше на краката си. Той почувства, че след минута ще изгуби съзнание.

Погледна отново окървавената си ръка и видя, че частиците са черни — това бяха парченца от застиналата лава, в която бе рикоширал куршумът. Раната не беше сериозна.

Той се успокои, но не за дълго. Беше се съсредоточил върху раната си, а не върху хеликоптера, и бе стоял неподвижно петнайсетина секунди — достатъчно дълго, за да бъде прострелян от добър снайперист. Мърсър вдигна глава и се вторачи в кабината на хеликоптера. Разстоянието беше петдесет метра и стрелецът се прицелваше в него.

В мига, в който снайперистът натисна спусъка, пилотът рязко зави. Куршумът прелетя над главата на Мърсър. Стрелецът се обърна гневно към пилота и изкрещя нещо, но после се заслуша, погледна Мърсър и му махна с ръка в знак на извинение. Хеликоптерът се отправи към паркинга.

— Какво стана? — попита Рейдер.

— Айра се е свързал с тях — отговори Мърсър, все още учуден, че е жив.

— Можеш ли да вървиш?

Паренето в крака на Мърсър намаля, когато адреналинът надделя над болката.

— Да.

Те се приближиха до тръбопровода, който пренасяше вода от електроцентралата до басейна на минералната баня, и се затичаха. В далечината се появи една от множеството сгради на „Звартзенги“, двуетажна постройка с малки прозорци. Вятърът разнасяше облаци пара. Двамата минаха покрай тюркоазено езеро, където се събираше богатата на минерали вода, изтласкана на повърхността от огромното налягане в недрата на земята.

Мърсър огледа пътя през централната част на станцията. Имаше шест главни сгради, свързани с тръби с различен диаметър. Мястото беше безупречно чисто, както подобаваше на безвреден за околната среда източник на енергия. Въздухът трептеше от произвежданото трийсет и два мегаватово електричество, достатъчно за град с население трийсет и две хиляди души.

Куршуми обсипаха ъгъла на сградата, зад която се криеха Мърсър и Рейдер. Клаус отвърна на огъня, разпръсквайки искри от тръбите, но не улучи мишената. Стрелецът беше добре защитен от стоманената гора. Пред административната сграда бяха паркирани две коли, които вероятно принадлежаха на пазачите, защото до началото на работния ден оставаха няколко часа. Мърсър изстреля два бързи откоса и надупчи четирите гуми, които видя.

Двамата заобиколиха сградата и тръгнаха по пътеката край лагуната с отпадъчни води. Когато стигнаха до следващата постройка, Мърсър намери незаключена врата и влезе. Помещението беше добре осветено и футуристично на вид. Над топлообменниците и турбините имаше тесни висящи мостчета. Чуваше се бръмчене. В предната част на сградата се отвори друга врата и Мърсър видя два силуета. Той се приготви да стреля, когато позна белите коси на кардинал Перети. Зад него стоеше един от хората на Рат и държеше пистолет до главата му.

— Пусни го! — извика Мърсър. Стрелецът хвана Перети за гърлото.

— Помръднеш ли, той ще умре — извика на немски неонацистът.

— Ти можеш да си вървиш — каза Рейдер. — Ние искаме Рат.

— Забравете това, хер Рейдер. Или всички ще се махнем оттук, или ще умрем.

Мърсър се изправи бавно, така че стрелецът да може да го види. Мъжът отмести пистолета си от кардинала и го насочи към него.

— Сега ще умреш — извика младият фанатик.

Доминик Перети се подчиняваше от мига, в който стрелците нахлуха в каютата му на борда на „Императрица на моретата“, защото само неговият живот беше в опасност. Но когато видя, че непознатият крачи към тях, не можа да позволи подобна жертва. Пък и преди четиридесет и пет години беше звезда в баскетболния отбор на семинарията заради бързите си реакции.

Перети блъсна ръката на германеца и му подложи крак, за да отхвърли тежестта му от себе си. Направи го по-бързо, отколкото се бе движил от десетилетия.

Стрелецът остана незащитен за част от секундата. Мърсър извади беретата от колана си и изстреля три куршума. Германецът политна към стената и после се строполи на стоманения под. Кардиналът коленичи и провери пулса му. В погледа му към Мърсър не се четеше нито обвинение, нито разкаяние. Перети започна да дава последно причастие на убития.

— Добре ли сте, отче?

— Да, синко.

— Знаете ли къде държат Далай Лама?

— Не. Разделихме се, когато ни доведоха тук. Едрият мъж и жената взеха с тях Далай Лама. Мисля, че са в административната сграда, но не съм сигурен.

— Може би се опитват да се обадят в офиса на „Геопро-учвания“ в Рейкявик — предположи Рейдер.

— Вероятно — съгласи се Мърсър. — Отче, трябва да се скриете, докато всичко това свърши.

— Да, ей сега — отговори Перети и продължи да се моли над трупа, а когато приключи, отново се обърна към Мърсър. — Ще ми направите ли една услуга?

— Нямам време — отговори Мърсър, без да се замисля какво може да иска кардиналът, имайки предвид обстоятелствата.

— Поискайте ми прошка и после кажете една молитва. — Очите на Перети заблестяха. — И не извършвайте повече грехове, след като изпратите онези хора в ада, където им е мястото.

Мърсър измънка почти забравена молитва. Перети го благослови и след това се скри до една от огромните тръби, по които течеше свръхнагрята вода.

Мърсър погледна навън, но не забеляза движение. Вратите на административната сграда не бяха разбити. Той се съмняваше, че Рат е вътре.

— Клаус, дръж на прицел тази сграда. Аз отивам да проверя следващата — каза Мърсър и хукна, прикривайки се зад тръбите.

Стените бяха направени от стоманени плоскости и когато стигна до вратата, той си спомни защо е така. Там се съхраняваха вторичните турбини, които използваха изразходваната пара, произвеждайки дериват на нефта на име изопентан. Точката на кипене на течността беше двеста градуса по Фаренхайт, за да се извлече и последното количество енергия от природните изпарения. По време на обиколката преди две години управителят на електроцентралата бе казал на Мърсър, че изопентанът е силно избухлив. Зад сградата вероятно се намираха изпускателни тръби, откъдето солената вода, изтласквана от земните недра, изтичаше обратно в природата, след като бе произвела електричество и гореща вода за нуждите на населението на полуостров Рейкянес.

Ключалката беше разбита и Мърсър влезе. Сграда номер четири не беше толкова модерна и имаше по-индустриален вид от другите. Той видя редици от дълги цилиндри с изопентан. До всеки резервоар имаше малка парна турбина. Подът беше от гладък бетон.

Мърсър едва държеше картечния пистолет, защото чувстваше силна болка в китката. Може би сухожилията бяха скъсани. Той допря пистолета на лакътя си и започна да оглежда помещението. В електроцентралата беше шумно, затова трябваше да разчита само на зрението си. Край един резервоар Мърсър забеляза облечен в черно човек, клекнал до турбината. Беше „техникът“ от „Геопроучвания“. От изражението му стана ясно, че и той е познал Мърсър. Двамата стреляха едновременно и неточно. Мърсър се скри зад близката турбина. Над главата му изсвистяха още два куршума. Отсеченото тракане на картечен пистолет раздра въздуха. Искра от стоманата опари ръката му.

Мърсър отвърна на огъня. Противникът му се бе преместил, затова куршумите му не улучиха друго освен метал. „Къде отиде онзи тип, по дяволите?“ Придвижи се наляво, огледа коридора, но не видя нищо, после отиде надясно. Откос от автоматично оръжие взриви бетона в краката му и той се скри зад един цилиндър.

Мърсър се опита да се прицели, но имаше твърде много машини, които му пречеха. Той се вгледа в резервоара над него, от който излизаха десетина тръби. Нямаше представа по коя тече газ и по коя течност, но разбра коя е най-уязвимата. Номерът беше да заведе там стрелеца. Мърсър извади пистолета си, за да пести амуниции, и започна да се движи, за да принуди мъжа да отиде към тръбата.

Пробяга откритото пространство и се спотаи зад колоната. Нацистът стреля, но улучи пода зад него. Мърсър бързо натисна спусъка и десет куршума пробиха мястото, където тръбата се свързваше с резервоара с изопентан, зад който се криеше стрелецът.

Преди да разбере дали е успял, Мърсър хукна. След секунда чу оглушителното съскане, преди течният изо-пентан да се запали. Освободеният газ излетя в петнай-сетметрова огнена струя, превърна се в кълбо и погълна всичко, до което се докосна. Тялото на германеца изгоря като факла.

Свръхмощната вълна блъсна Мърсър и той изгуби съзнание. Когато се свести, чу противопожарната аларма. Тази част от електроцентралата се затваряше автоматично. От пръскачките на тавана потече вода. Мърсър стана и докосна челото си, където се оформяше подутина. Ако никой от резервоарите не се взривеше от горещина, сградата нямаше да експлодира. В противен случай всички щяха да избухнат във верижна реакция и да унищожат голяма площ. Той зареди последните пълнители в оръжията си и хукна към следващата сграда. Боядисаните в различни цветове тръби и клапани внасяха единственото разнообразие в сивото стоманено помещение. Мърсър вървеше наведен и накуцваше. Зрението му започваше да се замъглява от нараняването в главата. Имаше километри тежки тръби и хиляди кътчета, където човек можеше да се скрие. Стори му се, че видя движение на сянка в края на редицата от еднакви машини. Приклекна, погледна под тръбите и зад последната забеляза два крака, които веднага изчезнаха. Човекът се катереше по топлообменника, за да може да вижда цялото помещение.

Мърсър се изправи. Имаше само една възможност. Убиецът знаеше, че той е там, имаше представа къде се крие и имаше предимството, че стои на стабилна платформа, удобна за стрелба. Мърсър се придвижи странично и опари ръцете си в тръбата, но не издаде звук, и се промъкна до по-добра позиция.

Той допря картечния пистолет до рамото си и скочи. През мерника видя главата на Грета Шмид зад малък жълт клапан на върха на дебела тръба. Изражението й се приближаваше до сексуален екстаз, очите й бяха широко отворени, а кожата зачервена.

Тя го видя, насочи автоматичния си пистолет към него и изстреля дълъг откос. Мърсър стреля веднъж и пистолетът му засече. Единственият куршум рикошира в клапана и излетя, без да порази мишената.

След миг тишина парата под огромно налягане експлодира през пробития клапан с пронизително съскане. Преди парата да закрие гледката, за част от секундата Мърсър видя как лицето на Грета започна да се разлага. Първо изчезнаха русите й коси, изпепелени от нагрятата до петстотин градуса пара. После се разтопи кожата й и се видяха костите. Парата се обагри в червено от кръвта и тъканите на черепа й.

Грета изчезна и Мърсър се задави от стомашните киселини, които стигнаха до гърлото му. Знаеше, че го е спасил единствено късметът. Слепоочията му пулсираха. Неочаквано се разнесе вик — дрезгав, животински рев на първична ярост. Гюнтер Рат бе влязъл в сградата от противоположната страна и бе видял останките от любовницата си.

— Мърсър! — изрева той. — Ще те убия!

— И по-способни от теб са се заканвали — отговори Мърсър.

Рат изстреля един откос, разпръсквайки искри от безбройните метални повърхности.

— Още държа Далай Лама.

Мърсър едва не допусна грешката да му каже, че Клаус Рейдер е в съседната сграда. Беше уморен, не бе спал от трийсет и шест часа и не разсъждаваше нормално. Ако не беше адреналинът, отдавна щеше да е паднал от изтощение.

— Откажи се, Рат. Дори да избягаш от електроцентралата, няма да напуснеш Исландия. Видя хеликоптера. Знаеш, че сме предупредили военните. Ще блокират целия остров, ако се наложи.

— Мислиш ли, че сега това има значение? — предизвикателно изкрещя Рат. — Дори да успея да избягам, либийците ще ме убият, защото не съм им занесъл кутиите на Пандора.

„По дяволите! Той е готов да умре тук и иска да ме вземе със себе си“ — помисли Мърсър. Все още можеше да се измъкне и да чака войниците от базата в Кефлавик да сложат край на цялата история, но в съзнанието му изведнъжсе появи образът на Елизебет Розмундер, която храни патиците в Рейкявик.

— Либийците няма да имат тази възможност — извика той, изстреля един откос и хукна към задната врата на сградата. Край него свистяха куршуми, но нито един не го улучи и той се претърколи на асфалта навън. Знаеше, че Рат няма да му позволи даизбяга. Германецът нямаше какво да губи и бе мотивиран единствено от желанието да отмъсти.

Мърсър заобиколи постройката и стигна до каменисто пространство край брега на изкуственото езеро за ототпадъчни води. Повърхността блестеше на слънчевата светлина, озаряваща хоризонта. Той спря пред плетеницата от тръби и видя Рат, който излезе от сградата, дърпайки Далай Лама за дрехата.

Тибетският духовен водач бе изгубил един от сандалите си по време на изпитанието и кракътму бе окървавен от тичането по вулканичните скали. Той не можеше да стъпва на него и смуглото му лице бе пребледняло от болка. Но изражението му не показваше никакви чувства. Силата, с която предизвикваше голяма и мощна държава като Китай, контролираше и физическото му състояние.

От отсрещната страна на комплекса се чуха изстрели. Куршумите прелетяха над главата на Рат. По пътеката вървеше Клаус Рейдер. Лицето му беше намръщено, а очите му не се откъсваха от човека, който доскоро беше най-преданият му помощник.

Далай Лама се оживи, когато изтълкува действията на Рейдер като опит за спасяване. Рат отвърна на огъня. В същия миг Далай Лама премести тежестта си на другия крак и се опита да удуши похитителя си с мечешка прегръдка. Мърсър се подготви за мига, когато неонацистът ще пусне Далай Лама. Пистолетът натежа в ръцете му, затова той извади беретата. Пръстите му трепереха, а погледът му не можеше да се фокусира. Той затвори очи, опитвайки се да проясни зрението си, но безуспешно.

Петдесет метра разделяха Рат и Рейдер и между тях като електрически ток прехвърчаха искри на омраза. Изнервен, че не може да улучи бившия си шеф заради съпротивата на Далай Лама, Рат удари с дулото на пистолета си тибетския водач по главата, като я разкървави. Далай Лама остана неподвижен.

— Не се приближавай, Клаус — каза на немски Рат с неестествено неспокоен глас. — Явно се бе примирил с мисълта, че ще умре.

Рейдер или не го чу, или не го беше грижа и продължи да върви. Мърсър много искаше да разбере какво си говорят.

— Убий го, Гюнтер. Все ми е едно — каза Рейдер. — При всички случаи ще умреш.

— Готов съм.

— Знам. — Клаус се приближи на трийсет метра. — Какво означава за теб още едно убийство? Бих казал, че още една душа ще ти тежи на съвестта, но ти нямаш съвест. Мислех, че през всичките тези години съм ти бил учител. Но сега разбирам, че ти си ме учил. Твоят и моят живот са без значение.

— А неговият? — Рат допря пистолета до главата на Дал ай Лама.

— Той вярва, че ще се прероди в друг свят. Убеден съм, че не се страхува от смъртта. Пусни го и двамата с теб ще сложим край на всичко. Да видим колко си ме научил. — Рейдер пусна двата пистолета. — Един срещу ДРУГ.

— Ако го пусна, Мърсър ще ме застреля.

Рейдер погледна Мърсър и заговори на английски.

— Не стреляй. Ще се справя сам.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Това е между Гюнтер и мен, Мърсър. Той ще пусне Далай Лама, ако ти не се намесиш.

— Не.

— Моля те. Казах ти, че грешката е моя и аз трябва да я поправя. Позволи ми да го сторя. После може да ме арестуваш и да ме изпратиш в затвора. Нека аз сложа край на всичко.

— Знаеш ли какво правиш? — недоверчиво попита Мърсър. Рейдер се бе похвалил, че е експерт по бойни изкуства, но Рат беше двайсет килограма по-тежък и десет сантиметра по-висок от него.

— Дори той да победи, гарантирам, че няма да е в състояние да помръдне оттук.

— Добре, погрижи се за него, защото аз не съм във форма.

На Мърсър му се зави свят. Той залитна и падна върху тръба, която пулсираше от силата на почти врящата вода.

Рат хвърли пистолета и блъсна на земята Далай Лама. Очилата на тибетския водач паднаха и се счупиха. Той опита да се изправи и да застане между двамата противници, но раненият му крак сякаш отказа да го подкрепи. Далай Лама им извика да спрат, но те не го послушаха.

Двамата се приближиха един до друг. Рейдер атакува пръв — мълниеносен удар, който би прекършил гръкляна на обикновен човек. Рат хвана юмрука му, изви ръката му, ритна го три пъти в стомаха и го бутна на земята.

— Клаус — изсмя се той, — мислиш ли, че съм те научил на всичко, което знам?

Рейдер скочи и опипа счупените си ребра. Мърсър вдигна пистолета си, но двамата отново започнаха да обикалят в кръг, а и зрението му бе замъглено. Той повърна. Контузията от експлозията в сграда номер четири беше много по-лоша, отколкото мислеше.

Двамата германци отново започнаха да си разменят удари. Те знаеха, че тази битка може да има само един изход. Рат беше по-силен, в по-добра форма и по-сръчен. Години наред бе позволявал на ученика си да побеждава, за да поддържа интереса му. Рат можеше да го убие по време на всяка от тренировките. Това беше поредната измама, която се оказваше смъртоносна като останалите.

От устата на Рейдер потече кръв. Зъбите му бяха разбити, а едното око почти затворено. Той куцаше от ритника в слабините, но продължаваше да се бие, жертвайки тялото си, сякаш болката можеше да изкупи греховете му. Мърсър се надигна, за да наблюдава схватката, и допълзя до ръба на лагуната. Лицето му се обля в пот от горещата вода.

Съзнанието му беше твърде замъглено, за да разбере какво правят двамата германци. Температурата на водата, предназначена за близката минерална баня, се поддържаше на сто петдесет и осем градуса, но се охлаждаше, когато се влееше в басейна с площ четирийсет и пет хиляди квадратни фута. Там, където беше Мърсър, не бе необходимо изкуствено да се охлажда потокът, който извираше почти врящ от изпускателните тръби. От повърхността се издигаше пара като от кратер на вулкан.

Рат ритна в главата Рейдер, който падна до тръбата. Гюнтер му позволи да се изправи, но Клаус залитна като пиян и едва не се строполи отново на земята. Рат атакува за пореден път и Рейдер събра последните си сили и омраза, за да отвърне на удара. Той вкопчи пръсти в якето на Гюнтер и се хвърли в езерото.

Мърсър се дръпна назад, когато горещата вода изпръска краката му. Двамата мъже останаха под повърхността не повече от две секунди, и когато отново се появиха, Рейдер още не бе пуснал Рат. Лицата и ръцете им се бяха зачервили и водата бе одрала горните пластове на кожата им. Те се сваряваха живи. Гърчейки се в опит да се освободи, Рат загуби равновесие и отново потъна, а сетне пак изплува, когато шефът му вече нямаше сили да го държи. Беше късно да се спасява. Клепачите на неонациста бяха изчезнали. Мърсър щеше да помни писъка му до края на живота си. Както и победоносното изражение на лицето на Клаус Рейдер, който падна във водата, натискайки под себе си тялото на помощника си. Около труповете им изплаваха парчета плът.

Мърсър нямаше представа колко време е изминало. Някой докосна рамото му. Той отвори очи и видя Далай Лама, който бе допълзял до него. Без очилата очите му бяха присвити и насълзени.

— Къде ви боли?

— Навсякъде, освен съвестта — уморено се усмихна Мърсър. — Добре ли сте?

— Мисля, че да. Искаше ми се да ги спра. Мърсър обърна глава, за да погледне врящото езеро.

— Мъжът, който ви спаси, имаше дълг към кармата и можеше да го изплати само със смъртта си. По-добре е, че не ги спряхте.

Далай Лама или беше съгласен, или твърде уморен да отговори. Двамата мълчаха, докато от мъглата се появиха войници в бойни униформи. Те държаха картечни пистолети М-16А1 и се приближаваха към сградата на групи по четирима. Трима от медицинската част се отправиха към Мърсър и Далай Лама, но бяха изпреварени от Аника Клайн. На лицето й бяха изписани загриженост и хладнокръвен професионализъм. Войниците сигурно вече знаеха, че тя е лекар, защото й отстъпиха да прегледа пациентите.

— Мислех, че не правиш частни посещения — промълви Мърсър.

— Щях да се отказвам и от летенето — съгласи се тя и го преобърна, за да види раната на крака му, — но когато хеликоптерът на италианския военновъздушен флот излиташе, предположих, че ще имаш нужда от лекар.

— Как са Айра и заложниците?

— Добре. Айра и семейство Фаркуър вече летят за Рейкявик. Кардинал Перети не е ранен. Престани да се тревожиш за другите. — Тя извади ножица и сряза панталона му. Действаше уверено и бързо. — Раната ти не е много опасна. Намерихме останките на Грета и на другите двама от „Геопроучвания“. Къде са Рат и Рейдер?

— Мисля, че още се бият в ада. Аника освети с фенерчето зениците му.

— Изглежда имаш леко мозъчно сътресение. Изненадана съм, че главата ти е толкова дебела.

— Губиш точки по тактични обноски с пациентите.

— А това? — Тя се наведе и го целуна.

— Това означава ли, че ми прощаваш?

— Не. Означава, че те разбирам малко по-добре. — Погледът й омекна. Към тях се приближиха двама войници с носилка и Аника прошепна. — И все още харесвам онова, което виждам.