Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (23)

Пещерата на Пандора

Лъчът на фенерчето осветяваше само няколко десетки метра и после изчезваше в непрогледния мрак. Мърсър вървеше най-отпред, а останалите следваха светлината. Ото Шрьодер бе направил тунел с лек наклон, така че хората, които се спускат по него, да не се хлъзгат по заледения под. На всеки сто фута шахтата се изравняваше за метърдва, в случай че някой падне.

Температурата беше нула градуса и мнозина смъкнаха циповете на анораците си. Все още никой не се чувстваше удобно, за да проговори. Единствените звуци бяха шумоленето на дрехите им и шляпането на ботушите. Дори гайгеровият брояч в ръката на Мърсър мълчеше, откакто бяха минали покрай трупа в преддверието. Продължиха да слизат, промъквайки се покрай скалите и ледените стени на глетчера.

След трийсет минути Мърсър изчисли, че са изминали три мили навътре в планината и са се спуснали на хиляда фута, и разбра, че се приближават до морското равнище. Изведнъж светлината на фенерчето му се разсея в огромна галерия. Равният под беше от камък, изгладен през Втората световна война.

— Мисля, че стигнахме до дъното.

Той насочи фенерчето нагоре и видя таван от лед и скали на петдесет фута над тях. Останалите също запалиха фенерчетата си и осветиха нови детайли. Пещерата беше куполообразна и най-малко петстотин метра в диаметър. Огромни парчета лед от глетчера бяха пробили скалите. След няколко десетилетия ледът щеше да превземе пространството, което нацистите бяха изкопали. Подът отпред се спускаше към тъмната вода. Вероятно някъ-Де там имаше друг тунел за пещерата, който бе достъпен само за подводници. Мърсър се приближи до водата. По маркировката в края на кея разбра, че пътят към океана не е затрупан след всичкото това време.

— Сигурно приливите не са позволили входът да се затвори — каза Айра. — Ако се вгледаш, ще видиш течения във водата.

Мърсър легна по корем, за да стигне до онази част на пристана, която бе построил Ото Шрьодер, и потопи ръка в леденостудената вода. Той опита вкуса й и я изплю.

— Солеността е нормална. Не е разредена от разтопен лед.

— Обзалагам се, че ако имахме подводница, щяхме да се измъкнем оттук, без Рат да разбере.

Очертанията на нещо голямо и сиво в отсрещната страна на кея привлякоха вниманието на Мърсър.

— Да ме вземат дяволите! Желанието ти се сбъдна. Айра хукна след него. Останалите се приближиха до водата и осветиха мястото.

— Не мога да повярвам!

Във водата леко се поклащаше стара немска подводница. Изглеждаше боядисвана наскоро и по корпуса й имаше само няколко ивици ръжда. Куполът й се извисяваше на дванайсет фута над палубата. Подводницата U-1062 изглеждаше смъртоносна както преди няколко поколения.

— Няма оръдие — отбеляза Айра.

— Какво?

— Този клас би трябвало да има осемдесет и осем милиметрово оръдие на палубата. Мисля, че това е една от специалните подводници за доставка на торпеда, които германците са построили. Не й трябва оръжие, ако са я използвали да пренася товари към пещерата. Забележи гумената мембрана на купола. Това е антирадарно покритие. Създадена е за тайни цели.

— Радвам се, че не приех предизвикателството ти да говорим за подводници — каза Мърсър, смаян от познанията му.

— Когато прекарваш почти целия си живот в едно от тези чудовища, хубаво е да знаеш историята им.

Подвижният мост между подводницата и брега беше наблизо. Айра погледна Мърсър.

— Да разгледаме останалата част от пещерата и след това да се качим на борда.

— Имаш ли план?

— Както винаги — усмихна се Мърсър.

— Добър ли е?

— Естествено.

Те се разделиха на групи и един час оглеждаха галерията. В стените бяха изкопани други четири пещери и дълъг тунел. Той не се издигаше в глетчера, а бе прокаран хоризонтално в продължение на осемдесет метра и завършваше до купчина камъни и парчета лед, очевидно резултат от срутване. Едната пещера беше ремонтна работилница за поправка на технически средства като генератори, пневматични компресори, прожектори и малки подемни устройства. Айра остана там, а другите продължиха да проучват обстановката.

Друга от по-малките пещери бе използвана за спално помещение и беше пълна с легла. Мърсър се убеди, че там са спали работниците роби, когато намери звезда на Давид, издълбана в долната част на едно на леглата. Имаше места за петстотин души. Общият брой на работниците вероятно е бил двойно или тройно по-голям и са били принудени да спят на смени. Повечето легла бяха оправени и покрити с по едно опънато одеяло. Няколко бяха разхвърляни и Мърсър видя очертанията на последния човек, който бе спал там. Това беше всичко, което бе останало от него. Очертания.

Той стисна юмруци, излезе от спалното помещение и се върна в главната пещера.

Там бяха направени постройки за администрацията и Жилищата на нацистките надзиратели. Докато вървеше през тях, Мърсър сякаш се разхождаше в музей. В дрешниците висяха униформи, в бюфетите бяха наредени сервизи, а на една от масите бе оставена колода карти, сякаш играчите бяха излезли за малко.

— Къде са труповете? — попита Марти Бишоп.

— Нямам представа. — Мърсър проверяваше всичко с гайгеровия брояч, но още не бе открил следи от радиация.

— Хей, Мърсър. — Ервин Пул стоеше край водата, до склад за варели от четиридесет и четири галона с гориво и различни кутии.

Мърсър се приближи до него и видя, че Ервин е махнал мушамата от купчина кутии. Той освети най-горната и златото отрази светлината. Кутиите на Пандора! Мърсър изчисли, че са поне трийсет. Всички бяха по-големи от онази, която бяха намерили на входа на тунела. Кутиите бяха квадратни с основа метър и петдесет и високи един метър. Мърсър прокара брояча по купчината, но не откри радиация. Германците очевидно са знаели как да съхраняват правилно парчетата от метеорита.

От златните кутии се излъчваше осезаема топлина. От тавана над тях капеше вода, която се стичаше към океана.

— Погледни. — Ервин посочи най-горната кутия и Мърсър се качи върху купчината.

Кутията нямаше капак и представляваше комплект от смаляващи се по размери златни кутии като матрьошка.

— Имаш ли идея защо са ги направили така? — попита Ервин.

— За да разсейват топлината — отговори Мърсър, скочи на земята, прокара пръст по ръба на друга кутия и установи, че е по-топъл от страните. — Не са направили кутиите солидни, защото са щели да струват скъпо и да са тежки, затова са използвали колкото е възможно по-малко злато и са ги проектирали така, че да не се нагорещяват твърде много.

— Умни копелета — иронично отбеляза Марти.

Неочаквано пронизителен писък раздра въздуха. Мърсър поведе двамата мъже към пещерата, където стояха Хилда и Аника. Лицето на готвачката беше бледо и по закръглените й страни се стичаха сълзи. Аника милваше косите й и се опитваше да я успокои.

— Какво стана?

— Там. — Аника посочи пролука в надвисналата скала, която Мърсър не бе забелязал. Той се вмъкна в дупката, включи гайгеровия брояч и започна да се промъква в тясното пространство. Проходът свърши със скален перваз, откъдето се виждаше друга пещера. Дъното й бе осеяно със стотици хиляди консервни кутии и бели кости.

Мърсър затвори очи, пое дълбоко въздух, за да се успокои, и се подготви за по-внимателен оглед. Той се вторачи в костите и се облегна на стената. Вълна на облекчение подкоси краката му. Мърсър се върна при останалите.

— Това е сметище. Хилда е видяла костите и е помислила, че са човешки, но те са от тюлени.

— Тюлени?

— Като допълнение към храната, която германците са донесли тук, двамата оцелели са ловили тюлени, попаднали в пещерата през тунела за подводници.

— Ето как са оцелели десет години тук долу — каза Айра, избърсвайки моторно масло от ръцете си. — Провизиите не биха стигнали за такъв период.

— Може би са им стигнали — възрази Мърсър. — Тук са работили хиляди хора и са им били необходими тонове запаси. Ако инцидентът, убил всички, е станал преди провизиите да свършат, сигурно е имало достатъчно консерви, които да изхранят двамата мъже в продължение на десет години. Особено ако от време на време са убивали по някой тюлен.

— Това обяснява защо зъбите на човека в Кемп Декейд бяха толкова развалени — каза Аника на Хилда, която се бе успокоила. Дори при наличието на прясно месо липсата на плодове и зеленчуци предизвиква скорбут.

— Но къде са хората? — за втори път попита Марти.

— Тъй като не открих радиация — отговори Мърсър, мисля, че труповете са били преместени в друга пещера и затворени вътре от двамата оцелели, за да се предпазят.

— Смяташ, че ги е убило изтичане на радиация?

— Какво друго би могло да бъде? Всички са умрели едновременно. В противен случай щяха да избягат с подводницата. Мъжът в Кемп Декейд й другият на входа горе трябва да са били на повърхността, когато пещерата е била облъчена. Може би са изчакали горе радиацията да намалее до безопасно ниво и после са се върнали под земята. След това може да са пренесли труповете в някоя странична пещера и да са ги заровили.

— Но защо не са били убити от остатъчната радиация в труповете? — попита Аника. — Двамата мъже, които намерихме, още са радиоактивни след шейсет години.

— Не знам.

— Германците сигурно са имали защитни облекла — предположи Ервин.

— Защо офицерът от военноморския флот не го е използвал, докато е отварял кутията, когато С-97 е прелетял?

Никой нямаше отговор на въпроса на Айра.

— Да се приближим до кутиите, където е по-топло, и да обсъдим възможностите за избор — предложи Мърсър. — Имам изненада и идея.

— Ей сега ще дойда — каза Айра и се върна в пещерата с инструментите.

Всички седнаха и Мърсър извади от раницата си почти пълна бутилка бренди.

— Това е изненадата.

— Не ми позволи да взема видеокасетите за баща ми, а си донесъл алкохол? — ядоса се Марти. — Не е честно.

— Казах да вземете само най-необходимото. — Мърсър отпи от шишето. — Смятам алкохола за крайно необходим. Ако не искаш, откажи се от дажбата си в полза на някой друг.

— Не съм казал такова нещо — отстъпи Марти. — А каква е идеята ти?

Някакво бръмчене попречи на Мърсър да отговоря. От работилницата светна ярък блясък, който вцезапно угасна.

— По дяволите! — изруга Айра. След миг светлината отново заблестя и този път не угасна.

— Какво направи? — извика Мърсър.

Ласко излезе от пещерата с инструментите, ухилен до уши.

— Проверявах едно предчувствие — каза той. — Забелязах, че пагоните и копчетата на униформата на трупа горе са от инженерните войски на немския военноморски флот. Мъжът е бил главен инженер на подводницата. Тъй като и аз съм механик, предположих, че той е прекарал последните десет години от живота си в грижа всичко тук да работи без засечка. И наистина е било така. Аз бих направил същото.

— През петдесетте години, откакто е умрял, металът не е ли ръждясал? И горивото не се е ли е развалило? — попита Ервин.

— При нормални условия това място би приличало на склад за метални отпадъци, но заради ниската температура тук почти няма влажност. Нищо не ръждясва. По дяволите, месинговите копчета на униформата са съвсем леко потъмнели! А колкото до горивото, германците са използвали дизел с ниска точка на помътняване за полярни условия. Трябваше само да източа водата от дъното на един от варелите, да прецедя утайката и да я загрея, така че парафинът отново да се върне в разтвора. Наложи се да форсирам генератора, за да изхвърля керосина, който германският ни приятел е използвал като средство против ръждата, но след еднадве минути ще заработи равномерно и плавно, когато се смаже.

— Не мога да повярвам! — възкликна Ервин. — Колата ми не може да запали само след една студена нощ.

— Чухте и видяхте доказателството. Генераторът работи безупречно. Ако полагаш грижи, двигателят ще остане в ред години наред и за да го запалиш, ще ти трябва само хубав акумулатор. Това пречи на колата ти да запали. Ниските температури изсмукват мощността. Щом преносимият генератор задейства маховото колело, нужни са само около петдесет дърпания на връвта. Крушките губят годността си с течение на времето. Първата се пръсна веднага щом пуснах през нея електрически ток.

— Е, това променя някои неща — каза Мърсър. — Подозирах, че ще намерим подводница, когато Ервин спомена как е била снабдявана тази база. Германците са държали постоянно една от тях тук, за да могат да транспортират парчетата от метеорита веднага щом са готови. Това означава, че екипажът на подводницата е бил поразен заедно с всички останали. Смятах да се скрием от Рат, като излезем с нея в лагуната.

— Но как ще стигнем до повърхността, когато няма захранване?

— Като отворим люка и изплуваме — отговори Мърсър. — Лагуната не може да е дълбока. Започвам да се питам дали изобщо да се мотаем още тук.

Айра се досети какви са намеренията му.

— Пуснах в действие едноцилиндровия генератор, но това още не означава, че подводницата ще тръгне.

— След като инженерът се е занимавал толкова много време с генератора, логично е и подводницата да е в отлично състояние.

Ласко се замисли и кимна.

— Вероятно.

— Предлагаш да отплаваме с нея?

— Ако не беше Айра, нямаше да ми хрумне подобно нещо, но той е преподавал управление на подводница във Военноморското училище в Гротън, Кънектикът. Щом може да обучава младежи да карат ядрени подводници, Айра ще може да научи и нас как да подкараме тази антика. Поправи ме, ако греша, Айра, но принципите не са се променили много за петдесет години, нали?

— Всъщност не са се променили от сто години — съгласи се Ласко. — Просто ядрените подводници имат много повече автоматични контролни уреди. В онова корито няма нищо и клапаните се отварят и затварят с мускулна сила.

— Ако не друго, поне ще можем да се скрием в подводницата. Но ако я накараме да тръгне, първата ни работа ще бъде да се махнем оттук. — Мърсър погледна всекиго в очите, докато говореше. — Без сателитния телефон на Марти ръцете ни са вързани. Ще ни трябват няколко седмици, за да извървим шестстотинте мили до Амасалик. Като имам предвид, че едва издържахме през последните няколко дни, съмнявам се дали ще успеем Да изминем и една четвърт от това разстояние.

— Защо ни доведе тук, а не накара пилота да се приземи по-близо до Амасалик, по дяволите? — ядосано попита Марти. — Нищо такова нямаше да се случи. Радиоактивни трупове, златни кутии, пълни с един Господ знае какво. Може би Ингрид щеше да е…

— Успокой се, Марти! — извика Айра. — Мърсър имаше основателна причина. Самолетът можеше да се разбие на стотина мили от града. Просто щяхме да умрем по-близо до Амасалик. И Ингрид пак щеше да е мъртва. Съжалявам. Сега поне имаме шанс.

— А сателитният ми телефон?

— Вероятно нямаше да има сигнал дълго след като премръзнем — заяви Айра. — Мърсър непрекъснато се опитва да печели време, затова не го съди толкова строго. Ясно ли е?

Бишоп не отговори.

Мърсър затвори бутилката бренди и огледа изпълнените с очакване лица около себе си. Гордееше се, че всички бяха издържали на изпитанията през последните няколко дни.

— Ето какъв е планът. Тъй като могат да четат на немски, бих искал Аника и Ервин да претърсят административните помещения за доказателства. Забелязах, че името „Кол“ е написано на много от техническите съоръжения тук, и съм сигурен, че задачата на Рат е да ги унищожи и да заличи всички връзки на компанията с това място. Трябват ни документи, за да разобличим „Кол“, след като този кошмар свърши. Само внимавайте да не оставите следи, че сме били тук. Марти и Хилда може да помогнат на Айра.

— А ти?

— Аз ще работя с Айра. — Мърсър погледна Аника. — Щом свършите с търсенето, елате при нас. Нямаме много време.

— И така, момчета и момичета, да се залавяме за работа — каза Ласко. — Аз ще отида да проверя в какво състояние е подводницата. Искам вие тримата да източите водата на дъното на всички варели, като внимавате да не Разбърквате утайката. В работилницата има скрипец. Използвайте го, за да повдигате варелите. После ще измислим система за филтриране. Би трябвало да мога да монтирам нагревател на борда на подводницата, затова няма да е необходимо да затопляме всеки варел поотделно, когато са готови за натоварване.

— Колко гориво ще ни трябва? — попита Марти, оглеждайки стотината варели, наредени до подводницата. Работата щеше да бъде изтощителна.

— Сега ще изчисля. Този клас подводници имат два шестцилиндрови дизелови двигателя, които движат съда с около шестнайсет възела надводен ход, и двойни комутаторни електрически мотори, произвеждащи близо петстотин конски сили за пълен подводен ход седем възела. — Айра погледна нагоре, докато пресмяташе наум, и после се ухили лукаво. — Това означава, че ще ни трябва всичкото гориво, което можем да натоварим на борда.

— Точно от това се страхувах.

Преносимите лампи бяха свързани с генератора. Мърсър и другите се заловиха за работа, а Айра влезе в подводницата. Бяха подготвили петдесет варела, когато той се появи отново. Аноракът, грейката и лицето му бяха изцапани.

— Какво е положението? — попита Мърсър.

— Онзи инженер е знаел какво прави, по дяволите — засмя се Айра. — Виждал съм нови коли, току-що излезли от завода, които са в по-лошо състояние от тази антика.

— Мислиш ли, че ще заработи?

— Определено. Притеснявах се за гумените уплътнители и маркучи, но те са обработени с нещо. Би трябвало да останат твърди, когато се нагреят. За всеки случай ще включа само единия двигател и ще приготвя маркучите на другите два за резерв.

— А акумулаторите? Ще трябва да ги заредим, ако ще се махаме оттук.

— Инженерът е източил солната киселина от тях и я е налял в големи стъклени бутилки, затова не са разядени. Започнах да ги пълня. Ще бъдат достатъчно заредени, за да излезем от лагуната и да стигнем до повърхността.

— Най-важното е да сме сигурни, че ще се потопим, когато Рат пристигне. После ще мислим как да изплаваме горе.

— В такъв случай ще започна да наливам дизел в главните резервоари. Ще използваме компресора на подводницата, за да изхвърлим водата от баластните цистерни, когато решим да се издигнем.

Мърсър погледна часовника си и се изненада, че минава полунощ. От двайсет часа непрекъснато бяха в движение.

— Ще го направим, но след като поспим няколко часа.

— Къде са Аника и Ервин, по дяволите? — зачуди се Марти, седна на каменния под и се подпря на един от варелите.

— Очевидно са намерили нещо интересно — отговори Айра и отново отиде в подводницата.

Хилда пое задълженията си на готвачка, а Мърсър тръгна да търси Аника. Тя се бе прегърбила на бюрото в най-големия кабинет. Ервин Пул спеше на протрито канапе. Мърсър докосна рамото на Аника, тя се стресна и се събуди.

— Господи! Много съжалявам! — Аника видя, че Ервин също се е предал на умората. — Четяхме и решихме малко да си починем…

— Няма проблем — усмихна се Мърсър. — И ние спряхме да работим. Открихте ли нещо?

— Всичко — отговори тя и очите й блеснаха. — Имена, дати, заповеди, процедури, извършената работа. Ако се измъкнем оттук, с „Кол АГ“ е свършено.

— А двамата оцелели оставили ли са нещо като дневник?

— Точно това четеше Ервин.

Ученият се събуди, когато чу името си, и си намести очилата.

— Ти се оказа прав в много от изводите си, Мърсър. Единият е бил роб, евреин на име Изидор Шилд, а другият — главният инженер на подводницата Волфганг Рослер. Те са били на глетчера, когато една от кутиите на Пандора паднала от крана и съдържанието й се изсипало. Радиоактивна експлозия убила всички в пещерата един час след като прибрали разпилените парчета в друга кутия. Шилд и Рослер останали навън две седмици, треперели от студ и гладували, докато решили, че е безопасно да се върнат долу. Защитните облекла на германците били непокътнати и ги предпазили от радиацията, докато премествали труповете в изкоп, който после затворили, като взривили тавана.

— Става дума за онази шахта, която води към мястото, където парчетата от метеорита са спрели, след като са стопили скалата.

— Точно така. Не можели да управляват подводницата само двамата, затова нямало начин да се измъкнат оттук. Неволята заличила враждебността между тях. Хранели се с провизиите и убили няколко тюлена. През първите години се опитвали да изпратят сигнал до някой съюзнически самолет, но толкова далеч на север рядко прелитали самолети. След още няколко години, когато самолетите изобщо престанали да минават, двамата решили, че войната е свършила.

— Господи! — Мърсър потрепери при мисълта за толкова дълга изолация.

— Дневникът на Шилд е пълен с анекдоти за времето, прекарано тук. Той се отнасял невероятно великодушно към Рослер, като се имат предвид обстоятелствата. После ще ти разкажа подробности, ако искаш. Двамата решили, че единственият начин да привлекат внимание е да свалят някой от прелитащите самолети. Разполагали само с леки оръжия от подводницата и единственото, което можело да свали самолет, била радиацията от някоя от кутиите. Те довлекли най-малката на повърхността и всеки ден се редували да чакат самолет, който да мине достатъчно ниско и близо, за да убият екипажа с директна доза радиация. Чакали осем дълги години, докато най-сетне прелетял С-97. Рослер бил на входа на тунела, затова Шилд не е описал точните детайли. Само предположил, че самолетът е имал проблем с двигателя. Рослер отворил кутията, пожертвал живота си за Шилд и свалил самолета. Когато решил, че радиацията е намаляла достатъчно, Шилд си сложил защитното облекло и тръгнал да търси самолета, но не го намерил, и след две седмици се върнал в пещерата. Отчаян, той се отказал малко след това, взел провизии за една седмица и потеглил на път. Тюлените отдавна били престанали да влизат в пещерата, затова Шилд умирал от скорбут. В края на дневника си е написал хубаво предсмъртно писмо и това ме кара да мисля, че не е знаел нищо за Кемп Декейд.

— Искаш ли да знаеш най-лошото? — попита Мърсър, когато Ервин млъкна. — Ако е останал около входа на пещерата след катастрофата на самолета, Шилд вероятно е щял да забележи Стефансон Розмундер, който е търсил разбилия се С-97. Той е минал близо до това място и — е бил облъчен фатално от трупа на Рослер.

Разказите за японски войници, оцелели на далечни острови дълго след края на войната, бяха безинтересни в сравнение с трудностите и изпитанията, които Рослер и Шилд бяха преживели, само за да умрат на крачка от спасението.

— Има и други откъси от дневника на Шилд, които са много по-неприятни — каза Аника, взе тетрадката от ръцете на Ервин, прелисти я и пое дълбоко въздух, за да събере сили да прочете отново написаното. — Това се случва в разгара на разширяването на пещерата.

Тя започна да превежда бързо и гладко, сякаш бе научила наизуст текста.

11 август 1944 г.

Не могат ли нацистите да оставят недокоснато нещо красиво? Днес отново се уверихме, че не могат. Мислехме, че пазачите не знаят за бременността на Сара. Да, коремът и беше скрит под широки дрехи, но имаше много по-очевидни признаци на живота в нея. Тя беше щастлива. Непозната аномалия в този ад. Фактът, че бе изнасилена от пазачи, посяла това семе, престана да я ядосва с наближаването на термина. Сара беше красива и любимка на пазачите. Не разбирахме защо през последните месеци я оставиха на мира. Но сега съзнаваме, не са имали заповед да не я докосват. Тя роди днес сутринта, като се мъчеше да не вика. Много от възрастните жени й помогнаха. И сякаш знаеше точната дата, Херман Кол, племенник на индустриалеца Фолкер Кол, който инспектира работата тук, се появи след няколко минути заедно с щурмбанфюрер Крее. Те занесоха бебето на пристана. Плачещото дете млъкна завинаги в неподвижните води. Докато пиша, възрастните жени плачат, а пазачите отново изнасилват Сара. Моля се Господ да ми даде сили да прогоня мисълта за самоубийство, която ме измъчва, откакто съм дошъл тук, за да не бъдат забравени майката и детето.

Сред тежката тишина Аника избухна в плач. Мърсър също усети соленото парене на сълзи в очите си. Сега за него неколцина от абстрактните шест милиона избити евреи имаха имена и лица. Той се закле да не се спре пред нищо, докато „Кол“ не платят за стореното. Нямаше съмнение, че те са отговорни.

— „Кол“ ще бъдат съсипани. — Мърсър осъзна, че е произнесъл думите.

Аника го погледна и малко се уплаши от онова, което видя. Не го бе виждала толкова разгневен и за пръв път осъзна, че той е способен да отмъщава.

Тъй като не знаеха колко време ще останат изолирани, ядоха малко. Храната бе разпределена на дажби, които да им стигнат за десетина дни. Всички бяха капнали от умора и спаха като пребити, докато часовникът на Айра Ласко не ги събуди шест часа по-късно.

За пренасянето на варелите бе нужна физическа сила, затова Ервин и Аника получиха задачата да смажат машините на подводницата под ръководството на Айра. Той цяла сутрин чисти левия двигател и проверява дали електромоторът ще работи, като го включи към преносимия генератор. Наложи се да вземе жици от десния двигател, за да го накара да работи безпроблемно, но накрая остана доволен. Мърсър заложи капан до входа на тунела. >Той оформи лист олово в плътна топка, която щеше да се търкулне към пещерата, ако нечий крак докоснеше връвта, и сложи метална плоча в края на тунела, която щеше да издрънчи, ако топката се блъсне в нея. Дори ако хората на Рат се втурнеха в тунела, топката щеше да ги изпревари с десет минути и Мърсър и групата му щяха да имат достатъчно време да се потопят с подводницата. Всичко беше добре замаскирано, за да отклонят евентуални подозрения.

Те работиха осемнайсет часа и преди да им позволи да легнат в спалните чували, Мърсър ги накара да се погрижат всяко доказателство за присъствието им да бъде заличено и багажът да бъде готов, в случай че се наложи да хукнат към подводницата. Хрумна им да спят на борда, но не можеха да пренесат вътре една от тежките кутии на Пандора да им осигури топлина.

Изтощението и студът сутринта ги направиха лениви и раздразнителни. До обяд товариха гориво. Виеше им се свят от изпаренията. Айра изпробва клапаните и обяви, че подводницата ще се потопи, а когато компресорът вкара сгъстен въздух в цистерните за баласт, отново ще изплава. Той подробно огледа левия двигател и разбра какво му е необходимо, за да работи на пълни обороти. Накрая Ласко съобщи, че всичко е готово, с изключение на акумулаторите.

Той бе напълнил няколко от тях с киселина, за да може двигателят да запали, но останалите бяха празни. Тази работа обаче трябваше да почака, докато се приготвят напълно.

След оскъдния обяд Мърсър даде на екипа си няколко часа почивка, преди да се заловят с акумулаторите. Те легнаха в спалните чували, а той се изкачи нагоре по тунела, за да провери аларменото устройство. Беше измислил по-добра система да го задейства и искаше да направи промяната. Изкачването на хиляда фута височина в дълга две мили шахта обикновено не би го притеснило, но Мърсър беше ужасно уморен. Недостигът на храна и студът го бяха изтощили и на две трети от разстоянието до повърхността той реши да се върне. Не можеше да си позволи да изразходва енергията си, за да направи по-хубав капан.

Неочаквано в лъча на фенерчето му се мярна сянка. Мърсър опита да се отмести от пътя на петкилограмовата топка, която се търкулна към него. Оловото удари крака му със силата на бейзболна бухалка и го повали на земята, а после продължи надолу към пещерата.

Мърсър прехапа устни, за да не извика от болка, и усети в устата си вкус на кръв. Той се опита да види далечния край на тунела и се прокле за глупостта, че се е качил там. Не видя хората на Рат, но знаеше, че идват. Изправи се и разбра, че десният му крак е безчувствен. — Мамка му! — измърмори той и започна да слиза. Болката беше непоносима.

Мърсър знаеше, че кракът му не е счупен, и опита да си внуши, че може да тича. Имаше половин миля преднина и можеше само да се надява, че на Рат ще му е необходимо време да събере хората си на входа, преди да слязат под земята. Но Мърсър се придвижваше бавно и скоро щеше да загуби предимството си. Не можеше да направи нищо, за да намали болката, нито да ускори крачка, освен да полага максимални усилия.

Айра и останалите сигурно бяха чули удара на топката в металната плоча в пещерата. Мърсър се запита дали ще го изчакат и се замоли да тръгнат без него. Не можеше да понесе мисълта да ги заловят заради грешката му. Но знаеше, че ще го чакат, дори да стане късно.

Мисълта, че животът им е застрашен, го крепеше през последната половин миля. Бе изминал две трети от разстоянието до другите, гърдите го боляха, кракът му започна да пулсира още по-силно и вече охкаше при всяка стъпка.

Неусетно стигна до пещерата. Решителността му го бе тласнала далеч отвъд границите на възможностите му-Вътре беше тъмно и не се чуваше нищо освен дишането му. Нагоре в тунела се видя слаба светлина, която го предупреди, че разполага само с няколко минути. Мърсър изключи фенерчето си, защото разчиташе в познатата обстановка да стигне до подводницата. Когато реши, че е наблизо, отново запали фенерчето.

Чувството му за ориентация беше безпогрешно — стоеше на няколко метра от подвижния мост. Вдигна глава и забеляза, че Аника стои до купола. Тя го видя и лицето й засия от облекчение.

— Хайде.

Лагуната бе осеяна с празните варели от горивото. Те щяха да прикриват онзи, който Айра бе закрепил на върха на тръбата за въздух и газената тенекия върху перископа.

— Кажи на Айра да потапя — изхриптя Мърсър.

— Чухме топката преди петнайсет минути и сме готови.

Мърсър освети пристана с фенерчето си. От екипировката им не бе останало нищо. Рат нямаше да разбере, че са били там. Използвайки ръцете си и единия си крак, той се качи по стълбата. Аника му помогна.

Мърсър не губи време, хвърли се през отворения люк и падна на пода на противопожарното отделение, което се намираше над командната зала. Аника го последва.

— Хайде, Айра! — извика тя.

В подводницата се разнесе съскане, когато Ласко отвори клапаните и напълни цистерните с достатъчно вода, за да потопи плавателния съд до дъното на лагуната.

Мърсър предпазливо слезе в командния пункт. Айра стоеше пред уредите и работеше с изумителен брой клапани и копчета, Марти управляваше двата руля, а другите бяха в отсека за торпедата, за да разпределят равномерно тежестта.

Подводницата бавно се спусна на дъното. Айра умело боравеше с уредите и енергично сновеше насамнатам. Годините извън флота не се бяха отразили на професионалната МУ подготовка. Останалите не разбираха нищо от — подводници и стояха настрана, за да не му пречат.

— До края на седмицата всички ще можете да управлявате тази консерва дори насън — заяви той.

— Ако сънят е задължително условие, след като пошпионирам малко през перископа, ще отида да си легна, за да изпреваря със знания другите — пошегува се Мърсър, макар че болката не му даваше покой.

— Не — възрази Аника. — Лягаш веднага. Едва се държиш на краката си.

Мърсър отвори уста да възрази, но после размисли. Аника го поведе към капитанската каюта, единственото уединено място на борда.

— Ти или Хилда трябва да използвате тази каюта — каза той, когато Аника съблече анорака му.

— Мил жест — усмихна се тя. — Но вчера гласувахме и единодушно решихме, че каютата е за теб.

Аника му даде болкоуспокояващи таблетки и Мърсър ги изпи с глътка бренди.

— Никаква тежка работа през следващите дванайсет часа — предупреди го тя.

— Обещавам, че няма да повдигам дори клепачите си. Целувката й продължи да трепти на устните му дълго след като Аника дръпна преградата на каютата.