Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето
Роман за деца
Редактор: Любен Петков
Художник: Георги Чаушев
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Елена Баланска
Формат 16/70/90; тираж 15 113 екз.: подвързия 3 113 екз.; брошура 12 000 екз.; печатни коли 11; издателски коли 12,84; л.г. VII/44; изд. №5067; поръчка №173/1978 г. на изд. „Български писател“; дадена за набор на 2.VII.1978; излиза от печат на 30.XI.1978 г.
Цена: подвързия 0,92 лв.; брошура 0,71 лв.
Код. 15 9537341312/6056-68-78
Издателство „Български писател“, София, 1978
ПК „Димитър Благоев“, София
История
- — Добавяне
Трета глава
Пешо отива на забранен филм
Тинчето си седеше на пейката пред дворната врата и зяпаше пешеходците.
По улицата вървеше красиво момиче. От ъгъла се зададе елегантна открита кола. Напереният франт, който седеше зад кормилото, намали хода и каза нещо на момичето. То тръсна глава и забърза. Франтът наду газта, изпревари момичето, скочи от колата и й поднесе цветя.
Момичето погледна цветята с пренебрежение, но Тинчето намигна и букетът се превърна в рой пеперуди, които се разхвърчаха на всички посоки. Момичето плесна с ръце и се разсмя. Франтът беше по-смаян от нея, но също се засмя, като си даде вид, че всичко това е негов номер. Поклони се и посочи колата.
Момичето погледна откритата лимузина и се поколеба. Тинчето намигна и от един прозорец плисна кофа с вода, която превърна блестящия франт в удавник.
Момичето изкрещя от смях, хвана прогизналия кавалер и кимна към колата.
Франтът се оживи, разсмя се с неестествен смях и отвори вратата.
Намигане на Тинчето, и вратата остана в ръката му.
— Но вие сте чудесен! — плесна с ръка момичето, като седна в колата.
И в същия миг седалката се продъни. Намокрената коса на франта се изправи и за миг той заприлича на Ежко-Бежко. Но отново мъжкото му достойнство заговори.
Като хихикаше и подскачаше, за да изтръска водата от дрехите си, франтът повдигна момичето, сложи под нея откачената врата и отвори своята.
„Като сме започнали — да караме“ — помисли си Тинчето и тази врата също тръсна на паважа.
Сега вече франтът не се засмя. Предпазливо сложи откачената врата върху своето седло, седна внимателно и се ослуша. Нищо. Въздъхна с облекчение, усмихна се на момичето и завъртя ключа. Никакво запалване. Ново завъртане. Пак нищо.
Франтът изскочи от колата и вдигна капака на мотора, но политна с писък назад, защото отвътре изскочиха стотина зайци и гълъби, които се разбягаха и разхвърчаха на всички посоки.
— Вие сте прекрасен! — пляскаше с ръце момичето. — Сега какво ще направите?
Де да знаеше, горкият? Затова се направи на весел, извади с елегантен жест манивелата и завъртя мотора. Чу се равномерно боботене и — да — вече всичко е наред.
Той се усмихна, седна зад кормилото и наду газта.
Чу се пукот, трясък и на всички посоки полетяха парчета врати, прозорци, гюруци и колела. Когато димът се разпръсна, франтът и момичето се видяха седнали на паважа, а около тях продължаваха да падат винтове и гайки.
От ъгъла се зададе момче с мотор. То заобиколи парчетиите и свирна на момичето. Тя скочи, показа със смях франта, качи се на задната седалка и отлетя.
Нещастният ухажор скочи и размаха ръце, но от мотора беше останал само мирис на двутактова смес. Той отпусна скръбно ръце и се обърна към развалините. И нададе вик. Защото до него стоеше колата му — нова-новеничка, все едно че нищо не беше станало.
Франтът се огледа, попипа се, ощипа се, сетне бързо се метна на колата и отиде, та се не видя.
Лявата ръка на Тинчето се протегна към дясната и я поздрави с успеха. Момичето беше добро. Много хубаво стана, че го отървахме от напомадения хвалипръцко.
Тинчето още се хилеше и си намигаше, когато видя, че Пешо и Митко, унесени в някакъв разговор, се приближават. Тя бързо се скри зад оградата и наостри уши.
Двамата спряха пред пейката.
Митко се огледа и пошушна:
— Разбери, няма смисъл да викаш Тинчето. Аз имам друга идея.
— Каква?
— Такава, че не е за разни хлапачки.
Огледа се отново и прошепна:
— Дават страшен филм!
— Там сме! — потри ръце Пешо.
— Да, ама друг път.
— Кога друг път?
— На Свети Мукавей.
— Такъв светец няма.
— И такъв филм няма да има.
— Защо?
— Защото е забранен за учащи.
— Много ли е забранен?
— Съвсем.
— За учащи?
— За нас бе!
— Едно е за учащи, друго е за нас.
— А ние какви сме?
— Аз се казвам Пешо, а това вече е много.
— И?
— Работата, Митко, е следната…
Един час след този разговор гражданите, които се бяха натрупали около касата на кино „Славейков“, видяха странна двойка. Толкова странна беше, че всички зяпнаха, а по-невъзпитаните започнаха да я сочат с пръст. А едно дете дори се разсмя:
— Хе-хе, мамо, виж ма — джудже!
— Не говори така, миличко — плесна го по врата майка му.
— Ама, виж го ма, мамо, колко е малко, пък има мустаци и шапка като на татко.
— То не е виновно. Мълчи, да не го обидиш.
— И виж — води детето си за ръка… Ама гледай — детето е съвсем кьорчо. Глей само как се препъва.
— Ама ще ти плесна още един! Не виждаш ли, че детето е сляпо. Погледни му очилата.
Гражданите се раздвижиха:
— Направете път!
— Дръпнете се!
— Пуснете ги да вземат билети.
Касиерката веднага проточи врат пред будката:
— На реда ли са?
— Какъв ред — обади се един мъж, — не виждате ли, че човекът е със сляпо дете?
— Дайте му — викнаха гражданите.
„Джуджето“, видимо трогнато, леко се поклони и каза с чуждестранен акцент:
— Благодариа, благодариа. Дайте два билет.
Касиерката се опъна:
— За вас — да, за детето — не!
— То е мой дете — разпери ръце чуждестранното джудже.
— А̀ко! — каза касиерката, — филмът е забранен за учащи.
— То не учащ. То цирков артист.
Касиерката проточи съвсем врат:
— Я!
— Смъртоносен скок — поясни джуджето. — Тройно салто.
Касиерката отвори уста да каже нещо, но сетне отново се опъна:
— На ненавършили шестнадесет години билети — не!
— Не разбира български — настоя джуджето, — то говори само чужденски.
Изведнъж сляпото се разпя:
Сюр ле пон
д’Авиньон
он й дансе, он й дансе…
— О, се тре биен — ухили се един мъж, — ву зет франсье, месье?
— Не — врътна глава джуджето, — аз холандец.
— Но детето пееше на френски?
— Майка французойка.
— Значи, знае френски?
— Говори само португалски — заупорствува джуджето.
Касиерката се намеси в спора:
— Хама че объркана работа — вие холандец, майка му французойка, а то говори португалски!
Джуджето въздъхна:
— Съдбата на артиста.
И наведе печално глава.
Гражданите се развълнуваха.
— Дайте им, дайте им!
Касиерката беше от Бояна:
— Забранено е.
— А бе, другарко, нали разбрахте, че са чужденци?
— За мен всички са равни. Мога да дам само на бащата.
Джуджето започна да нервничи:
— Ама то плаче, ако остане само̀.
Сляпото зарева в същия миг.
Джуджето започна да го гали по главата.
— Не плачи, не плачи — тя даде билет.
Сляпото обаче продължи да се дере.
Гражданите се ядосаха:
— Не бъдете формалисти.
— Това са чужденци.
— Едно изключение.
Твърдата боянчанка започна да се огъва:
— Просто не знам какво да направя…
Сляпото започна да тресе стените с плача си.
Гражданите захлипаха:
— Вие сърце имате ли?
— Такава жестокост!
Касиерката се предаде. Но за всеки случай направи известна уговорка:
— Добре, но на ваша отговорност… И то само защото правилника не пише, че забраната се отнася за чужденци. Ето ви два билета.
Джуджето наведе трогнато глава и взе билетите.
— Благодариа, благодариа…
И в същия миг изрева като петнист ягуар, ухапан от анаконда.
Нов рев — този път на обикновен ягуар, ухапан от обикновена усойница.
„Джуджето“ и „сляпото му дете“ пропищяха орталъка. Гражданите побесняха от възмущение:
— Какво става тук?
— Какво е това момиче, което щипе чужденците?
— Момиченце, как не те е срам!
— Защо да ме е срам? — попита Тинчето.
— Не виждаш ли, че господата са чужденци? И какво търсиш тук? Филмът е забранен за учащи!
— А те защо са тук?
— Нали ти казаха, че са чужденци — артист от цирка със сина си.
— Етцацаааааааааа!
— Моля?
— Е, откога Пешо стана чужденец?
Гражданинът щеше да си отскубе мустаците от ярост.
— Хулиганство! Да вика „Пешо“ на другаря чужденец!
Джуджето обаче се опита да замаже положението:
— Това мой псевдоним. Така излиза в цирка.
Тинчето плесна с ръце:
— Сигурно и Митко излиза с псевдоним „Митко“ в цирка?
— Разбира се — отвърна сляпото.
Гражданите зяпнаха.
— Я, чужденчето проговори български!
— Дяволска работа!
— То много интелигентно — погали го джуджето, — бързо схваща!
— Нали — намигнах аз, — затова има двойка по аритметика.
Един добър чичко се наведе над Тинчето и каза благо:
— Момиченце, ти бъркаш, това са чужденци.
— Тогава и аз съм чужденка.
— Защо? — каза мило чичкото.
— Защото това е Пешо, моят братовчед, а тоя — слепият де — е Митко от нашия клас.
Джуджето се усмихна някак тъжно:
— Шегобийка. Но добро момиче, добро…
— И ти си шегобиец, Пешо — каза Тинчето, — само да те види учителката с тези мустаци… А ако кажа на чичо, дето си му взел шапката, главата ти ще откъсне… Олелееее — ще ми откъснеш плитките!
— Главата ти ще откъсна! — нададе бойния си вик Пешо, като търчеше презглава към близката пряка.
Зад него с прибежки хвърчеше и сляпото, което в суматохата изтърва очилата си и ги сгази.
Гражданите стояха като втрещени, а една бабичка се прекръсти.
— Голяма поквара настана, голяма… така беше и преди Балканската война… Господи, какво ли ще ни довлекат тези дечурлига… Я бомбардировки, я представление на някоя естрадна трупа…