Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (4)

Трета глава
Пешо отива на забранен филм

Тинчето си седеше на пейката пред дворната врата и зяпаше пешеходците.

По улицата вървеше красиво момиче. От ъгъла се зададе елегантна открита кола. Напереният франт, който седеше зад кормилото, намали хода и каза нещо на момичето. То тръсна глава и забърза. Франтът наду газта, изпревари момичето, скочи от колата и й поднесе цветя.

Момичето погледна цветята с пренебрежение, но Тинчето намигна и букетът се превърна в рой пеперуди, които се разхвърчаха на всички посоки. Момичето плесна с ръце и се разсмя. Франтът беше по-смаян от нея, но също се засмя, като си даде вид, че всичко това е негов номер. Поклони се и посочи колата.

Момичето погледна откритата лимузина и се поколеба. Тинчето намигна и от един прозорец плисна кофа с вода, която превърна блестящия франт в удавник.

Момичето изкрещя от смях, хвана прогизналия кавалер и кимна към колата.

Франтът се оживи, разсмя се с неестествен смях и отвори вратата.

Намигане на Тинчето, и вратата остана в ръката му.

— Но вие сте чудесен! — плесна с ръка момичето, като седна в колата.

И в същия миг седалката се продъни. Намокрената коса на франта се изправи и за миг той заприлича на Ежко-Бежко. Но отново мъжкото му достойнство заговори.

Като хихикаше и подскачаше, за да изтръска водата от дрехите си, франтът повдигна момичето, сложи под нея откачената врата и отвори своята.

„Като сме започнали — да караме“ — помисли си Тинчето и тази врата също тръсна на паважа.

Сега вече франтът не се засмя. Предпазливо сложи откачената врата върху своето седло, седна внимателно и се ослуша. Нищо. Въздъхна с облекчение, усмихна се на момичето и завъртя ключа. Никакво запалване. Ново завъртане. Пак нищо.

Франтът изскочи от колата и вдигна капака на мотора, но политна с писък назад, защото отвътре изскочиха стотина зайци и гълъби, които се разбягаха и разхвърчаха на всички посоки.

— Вие сте прекрасен! — пляскаше с ръце момичето. — Сега какво ще направите?

Де да знаеше, горкият? Затова се направи на весел, извади с елегантен жест манивелата и завъртя мотора. Чу се равномерно боботене и — да — вече всичко е наред.

Той се усмихна, седна зад кормилото и наду газта.

Чу се пукот, трясък и на всички посоки полетяха парчета врати, прозорци, гюруци и колела. Когато димът се разпръсна, франтът и момичето се видяха седнали на паважа, а около тях продължаваха да падат винтове и гайки.

От ъгъла се зададе момче с мотор. То заобиколи парчетиите и свирна на момичето. Тя скочи, показа със смях франта, качи се на задната седалка и отлетя.

Нещастният ухажор скочи и размаха ръце, но от мотора беше останал само мирис на двутактова смес. Той отпусна скръбно ръце и се обърна към развалините. И нададе вик. Защото до него стоеше колата му — нова-новеничка, все едно че нищо не беше станало.

Франтът се огледа, попипа се, ощипа се, сетне бързо се метна на колата и отиде, та се не видя.

Лявата ръка на Тинчето се протегна към дясната и я поздрави с успеха. Момичето беше добро. Много хубаво стана, че го отървахме от напомадения хвалипръцко.

Тинчето още се хилеше и си намигаше, когато видя, че Пешо и Митко, унесени в някакъв разговор, се приближават. Тя бързо се скри зад оградата и наостри уши.

Двамата спряха пред пейката.

Митко се огледа и пошушна:

— Разбери, няма смисъл да викаш Тинчето. Аз имам друга идея.

— Каква?

— Такава, че не е за разни хлапачки.

Огледа се отново и прошепна:

— Дават страшен филм!

— Там сме! — потри ръце Пешо.

— Да, ама друг път.

— Кога друг път?

— На Свети Мукавей.

— Такъв светец няма.

— И такъв филм няма да има.

— Защо?

— Защото е забранен за учащи.

— Много ли е забранен?

— Съвсем.

— За учащи?

— За нас бе!

— Едно е за учащи, друго е за нас.

— А ние какви сме?

— Аз се казвам Пешо, а това вече е много.

— И?

— Работата, Митко, е следната…

Един час след този разговор гражданите, които се бяха натрупали около касата на кино „Славейков“, видяха странна двойка. Толкова странна беше, че всички зяпнаха, а по-невъзпитаните започнаха да я сочат с пръст. А едно дете дори се разсмя:

— Хе-хе, мамо, виж ма — джудже!

— Не говори така, миличко — плесна го по врата майка му.

— Ама, виж го ма, мамо, колко е малко, пък има мустаци и шапка като на татко.

— То не е виновно. Мълчи, да не го обидиш.

— И виж — води детето си за ръка… Ама гледай — детето е съвсем кьорчо. Глей само как се препъва.

— Ама ще ти плесна още един! Не виждаш ли, че детето е сляпо. Погледни му очилата.

Гражданите се раздвижиха:

— Направете път!

— Дръпнете се!

— Пуснете ги да вземат билети.

Касиерката веднага проточи врат пред будката:

— На реда ли са?

— Какъв ред — обади се един мъж, — не виждате ли, че човекът е със сляпо дете?

— Дайте му — викнаха гражданите.

„Джуджето“, видимо трогнато, леко се поклони и каза с чуждестранен акцент:

— Благодариа, благодариа. Дайте два билет.

Касиерката се опъна:

— За вас — да, за детето — не!

— То е мой дете — разпери ръце чуждестранното джудже.

— А̀ко! — каза касиерката, — филмът е забранен за учащи.

— То не учащ. То цирков артист.

Касиерката проточи съвсем врат:

— Я!

— Смъртоносен скок — поясни джуджето. — Тройно салто.

Касиерката отвори уста да каже нещо, но сетне отново се опъна:

— На ненавършили шестнадесет години билети — не!

— Не разбира български — настоя джуджето, — то говори само чужденски.

Изведнъж сляпото се разпя:

Сюр ле пон

д’Авиньон

он й дансе, он й дансе…

— О, се тре биен — ухили се един мъж, — ву зет франсье, месье?

— Не — врътна глава джуджето, — аз холандец.

— Но детето пееше на френски?

— Майка французойка.

— Значи, знае френски?

— Говори само португалски — заупорствува джуджето.

Касиерката се намеси в спора:

— Хама че объркана работа — вие холандец, майка му французойка, а то говори португалски!

Джуджето въздъхна:

— Съдбата на артиста.

И наведе печално глава.

Гражданите се развълнуваха.

— Дайте им, дайте им!

Касиерката беше от Бояна:

— Забранено е.

— А бе, другарко, нали разбрахте, че са чужденци?

— За мен всички са равни. Мога да дам само на бащата.

Джуджето започна да нервничи:

— Ама то плаче, ако остане само̀.

Сляпото зарева в същия миг.

Джуджето започна да го гали по главата.

— Не плачи, не плачи — тя даде билет.

Сляпото обаче продължи да се дере.

Гражданите се ядосаха:

— Не бъдете формалисти.

— Това са чужденци.

— Едно изключение.

Твърдата боянчанка започна да се огъва:

— Просто не знам какво да направя…

Сляпото започна да тресе стените с плача си.

Гражданите захлипаха:

— Вие сърце имате ли?

— Такава жестокост!

Касиерката се предаде. Но за всеки случай направи известна уговорка:

— Добре, но на ваша отговорност… И то само защото правилника не пише, че забраната се отнася за чужденци. Ето ви два билета.

Джуджето наведе трогнато глава и взе билетите.

— Благодариа, благодариа…

И в същия миг изрева като петнист ягуар, ухапан от анаконда.

Нов рев — този път на обикновен ягуар, ухапан от обикновена усойница.

„Джуджето“ и „сляпото му дете“ пропищяха орталъка. Гражданите побесняха от възмущение:

— Какво става тук?

— Какво е това момиче, което щипе чужденците?

— Момиченце, как не те е срам!

— Защо да ме е срам? — попита Тинчето.

— Не виждаш ли, че господата са чужденци? И какво търсиш тук? Филмът е забранен за учащи!

— А те защо са тук?

— Нали ти казаха, че са чужденци — артист от цирка със сина си.

— Етцацаааааааааа!

— Моля?

— Е, откога Пешо стана чужденец?

Гражданинът щеше да си отскубе мустаците от ярост.

— Хулиганство! Да вика „Пешо“ на другаря чужденец!

Джуджето обаче се опита да замаже положението:

— Това мой псевдоним. Така излиза в цирка.

Тинчето плесна с ръце:

— Сигурно и Митко излиза с псевдоним „Митко“ в цирка?

— Разбира се — отвърна сляпото.

Гражданите зяпнаха.

— Я, чужденчето проговори български!

— Дяволска работа!

— То много интелигентно — погали го джуджето, — бързо схваща!

— Нали — намигнах аз, — затова има двойка по аритметика.

Един добър чичко се наведе над Тинчето и каза благо:

— Момиченце, ти бъркаш, това са чужденци.

— Тогава и аз съм чужденка.

— Защо? — каза мило чичкото.

— Защото това е Пешо, моят братовчед, а тоя — слепият де — е Митко от нашия клас.

Джуджето се усмихна някак тъжно:

— Шегобийка. Но добро момиче, добро…

— И ти си шегобиец, Пешо — каза Тинчето, — само да те види учителката с тези мустаци… А ако кажа на чичо, дето си му взел шапката, главата ти ще откъсне… Олелееее — ще ми откъснеш плитките!

— Главата ти ще откъсна! — нададе бойния си вик Пешо, като търчеше презглава към близката пряка.

Зад него с прибежки хвърчеше и сляпото, което в суматохата изтърва очилата си и ги сгази.

Гражданите стояха като втрещени, а една бабичка се прекръсти.

— Голяма поквара настана, голяма… така беше и преди Балканската война… Господи, какво ли ще ни довлекат тези дечурлига… Я бомбардировки, я представление на някоя естрадна трупа…