Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето
Роман за деца
Редактор: Любен Петков
Художник: Георги Чаушев
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Елена Баланска
Формат 16/70/90; тираж 15 113 екз.: подвързия 3 113 екз.; брошура 12 000 екз.; печатни коли 11; издателски коли 12,84; л.г. VII/44; изд. №5067; поръчка №173/1978 г. на изд. „Български писател“; дадена за набор на 2.VII.1978; излиза от печат на 30.XI.1978 г.
Цена: подвързия 0,92 лв.; брошура 0,71 лв.
Код. 15 9537341312/6056-68-78
Издателство „Български писател“, София, 1978
ПК „Димитър Благоев“, София
История
- — Добавяне
I част
Приключенията през учебната година
Първа глава
Пешо събира вторични суровини
Тинчето седеше на пейката пред пътната врата и зяпаше самолет.
Пешо се прокрадна отзад, протегна ръка към плитките й, но хлъцна — самолетът, който кротко си летеше, внезапно сви вдясно — точно натам, накъдето Тинчето кимна с глава.
„Случайности“ — помисли си Пешо, но отново хлъцна.
Тинчето врътна глава наляво и самолетът, като завързан с конец за главата й, също изви вляво. Тинчето вдигна брадичката си нагоре. С рев самолетът полетя отвесно. Тинчето наведе глава. Самолетът затрещя, устремен към земята.
— Майчице! — писна Пешо.
Тинчето обърна глава към писъка. Самолетът се килна в същата посока и изчезна зад хоризонта.
Пешо гледаше като треснат.
— Ти ли извиваше самолета?
— А кой друг?
Пешо примигна със страхопочитание. Но веднага се намуси.
— Уж правиш номера, а не можеш да помогнеш на братовчеда си.
— Как? — вдигна рамене Тинчето. — Да те накарам да се мяткаш наляво и надясно като самолета?
— Знаеш много добре какво искам да кажа — тропна с крак Пешо. — Стига са ми дърпали ушите в училище. Ако си човек — направи номер да ме похвалят.
— И ти пък! — махна с ръка Тинчето. — А аз помислих, че искаш да те коронясам за крал на Фиджи и Тонга.
Пешо замига:
— Фи…
— Фиджи и Тонга — поясни Тинчето, — острови в Тихия океан.
Пешо дръпна глава назад:
— Такива острови няма.
— И как ще има? Ти вярваш в магьосници и вещици, ослушваш се да чуеш лая на баскервилското куче, играеш на ашици с привидения и вампири, а не ти стига пипето да погледнеш глобуса.
— Що не станеш даскалица? — намуси се Пешо. — Всички нормални деца си говорят за духове, а само ти си блъскаш главата с уравнения и географии. Чунким, ако Хималаите не са високи осем хиляди метра, а седем хиляди и деветстотин, на пазара няма да има праз и зеле.
Тинчето се изсмя:
— Не ти липсва чувство за хумор. И затова ще ти помогна.
Посочи го с пръст:
— Включи се в акцията за събиране на вторични суровини.
— Умно — кимна Пешо, — ще събирам стари зайци и малко употребявани атомни бомби.
— Метал.
— Аха — сети се Пешо, — ще бъркам в устата на хората и ще им вадя пломбите.
Тинчето се огледа, сетне се наведе над Пешовото ухо и прошепна нещо. Пешо облещи очи и лицето му светна:
— Тинче, ти си гений!
— Секундите текат — прекъсна го Тинчето, — бягай.
Пешо полетя като вихрушка.
А Тинчето отново се облегна на пейката. И погледна един комин. Той затрептя и се издигна над къщата. Тинчето кимна настрани. Коминът се упъти към съседния комин. Тинчето направи някаква осморка с главата си. Комините направиха светкавична рокада, като всеки зае мястото на другия.
По улицата вървеше стар човечец. Той беше доста разсеян, защото си мислеше за разположението на батареите на първи артилерийски полк по време на обсадата на Чанаккале през Балканската война. Като видя разместването на комините, старецът кимна:
— Точно така — първа батарея зае мястото на втора, която от своя страна…
Тук мислите му секнаха и той политна назад, защото проумя, че смяната на комините става не по време на отдавна отлитналата младост, а сега-сегинка.
Но Тинчето беше на своя пост. И в мига, когато старецът щеше да се просне на паважа, вдигна брадичката си и човечецът отново се изправи. Някаква жена мина покрай него и го поздрави. Тинчето намигна. Шапката на стареца се вдигна във въздуха, кимна за поздрав и отново падна на главата. Жената погледна шапката с ужас, а сетне хукна и се скри зад ъгъла.
Старецът свали шапката си, погледна я, помириса я, сетне погледна комините и се замисли.
— Да — въздъхна той, — вярно казват хората: старост — нерадост.
Поклати глава и бавно закрета надолу. И в ушите му отново загърмяха оръдията и той се видя млад и красив, яхнал бял кон, как реже въздуха със сабя и сочи турците:
— Мерник трийсе, по три, огън!
В училищния двор беше оживено. Пристигаха деца с кошници, с мрежи, с чували. Хвърляха вторичните суровини върху купа и зачервени от гордост, кимаха на дружинния ръководител.
Георги Стоименов Андреев, дружинен ръководител на 12-а дружина, стоеше край купа като древногръцки пълководец, който гледа как предалият се враг хвърля своето оръжие.
— Такава е съдбата — въздъхна Георги Стоименов Андреев, — играе си с хората. Роден за Цезар, за Наполеон или Александър, по липса на войни и завоевателни походи ти си длъжен да събираш вторични суровини.
Притвори очи и в сърцето му се впиха като кинжали стиховете на поета:
Кой би понасял гаврите и бича
на времето? Неправдата на силния?
На гордия презрението? Мъките
горчиви на отвъргнатата любов?
Потъпкването на законите?
Безочието на властта? Онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство в награда
от недостойнството? Кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване? Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в този мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо след смъртта —
страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още —
смущава волята и ето, че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други, неизвестни, да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци. И така
естествения цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сили и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела.
Георги Стоименов Андреев се усмихна горчиво:
— Сякаш аз съм написал всичко туй…
Но трепна и се сепна — към него идваше пионер, който, смутен, носеше два вестника.
Дружинният почервеня:
— Подигравка?
— Не — каза пионерът Митко, — вторични суровини.
Дружинният погледна вестниците:
— Но това са днешни вестници.
— Именно — кимна Митко и като пое въздух, започна да говори като картечница, — майка ми е много голяма къщовница, все мете, все чисти и не търпи нищо старо в къщи, а това наистина са два нови вестника, които взех от пощенската кутия на баща ми и ако той разбере, ще ми посини врата, защото, щом се връща от работа, грабва вестниците и докато не ги изчете до последната буква, не казва нито дума, а щом ги изчете, започва да се оплаква, че нашите вестници имали най-много по шест страници, докато в чужбина вестниците тежели по няколко килограма, но майка ми му казва, че това е много добре, иначе щял да чете като побъркан и нямало кой да иде да купи чушки от пазара, защото тя трябвало не само да готви, ами и да гледа бебето Ангел-Михаил, което има две имена, защото…
Тук устата му замръзна отворена и той не можа да каже нито дума повече.
Дружинният се изплаши да не е станала някаква повреда в говорния апарат на пионера, но Тинчето го успокои:
— Митко е много добро момче и все си мълчи, но започне ли да говори — никак не може да спре, все едно, че е кран на чешма, на която се е развалила гумичката.
Тя се обърна към зиналия и кимна с глава. Челюстта чатна. Митко пое въздух и се опита отново да заговори, за да обясни защо бебето Ангел-Михаил има две имена, но Тинчето пак кимна и устата му се затвори като запечатана.
Дружинният видя нещо подозрително в кимането на Тинчето, но Пешо се намеси:
— Струва ми се, че е по-добре да се занимаваме със сериозни неща, отколкото да слушаме за разни Ангели-Михаили.
— Ти и сериозни неща? — вдигна насмешливо вежди дружинният.
Но Пешо беше невъзмутим:
— Аз не мога да чакам, когато дворът ни е пълен с вторични суровини, които вече гният, поради което се нанася вреда на народното стопанство.
Ръководителят се засмя и поиска само да знае дали догоре е пълен дворът, или само до половината, на което Пешо само вдигна рамене:
— Вижте какво, другарю ръководител, аз също обичам шегите, но, моля ви, наредете да се докара камион, за да донесе моите вторични суровини.
Ръководителят се засмя отново и поясни, че именно затова е решил да стане дружинен ръководител, защото у децата се забелязвало много остро чувство за хумор, което с течение на времето постепенно отслабвало и просто можело да се чуди човек къде изчезват тези интелигентни и остроумни деца, когато пораснат?
— Мисля — каза Пешо, като погледна ръчния си часовник, — че е време вече да прекратим думите, а да се хванем мъжки за делата.
Дружинният ръководител се опита отново да се впусне в разсъждения, но Пешо го прекъсна:
— Вижте какво, ако вие не се погрижите за камион, то аз ще се обадя в управлението за вторични суровини и ще кажа…
Тук ръководителят забеляза, че понякога чувството за хумор не се придружава с чувство за мярка и когато човек прекалява, смехът, вместо да нараства, отслабва и дори вече започва да се чувствува известна горчивина в устата — това той го бил чел в една книга…
— Другарю ръководител. Пешо казва истината — обадиха се няколко деца.
— Я!
— Честна пионерска!
Ръководителят отвори уста, за да каже нещо, но махна с ръка:
— Любопитно, любопитно… Да видим, да видим…
И поведе класа към Пешови.
Мога смело да кажа, че рядко съм виждал толкова учуден човек. Дружинният ръководител се разхождаше между купищата вторични суровини, пипаше всичко с пръст, ахкаше и цъкаше. Най-сетне се съвзе, вдигна пръст към небето и каза:
— Пионери! Случаят, на който сме свидетели, е уникален. Не мога да кажа, че все пак в литературата се срещат подобни примери.
— Аз можех и повече — прекъсна го Пешо, — но за една вечер какво може да се събере?
Ръководителят ахна:
— Пешо!… Не — усмихна се той някак си вглъбено, — знаеш, това са талантите. Ту страшни палавници — да не кажа нещо по-силно, — ту достойни за награди и грамоти.
Той сложи ръка на Пешовото рамо:
— Още днес ще направя доклад за теб и ще поискам да бъдеш отличен пред цялата пионерска дружина като най-съзнателен, най-дисциплиниран, най-самоотвержен…
— Най, най, най и най!
Ръководителят погледна с укор към Тинчето:
— Тинче!
— Тя винаги ми е завиждала — каза Пешо с достойнство.
Ръководителят въздъхна:
— Завист…
Сетне вдигна пръст към небето:
— Завистта е страшен порок, пионери. Ето — случаят с Тинчето. Вместо да се гордее със своя братовчед, вместо именно сега, когато той се издига в очите ни като най…
— Най, най, най и най!
— Но това е некрасиво, непочтено и бих казал — най…
— Най, най, най и най!
Ръководителят избухна:
— Ако не престанеш да се държиш така, ще направя доклад за теб и ще поискам да бъдеш наказана пред цялата пионерска дружина!
Пешо поклати тъжно глава и въздъхна с възможно най-благородно печалния тон, на който беше способен:
— Оставете — аз й прощавам…
И се усмихна някак си тъжно и занесено, както навярно са се усмихвали древните християни, когато са прощавали на своите мъчители.
Ръководителят беше потресен:
— Пешо, аз съм смутен… В твоето сърце аз откривам нови, неподозирани светли петна… Пионери, нека великодушието на вашия съученик да ви послужи като най-ярък пример на благородство, най…
— И най, най, най и най!
— Тинче, престани!
— Знаете ли, аз никак не обичам думата „най“.
— Добре — кимна ръководителят, — но тогава знай, че ти си най-невъзпитаното, най…
— А не ви ли се струва, че тази дръжка от врата е най-новата, която сте виждали в живота си?
— Какво искаш да кажеш?
— Само питам…
— Може и да изглежда нова, но след като е била захвърлена, тя би изгнила от бурите и дъжда и ако не беше благородната Пешова ръка, която я откри, за да й вдъхне отново живот…
Тинчето се усмихна и щракна с пръст.
И целият клас заедно с дружинния като вихър се понесе и застана пред класната стая. Тинчето показа вратата, на която липсваше дръжката:
— Ето откъде е взета дръжката.
И пак щракна с пръст. И целият клас се оказа пред двор, на който липсваше желязната ограда.
Щракване — и класът застана в банята на семейство Николови, което зяпаше стената, от която бе отмъкнат бойлерът.
Ново щракване — и класът се намери в кухнята на баба Тана.
— Това наистина е некрасиво — каза Тинчето, — сега нашата баба ще има да търси самовара, който й беше сватбен подарък от нашия дядо Панайот… Олеле, ще ми скъсаш плитките!
— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо и хукна надолу по стълбата.
Когато бурята премина, Тинчето отново седна на пейката пред пътната врата и се усмихна:
— Колко е неприятно все пак — да се издигнеш в очите на колектива, а сетне да се сгромолясаш в преизподнята.
Намига весело:
— Все пак аз мисля, че от тази история ще има известна полза и поне няколко дни Пешо ще бъде тих и кротък като пиленце… Но вие не се отчайвайте. Той е силно момче, ще преодолее временната несполука и отново ще ни зарадва с някаква нова лудория.