Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (11)

Десета глава
Пешо и новият начин на преписване

От начина, по който влезе, се разбра, че учителката ще каже нещо необикновено.

За разлика от друг път тя пристъпваше съвсем бавно, стигна до катедрата, изправи се и каза с тържествен глас:

— Ученици! Утре ще имаме контролно упражнение. Хубаво е всички да се подготвите добре, особено Пешо, защото ще ми бъде крайно неприятно да слагам слаби бележки. Нека се надяваме, че всичко ще мине добре и утре Пешо ще бъде здрав и читав. Мисля, че бъбреците му вече са наред и фосилите на епителната му тъкан са така укрепнали, че ще му позволят да пише с мастило… Нали, Пешо?

— Разбира се, другарко — отвърна Пешо с отпаднал глас.

— Нека смятаме — кимна учителката, — че печалните нотки в отговора ти не се дължат на лошо здравословно състояние, а само на меланхолия във връзка с лошото време… Нали, Пешо?

— Да, другарко.

— Е, тогава всичко е наред.

През часовете Пешо стоеше някак си извън класната стая. Погледът му се рееше някъде в бъдещето и ако човек се вгледаше в очите му, щеше да види как през тях минават като на лента хиляди най-фантастични планове.

Най-сетне, когато последният звънец удари и учениците си тръгнаха към къщи, Пешо върна предишната си самоувереност.

Тинчето вървеше и се озърташе. И видя стара баба, превита под тежестта на две огромни мрежи. Тинчето се усмихна и леко вдигна глава. Като по команда двете мрежи също се вдигнаха леко.

Зарадвана от внезапното олекване на мрежата, бабата пое дъх и забърза надолу.

— Престани! — викна Пешо.

Тинчето така се стресна и така вдигна глава, че мрежите хвръкнаха във въздуха. Бабата замръзна, загледана с ужас във висящите мрежи. Тинчето направи знак на Пешо да мълчи, сетне леко наведе глава. Мрежите се спуснаха до ръцете на бабата. Тя ги грабна и хукна презглава към къщи.

— Сега можеш да говориш — каза Тинчето.

— Престани да помагаш на разни случайни хора — тропна с крак Пешо, — собственият ти братовчед утре ще бъде екзекутиран морално, а ти се занимаваш с вдигане на мрежите на някакви бабушкери.

— Исках само да я накарам да се усъмни в закона на Нютон за земното притегляне.

Като чу „Нютон“, Пешо се замисли и изведнъж очите му светнаха:

— Аха, оня с ябълката!

Тинчето едва не падна:

— Не очаквах, че си толкова начетен.

Пешо се изду гордо:

— Какво пък толкова… Нали Митко ми каза, че чел за него във вестника.

Тинчето наостри уши:

— Във вестника?

— Ами да. Той бил продавач на ябълки и веднъж продал гнили ябълки на някакъв човек, а той му сцепил главата, като го храснал с една ябълка.

Тинчето се успокои:

— А аз се бях изплашила, че си започнал да четеш научна литература.

— Ти си по тая част — махна с ръка Пешо, — нали учиш за даскалица? А аз ще стана ловец в прериите или полярен изследовател.

— Затова нямаш време да учиш за контролните упражнения?

— То си и няма време — вдигна рамене Пешо. — Какво ще науча до утре? Затова — и той посочи носа на Тинчето, — от мен идеите, от теб — бензина.

— И какво измисли другарю Остап Мария Сюлейман Бендер?

— Доколкото си спомням, ти сама каза, че ако искаш, можеш да станеш най-голямата фалшификаторка на света?

— По-точно?

— Каза, че можеш да имитираш какъвто почерк си искаш.

— Аха — сети се Тинчето, — искаш да имитирам почерка на учителката и в бележника ти да наблъскам шестици вместо двойки?

— Глупости.

— Не си ми ясен.

— Ще напишеш контролното ми. С моя почерк, разбира се!

— А моето?

— Написваш първо моето върху моята тетрадка с моя почерк, а в това време аз уж пиша върху твоята. Сетне ги сменяваме и ти ще си напишеш твоето с твоя почерк на твоята тетрадка. Ясно?

— Вундеркинд! — ахна Тинчето.

— Вундеркиндът ще си ти, ако успееш да имитираш напълно почерка ми.

— Дай лапа — каза Тинчето, — ако успеем, ще подадем заедно заявление да ни приемат в съюза на вундеркиндите!

На другия ден учителката забеляза с учудване, че лицето на Пешо сияе.

— Не си ли много весел, Пешо?

— Винаги, когато човек е уверен в знанията си, добива такова самочувствие, другарко.

— Това е така, но ми е малко странно да го чуя от твоята уста.

— Трябва да свикваме с някои неща.

— Това ще бъде най-приятната изненада за мен.

— „Последните ще станат първи.“

— Вече говорим с цитати? Добре, добре. Дано резултатите са същите, както и самочувствието.

— Мисля, че ще бъдат малко по-добри.

— Е, тогава да почваме! Темата на днешното контролно упражнение е „Войните на хан Крум“. Започвайте.

Щом учителката се обърна малко настрани, Пешо бутна тетрадката си към Тинчето:

— Дръж!

— Не — прошепна тя, — сетне — първо аз ще напиша моето, а сетне — твоето.

— Егоистка — изсъска Пешо. — Само по-бързо!

— Разчитай на мен.

Учителката наостри уши:

— Тихо там!… Пешо, за какво говориш?

— Исках само да обясня на Тинчето някои подробности около една битка…

— Не е нужно. Доколкото знам, Тинчето има познания, които са достатъчни за отличен. Продължавайте.

Пешо се наведе и си даде вид, че пише. След около пет минути ритна братовчедка си:

— Свършвай по-бързо!

— Готово — прошепна тя, — дай твоята, дръж моята.

— Страшна си. Имаш голям сладолед от мен.

— Сега мълчи. Щом бие звънецът, веднага ти давам твоята тетрадка и ти я предаваш.

— Разбрано.

Когато звънецът удари, Пешо грабна тетрадката от ръцете на Тинчето и скочи:

— Заповядайте!

— Пръв? Аз съм изненадана. И всичко написа?

— Постарах се. Най-много да съм сбъркал броя на участниците в битката — ако са участвували, да речем, 43 678, аз да съм писал 43 679 или 680. С един-двама.

Учителката се засмя:

— Говориш шеги. Дано в контролното да си така силен.

— Да се надяваме.

На другия ден учителката сложи тетрадките с контролните върху катедрата и като се стараеше да говори съвсем небрежно каза:

— Прегледах упражненията. Доволна съм.

Сетне намести очилата си:

— Има тук едно упражнение, което се отделя от всички.

— Моето — каза Пешо, — нали?

— Да, Пешо, твоето. Би ли искал да го прочетеш пред всички?

— Разбира се!

— Тогава излез. Чети.

Пешо разтвори тетрадката и зачете:

— „Войниците на хан Крум. Както знаем, Крум е бил страшен, много страшен. Затова и болярите се обръщали към него със следните думи:

— Страшен си, Круме!

От което излязло и прозвището му «Крум Страшни», а по-късно била променена и ханската титла — от хан на цар, защото след победата над Никифор болярите от възхищение започнали да му викат:

— Цар си, Круме!

Но той от скромност решил да остане хан и чак Симеон приема титлата «цар». Тщеславието на Симеон се проявява и по друг начин. Когато му викали:

— Цар си, Симеоне!

Той питал:

— На кои, на кои?

— На българите, на българите…

— И на ромеите, и на ромеите — добавял Симеон. Оттам и идва надписът «Симеон — цар на българите и ромеите». Но да се върнем на Крум. Като голям привърженик Аспарухов и негов пряк потомък той оставил столицата си в хотел «Плиска», където от кратуната на Никифор пиел известния още тогава коняк «Плиска».“

Тинчето намигна. И докато Пешо четеше на черната дъска като на екран започна прожекция на забързан каданс — като при старите филми:

Крум стои на кон, а около него болярите реват:

— Страшен си, Круме!

Крум се изпъчва и хуква с коня напред, а след него хукват и болярите.

И ето — пред тях се изправя хотел „Плиска“.

Крум скача от коня, а портиерът взима поводите. Болярите също скачат от конете си и дават поводите на притичалите портиери. Влизат в хола на хотела и администраторката вдига глава:

— Вие кой бяхте?

— Крум Страшни!

Администраторката навежда глава и чете един списък.

— Да — кима тя, — има за вас резервация. Вие сте в апартамента, а болярите са в общата стая.

Подава ключове и отново навежда глава. Крум и болярите се качват в асансьора, но той спира между етажите.

— Позор! — размахва меч Крум. — Какъв е тоя асансьор?

— Вносен — вдигат рамене болярите, — от Византия.

— Обявявам й война! — крясва Крум.

С един удар на меча разсича асансьора, изскача на коридора и хуква надолу по стълбите, а болярите — след него.

Но отдолу се чува тропот от коне. Крум поглежда през един прозорец и прехапва мустак:

— Никифор! Кога е разбрал, че му обявявам война?

Болярите вдигат рамене.

Крум поглежда отново през прозореца. Никифор и свитата му разпрягват конете. Към тях търчат красавици с цветя.

— Ей, да не видят чужденци! — въздъхна Крум. — Но нищо. Ние ще му устроим засада.

Никифор влиза със свитата си в хотела. Администраторката го пита:

— Вие кой бяхте?

— Никифор.

— Никифор кой?

— Как кой? Никифор Фока, императорът на Византия, е един!

Момичето гледа списъка и вдига рамене:

— Няма резервация за вас!

— Как така? — крясва Никифор. — Аз още сутринта обявих война и обещах, че ще дойда в „Плиска“. Не слушате ли радио?

Момичето се извинява и вдига рамене. Сетне набира телефонен номер:

— Някакъв византийски император е дошъл…

— Не някакъв, а Никифор Фока! — крясва Фока и трясва меча по бюрото.

— Никифор Фока — обяснява момичето.

— Фока-мока — няма места — обаждат се от резервацията.

— Но той каза, че сутринта по радиото е съобщил, че обявява воина и ще дойде в „Плиска“.

— Трябваше да обяви преди две седмици. Тогава можеше да му направим резервация! — крясва служителят от резервацията и затваря телефона.

— Не може — вдига рамене администраторката.

— На щурм! — реве Никифор. — Превземете „Плиска“!

Вдига меча си и хуква по стълбите нагоре, последван от своята свита. Те търчат по коридора, но се чува рог и от всички стаи излизат болярите на Крум, които се хвърлят върху тях. Започва страшна битка. Ужасѐн, Никифор се пъха в апартамента на Крум и затваря вратата, гледа през шпионката и се ослушва. В това време някой го тупа по рамото. Никифор се обръща и изревава — срещу него стои Крум с меч в ръка. Никифор размахва меч и двамата започват бой. Но мечовете им се счупват. Тогава започва бокс — летят диадеми, корони, огърлици.

Вън също е започнала ръкопашна борба. Един по един византийците биват напердашени. Чува се страшен трясък и от вратата изскача Никифор. Но Крум го хваща за врата и му удря такова кроше, че той изхвръква от прозореца и с писък пада в едно кошче за боклук.

— Отсечете му главата и направете от нея чаша — крясва Крум. — Напред към Византия.

Всички хукват надолу, качват се на конете и препускат по булевард „Ленин“.

Но срещу тях изскача регулировчик:

— Стой!

И показва знак — движението на коне по шосето е забранено.

— Аз съм хан Крум! — реве Крум. — Бързам за Византия!

— И цар да си — не може — маха с глава милиционерът, — това е само за автомобили.

Крум обръща глава и поглежда настрани. Край него фучат леки коли и автобуси. Той въздъхва, навежда глава и бавно тръгва обратно към „Плиска“. А след него — болярите.

— Така — завършва Пешо с прегракнал глас, — беше осуетено превземането на Византия…

Класът, който едва се сдържаше, изведнъж ревна с пълен глас:

— Продължавай, продължавай! — кимна учителката.

— Това не е моята тетрадка — каза Пешо.

— Хайде де — погледни я по-добре.

— Аз не съм писал това — заупорствува Пешо.

— Я си виж почерка. Нали е твоят?

Ако в класа имаше международни съдии по лека атлетика, положително щяха да зарегистрират нов световен рекорд на дълъг скок. Пешо прелетя във въздуха около петнадесет метра и се вкопчи в плитките на Тинчето.

— Олелееее, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и бягаше по коридора.

Тинчето се обърна към читателите и намигна:

— Аз мисля, че вече е време да си починем малко, за да съберем сили за новите Пешови приключения.

Вдигна ръка и когато учителката кимна, тя стана и обяви:

— Край на първа част.