Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето
Роман за деца
Редактор: Любен Петков
Художник: Георги Чаушев
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Елена Баланска
Формат 16/70/90; тираж 15 113 екз.: подвързия 3 113 екз.; брошура 12 000 екз.; печатни коли 11; издателски коли 12,84; л.г. VII/44; изд. №5067; поръчка №173/1978 г. на изд. „Български писател“; дадена за набор на 2.VII.1978; излиза от печат на 30.XI.1978 г.
Цена: подвързия 0,92 лв.; брошура 0,71 лв.
Код. 15 9537341312/6056-68-78
Издателство „Български писател“, София, 1978
ПК „Димитър Благоев“, София
История
- — Добавяне
Осма глава
Пешо в цирка
— Тая, Тинчето — помисли си Пешо, като не я видя на пейката, — не може да я разбере човек…
— Защо? — попита Тинчето.
Пешо политна назад.
Само преди секунда на пейката нямаше никого, а сега нашата приятелка и негова мила братовчедка си седеше, кръстосала крака и леко се хилеше.
— Ти не беше на пейката — отдръпна се Пешо.
— А къде бях?
— Нямаше те.
— И ти ги говориш едни — махна с ръка Тинчето, — ами по-добре седни да видим какво ще правим днес.
Седна, но веднага подскочи от крясък:
— Защо сядаш на колената ми?
Пешо се извърна и се вцепени — на пейката седеше клоун със сърдито лице.
— Не мога да разбера каква е тази мода — да се сяда на чужди колене — ядосваше се клоунът, — така ли ви учат в училище?
Пешо се напрегна да каже някакво извинение, но успя само да измънка:
— Ннннне… ние сме във ваканция.
— Аха. Значи, като сте във ваканция, можеш да сядаш върху главата ми?
— Но аз не седнах на главата ви…
— Или може би искаш да седнеш на ушите ми? — запеняви се клоунът. — Или на носа ми? Или пък ще ти хрумне да започнеш да подстригваш косата ми с ножица? По-добре тогава вземи трион!
Стана и започна да се разхожда напред и назад с ръце на гърба:
— Какъв срам! Какво нахалство! Да се режат косите на хората с триони!
— Какви триони? — изхленчи Пешо.
— Такива триони! — каза клоунът и посочи ръцете му.
Пешо погледна надолу и дъхът му спря — в ръцете си наистина държеше трион. Клоунът го грабна и пипна зъбците:
— Така си и мислех. Тъп. С тъп трион ще ми стриже косата. И това ми било бръснар!
— Аз не съм бръснар…
— А какъв си? Да не си архиепископ? Или продавач на стари, плесенясали фъстъци? Как може да се продават такива ужасни фъстъци?
Бръкна в кошницата, която внезапно се появи в Пешовите ръце, и извади няколко фъстъка:
— Нима това са фъстъци? Та те са влажни. Навярно са държани в някакво дълбоко тъмно мазе, пълно с бухали и прилепи. Така си и мислех — кимна клоунът, като взе внимателно от раменете на Пешо един бухал и един прилеп, — какво поколение, драги читатели, какъв ужас!
Внезапно се разплака:
— Бих дал всички триони на света, всички стари, плесенясали фъстъци, всички бухали и прилепи за една бяла сиамска котка. Ах, как обичам бели, сиамски котки!
— Заповядайте — каза Тинчето и му подаде бяла, сиамска котка.
Клоунът изпусна триона, кошницата с фъстъци, бухала и прилепа и прегърна котката:
— Боже мой, каква котка! Благодаря ти, момиченце, благодаря ти!…
И започна да се изкачва по една въжена стълба, провиснала от небето. Изкачи се, изкачи се и изчезна.
— Мислиш ли, че направих добра смяна — обърна се Тинчето към Пешо, — за някакви си бухали, триони, прилепи и плесенясали фъстъци да дам такава хубава сиамска котка?
Пешо се огледа:
— Къде е трионът, кошницата с фъстъците, бухалът и прилепът?
— Какъв трион, каква кошница, какъв бухал и прилеп?
Пешо зяпна, но сетне присви устни:
— Циркови номера!
— Не — каза Тинчето, — това е само предварителната програма пред вратата на цирка, за да се подмамят зрителите.
— Къде е циркът!
— Я се обърни!
Пешо се обърна.
И огромният цирк блесна пред него.
Пред вратата фокусници гълтаха огън, жонгльори подмятаха топки и чинии, а клоунът плачеше.
— Защо плачете? — попита го Тинчето.
— Знаете ли — каза през сълзи клоунът, като избърса очите си с кърпа и я изстиска, — знаете ли — повтори той, като гледаше как от кърпата шурти вода, — не, вие нищо не знаете!
— Какво трябва да знаем?
— Защо пък трябва да знаеш? — скочи обиден клоунът. — Я гледай какво нахално момиче!
— Ха! — посочи я клоунът. — Да не искаш да влезеш безплатно в цирка? Ха — продължи той, като я посочи повторно — да не би пък да искаш и да изиграеш някакъв номер?
— Да — каза Тинчето, — заедно с моя братовчед.
Клоунът я погледна недоверчиво:
— А какво можете, смея ли да попитам? Знаете ли таблицата за умножението? Знаете ли кой е открил островите Барбадос? Знаете ли колко е разстоянието между Слънцето и астероида Церера и в неговия перигей? Знаете ли колко е часът?
— Три и дванадесет минути — каза Тинчето.
— Ужасно! — хвана се за главата клоунът. — Това момиче знае всичко!
И падна в една вана, пълна с пера.
Вратите на цирка се разтвориха и директорът, облечен във фрак и цилиндър, се поклони пред Пешо и Тинчето:
— Заповядайте. Сега е вашият номер.
Тинчето леко приклекна, взе Пешо за ръка и влязоха в цирка.
Публиката бурно заръкопляска.
Клоунът дотърча до тях и прошепна:
— Бързо, защото ескимосите вече губят търпение и започнаха да се потят.
Тинчето погледна една от ложите и видя група ескимоси, с кожуси, които бършеха чело с кърпи.
— Трябва да направите някакъв много интересен номер — продължи да шепне клоунът, — ескимосите са дошли направо от Беринговия пролив само и само да ви видят.
Тинчето се усмихна и се поклони към ложата с ескимосите. Сетне посочи Пешо:
— Пред нас е един скромен самодеец в цирковото изкуство. Пешо Андреев!
Плесна с ръце и Пешо изчезна.
Публиката ахна. Чуха се викове:
— Къде е Пешо?
Един от разпоредителите се обади:
— Яде вънка сладолед.
Тинчето вдигна ръка:
— Това е много опасен номер, защото той има трета сливица и може да хване ангина.
Пешо влезе, като ближеше фунийка със сладолед.
Тинчето обяви:
— Музикално ядене на сладолед!
Музиката засвири, а Пешо спокойно си изяде сладоледа.
Директорът беше потресен:
— Това момче ще напредне много. Досега такъв номер не сме имали.
Тинчето отново посочи Пешо:
— Фокуси с карти!
Пешо бръкна в пазвата на един от ескимосите, но той започна да се кикоти.
— Какво имате в пазвата си? — попита Пешо.
— Гъдел — отвърна ескимосът.
Пешо извади ръката си:
— А сега?
— Нищо — отвърна ескимосът.
Пешо пак бръкна в пазвата му:
— А сега?
— Пак гъдел — разкикоти се ескимосът.
— Не само гъдел — усмихна се Пешо и извади един заек.
Бръкна и извади гълъб. Бръкна и извади нещо ъглесто, начупено, ръбовато — изобщо нещо невиждано, нечувано и несрещано, от което се чуваше тихо кикотене, хихикане, дъвчене, бълбукане и далечни въздишки.
— Какво е това? — попита Пешо.
— Това е взаимоотношение — каза ескимосът, — да ви отрежа ли малко?
Като видя, че Пешо мига, ескимосът обясни:
— Това е много важно нещо. Когато имате няколко, на пръв поглед несъвместими същества, предмети или препинателни знаци, като да речем: заек и сирене, одеяло и лешници, кит и удивителни, посредством взаимодействието успяваме да ги натъкмим така, че да могат да влязат заедно в някакво изречение, във влак, в спор помежду си и какво ли не още. Погледнете колко разнородна публика — от различни квартали, с различни професии, различни номера на обувки и шапки, а посредством взаимоотношението можем така да направим, че да ги свържем в някаква, макар и нетрайна, но все пак — връзка.
Ескимосът отчупи парченца от взаимоотношението и ги хвърли между публиката. И изведнъж посетителите започнаха да говорят помежду си, излязоха на манежа на групи, майките си бъбреха за готвене и кройки, като разхождаха детски колички, деца заиграха на „прескочикобила“, търговец на плодове разтовари стоката си на средата на манежа и започна да продава, калайджия калайдисваше съдове, точилар точеше, резач на дърва наду машината, която започна да стърже пронизително, и изобщо настана пълна бъркотия.
— Ужасно, ужасно! — зачупи ръце клоунът. — Фокусът с карти пропада!
Пешо се сети и се провикна:
— Фокуси с карти!
Извади тесте карти и отиде при търговеца на плод и зеленчук:
— Извадете една карта!
Но жените с количките минаха между него и търговеца и му се скараха:
— Не виждате ли, че пречите на движението?
— Фокуси с карти! — провикна се отчаяно Пешо, но регулировчик с палка и униформа се развика:
— Ало! Движете се вдясно!
И започна да регулира движението на зрителите, които се въртяха в кръг около центъра на манежа, където се бяха разположили търговците и занаятчиите.
— Какъв е тоя цирк? — крещеше клоунът. — Какво става тук? Боже мой — цирк! Истински цирк!
Седна на манежа и се разплака:
— Всичко се провали! Всичко загина!
Директорът на цирка разблъска хората, свали цилиндъра си и се ръкува с Тинчето:
— Чудесен цирк! Това се казва цирк!
Седна до клоуна и махна с ръка:
— Разбираш ли — това са новите веения в цирковото изкуство. Да навлезе публиката в манежа, да вземе участие в самото представление.
— А ние, клоуните, къде да идем?
— Вие пък заемете мястото на публиката — плесна с ръце директорът. — Това е гениално! Още сега ще бия телеграма в Павликени и ще обясня всичко.
Тинчето го погледна въпросително.
— Там живее леля ми — обясни директорът, — аз споделям всичко с нея.
— Тогава й кажете, че си отиваме — каза ескимосът, — това не е никакъв цирк.
— Видяхте ли? — проплака клоунът — Аз ви предупредих!
— Фокуси с карти! — крещеше отчаян Пешо. — Изтеглете само една карта!
Но никой не го слушаше и зрителите започнаха да излизат навън.
Пешо дотърча до директора:
— Моля ви, спрете ги — аз не съм направил своите фокуси. Аз правя страшни неща. Аз съм човекът със стоманените челюсти — разкъсвам кюфтета със зъби, аз съм човекът-гума — мога да се наведа и да ви вдигна каквато кърпичка искате от земята, мога да ходя по въже — номерът винаги има голям успех, защото слагам въжето на земята, мога да запомня всички числа от едно до десет и да ги кажа дори обратно. Ето — вижте: десет, девет, осем, седем, шест…
Но директорът вече вървеше към изхода.
— Мога да стрелям с капси! — изплака Пешо.
В цирка вече нямаше никой. Една след друга светлините угаснаха. Остана само прожекторът, който осветяваше лицето на Пешо.
И изведнъж се чуха страшни аплодисменти.
Пешо вдигна глава и видя, че клоунът се спусна от върха на цирка и му ръкопляска:
— Браво! Гениално! Брависимо!
— Вие се подигравате! — обиди се Пешо.
— Не е вярно — скочи клоунът, — това са аплодисменти на твоя бъдещ крупен успех.
— Какъв успех?
— Моля ти се — започна да го убеждава клоунът. — „Травиата“ е била освиркана на премиерата, „Чайка“ — също. Временният неуспех е трамплин към величието. Това е съвсем закономерно и дори, бих казал — необходимо. Непрекъснатите успехи разглезват, притъпяват желанието за усъвършенствуване дори на човек му става отегчително и започва да се прозява: „Боже мой, пак ли успехи!“ — и заприличваш на естрадна певица, която непрекъснато печели „Златният Орфей“. Това, което се случи тази вечер е прекрасно, дори има една пословица: „За един бит дават двама небити“, и именно от този миг, когато ти пропъди цялата публика и претърпя нечуван провал, приличащ на всемирна катастрофа, наподобяващи по своята величина експлозиите при Нагазаки и Хирошима или грохота от падащите от Ниагара водни маси, които, блъскайки се в дъното, отново избухват нагоре, образувайки десетки хиляди малки и големи дъги… О, това е изумителна гледка, това е фойерверк, това е блясък, това е…
Отначало клоунът говореше бавно и внимателно, но на края забърза като картечница и внезапно млъкна, защото езикът му се преплете и на устата му се появи огромна бяла фльонга. Той примигна и започна бавно да се надига към тъмнината, която обвиваше горната част на цирка, вдигнал скръбно ръце.
Пешо наведе глава и тръгна към изхода.
На вратата стоеше директорът. Той свали цилиндъра и се поклони:
— Заповядайте пак! Беше ми много приятно.
Пешо се приближи до Тинчето, която го чакаше навън.
— Извинявай, Тинче — каза той смутен, — но някак си — не мога да ти дръпна плитките… Нали разбираш, няма подходяща атмосфера… Вярвай ми, бих искал, но…
— Моля ти се, Пешо — успокои го Тинчето, — следния път ще ги дръпнеш два пъти.
Хвана го за ръката и двамата изчезнаха в тъмнината, която вървеше заедно с хората по улиците.