Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (17)

Шеста глава
Пешо — лекоатлет

Тинчето си седеше на пейката, както винаги. Само облеклото й беше по-различно. Малко над челото й блестеше бяла панделка, на края на плитките имаше по две големи бели джуфки, а блузата, полата, чорапите и обувките бяха снежнобели.

На единия край на улицата върху паважа се белееше надпис:

СТАРТ

А на другия край:

ФИНАЛ.

Тинчето се огледа и когато се увери, че е привлякла вниманието на читателите, извади свирка и изсвири.

Баба Пенка и баба Минка излязоха от къщи и застанаха на старта с въженца за скачане в ръце. И двете, както подобава, бяха облечени целите в бяло.

— С тия пари, дето отидоха за състезателно облекло — разправяше дълго време след това баба Минка, — можеше да си купя ново каче за туршии, ама какво да правиш — пусти състезания!

Тинчето отиде до финала, извади сигнален пистолет, гръмна и засече времето с хронометър.

Двете баби хукнаха към финала, като скачаха с въженцата. От всички прозорци се показаха сеирджии, които закрещяха:

— Давай, бабо Пенке!

— Давай, бабо Минке!

Но въпреки моралната подкрепа на финала и двете баби пристигнаха едновременно. Около Тинчето се натрупаха запалянковци.

— Баба Пенка пристигна първа!

— Баба Минка я би с един нос!

Тинчето погледна хронометъра и вдигна рамене:

— И двете имат 9 секунди и девет десети. Изравнен световен рекорд.

— Ураааааааааааа! — ревнаха запалянковците.

А в това време двете баби си говореха задъхани:

— Ох, да свърши тази пуста книга, че да мирясаме! — каза баба Пенка.

— Добре, че Пешо днеска е лекоатлет, та се отървахме лесно — каза баба Минка, — я си представи, ако трябваше да вдигаме гири?

— Хайде ние нищо, ами моят старец полудя. Цял ден хвърля точилката през прозореца. Тренирал копие.

— Ами я моят! Гледам го, търчи из двора с шише ракия в ръка. И след всяка обиколка пие. „Какво правиш, пияница такава?“ — викам му, а той се пъчи: „Тренирам щафета четири по сто грама.“ И като свърши шишето, падна на леглото и заспа. Бутам го да стане, да купи кисело зеле, а той не ще. „Имам мускулна треска — казва, — претренирах.“

— И тогава аз се появявам целият в бяло! — каза Пешо.

Тинчето се обърна и наистина — Пешо също беше в бяло спортно облекло. Той посочи Тинчето:

— И какво? Ще счупя световните рекорди на късо, средно и дълго разстояние, висок, дълъг и овчарски скок, гюлле, копие, диск…

— Няма такова нещо — каза Тинчето. — Просто ще участвуваш като обикновен състезател.

— И няма да смайвам публиката?

— Колкото можеш — толкова.

Пешо я погледна недоверчиво:

— Всички очакват, че ще направя нещо необикновено.

— Ами като са си подозрителни…

Пешо се огледа и пошушна:

— Ей сега ще дойдат от телевизията да вземат интервю.

— А, ти им дай. Какво ме засяга това?

— Хайде де! Набута ме в тая каша, а сега се дърпаш.

— Моля те, разбери — днес всичко с теб ще бъде съвсем нормално. Затова говори си съвсем обикновени неща, бягай колкото можеш, скачай колкото сили имаш — няма да ти помагам с нищо.

Пешо намигна:

— Нещо като контрафалц?

— Именно.

— Те ще мислят, че кой знае какво, а всъщност…

— Точно така.

Пешо подскочи и се тупна по коленете:

— Тинче, ти си гений!

Чу се гръм и трясък и към тях се приближи телевизионна група с всичките там атрибути — камиони, техници, осветители, гримьори. Веднага опънаха въжета, до които застанаха пазачи с червени ленти на ръкавиците. Режисьорът беше много нервен:

— Вие сте Пешо, да?

И без да дочака отговор, кресна:

— Веднага — грим!

Тишина.

— Какво става тук? — кресна режисьорът. — Ще ми скъсате нервите! Къде са гримьорките?

Десетина души затърчаха надолу и нагоре и закрещяха:

— Гримьорките! Гримьорките!

Блъскаха се няколко минути един в друг, като си крещяха в лица, но не се получи нищо.

Режисьорът се хвана за косата:

— Асистента, къде са гримьорните?

От един от камионите се подаде нещо брадато, мръсно, невчесано, нетрезво, с провиснал, окъсан кожух. То полуотвори очи и се прозя.

— Гримьорките! — ревна в лицето му режисьорът. Асистентът махна с ръка, като че ли искаше да изпъди муха:

— Какви гримьорки?

Режисьорът се олюля:

— Дъхни ми!

Асистентът се извърна и дъхна някъде встрани. И там, докъдето стигна дъхът му, растения, дървета и цветя се сгърчиха и прегоряха.

— Ясно кимна режисьорът, — ще караме без грим. Камера!

Десетина души отново затърчаха:

— Камерааааааа!

Режисьорът погледна асистента с уплаха:

— Камера?

Асистентът се помъчи да помисли. Напрегна се страхотно:

— За камера, питаш?

— Да!

Асистентът се напрегна отново и изведнъж лицето му светна:

— Ами камера няма. Остана в Павликени.

Режисьорът някак си омекна:

— Ясно.

Обърна се към Пешо:

— Ще вземем интервю от вас преди състезанието.

Обърна се към групата и изсвири сигнал за отстъпление:

— Изчезвай!

Прибраха въжетата, качиха се на камионите и изчезнаха така, както се бяха появили — изненадващо и с трясък.

Стадионът беше пълен с пионери.

Спортистите загряваха на терена.

И отново с гръм и трясък се появи телевизионната група. Набързо се разгърна за атака и огради Пешо.

— Няма време — каза режисьорът, — предаването започва.

Любопитните, които не бяха на стадиона, включиха телевизорите си. Говорителката се усмихна приятно, извърна се леко, за да се види изцяло новата й прическа, и каза:

— А сега включваме стадиона, откъдето ще ви предадем директно пионерските лекоатлетически състезания…

Тя продължи да мърда устните си, но звукът изчезна. Само от време на време приемниците пропукваха и се чуваха отделни думи:

— … Пешо… Гениалният… смая света…

Внезапно се появи стадионът и главата на режисьора, който крещеше и мяташе с очите си мълнии. Погледна към камерата и размаха юмрук. Отново се появи говорителката, която, усмихната, мърдаше устата си, но звук — никакъв. Пак стадионът. Режисьорът ревна срещу зрителите:

— А бе защо към мене? Обърни камерата към Пешо!

На екрана се появи един стомах — явно, Пешовият. Срещу него се виждаше стомах на жена. Чу се женски глас:

— Откога се занимавате с лека атлетика?

Екранът трепна, за миг се видя лицето на Пешо, а сетне само носът му:

— От вчера.

Репортерката, смаяна, изпусна микрофона. В екрана се втурна режисьорът, който размаха ръце. И камерата се измести. Появиха се двама зрители, които дъвчеха семки и си говореха нещо. После отново главата на Пешо, който се смееше, но никакъв звук. Изведнъж звукът се появи, но телевизионните зрители чуха не Пешовия глас, а песен на Лили Иванова, пусната с всичка сила по радиоуредбата на стадиона.

Сега вече картината беше добра. Репортерката и Пешо разговаряха, смееха се — явно един от двамата беше пуснал закачка, но Лили Иванова продължаваше да ги заглушава. Режисьорът отново скочи пред тях, размаха ръце и заскуба косите си. Чу се пукот и на екрана се усмихна говорителката от телевизионното студио:

— Предадохме ви интервю с очаквания победител на много от лекоатлетическите дисциплини, пионера Пешо Андреев. По време на състезанията ще включим отново стадиона.

А на стадиона спикерът вече обявяваше:

— Финал — сто метра. На първа пътека — Пешо Андреев.

Изстрел.

Всички се втурнаха напред. Само Пешо изостана и си търчеше като на екскурзия.

Тинчето изчака да минат петдесет метра и намигна.

Изведнъж състезателите започнаха да боксуват. Напрягаха се, влагаха всичките си сили, но сякаш бяха заковани за пистата. Пешо мина край тях и все така спокойно пресече лентата. Едва тогава останалите хукнаха нормално и също минаха финала.

Между съдиите настана суматоха. Най-сетне говорителят обяви:

— Пръв на сто метра — както очаквахме — Пешо Андреев. Време на победителя — една минута и двадесет секунди.

Публиката изпопада от смях.

Говорителят обяви:

— Висок скок. Първоначална височина 1 метър.

Състезателите започнаха опитите. Но Тинчето си знаеше работата и всички събориха летвата.

Говорителят беше смутен:

— Малка изненада… Височината се намалява на 80 сантиметра.

Отново опити.

Пак смях.

Намалиха височината на 60 сантиметра.

Пак смях.

40 сантиметра…

Летвата стана на парчета.

Говорителят избърса чело и обяви:

— Височина… 20 сантиметра.

Състезателите трепереха. Засилваха се, правеха невероятни усилия, но… събаряха летвата.

Пешо се засили и — ура — прескочи летвата.

Говорителят обяви унило:

— Победител на висок скок — Пешо Андреев. Двадесет сантиметра.

По стадиона зафучаха линейки, които прибираха изпопадалите зрители от трибуните. Равносметката беше две счупени ръце, десет разкървавени носа и около тридесетина натъртвания.

Дежурният лекар взе микрофона и даде напътствия — при смях зрителите трябва да се държат един за друг. Ако злополуките продължават, състезанията ще се проведат при закрити врати.

Когато публиката се успокои, състезанията продължиха. Изплашени да не бъдат изгонени, зрителите се стискаха и се смееха вътрешно, като над стадиона се чуваше само скърцане със зъби. Затова пък седмици след състезанията училищните зъболекари едва смогваха да заздравят разклатените чейнета.

При овчарския скок летвата последователно беше спускана от два метра на един, на 50 сантиметра…

Единствен Пешо успя да преодолее височината.

На дългия скок Пешо постигна 52 сантиметра. Най-добрият след него имаше 12 сантиметра, като повечето състезатели се засилваха, скачаха, но кой знае защо — вместо напред, политаха назад, като духнати от буря.

При гюллето състезателите се разпищяха, защото то хвръкваше отвесно нагоре и за малко не преби главите им. Пешо се засили — два метра!

Пак пръв, пак стадионът заскърца като огромна дъскорезница.

Телевизионните зрители отново бяха ощастливени.

— А сега — усмихна се говорителката — ще включим стадиона, за да предадем последната дисциплина от пионерските лекоатлетически състезания — бягане 1000 метра пресечена местност.

По екрана минаха няколко линии и телезрителите видяха част от публиката. Това бяха предимно пионери, които надуваха бузи, стискаха уста и юмруци, за да не зареват до бога от смях.

Появи се жизнерадостното лице на спортния коментатор:

— Весело е по нашите стадиони, другари! Лъха оптимизъм, младост! И в този прекрасен миг и на мен ми се иска да се засмея заедно с младите зрители. Ха-ха!

Внезапно стана сериозен:

— Момент. Старт на последната дисциплина — 1000 метра пресечена местност… Състезателите се впускат като вихър… Само, интересно… победителят във всички останали дисциплини Пешо Андреев тича съвсем бавно, дори бих казал, ходи…

Камерата се отмести от коментатора, но вместо състезателите на екрана се появиха осветлителните табла на стадиона, сетне самолет, който летеше, после продавач на гевреци, дете, което лазеше пред майка си, пожарникар с блестяща каска и страшни мустаци…

А коментаторът продължаваше:

— Някак е странен в тази дисциплина Пешо Андреев… драги зрители, бих казал дори, той направо ме учудва… Ето, сега се спира, говори с публиката, ръкува се… купува семки… Слава богу, пак затича, но бавно, много бавно… останалите състезатели са на 500 метра пред него и се носят като вихър към финала… Но какво става?… Просто невероятно, драги зрители… при последното препятствие всички състезатели спират и започват да го оглеждат, съвещават се, почесват се… странно, много странно… Ето — един се засилва, но не успява да го прескочи, другите — също… вкупчват се един в друг, дращят по препятствието…

А в това време на екрана заджафква куче, което гони котка. Неуморният говорител продължи:

— Изненада, изненада, драги зрители! Пешо Андреев настигна основната група, прескача я и спокойно финишира… Отново пръв, отново лаври, отново слава украсява неговото високо, интелигентно и, бих казал, спортно чело. Време — десет минути и петдесет секунди… Наистина, времето не е добро, но това са пионери, другари… Те сега започват своя спортен път. Те ще бъдат утрешните републикански, балкански, европейски и дано — световни шампиони…

По телевизионния екран си летеше самолет.

В гласа на коментатора се появиха красиви нотки:

— Високо над главата ми се извисява самолет. Това е сякаш символ на висините, в които ще се издигнат нашите бъдещи спортни постижения… Състезанията завършиха, драги зрители. Победител на всички дисциплини — пионерът Пешо Андреев. Публиката го изпраща с възторжени аплодисменти…

Чу се рев от смях и на екрана се видя публиката. Въпреки лекарските наставления зрителите не издържаха на напрежението и се разсмяха с пълен глас. Целият стадион се превърна в куп ревящи и облещени от задъхване деца. Те скачаха, сочеха Пешо и се хващаха за главите, след което падаха върху стоящите пред тях.

До Пешо се приближи Тинчето.

— От името на всички роднини аз те поздравля… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо и хукна навън от стадиона.

Дечурлигата креснаха също и побягнаха след него.

На екрана се появи жизнерадостната глава на спортния коментатор:

— Състезанието завърши, драги зрители, но у всички остана частица от волната детска радост, която бе завладяла стадиона, от онзи жив, неповторим оптимизъм, който напоследък се забелязва в нашите пионери и който се дължи на грижите, полагани от възпитатели и родители. Иска ми се заедно с вас да възкликна: „Ех ти, пионерска младост!“

На екрана се протегна ръка, която се опита да издърпа микрофона от ръката на коментатора, но той я отблъсна и продължи:

— Иска ми се в този тържествен момент да хвръкна, да долетя до състезателя Пешо Андреев…

Ръката отново хвана микрофона. Коментаторът започна да се бори с нея, като продължаваше:

— … и да му предам целувката, която всички вие, драги телезрители, бихте искали в този незабравим миг да сложите на неговото скромно, пионерско чело…

Режисьорът се втурна в екрана и размаха ръце:

— Стига! Край! Стоп, камера! Спри бе!

Но коментаторът застана пред него:

— Хубаво е да си пионер, другари! Лично аз си спомням онези далечни дни, когато с бяла блузка…

Вбесен, режисьорът извади свирка и изсвири.

Чу се сирена, и в стадиона влезе линейка. Двама санитари извадиха легло и проснаха на него коментатора. Но той продължаваше да държи микрофона:

— В момента вие виждате малка демонстрация на бързината и ловкостта, с която нашите санитари обслужват спортните стадиони на републиката. От ранна утрин до късна вечер техните бели коли сноват из страната, надавайки пронизителни свирки, за да пазят така драгоценния живот на прославените ни състезатели, които донесоха славата…

Един от санитарите се опита да изтръгне микрофона, но коментарът устоя и продължи:

— Малко интервю с един от санитарите: Откога сте в тази славна и, бих казал, героична професия?

Санитарите наблъскаха носилката с коментатора в колата, тръшнаха вратата и хукнаха към изхода, като надуваха сирената.

Едва сега режисьорът се опита да поеме дъх, но се хвана за сърцето и рухна.