Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (14)

Трета глава
Пешо — жокей

Тинчето си седеше на пейката. Баба Минка и баба Пенка, с които се запознахме в предишната глава, кретаха бавно по отсрещния тротоар. Тинчето намигна и баба Пенка изчезна. Баба Минка се огледа:

— И тая Пенка, като я прихванат — току изчезне нанякъде…

Тинчето намигна и баба Пенка се появи от отсрещния ъгъл, качена на едно от ония старомодни колела, които познаваме от снимките на нашите дядовци — отпред голямо колело, а отзад — малко. Облеклото й беше също от края на миналия век. Като видя баба Минка, тя кимна и й махна с ръка.

Баба Минка също кимна, но се сети, че тук има нещо нередно, и се извърна — от баба Пенка нямаше и следа.

— Здравей, Минке! — каза баба Пенка и мина край нея със зимен костюм от края на миналия век, с маншони, като се пързаляше със зимни кънки.

Баба Минка погледна след нея:

— Много е разсеяна тая Пенка — не вижда, че няма сняг, а хукнала със зимни кънки. Поне летни да беше сложила.

Продължи по улицата, а срещу нея се зададе баба Пенка, седнала в кола модел 1903 година, с огромна бяла шапка. В едната ръка държеше чадър, а с другата крепеше кормилото. Като се доближи до приятелката си, тя се провикна:

— Побързай, че на Петте кьошета са докарали кисели краставички!

И отмина, като тракаше с бандажните колела.

Баба Минка поклати недоверчиво глава:

— И мисли, че ще й повярвам: посред лято — кисели краставички! Хайде де!

Но се сепна, защото баба Пенка се появи яхнала бял кон, облечена в дамски жокейски дрехи. Когато се изравниха, баба Пенка се наведе и й подаде кисела краставичка:

— На̀, хапни, като не вярваш!

Баба Минка взе краставичката, отхапа и млясна:

— Да, кисела-а… ама нещо не я бива…

И въздъхна:

— Помниш ли какви кисели краставички имаше едно време, Пенке…

И се отдалечиха, като ядяха кисели краставички и си говореха за доброто старо време.

— Какъв кон! — въздъхна Пешо. — И да го язди баба!

Тинчето се обърна, но не видя братовчеда си.

— Къде си?

— В дупката съм, къде другаде ще съм — каза сърдит Пешо.

Тинчето се наведе и видя под пейката дупка, на която имаше надпис „Миша дупка“. С едно намигване работата се оправи и Пешо седна на пейката.

— Видя ли къде ме натика с твоите измислици?

— Аз съм те натикала! — вдигна рамене Тинчето. — Откъде ще знам, че си толкова схванат?

— Не е спорт това, плуването — поклати глава Пешо. — Виж, кон — това е работа! Красиво, благородно… Мирише на прерии, на пампаси, на скалпове и шпаги!

— Да, но се иска мъжко сърце.

— А моето какво е?

— Стига, стига — махна Тинчето, — да те качат на кон и ще полудееш от страх.

— Аз! — скочи Пешо. — Ти д’Артанян виждала ли си?

— Не съм имала честта.

Внезапно Пешо блесна в мускетарски дрехи. Извади шпагата, размаха я и кресна:

— Кон! Давам цяло кралство за един кон!

Тинчето поклати глава:

— Пак обърка „Тримата мускетари“ с „Ричард Трети“.

Пешо допря шпагата до гърлото й:

— Ако не ми измислиш в същата секунда един кон, ще ти отсека главата, па макар и да е пълна с хиляди мускетари и крале.

— Да не съжаляваш?

— Ха! — изсмя се Пешо. — Мускетарите живеят ден за ден и не съжаляват за нищо!

— Имаш го! — кимна Тинчето.

И Пешо-д’Артанян беше вече върху кон. Той размаха шпага:

— Напред, мускетари! Смърт на Ришельо!

И препусна с всичка сила. И едва сега забеляза с ужас, че е седнал обратно — с лице към задницата на коня.

Конят светкавично обиколи квартала. Движението спря. Гражданите гледаха с ужас и смях препускащия кон и разпенения мускетар, размахал шпага над опашката му.

— Как е? — запита Пешо, като мина край Тинчето.

— Карай, добре е — кимна тя.

Пешо обиколи отново квартала. За малко не смачка двете баби, които, ужасѐни, се покатериха на две дървета.

Отново мина край Тинчето.

— Защо хората се смеят?

— Завиждат — махна Тинчето, — ти си карай!

След третия кръг конят спря и Пешо елегантно скочи на земята.

— А представяш ли си, ако се бях качил с лице към главата на коня?

— Така всеки може — каза Тинчето, — а твоето беше истинска джигитовка.

Пешо се облегна на шпагата си и каза небрежно:

— За футбол и плуване — не знам, но ако имаше конни състезания…

— Има — каза Тинчето.

— Къде?

— На хиподрума.

— Мога ли да участвувам?

— Уха!

След нула време двамата се появиха на хиподрума. Жокеите вече водеха конете за разгрявка.

Тинчето се приближи към един от треньорите:

— Извинете, може ли и моят братовчед да участвува в състезанието?

— Първо — каза треньорът, — състезанието е утре. Днес е само контролно — да видим кои ще бъдат включени утре. И, второ — за всички коне си имаме жокеи.

— Ние се явяваме с наш кон.

— Не — вдигна глава треньорът, — това не са селски кушии.

Жокеите яхнаха конете и тръгнаха към старта. Наредиха се, камбаната удари и конете се впуснаха по пистата.

Тинчето намигна и Пешо, качен отново с лице към задницата на коня, се втурна след тях.

— Какво става тук? — разкрещяха се треньорите. — Какъв е тоя цирк?

Но конят на Пешо препускаше. Настигна останалите коне, задмина ги, обиколи като светкавица хиподрума, отново настигна останалите и ги би с две обиколки.

Състезанието завърши. Пешо скочи и се поклони.

Бурни аплодисменти. Треньорите гледаха като треснати:

— Такъв кон!

— Е? — попита Тинчето. — Ще го включите ли за утрешното състезание?

Някакъв едър човек, с побелели коси, се приближи до нея:

— Случаят наистина е забележителен. Такъв кон… Не, това беше изумително!… Но — въздъхна той, — какъв беше този номер с обратното яздене?

Тинчето вдигна рамене:

— Жокеят така е свикнал.

— Не — отсече възрастният, — ще го включим за утрешното състезание само ако язди нормално. Това не е цирк.

— Добре — кимна Тинчето, — ще се постараем.

На другия ден хиподрумът беше изпълнен със зрители. Гражданинът с побелелите коси се обърна към красивата млада жена, която седеше до него:

— Аз такъв кон не съм виждал… Явно, не е тукашен, но как е внесен?… Впрочем това ще разберем след състезанието.

Жокеите и Пешо водеха конете си за разгрявка.

Към Пешо се приближиха фоторепортери и защракаха.

Някакъв тип с тъмни очила и задграничен костюм се приближи до Тинчето и пошушна:

— Чух за вашия кон… Петдесет хиляди долара?

Тинчето поклати глава.

— Сто!

— Съжалявам. Скъп спомен от дядо ми.

Човекът с черните очила кимна:

— Разбирам… И кога ви го подари?

— Преди смъртта си.

— О!… И преди колко години?

— Няма още четиридесет.

Човекът с очилата кимна, но изведнъж тръсна глава и зяпна.

Но време за зяпане нямаше, защото камбаната удари и конете се впуснаха напред. Само Пешовият кон тъпчеше на едно място.

Зрителите се разшумяха:

— Какво става? Защо не тръгва?

— Казах ви — въздъхна Тинчето, — жокеят не е свикнал да язди по този начин…

Изведнъж Пешовият кон се обърна и започна да търчи със задницата напред. Задмина останалите коне, обиколи хиподрума, пак ги задмина и пак. Състезанието завърши, а Пешовият кон продължаваше да търчи със задницата напред. Хукна към препятствията, които бяха сложени по средата на хиподрума, прескочи ги заднишком за страхотно късо време и започна да ги прескача втори път.

Отначало зрителите ахнаха, но сетне изпопадаха по тревата и заритаха във въздуха от смях.

Внезапно конят измени посоката и се втурна към публиката. И когато всички запищяха и заподскачаха, той се закова на едно място. Пешо хвръкна от седлото, направи салто във въздуха и падна в ръцете на красивата приятелка на гражданина с побелелите коси.

Тя изписка ужасена, но Тинчето намигна и момичето, с Пешо в ръце, хукна заднишком по хиподрума, като направи две обиколки за сензационно късо време.

Гражданинът с побелелите коси закрещя от ярост и започна да сипе проклятия, но момичето се втурна към него и му подхвърли Пешо. Гражданинът побесня и щеше да блъсне Пешо в земята, но Тинчето беше на своя пост. Гражданинът хукна заднишком, с Пешо в ръце, и като много добър състезателен кон прескочи всички препятствия.

Отначало публиката стоеше като тресната, но сетне се съвзе и отвсякъде започнаха да се чуват викове:

— Давай! Още малко! Цар си!

На препятствието, зад което имаше нещо като езерце, гражданинът с побелелите коси се препъна и плясна във водата заедно с Пешо.

Но, изглежда, това не му направи особено впечатление. Той се облегна назад, сетне бръкна във водата, извади кутия с пури, извади и запалка, запали пура, сетне прибра под водата кутията и запалката и се обърна към Пешо:

— Аз още от самото начало имах чувство, че тук става нещо, което не е съвсем в ред…

Всмукна от пурата и продължи:

— Подобни дивотии сънувах преди време.

Отново всмукна:

— Сънувах, че съм претърпял корабокрушение и седя на малък, необитаем остров. Седя аз под една палма, зяпам във водата и гледам едно гребло — само̀ гребе и само̀ си върви.

— Хай да му се не види — помислих си, — какво ли е това гребло?

И чувам глас:

— Това е самодвижещо гребло, направено от кожите на изморени котки.

Обръщам се и виждам някаква дама с огромна виолетова шапка, която си подава главата от водата.

Можете да ми вярвате — каза тя, — това го научих от мъжа ми, който е нотариус.

— Не й вярвайте — обади се един пощаджия, който вървеше с колело по водата. — Тя не е женена.

Възрастният човечец всмукна от пурата и въздъхна:

— Нещо подобно чувствувам и сега. И как ще излезем от това положение — хич и не ми е ясно.

— Аз ще оправя цялата работа — каза Пешо.

Скочи от водата и хукна към Тинчето.

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — изкрещя Пешо и побягна към изхода.

Тинчето тръсна глава и отново всичко стана, както си беше преди започване на състезанието.

Гражданинът с побелелите коси примигна учудено, сетне се обърна към красивата си приятелка:

— Извинявай — стана ли нещо, или ми се е присънило?

Момичето го погледна и замаха с пръст:

— Жорж, ти започна да спиш и прав!

Възрастният се почеса по носа и вдигна рамене. Но изведнъж очите му се разшириха. На дървото, което беше до края на трибуната, седеше Тинчето и бродираше инициалите си върху крилото на един щъркел. Като видя, че възрастният се кокори срещу нея, тя се усмихна мило, а щъркелът извърна глава и намигна.

Гражданинът усети, че побелелите му коси се изправят. Обърна се към момичето и го тупна по рамото. И политна назад. До него седеше Тинчето.

— Моля? — попита тя с мила усмивка.

Това беше вече много.

Възрастният наведе глава и слезе в барчето. Той си поръча чашка коняк и се обърна към бармана:

— Не мислите ли, че днес ще вали?

— По какво съдите?

— По кучетата — каза възрастният и показа едно куче, което прелетя край вратата, — днес летят ниско.

Барманът погледна и каза:

— На вас нещо ви се привижда. Това беше котка.

Възрастният се обърна и наистина — край вратата прелиташе котка.

— Знаете ли — каза той замислено, — днес стават едни неща…

— Винаги, преди да вали, е така — прозя се барманът, — не обръщайте внимание.