Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (12)

Първа глава
Пешо играе футбол

Редакторът на тази книга се обърна към читателите:

— Драги млади читатели. Поздравявам ви с успешното завършване на учебната година. Заедно с вас я завършиха успешно и вашите приятели — Тинчето и Пешо, нейният братовчед. Поканихме ги в редакцията, за да поговорим с тях — какво мислят да правят през ваканцията, какви планове имат. Вярвам, че ще бъде интересно да ги чуем.

Обърна се към Пешо, който се беше издул като героичен паметник.

— Здравей, Пешо!

Пешо само кимна.

— Нашите млади читатели биха искали да знаят…

— Разбрах — кимна отново Пешо и извади лист, — като съзнателен ученик аз си направих програма за ваканцията. Първо — да прочета световната литературна класика. Второ — да усъвършенствувам знанията си в областта на математиката, като започна с Декарт и свърша със съвременните постижения на висшата математика. Трето — въпросите около теорията на относителността отдавна ме вълнуват. Мисля да поработя и в тая област, за да дам своя принос.

Усмихна се:

— Ще ми се да хвърля светлина в тази тъмна стая на физиката… Четвърто — споровете около произхода на първата клетка са интересни. Няколко седмици и за този клон на науката няма да са излишни… Смятам да дам някои мои тълкувания. Пето — квазерите и черните дупки във вселената също са спорни. Не ще бъде лошо да помогна и тук. Шесто — какъв ще бъде светът след две хиляди години? Едно задълбаване в тази насока би помогнало на бъдещите урбанисти, футуролози, инженери, психолози. Седмо — археологията е интересна наука — малко разкопки няма да са без полза… Ще помогна. Осмо — разчитането на скитските надписи и руническото писмо е моя отдавнашна мечта и ако отделя няколко дни, мисля да се поздравим с един, бих казал — международен успех. Девето — борбата против рака се забави. Не е зле и тук да хвърля малко сили. И на края — ще отдам няколко часа за физкултурата и укрепване на тялото, което ще ми бъде необходимо, за да постигна и през следващата година тези забележителни успехи, които имах и през изтеклата. На моите възторжени почитатели съм приготвил към сто хиляди снимки, голям формат, които ще раздавам всеки ден след завършване на научните си занимания. Благодаря за вниманието!

Докато той говореше, редакторът на няколко пъти с недоумение и явно смайване погледна към Тинчето, но тя само допираше пръст до устните си.

Когато Пешо свърши, редакторът разпери ръце:

— Е, какво…

— Това, така да се каже — прекъсна го Пешо, — е програма минимум.

— Е, да — съгласи се редакторът, — защо да се пресилваш.

Обърна се към Тинчето:

— А ти, Тинче, какво ще ни кажеш?

Тинчето помръдна рамене:

— Както може би сте забелязали, аз съм само сянка на моя велик братовчед и ако, да речем, някога вляза в историята, то ще бъде само благодарение на него.

Усмихна се:

— Ако трябва да направя по-точно сравнение, то бих казала, че той и аз сме като слънцето и луната. И както луната не би могла да свети без помощта на слънцето, така и аз…

Редакторът за миг погледна към Пешо и едва се сдържа да не прихне. Той се беше издул като Александър и Цезар едновременно. В мислите си вече се виждаше на пиедестал, със златен венец на главата и стотици хиляди простосмъртни, паднали в краката му.

— Това е — свърши Тинчето, — аз и занапред обещавам да му помагам във всички начинания.

— Благодаря — кимна редакторът, — ще ни бъде приятно да видим нещо от вашата съвместна дейност.

Двамата се обърнаха към Пешо и зяпнаха.

Той наистина стоеше върху пиедестал, облечен като Наполеон пред Аустерлиц, и гледаше някъде далеч.

Тинчето вдигна рамене, кимна на редактора, сетне нарами пиедестала заедно с Пешо и излезе.

Гражданите, покрай които минаваше, стояха като втрещени — такова крехко момиченце, а каква сила!

Най-сетне тя стигна до пейката и с мъка постави пиедестала на паважа. Въздъхна, отупа ръце и каза:

— Слез!

Пешо продължи да наполеонее.

— Слез! — повтори Тинчето.

Никаква реакция.

Тинчето се ядоса и намигна. И се чу трясък.

— Можеше и малко по-кротко — изохка Пешо, като се държеше за главата.

— Можеше — съгласи се Тинчето.

Пешо стана от земята, отупа се и седна на пейката.

— Е какво да правим сега, мистър Декарт, Нютон, Айнщайн, Достоевски, Омир, Милтон, Паниковски? — попита Тинчето.

Пешо примигна.

— Мигаш — кимна Тинчето, — а когато разтягаше локуми, не мигаше.

Пешо леко се изкашля:

— Тинче, ти винаги си била добра братовчедка…

— Е да — пак аз трябва да те спасявам.

Пешо вдигна рамене.

— Добре — съгласи се Тинчето, — но ще започнем от опашката.

— От кое?

— От физкултурата. Нали най на края се сети да споменеш и за нея? Та мисля, че в тази насока може да се направи нещо за тебе.

Пешо я погледна с недоверие:

— И какво?

— Ще започнем с футбола.

Пешо присви очи:

— Ще ме включиш в отбора на континента, когато играе срещу Южна Америка?

— На първо време може и на тукашен терен.

Пешо се разсмя:

— Ще ми бъде интересно да се видя като футболист.

— Нямаш доверие в мен?

— Не в теб, в себе си — и погледна краката си, — с тези два леви крака.

— Една проба?

Пешо я погледна и се почеса.

Отборът на училището тренираше на кварталния стадион.

Пешо и Тинчето се приближиха до треньора.

— Извинете — усмихна се учтиво Тинчето, — бихте ли могли да проверите този футболист?

Треньорът погледна Пешо и кимна:

— Винаги. Щом стане десети клас — да заповяда.

— Само една малка проба?

Треньорът завъртя език в устата и леко се наежи:

— Виж какво, моме…

Тинчето незабелязано намига. Топката изви във въздуха и се блъсна в Пешовия крак.

Над стадиона проехтя гръм — сякаш беше експлодирала бомба. Топката прелетя със свистене през цялото игрище и се заби в горния ляв ъгъл на една от вратите.

А в това време треньорът и Пешо се гледаха като треснати и Тинчето не можа да реши кой от двамата е по-изненадан. Тя леко бутна братовчеда си и той зае небрежно героична поза.

Треньорът се наведе и втренчи поглед в Пешовия крак.

— Такъв шут… и точен!

— Та една проверка? — попита Тинчето.

Треньорът се почеса:

— А бе ние тренираме, ама да видим…

Извади един от играчите на белия тим, даде фланелката му на Пешо и изсвири.

Пешо хукна към топката. Тя го изчака и когато той стигна на сантиметри от нея, сама тръгна пред краката му.

Срещу нея се втурнаха противниковите играчи, но топката извиваше между краката им и продължи да се търкаля към вратата. Няколко от противниковите играчи се хвърлиха към Пешо, но Тинчето само присви едното си око и те замръзнаха на местата си.

Пред Пешо остана само противниковият вратар. Великият футболист замахна с всичка сила, но не улучи топката и се просна по очи. Излъган от движението му, вратарят се хвърли в същата посока, а топката се търкулна леко и си влезе във вратата, все едно, че си беше в къщи.

— Интересно, интересно — врътна глава треньорът, — с много ловки финтови движения се освобождава от противника, а дрибълът му — даааа, ничево не скажеш… А как излъга вратаря!

Противниковите играчи едва поеха топката, когато Тинчето намигна и над стадиона избухна нова бомба. Топката се заби в Пешовия крак, рикошира с гръм и заедно с вратаря, който се опита да я хване, раздра мрежата.

— Гол от центъра! — зяпна треньорът. — Два на нула за една минута… Добре, добре…

Нов център.

Двама от противниковите играчи си подадоха топката, а останалите се струпаха около Пешо. Но с помощта на Тинчето той скочи, удари топката с глава и тя отново отнесе и вратар, и мрежа.

Център.

Веднага след подаване на топката противниковите играчи забравиха, че играят футбол, а не ръгби, и се вкопчиха в Пешо. Той се опита да изкрещи, но топката се блъсна в устата му, отскочи силно и се затъркаля към вратата.

— Този път не стана нищо — обърна се треньорът към Тинчето, но се излъга.

Вратарят, който можеше с едно пръстче да отблъсне едва-едва търкалящата се топка, стоеше залепен за дирека и гледаше като хипнотизиран. Топката се търкулна край него, премина чертата и спря.

— Случаят е известен — кимна треньорът, — подобно нещо е станало на мач между Уругвай и Аржентина. Психологически шок.

Пак център.

Противниковите играчи погнаха Пешо с доста ядосани лица. Пешо хукна по игрището, а топката затърча след него като кученце. Той я ритна с петата, за да се освободи от нея, а тя — храс — право във вратата.

— Пет на нула за две минути! Това вече е добре! — потри ръце треньорът.

Център.

И пак център.

И пак.

— Двадесет на нула за половин час! — скочи треньорът. — Стига! Взимам го. В неделя ще играе център-нападател срещу тридесет и четвърто училище. Поздравявам ви!

И стисна ръка на Тинчето.

Играчите паднаха на тревата като подкосени. А Пешо затърча леко към треньора и Тинчето, все едно, че току-що беше започнал играта.

Когато си тръгнаха, Пешо се изкашля:

— Знаеш ли, Тинче, всъщност никак не е трудно да си футболна звезда. Просто трябва да имаш малко самочувствие. Не знам как изглеждаше отстрани, но мисля, че играх добре.

— А как иначе? — вдигна рамене Тинчето.

— В неделя ще им набутам тридесетина гола — каза Пешо, — би било хубаво да извикаме и учителката.

— Защо не — съгласи се Тинчето, — целия клас.

— Тогава — замисли се Пешо, — много тъмни неща около мен ще се поизяснят…

Слухът за невероятния футболист обиколи училищата със скоростта на светлината. В неделя, в девет часа сутринта, стадионът беше вече пълен.

В десет без петнадесет насядаха официалните лица, между които бяха учителката и Тинчето. Треньорът се ръкува с тях:

— Голяма звезда сте отгледали.

— Право да си кажа, малко съм изненадана — примигна учителката. — Това е голям успех за нашия клас. Четвъртокласник, а в тима на училището!

— Не искам да казвам големи приказки — каза треньорът, — но утре пресата ще гръмне. Само след един-два сезона Кройф ще бъде сянка в сравнение с Пешо.

На стадиона излязоха футболистите. Те се огледаха — от Пешо нямаше и следа.

Целият стадион стана на крака. До започването оставаха само тридесет секунди.

Изведнъж се чу сирена и в стадиона влезе такси, което надуваше клаксона.

Пешо изскочи и подаде пари на шофьора.

— Моля ви се — отстрани ръката му шофьорът, — на времето возих веднъж Аспарухов. А сега вас. Вече спокойно мога да умра.

И изтри просълзените си очи.

Пешо вдигна рамене и затърча към центъра.

Стадионът ревна:

— Пешо! Пешо! Пешо!

Звездата махна с ръка. Върху главата му се изсипаха водопад цветя. Пионерки бършеха насълзените си очи.

Реферът се приближи до него и протегна лист и молив:

— Един автограф?

Пешо кимна и се подписа.

Реферът прибра автографа с треперещи от вълнение ръце и изсвири.

Център.

Топката прелетя, удари се в Пешовата глава и го просна по очи.

— Сега ще влезе във вратата — обърна се треньорът към учителката, — известен Пешов трик.

Но топката не влезе във вратата. И докато играчите от Пешовия тим чакаха гол в противниковата врата, играчите от другия тим поеха топката и…

Един на нула за противника.

Стадионът онемя.

— Номер — намигна треньорът и потри ръце. — Много добре. За заблуда на противника. Да видим сега…

Център.

Отново подадоха на Пешо. Той се опита да ритне топката, но кракът му хвръкна във въздуха и звездата се изтресе по гръб.

Стадионът се заля от смях. Пешовите съиграчи гледаха като треснати, а топката, подета от противника, влезе в тяхната врата.

Два на нула.

Треньорът се тресеше от смях:

— Видяхте ли? Прави се, че не знае да играе. Да видим докога ще ги разиграва, а сетне — за пет минути — десет гола.

Нов център. Ново подаване на топката към Пешо.

Най-сетне той ритна топката.

Чу се гръм и топката разпра мрежата на Пешовата врата.

Стадионът се затресе от смях, а противниковите играчи започнаха да лазят и да хапят тревата за да не се задавят.

Пешовите съиграчи го наобиколиха:

— Баста! Достатъчно! Почвай да вкарваш голове в тяхната врата!

Център.

Подадоха на Пешо. Но той ужасѐн, хукна на обратната страна. Топката заподскача след него. Без да иска, Пешо я докосна с петата.

Чу се гръм…

Четири на нула за противника.

Нов център.

Сега вече не подадоха на Пешо. Заиграха си сами и с подавания приближиха противниковата врата. Силен шут. Но — фалцов.

Топката се изви, върна се обратно и се заби в Пешовия нос.

Той зарева и се хвана за носа, а топката отново влезе в собствената му врата.

Пет на нула.

— Мисля, че е достатъчно — обърна се треньорът към Тинчето, — време е да почне.

Център.

Пешо хукна като луд към трибуните. Но топката го удари в гърба и…

Шест на нула.

Това, което стана след това, не беше за вярване. Пешо търчеше из игрището, катереше се по трибуните, но топката непрекъснато се удряше в носа му, в гърба му, в краката, в ушите.

Двадесет на нула за противника.

— Вън! — ревна треньорът. — Вземете му фланелката! Вън, убиецо! Вън, кръвопиецо!

Пешовите съиграчи го погнаха. Публиката навлезе в стадиона и също хукна по петите му.

Надминавайки всички рекорди на бързо бягане, Пешо прелетя край Тинчето.

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — изрева Пешо и побягна навън, а след него — играчите и публиката.

Тинчето се изкачи на най-горния ред на стадиона и погледна към улицата.

Пешо търчеше най-отпред, а след него — преследвачите. Те прекосиха улицата и затърчаха по дървенишкото шосе, като вдигаха прах след себе си. Постепенно фигурите се изгубиха и само по облака прах се разбираше накъде върви преследването. Облакът премина Дървеница, сви към Горубляне, оттам по Искърското дефиле и запраши към Самоков.