Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (13)

Втора глава
Пешо — плувец

Една седмица след футболния мач Пешо се осмели да излезе на улицата.

— Какво пък — говореше си той за смелост, — голяма работа…

Внезапно пустата улица оживя. От всички входове рукнаха деца, които зареваха:

— Да живее Пешо, царят на футболистите!

Пешо хукна обратно, но насреща му изскочиха деца с лозунги:

„Само Пешо! Само Пешо!“

Най-сетне Пешо се добра до къщи и се скри в мазето.

И в този миг една от стените блесна и на нея започнаха да се прожектират последните минути от кариерата на Пешо като футболист.

Той нададе вик, хукна навън и за секунди се добра до Тинчето.

Тя спокойно си седеше на пейката и клатеше крака.

— Престани! — ревна Пешо.

— Кое?

— С подигравките!

Тинчето го погледна учудена:

— Ти си неблагодарник! Направих те известен на целия град, а се сърдиш!

— Не известен, а ме направи за смях.

Тинчето се чукна по главата:

— Тука си зле. Нима е възможно, без да искаш, ей така — случайно — да вкарваш голове с нос, с език и с гръб, па макар и в собствената си врата? Ще се направиш, че всичко е било трик. Обиден си от училището и си отмъстил.

Пешо примигна, а сетне врътна глава:

— Ей, така извърташ работите, че все изскачаш отгоре.

— Добре — кимна Тинчето, — ето, срещу нас идват хлапаци. Ти само мълчи.

Децата се кикотеха и носеха лозунг:

„Да живее Пешо страшни!“

Дойдоха до пейката и зареваха от смях.

Инструктиран от Тинчето, Пешо спокойно ги гледаше.

Постепенно децата млъкнаха. Един бабаджанко излезе напред:

— Слушай бе, аз да бях на твое място щях да се гръмна.

— Ще бъде добре — кимна Тинчето.

Дебеланкото се учуди:

— А бе тоя да не би да се гордее с играта си?

Пешо се прозя и се облегна на пейката. Дебеланкото застана пред него и го посочи с пръст:

— Ти си пикльо!

Тинчето намигна.

И в същия миг с ловко движение Пешо събори дебелака на земята. Другите деца се втурнаха да помагат, но Пешо ги натръшка и след секунди на улицата имаше братска могила от скимтящи и хленчещи сопаланковци.

Пешо седна на пейката и отново се прозя:

— Да кажете още нещо?

Децата станаха и го загледаха със страхопочитание.

— Боси сте и ще си останете боси — каза Пешо, — така се вкарват голове с нос, с език и с гръб, па макар и в собствената врата, нали?

— Номер ли беше? — ахна дебелакът.

— А какво? — вдигна рамене Пешо. — На тренировките ги направих на пастърма. Но понеже се назлъндисваха да ме вземат, реших да им го върна.

Децата започнаха да се чешат по вратовете. Едно фърфалаче се обърна към дебелака:

— Истинските звезди така правят. Щом ги разсърдят, и — дръж ми шапката. Стават страшни!

Дебелакът въздъхна:

— Ех, защо не беше плувец…

— Защо? — попита Пешо.

— Утре трябва да покривам норма. Да се явиш вместо мен…

Пешо изпусна въздуха и погледна Тинчето.

— Защо не? — кимна тя.

— Значи можеш да плуваш? — зяпна дебелакът. — Ура, спасен съм!

И посочи Пешо:

— Утре в осем идвам да те взема. Ще ти дам формуляра с моето име. Ще плуваш вместо мен и — готово! Урааааа!

Децата затърчаха след дебелака, а Пешо се обърна към Тинчето:

— Защо ме насади така?

— Е, хайде — махна с ръка тя, — да дигаш скандали за петдесет метра кроул.

— Ти ютия виждала ли си?

— А ти познаваш ли ме?

Пешо я погледна. Сетне вдигна рамене:

— Голяма работа. Дори да се изложа, дебеланкото ще пострада.

На другия ден сутринта дебеланкото, хлапаците, Пешо и Тинчето влязоха в басейна.

— Ето ти формуляра — прошепна дебелакът, — казвам се Иван Проданов. Като чуеш името ми — отиваш и плуваш.

Пешо взе формуляра и го тикна в лицето на Тинчето. Тя го помириса и кимна:

— Лесна работа.

Точно в този миг говорителят обяви:

— Иван Проданов на старт!

Тинчето намигна.

Пешо сякаш хвръкна и застана на стартовото блокче с формуляра в ръка. Той се опита да покаже на Тинчето дрехите и обувките, но се чу свирка и състезателите се хвърлиха във водата. Пешо се опита да слезе, но Тинчето намигна и той цопна във водата.

Треньорите креснаха и го посочиха, но ново намигване и Пешо полетя над водата, като продължаваше да държи формуляра в едната ръка. Без да мърда ни ръце, ни крака, той задмина всички и стигна до края на басейна. Тинчето врътна глава и Пешо светкавично пое обратно, сетне пак се върна и пак обратно.

Треньорите въртяха глави наляво и надясно като при пинг-понг. Най-сетне Тинчето вдигна глава. Пешо изхвръкна от басейна и застана на стартовото блокче с формуляра в ръка.

Минаха няколко мига, докато публиката се съвземе. Сетне басейнът се затресе от аплодисменти. Треньорите се затърчаха към Пешо:

— Другарю Проданов…

— Аз се казвам Пешо Андреев — изпъчи се Пешо.

Дебелакът ахна, но Пешо вдигна рамене:

— Просто на шега се явих. Уж, че покривам норма. Вместо моя приятел Иван Проданов.

Треньорите се разсмяха:

— Разбрахме, че се шегувате. Такъв плувец, а уж, че покрива норма. Ами този номер — дето плувахте само с една ръка и в другата държахте формуляра! Голям смях беше! Браво!

Един от треньорите посочи Пешо с очи, сетне зашушука с другите.

— Другарю Андреев — казаха те тържествено, — включваме ви като състезател за утрешната ни среща с V район.

— Не! — кресна Пешо.

— Той от скромност — каза Тинчето, — но аз мисля, че ще мога да го убедя.

Пешо й правеше знаци с ръце, но Тинчето го успокои:

— Мисля, че се познаваме…

На излизане децата го причакаха. Дебелакът му подаде ръка:

— Извинявай, че ти се разсърдих. Но наистина — такъв плувец не може да се крие под чуждо име. Страшен си.

— Утре ще участвува в състезания между I и V район — каза Тинчето, — елате да погледате.

— Там сме — ревнаха децата. — Да живее Пешо!

Вдигнаха го на ръце и го понесоха по улицата. Към тях се присъединиха други деца, които бяха в басейна и видяха невероятното плуване. Скоро малката група се превърна в огромно шествие, което носеше героя на ръце и скандираше:

— Пешо! Пешо! Пешо!

Две баби си говореха нещо, но Тинчето намигна и бабите се разкрещяха:

— Пешо! Пешо!

Продавач на плод и зеленчук зяпна срещу крещящите баби, но Тинчето намигна и той се разрева:

— Пешо! Пешо!

Шествието мина край фризьорски салон. Напомадени клиентки изскочиха да видят какво става. Но Тинчето намигна и те затърчаха след Пешо с навити коси и намацани лица.

— Пешо! Пешо!

Няколко регулировчици хукнаха да спрат групата, но Тинчето се намеси и те започнаха да хвърлят шапки и палки във въздуха:

— Пешо! Пешо!

Самолет летеше в небето. Тинчето намигна и самолетът започна да рисува с дим:

„Цар си, Пешо!“

Когато групата отмина, бабите, продавачът на плод и зеленчук, клиентките на фризьорския салон и регулировчиците се спогледаха и вдигнаха рамене:

— А бе, кой беше тоя Пешо?

На другия ден плувният салон беше натъпкан с любопитни. Представителите на V район още преди състезанието вдигнаха бяло знаме:

— Това, което чухме за вашия плувец, е достатъчно. Ако го пуснете — ще спечелите. Признаваме се за победени. Но състезанието ще бъде безинтересно. Затова нека плува на края. Просто за демонстрация.

Треньорите на I район се съгласиха — така ще бъде най-правилно.

Спикерът съобщи по радиоуредбата:

— Съобщение. Поради разликата в класите между останалите състезатели и състезателя Пешо Андреев треньорският съвет реши същият да стартира на края, извън състезанието, като времето му ще бъде засечено с три хронометъра, за да се счита за републикански или евентуално…

— Световен рекорд! — ревнаха децата. — Пешо! Пешо!

Облечен с халат, Пешо стана от скамейката и се поклони. Две момиченца прошепнаха:

— Боже, колко е скромен!

Състезанията започнаха — бруст, делфин, свободен стил, щафета. Пети район поведе с десет точки пред I район.

Група деца заскандираха:

— Пети район! Пети район!

Треньорите на V район взеха микрофона:

— Внимание, внимание — както вече стана ясно, още в началото се споразумяхме, че I район печели срещата. Затова предлагаме купата да се даде на състезателя Пешо Андреев, след което той ще направи своя опит за подобряване на републиканския и евентуално…

— Световния рекорд! — ревнаха децата.

При бурни аплодисменти треньорите поднесоха купата на Пешо. Две момиченца поднесоха цветя. Пешо ги хвърли на публиката. Бурни аплодисменти, въздушни целувки.

Трима фанфаристи изсвириха сигнал.

Пешо бавно свали халата си. Сред ревове, крясъци и ура той се качи на стартовото блокче, изду се и…

Изстрел.

Пешо залитна и падна в басейна.

Хронометрите бяха включени автоматично. Всеки миг се очакваше счупването на рекорда…

Но какво е това?

Защо никой не плува в басейна?

Изведнъж Пешо подаде глава и с облещени очи ревна:

— Помощ… помощ…

Избълбука и потъна, сетне отново се появи, като ревеше и гълташе вода:

— Помощ!… Давя се!…

Настана суматоха. В басейна наскачаха и плувци, и треньори, и зрители. Извадиха Пешо, изтърсиха го с главата надолу и от устата му рукна фонтан. Той се окопити и изведнъж се втурна към Тинчето.

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и търчеше вече по улицата.

А след него хукнаха зрители, треньори и състезатели, които крещяха:

— Дръжте го! Хванете го!

Двете баби, които предишния ден се бяха съдрали да реват „Пешо! Пешо!“, погледнаха хайката и си кимнаха:

— Така си е. Днес ти викат ура, а утре: „Дръжте го.“ Така е било и така ще си бъде.

Възрастен гражданин с бомбе и пенсне поклати глава:

— Сик транзит глория мунди!

Едната баба се обърна към другата:

— Тоя па какво рече?

— Сигурно за тролея — вдигна рамене втората. Нали все транзит минават… А това, че хората чакат на спирките…

— Какви тролеи имаше по наше време! — въздъхна първата.