Бъртрис Смол
Непокорната (7)

Глава 6

Овцете родиха по средата на зимата. Обитателите на Лангстън сметнаха като добро предзнаменование за предстоящия сезон това, че всички агънца останаха живи. Няколко крави се отелиха рано напролет, а три кобили се ожребиха. Всички жребчета бяха здрави и силни, гонеха се с майките си и едно друго из ливадите, осеяни с цветя. Докато настъпи време за оран, всичко започна да проявява признаци на нов живот. Торенето все още не бе известно в Англия, но при обработването на земята се спазваше системата на триполието от векове. Всяка трета нива оставаше незасята, а другите от двете й страни се обработваха.

Общите полета бяха разделени на ивици и на крепостните се даваше по една, за да отглеждат там реколтата си. Можеха също да пасат животните, които притежаваха в общите пасища, както и да пускат прасетата си да се хранят с жълъди в горите на феодала, където им бе разрешено да събират и дърва за зимата. Крепостните селяни, както и дърветата в гората, принадлежаха към земята. Нямаха право да заминат без разрешението на господаря. Покорните, предани крепостни можеха да бъдат сигурни, че ще имат покрив над главата си и парче земя, в замяна работеха на феодала.

Обработваха господарските земи преди своите собствени. В определени сезони служеха предимно на феодала, а така също и му плащаха данъци. Брашното им се мелеше в господарската мелница и тежко им, ако мелничарят, обикновено свободен селянин, беше нечестен и вземаше повече, отколкото му се полагаше. Хлябът им се печеше в господарската пещ. Крепостникът нямаше право да се ожени без разрешението на господаря си.

В Лангстън, както и в други малки имения, феодалът, крепостните и свободните селяни, които живееха там, бяха взаимно обвързани, тъй като зависеха един от друг.

От своя страна, Хю Фокониер трябваше първо да е верен на крал Хенри, от когото бе получил земята. Кралят изискваше определени неща от своите васали. Те трябваше да го откупят, в случай че попаднеше в плен. Плащаха разходите първородният им син да стане рицар и да осигурят зестра за най-голямата си дъщеря. Всеки васал бе длъжен да служи четирийсет дни в армията на краля всяка година; да присъства в двора, когато го призовяха там; да развлича монарха, щом е необходимо, и да придружава своя господар в походи и войни.

След като изпълнеше всичко това, следващото задължение на Хю бе към земята и хората му. Постепенно, Хю и Ролф обучаваха своите войници, които щяха да предвождат в случай, че Лангстън бъдеше нападнат. Въпреки че бе получил имението от краля, ако някой по-силен го пожелаеше и Хю не можеше да го защити, щеше да го загуби. Щом новият господар се закълнеше във вярност пред крал Хенри, бе малко вероятно кралят да се противопостави на това. Нямаше полза от слаби васали. Така обитателите на Лангстън бяха обвързани от необходимостта да оцелеят и да живеят добре.

Полетата най-после бяха засети и почти веднага покълнаха. Добитъкът и овцете наддаваха добре от тучната трева по ливадите. Овощните дръвчета бяха обсипани с цвят, което обещаваше добра реколта. В градината Изабел и Алет, които рядко си говореха, но бяха свързани от необходимостта да поддържат домакинството, засяха зеле, моркови, лук, праз, грах и боб. Градината с билките, която също се намираше зад стените на крепостта, бе специалността на Алет. Тук тя отглеждаше билки, необходими за лекарства, както и подправки за храната. Когато се пресели тук от Нормандия, бе донесла със себе си някои от растенията.

— Откога се опитвате да ме научите това, което трябва да зная за билките? — попита любезно Изабел, която търсеше благоразположението на майка си. В седмиците, откакто бе разкрила любовната авантюра на Алет пред отец Бернар, майка й дори не я поглеждаше. Изабел най-после осъзна цената на прибързаната си постъпка. По-възрастната жена бе единствената от нейната класа в имението. Сега откри, че бе и единствената й приятелка. Искаше да се сдобрят пак, но Алет не проявяваше същото нетърпение.

— Никога преди не си имала интерес — отговори тя студено. — От къде е това внезапно любопитство сега? — Тя коленичи и махна зимната покривка, с която предпазваше растенията си.

— Защото сега аз съм господарката на Лангстън — отговори тихо Изабел — и ако искам да съм добра за хората си, трябва да науча каквото мога, за да им помагам. Един ден ще предам знанията, които съм усвоила от вас, на моите дъщери и внучки.

— Имаш много да се учиш — отговори Алет, когато дъщеря й коленичи до нея. — Това е катриника. Ще я познаеш по заострените й листа. Успокоява треска и рани. Това е пелин, използваме го при запек и болки в стомаха. Става и за глисти, при хората и животните, както и за прогонване на бълхи. Причинява обаче главоболие и нервност, ако се вдишва повече. Трябва да внимаваш. — Алет откъсна едно стръкче катриника и го разтри между пръстите си. — Помириши го.

— Сладникаво е — каза дъщеря й.

— Но е горчиво на вкус — отговори майка й.

— Какво е това? — Изабел посочи едно червеникаво растение с ароматен мирис.

— Див пелин. Слагаме го за аромат на бирата и виното.

— Какви други билки има тук? — полюбопитства Изабел.

— Вратига, предимно за готвене, но е полезна и за пускане на газове. Златиче, противоотрова срещу ужилване, но е подходящо и когато се готви задушено; за втриване в сиренето, за да запази цвета си; а когато се подслади, става много вкусно. Гълъбови очички, ако се запарят и се приготви топла напитка, облекчава болките в черния дроб; белият равнец спира кървенето. Има още много, разбира се, но това е достатъчно за начало, ако си го запомнила. Сега върви — каза тя на Бел.

— Но аз искам да ви помогна, мадам — отговори Изабел.

— Вече направи повече от достатъчно — подметна саркастично майка й. — Нямам нужда повече от помощта ти, дъще.

— Съжалявам! — избухна Изабел. — Помислих си, че си тръгнала по лекия път. Не знаех, че го обичаш. Няма да ви причиня зло, майко.

— Да го обичам? Защо казваш подобно нещо? — попита гневно Алет. — Какво те кара да мислиш, че го обичам? Нима вярваш, че само защото жената е легнала с един мъж, тя трябва да го обича? Ти обичаш ли съпруга си, Изабел? Знаеш ли въобще какво е любовта? Ролф де Брайърд ми показа, че страстта може да не е животинска и жестока. Той ми доказа, че мъжът може да е нежен с жената. Той е всичко, което баща ти никога не е бил!

— И вие го обичате! — направи триумфално заключение Изабел.

Алет остана замислена дълго и после каза:

— Може би, Изабел, но да не си посмяла да му споменеш. — Тя се изправи и изтупа пръстта от престилката си.

— Защо не, мадам? Той ви обича и е готов да ви направи своя съпруга. — Бел застана смело срещу майка си.

— Никога повече няма да стана играчка в ръцете на мъж — отговори Алет. — Съпругата може да бъде малтретирана, но мъжът никога не се отнася зле с метресата си. Както и да е, аз не съм нито едното, нито другото, защото благородната ми дъщеря не би го допуснала под покрива си — довърши горчиво Алет.

— Хю е господар тук — изрече Изабел — и ако той ви нареди да се омъжите за Ролф де Брайърд, майко, тогава трябва да се подчините!

— По-скоро бих се хвърлила от стените на крепостта или ще се удавя в реката — отговори мрачно Алет на дъщеря си. — Да не си и помислила да ме принудиш да застана пред олтара, Изабел, ако не искаш смъртта ми да тежи на съвестта ти. — Тя се обърна и си тръгна.

 

 

Докато Изабел лежеше до съпруга си същата вечер, тя го попита:

— Защо майка ми е така неотстъпчива по този въпрос?

— Защото баща ти я е малтретирал — обясни й Хю търпеливо отново, докато галеше бялата й гръд. — Ако Господ е рекъл, Ролф ще спечели благоволението й.

— А ако не го спечели? — попита Изабел.

— Тогава подозирам, че и двамата ще бъдат изключително нещастни — отговори Хю. Сведе глава и я целуна бавно по устните, като се усмихна на учестеното й дишане. — Чух да се говори, че си наследила характера на баща си, моя Бел, но аз мисля, че си взела и много неща от майка си. Тя е толкова упорита, толкова решителна. — Той прегърна младата си жена с едната си ръка, а с другата започна да я милва по гърба, като я плъзна и малко по-надолу.

— Минаха няколко седмици, откакто трябваше да напляскам това сладко местенце — промърмори той. — Напоследък си станала послушна малка женичка, моя Бел. — Той я целуна силно, като разтвори устните й и езиците им започнаха луд танц.

Главата на Изабел леко се замая. Докато привикваше с неговата страст, тя подозираше, че не я бе изпитала цялата докрай. Никога преди не бе правил това, но на нея й хареса. С лека въздишка тя се размърда, за да може да обвие ръце около врата му, да го придърпа по-плътно към набъбналите си гърди.

— Ммм — мъркаше тя, а острите й, къси нокти се впиваха леко в него.

Той потрепери, когато по гърба му полазиха чувствени тръпки.

— Непокорнице — изрече нежно, като откъсна устата си от нейната, — все още си твърде невинна, за да осъзнаеш собствената си сила, за което благодаря на Бог.

Бел отвърна на това, като засмука извивката на ухото му. После езикът й се плъзна вътре и духна леко в него. Ръката й се спусна надолу, за да си поиграе с члена му, и тя прошепна смело:

— Кожената ви пръчка вече е корава като желязо, милорд. Нетърпението ви да ме изчукате, е очевидно, Хю от Лангстън. Елате и проникнете в мен, съпруже мой. — Тя го целуна сластно.

— Ах, ти, малка безсрамнице — подразни я той, но пръстите му изследваха входа за пещерата й и откриха, че е повече от готова да го приеме.

— Да — призна тя. — Напълно съм безсрамна, когато става въпрос за вашите ласки. Побързайте! Искам да ви почувствам пламтящ и пулсиращ в моята тайна гостна, милорд. Не мога да живея без вас!

— Кажи ми, че искаш да те чукам — измъчваше я той.

— Искам да ме чукате! — повтори бързо тя. — О, Хю, да, моля ви! Сега! Искам да ме чукате!

Думите й почти го убиха, но той съвсем бавно проникна в очакващата го с нетърпение пещера, макар че му се искаше да се нахвърли настървено върху нея. За свое най-голямо учудване откриваше, че не можеше да се насити на младата си съпруга. Понякога си мислеше, че ако имаше възможност, щеше да прекарва всеки ден и всяка нощ единствено в леглото с нея. Нямаше нито един ден, откакто се бяха оженили, с изключение на няколкото дни от месечния й цикъл, когато да не бе правил любов поне няколко пъти с нея. Но и тя бе не по-малко ненаситна от него. О, господи! Тя бе нетърпелива!

— Ще трябва да те заключа с девствен колан — изръмжа той, — когато замина това лято да служа на краля. — Мускулите на хълбоците му се свиваха и отпускаха, докато се издигаше и спускаше над надигащото й се тяло. — Днес си особено гостоприемна, моя Бел. — Той вдигна краката й нагоре, защото като че ли не можеше да влезе достатъчно дълбоко.

— Винаги ще бъда гостоприемна за вас, милорд — отвърна му Бел, като уви краката си около кръста му. О, господи! Той беше чудесен и тя се разтапяше от наслада. — Едва ли има друг мъж, който би ми доставил такова задоволство като вас! — И тогава Изабел почувства, че се издига към безкрайността, виковете й се сляха с неговите, когато двамата достигнаха върховна наслада.

Продължиха да лежат прегърнати и заситени.

— Трябва да те оставя след няколко дни, за да отида при дядо ми в Уорчестър — каза Хю. — Лангстън е много подходящо място за птиците ми, а съм ти и обещал сокол, моя Бел. Искам да е млад, за да мога сам да го дресирам.

— Не мога ли да дойда с вас? — попита тя. — Никога не съм ходила никъде през целия си живот. Ще ми хареса да попътувам.

— Не този път, любов моя — отговори Хю. — Моментът не е подходящ за посещения, защото тук има да се вършат много неща. Дори Ролф да остане и да изпълнява задълженията си, не ми се иска майка ти да поема домакинството отново. Сега Лангстън е твой. Твърде рано е да се махнеш. Това само ще обърка прислугата и ще подрони авторитета ти. Авторитетът ти трябва да е силен, защото почти сигурно, това лято както аз, така и Ролф, ще бъдем призовани в армията на краля срещу брат му, който ще се опита да завземе Англия. Независимо дали битката ще се разрази тук или в Нормандия, двамата с Ролф ще трябва да отидем. На теб, моя Бел, ще остане цялата отговорност за Лангстън. Въпреки че си управлявала имението в отсъствието на баща си, майка ти винаги е била смятана за господарката. Вече не е така. В отсъствието на лорда, Лангстън принадлежи изцяло на съпругата му. Всички ще зависят от теб.

— Ще ме заведете ли някога да се запозная със семейството ви? — попита тя. Макар и разочарована, Изабел напълно разбираше това, което й обясняваше Хю. Тя имаше своите задължения и макар и да не й се струваха такова непосилно бреме, когато той беше до нея, много добре бе изпитала тежестта им в миналото.

— Ако войната не се проточи, ще отидем през есента, след като приберем реколтата — обеща й той с целувка.

 

 

Хю замина няколко дни по-късно, придружен от оръженосеца си Фалк, шестима тежковъоръжени конници — всичките млади мъже от Лангстън, възторжени от открилата им се възможност да видят повече от света. Изабел махна за сбогом на съпруга си, разочарована, но с усмихнато лице. Щеше да отсъства цял месец, а тя вече се чувстваше самотна. Как Хю бе успял да се промъкне толкова лесно в сърцето й? После се надсмя над себе си, че е такава малка глупачка. Хю Фокониер бе силен и внимателен. Знаеше как да се смее и не позволяваше на никого, дори на съпругата си, да има сериозна преднина пред него. Тя го уважаваше и може би дори изпитваше известна обич.

Хю отсъстваше вече няколко седмици. Беше дошъл почти май, когато един ден войникът на кулата извика предупредително. От другата страна на реката, точно срещу лодката, се появи малка група въоръжени мъже. Изабел застана на стената и започна да брои.

— Десет, не са повече — каза тя. После се обърна и попита майка си: — Къде е Ролф де Брайърд?

— Тази сутрин отиде до най-отдалеченото село — отговори Алет. — Водачът им не ти ли се струва познат, Изабел?

— По-добре да изпратим да извикат Ролф — изрече Бел, като не обърна голямо внимание на думите на майка си. — Тук сме в безопасност, освен ако не се опитат да преплуват реката. Не мисля, че ще го направят, защото всеки глупак би видял, че течението й е много силно.

— Това е Ричард — установи Алет внезапно. — Това е брат ти, Ричард де Манвил. Погледни по-внимателно, Изабел. Не е ли Ричард?

Като даде нареждане на прислугата да изпратят конник, за да доведе управителя, Бел впери поглед към другия бряг.

— Може и да е Ричард. Не мога да го позная от такова разстояние. Освен това, когато го видях за последен път, бе все още юноша.

— Какво ли иска? — учуди се притеснено Алет. — Защо се е върнал в Англия? Би трябвало да е в Нормандия?

— Страх ви е — констатира изненадано Изабел. — Защо се изплашихте, мадам? Фамилията Де Манвил не може да ви навреди.

— Ричард не би трябвало да е тук — продължи Алет. — Няма причина да се връща в Лангстън. Това е лошо предзнаменование.

— Предстоят му няколко изненади — каза спокойно Изабел. — Никой не му е съобщил за женитбата ми, нали?

Алет поклати глава.

— Не. Не сметнах за необходимо, след като той не си направи труда да ни извести за гибелта на баща ти и за собствената си женитба. Дори не знаем коя е съпругата му и дали има дете.

— Не ме е грижа — отговори Изабел. — Когато Ричард замина сърдит за Манвил, просто защото татко завеща Лангстън на мен, тогава разбрах, че не е обичал нас, а имението.

— И въпреки това никога не каза нищо по този въпрос — извика Алет. — Винаги го защитаваше! Как си могла?

— Той ми е заварен брат, мадам — отвърна лаконично Бел.

— Здравейте, кулата. — Гласът се дочу ясно от другия бряг на реката.

— Нетърпелив както винаги — отбеляза Бел и после извика: — Представете се, милорд.

— Аз съм Ричард де Манвил, лорд на Лангстън — бе отговорът.

Изабел избухна в смях.

— Ти не си лорд на Лангстън, Ричард, и много добре го знаеш! Ще изпратя лодката за теб и двама от хората ти, когато управителят ни се върне в крепостта следобед. Можете да почакате дотогава, братко.

— Бел? Това ти ли си? Мили боже, станала си още по-висока. Нека да премина реката сега. Не сме хапвали нищо от сутринта.

— В това ви е нещастието, Ричард — отговори му тя. — Когато управителят се върне, и нито миг по-рано. Разбира се, можете да се опитате да преплувате с конете си, но течението е много силно. Може пък и да се удавите и тогава ще ми създадете по-малко неприятности. Заповядайте, ако желаете.

Сега бе ред на Ричард де Манвил да се засмее.

— Бел от Ада, не си се променила, виждам. Ще почакаме, малката ми сестричка.

Изабел и майка й слязоха от стената на крепостта и се върнаха в голямата зала. Алет отново бе изпаднала паника.

— Може да се нарича както си пожелае, мадам, това няма да промени нищо. Лангстън е моята зестра. Кралят ме накара да се омъжа за Хю Фокониер и сега той е лорд на Лангстън. Какво би могъл да направи Ричард срещу това? — попита Изабел.

— Той е като баща си — изрече мрачно Алет. — Не прави нищо без цел. — Тя пое чаша вино от прислужницата до себе си и го изпи нервно. — Какво може да иска?

— Очевидно има предвид някакъв план, за да ми отнеме Лангстън — отговори Изабел. — Осигурил си е Манвил и се е оженил. Бих се обзаложила, че вече има наследник, в противен случай едва ли би оставил съпругата си. Сега възнамерява да вземе и моя дял. — Тя се засмя. — Как ли ще се изненадаш, скъпи, алчен братко, когато узнаеш, че Лангстън вече е защитен и сестра ти не е безпомощна.

Ролф де Брайърд се върна от далечното село.

— Вече видях — каза той, като влезе в залата. Поклони се на Изабел, но очите му бяха вперени в Алет.

— Завареният ми брат, Ричард де Манвил, се обявява за лорд на Лангстън — започна Изабел и обясни останалото. — Имаме достатъчно хора, за да защитим крепостта от такава малка група, нали?

— Имаме достатъчно воини да защитим Лангстън срещу много по-голяма войска, лейди — отвърна Ролф.

— Вярвам, че ще демонстрираме сила, Ролф. Не искам брат ми и за миг да си помисли, че има шанс да превземе Лангстън. Ричард е очарователен, но е безмилостен.

Ролф де Брайърд кимна.

— Дайте ми един час, лейди, и тогава ще изпратя лодката за него и за всичките му хора. Ще е по-добре да не ги оставяме да обикалят свободно наоколо. Може да има и други, които възнамеряват да се присъединят към тях, които все още не са тук. Ако задържим брат ви и войниците му в крепостта, тогава едва ли ще има голяма опасност отвън. Хю трябва да се върне след няколко дни.

— Ще оставя защитата ни във вашите способни ръце, Ролф — каза Изабел и се усмихна, за негова изненада. — Ще се погрижим ли за тоалетите си, мадам, за да можем да поздравим гостите си с почит? — предложи Изабел на майка си.

Когато Ричард де Манвил влезе в залата на Лангстън малко по-късно от час, той бе изумен от сестрата, която го посрещна. Изабел наистина бе висока. Позата й бе доста внушителна. Бе облечена с бледожълта вълнена туника и зелена пола, която падаше на гънки. Деколтето й бе бродирано в мастиленосиньо и златисто. Носеше и светлозелен копринен колан. Червеникавозлатистата й коса бе сплетена на плитка. Дамата пред него нямаше нищо общо с детето, което бе оставил, когато се върна в Нормандия.

— Изабел, малката ми сестричка — поздрави я той, като я прегърна. Господи! Момичето имаше доста наедрели гърди. Той я притисна към себе си малко повече, отколкото изискваше благоприличието.

Изабел се освободи от прегръдката му.

— Добре дошъл в Лангстън, братко — обърна се тя към него на английски. — Какво те води в Англия? Нима имението Манвил не се нуждае от грижите ти?

— Татко е мъртъв и Вилхелм също — изрече той драматично.

— Нима си мислил, че не знаем за това? — попита раздразнено Изабел. — И си се оженил, доколкото разбрахме.

— Не съм предполагал, че ще се разчуе до такова отдалечено място като Лангстън — изрече той, леко изненадан.

— Крал Хенри бе обезпокоен, че в отсъствието на мъжете, двете с майка ще останем без защита. — Тя се обърна към управителя. — Това е сър Ролф де Брайърд, нашият управител. Сър Ролф, брат ми Ричард, господар на Де Манвил.

Двамата мъже си кимнаха предпазливо. Ричард де Манвил тогава отбеляза присъствието на втората си майка с поклон.

— Мадам, радвам се да ви видя отново. — Бе забравил колко е млада. И колко красива. Бе облечена в любимия си син цвят, а лицето й бе ведро както никога преди.

— Изглеждате добре, Ричард — отвърна тя хладно.

Добре обучените слуги на Лангстън вече предлагаха освежителни напитки на сър де Манвил и деветимата му спътници.

— Масата ще бъде сервирана след малко — каза Изабел, — но първо ми кажи, защо си дошъл в Лангстън, Ричард.

— Херцог Робърт ми върна имението — започна брат й.

— Моля? — Тонът на Бел бе леденостуден. — Лангстън не е на херцог Робърт, за да се разпорежда с него. Той е предоставен на татко и наследниците му от крал Вилхелм. Баща ни го завеща на мен, не на теб, Ричард. Как се осмеляваш да се възползваш от пола си, за да ми отнемеш земите!

— Изабел, ти не разбираш, тъй като си едно младо момиче, но скоро ще има война. Лангстън трябва да бъде осигурен за херцог Робърт, когато си възвърне наследството от Хенри Боклерк — обясни Ричард. — Една жена не може да управлява земята. Неестествено е. Татко не трябваше да ти завещава имението, но както и да е, херцог Робърт коригира тази неправда.

— Лангстън е моята зестра, Ричард — каза Изабел.

— Нима мислиш, че ще оставя сладката си, малка сестра без дом и без съпруг, Бел? — засмя се снизходително Ричард. — Съвсем не. Довел съм ти съпруг, скъпа. И двамата сме се заклели във вярност пред херцог Робърт, а Люк де Сай е дал клетва за вярност пред мен. В замяна ще те получи за съпруга, Изабел, и ще управлява Лангстън за нас. А вие, милейди Алет, също ще останете в дома си под покровителството ни. Погрижил съм се за всичко — завърши той доволен. После извика: — Люк де Сай, при мен!

Тромав млад мъж се отдели от групата и се приближи до тях. Имаше черни очи и тъмна къдрава коса.

— Люк, това е сестра ми, която ще ти стане съпруга — изрече тържествено Ричард. — Не е ли приятно голямо момиче, както ти казвах?

Люк де Сай смело изгледа Изабел. Задържа малко по-дълго поглед върху гърдите й, като се облиза.

— Лейди. — Той се поклони.

— О, скъпи, Ричард — изрече Изабел сладникаво. — Страхувам се, че не бих могла да се омъжа за този джентълмен.

— Защо, Бел, моминска свенливост? Не очаквах подобно нещо от теб? — Брат й се подсмихна.

— Не, Ричард, не съм от типа момичета, които изпитват моминска свенливост — отговори тя. — Но ти бе толкова нетърпелив да ни обясниш какво си направил за нас, че забрави да попиташ какво е станало с нас през последните дълги години, докато двете с майка бяхме сами. А то е, че вече съм омъжена. Преди няколко месеца.

— Аз съм глава на семейство Де Манвил, а ти си Де Манвил, Изабел — каза рязко брат й. — Не можеш да се омъжиш без моето позволение, а аз не съм ти разрешил. Бракът ти ще бъде анулиран.

— Обичам добре разработените жени — обади се Люк де Сай. — Не възразявам, милорд.

— Къде е съпругът ти? — попита Ричард де Манвил, като изгледа злобно Ролф де Брайърд. — Ти ли си, управителю?

Изабел се засмя.

— Не, не е Ролф. Съпругът ми е Хю Фокониер, наследник на последния саксонски владетел на Лангстън, братко. Съпругът ми обаче в момента не е тук. Замина за Уорчестър по работа. Що се отнася до твоята власт над мен, ти едва ли имаш някакви права. Омъжих се за Хю по заповед на крал Хенри, защото и той като своя брат смята, че Лангстън не може да бъде удържан от жена. Остани през нощта, ако желаеш, но на сутринта те съветвам да се завърнеш в Нормандия при своя господар. Огледай се братко, тук сме добре защитени. Малобройните ти войници не биха могли да ми отнемат имението.

— Какво, Бел? Толкова малко ли ме помниш, та си мислиш, че ще подвия опашка и ще избягам? Лангстън ще бъде мой! — процеди гневно Ричард. — А ти си станала прекалено дръзка за жена.

— Съпругът ми ме харесва такава — не му остана длъжна Бел. — Лангстън никога не е бил твой, братко, и никога няма да бъде. Как се осмеляваш да се появиш тук и да се опиташ да ми го откраднеш? Ти си нормандец, Ричард, а аз — англичанка. Крепостта Лангстън ще бъде на страната на крал Хенри, а не на херцог Робърт. Тук е Англия, а не Нормандия.

— Внимавай, сестричке, не съм толкова безобиден, колкото си представяш. Създал съм си силни връзки. Ако избера да те отведа в Нормандия и да те затворя в манастир, докато въпросът с женитбата ти се уреди, какво би могла да направиш, за да го предотвратиш? Херцог Робърт се ползва с благоволението на папата заради участието си в кръстоносния поход към Свещената земя, за това, че е възвърнал Йерусалим обратно на църквата, а аз съм човек на херцога. Тогава на теб и на съпруга ти може да ви се случи нещастие, сладка Изабел. И моята втора майка ще остане сама и безпомощна. — Ричард де Манвил погледна към Люк де Сай. — Какво ще кажеш, Люк? Лейди Алет не би ли те задоволила за съпруга? — И той хвана Алет и я издърпа напред. — Тя наистина е доста хубава, нали? Много по-хубава от дъщерята.

— Много — потвърди Люк, като си облиза устните отново. И той огледа безсрамно свилата се от страх жена.

— Братко, продължаваш да се държиш като натрапник — подигра му се Бел. — Съжалявам, но трябва да ти съобщя, че майка ми също не е свободна, тъй като съвсем наскоро се омъжи повторно. Дори очаква и дете.

— Бел! — извика Алет. — Откъде знаеш?

— По-късно, мадам — изрече Бел, като не откъсваше очи от брат си.

— И на кого е съпруга сега втората ми майка? — попита гневно Ричард.

— На сър Ролф де Брайърд, нашият управител — отговори Изабел. — Той е най-добрият приятел на съпруга ми и също като Хю е бил отгледан в двореца от кралица Матилда, Господ да даде покой на душата й. — Изабел се прекръсти набожно и погледна бързо към отец Бернар, който наблюдаваше безмълвно словесния двубой между Изабел и заварения й брат. — Свещеникът може да потвърди думите ми — продължи Бел. — Той е бил един от капеланите на крал Хенри, преди да бъде изпратен заедно със съпруга ми и Ролф в имението ни. Извърши и двете бракосъчетания, нали, отец Бернар? — Тя се усмихна сладко.

— Да — отговори свещеникът без колебание. — Сватбата на милейди Изабел бе отпразнувана в края на януари, а на лейди Алет през март, милорд Де Манвил. Кралят не би позволил да бъде другояче, защото, за разлика от брат си Вилхелм Рижави, той е набожен.

— Махнете ръката си от съпругата ми — каза тихо Ролф де Брайърд на Ричард де Манвил. Той придърпа Алет към себе си и почувства задоволство, като усети как тя се отпуска с облекчение.

— Измамили са ме — навъси се нормандецът, — но внимавай, сестричке, защото, когато херцог Робърт завземе Англия, Лангстън ще бъде мой. И тогава, ще те изхвърля заедно с майка ти и безполезните ви рицари! Мислиш, че си ме надиграла, но не си!

— Напусни залата! — каза гневно Изабел на брат си.

— Какво? — Той бе изумен.

— Напусни залата ми! — повтори тя, като направи знак на няколко войника от Лангстън. — Не те искам тук, Ричард де Манвил. Моето гостоприемство не се отнася за хора, които идват тук и ни заплашват. Баща ни и брат ни са били убити преди почти две години и все пак ти не си намерил време да ни известиш. Нито си ни съобщил за женитбата си. Дори и сега не зная коя е жена ти, нито пък ме и интересува. Съжалявам нещастното момиче. Сега се осмеляваш да се появиш в Англия, преструвайки се на загрижен какво е станало с мама и мен, като ни предлагаш едната от нас да се омъжи за твоя човек, за да държи Лангстън в името на херцог Робърт. Ти си глупак, Ричард! Сега се разкарай от дома ми и вземи със себе си и похотливия си, мазен приятел!

— Почти наближава нощта — запротестира Ричард.

— Алфред ще ви прекара обратно на другия бряг на реката — изрече Бел леденостудено. — Ако решите да си направите лагер от другата страна, не мога да ви спра, но до сутринта да те няма, братко.

— Милейди, моля ви — прекъсна я свещеникът, но Изабел го накара да замълчи, като вдигна ръка.

— Не ми изнасяйте лекции за гостоприемство или семейни задължения, отец Бернар — каза му тя. — Брат ми не се съобразява с ни едното, освен ако то няма да му донесе облага. Той ще убие всички ни, докато спим тази нощ, за да постигне своето. Не е ли така, Ричард?

— Беше неприятно малко момиче, Изабел — отговори горчиво брат й — и не си се променила. Винаги съм твърдял, че татко трябваше да те бие, но нали беше единствената му дъщеря, той те боготвореше. Колко жалко. Ще се върна в Лангстън, когато херцог Робърт уреди въпроса за Англия с Хенри Боклерк, сестричке.

Изабел се изсмя.

— Тогава не очаквам да те видя отново, братко мой. Сега се разкарай от залата ми.

Ричард де Манвил се завъртя на пети, Люк де Сай до него, и заедно с хората си напуснаха крепостта. Изабел се изкачи на крепостната стена, за да види как преминават обратно река Блайт. С мрачна усмивка тя наблюдаваше, докато направят малкия си лагер. После, доволна, се върна обратно в залата, където майка й, Ролф и свещеникът чакаха завръщането й.

— Дори не потрепнахте, като ги изгонихте — изрече Ролф с възхищение в гласа си. — Хю би се гордял с вас и аз няма да пропусна да му го кажа.

Изабел кимна, като се усмихна бегло.

— Ако наистина избухне война, Ролф, тогава ще трябва да поема грижите за Лангстън. Ще изпълня задълженията си, обещавам ви. Брат ми е алчен глупак.

— Трябва да обсъдим още един въпрос — намеси се тихо отец Бернар и погледна сериозно Алет. — Вие очаквате дете, дъще?

— Това не е ваша работа — отвърна отбранително Алет.

— И моя също — обади се Ролф, — защото, ако наистина очаквате дете, малката ми, то е и мое. Аз не съм човек, който бяга от отговорност.

— Вашата отговорност? — Алет бе вбесена. — Аз не съм ваша отговорност, нито пък детето ми… ако наистина има такова.

— Моята прислужница Агнета казва, че от няколко седмици месечният цикъл на майка е спрял — Изабел обясни спокойно на двамата в залата.

— Извърших тежко престъпление заради вас, дъще — каза отец Бернар. — Изрекох голяма лъжа, като потвърдих пред сър Де Манвил, че сте омъжена за Ролф де Брайърд и лично съм извършил церемонията. Сега трябва да поправя грешката, заради безсмъртието на душата си.

— Вероятно Господ ще разбере, защо казахте това, отче — изрече нервно Алет. Защо Ролф се хилеше като идиот? — Моят заварен син няма да се върне отново в Лангстън. Шансът е малък херцог Робърт да надвие крал Хенри. Защо не ме оставите на спокойствие?

— Господ налага волята си по начини, неведоми за нас, дъще — продължи свещеникът. — Наистина не вярвам, че крал Хенри ще бъде победен от брат си, но все пак не съм сигурен. Единствено Бог знае отговорите на въпросите, които поставяте, милейди. Това, което аз знам обаче е, че трябва да се омъжите за този добър рицар, който ви обича така предано. Не бива да допуснете детето му да бъде копеле. Подобна постъпка не е достойна за вас, Алет де Манвил. Нима ще накажете невинната душа, сгушила се под сърцето ви, заради собствените си страхове, заради злините, причинени ви от покойния ви съпруг, заради греха на собствената ви гордост?

Алет започна да се колебае, особено когато Ролф я прегърна нежно и й прошепна тихо.

— Обичам ви, моя малка. Ще бъда добър с вас, заклевам се в името на Светата Дева Мария. Моля ви, доверете ми се.

— Елате — подкани ги отец Бернар. — Стаята ми е отделена и може да ни послужи за параклис. — И той поведе двете жени и Ролф към стаята си, като извика Ида и Агнета да се присъединят към групата. — Сега — каза свещеникът — с лейди Изабел и тези две добри прислужници като свидетели ще започнем.

Алет се почувства напълно безпомощна. Предадена за втори път от собствената си дъщеря! Къде бе сгрешила с Бел? И все пак… изгледа Ролф и в очите й се появиха сълзи. Погледът му бе изпълнен с такава преданост и обич, че тя се учуди защо не бе забелязала това преди. „Наистина ме обича“ — помисли си Алет, изненадана от откритието и внезапно успокоена. Ролф не бе Робърт де Манвил. Ролф я обичаше! Щяха да бъдат щастливи заедно. Като че ли ледът, с който бе обвила сърцето си, се пропука и започна да се топи. Тя взе ръката му и я целуна, като й се прииска да се засмее високо от радостта, изписана на лицето му. Когато я попитаха, тя с удоволствие даде съгласието си да му стане съпруга.

След това свещеникът ги посъветва:

— Кажете истината на прислугата си, деца мои. Ако, не дай Боже, сър Ричард някога се върне, те ще се закълнат, че сватбата е станала през март, а не в последния ден от април. — В очите му просветнаха пламъчета. — Бог да ви благослови, деца мои. Сега ме оставете, за да се помиря с Господ заради лъжите, които изрекох днес заради вас. — И той бързо се прекръсти.

— Утре — каза Изабел на свещеника — ще изберем мястото за църквата, която искаме да построим. И вие ще имате собствена къща също, добри отче. Ще бъде до църквата, за да ви е удобно. И тази година ще получите десятъка от реколтата, както и двама крепостници, мъж и жена, за да се грижат за вас.

— Благодаря ви, лейди — отговори свещеникът. — Сигурен съм, че лорд Хю ще одобри всичко, което сте ми обещали.

Те го оставиха и се върнаха в залата, където яденето вече бе сервирано. Алет и Ролф не откъсваха очи един от друг, а Бел не можеше да се въздържи да ги дразни.

— За жена, която не желаеше да се омъжи повторно, мадам, вие изглеждате доста доволна от съдбата си сега — изрече тя дяволито. — Знаеш ли, Ролф, че майка ми заплашваше да се хвърли от стените на крепостта, ако я бях принудила да се омъжи? Някак си усещам, че не е необходимо да се тревожиш от подобна трагедия сега.

— Моя малка! — Младоженецът изглеждаше наистина стъписан.

— Бел е права, любов моя — отвърна Алет. — Не трябва да се опасяваш. Любовта ми към теб ме прави безпомощна — никога не съм подозирала, че подобно нещо може да съществува. — Тя погледна към дъщеря си. — Как така, Изабел, ти се оказа по-мъдра от мен по тези въпроси? Нима е възможно да си се влюбила в съпруга си? И като знаеш какво е любовта, си забелязала моята обич към Ролф преди дори аз да призная пред себе си?

Да обича Хю? Думите, изречени на глас, я накараха да погледне на съпруга си по нов начин. Досега не се бе замисляла над това, но като че ли вече нямаше избор, и то не само защото й харесваше времето, прекарано в леглото. Липсваше й да си легне до него, липсваха й разговорите им за прекрасните планове, които имаха за имението. Липсваше й да язди редом до него. Липсваше й, когато се събуждаше нощем и не го усещаше до себе си. Липсваше й да спори с него.

— Може би наистина обичам Хю — изрече тя замислено, — ако това, което изпитвам към него, е любов. — После се ядоса. — Но да не сте посмели да му кажете! Сама ще му го призная, когато сметна, че моментът е подходящ. Но ако някой разкрие тайната ми пред него, ще се постарая адът да се изсипе върху главата му!

— Тайната ти ще бъде запазена от нас, дъще — подразни я Ролф.

— Мисля, че управителят трябва да си има собствена къща — реши на глас Бел. — Ще поговоря със съпруга си за това, когато се върне у дома. — Тя вдигна бокала си. — Тост за майка ми и втория ми баща — изрече с усмивка. — Дълъг живот и много деца!

Те пиха и Алет каза:

— Не е ли време вече и ти да имаш свои деца, Изабел?

— Още съм прекалено млада, за да бъда майка — отвърна надменно дъщеря й.

— Бях по-млада от теб, на петнайсет, когато те родих — бе отговорът. — Ти вече навърши шестнайсет години.

Изабел се засмя.

— Навърших шестнайсет години едва този месец, мадам. Освен това вие сте искали да станете майка, за да избегнете нежеланите апетити на баща ми. Аз обаче с удоволствие споделям ласките на съпруга си. Дори безсрамно мога да си призная, че очаквам с нетърпение завръщането му. — Тя си взе едно заешко бутче от чинията, поднесена й от прислугата, и започна лакомо да го яде.

Алет не знаеше дали да сгълчи дъщеря си заради липсата на въздържаност, но Ролф се засмя.

— Зная как точно се чувства, малката ми — прошепна той тихо. — Аз също мога безсрамно да си призная, че очаквам с нетърпение завръщането ти в моето легло. Кога трябва да се роди детето?

— Не преди края на годината — отговори Алет, като се опита да не се усмихне.

— Ще навреди ли на бебето, ако си поиграем малко, скъпа? — Той гризна леко извивката на ухото й. — Ммм, вкусно! Мисля, че е много по-меко от заешкото.

Изабел избухна в смях.

— Вземете малко храна и вино, татко Ролф. Виждам, че ви е трудно да се държите прилично на масата. Вървете си в стаята и задоволете първо другите си апетити. Едва тогава ще оцените храната.

Ролф стана и дръпна Алет със себе си.

— Мадам, благодаря ви за деликатността. — Взе една купа, напълни я със заешко, хляб и сирене. Подаде малко шише с вино на Алет и я поведе към стаята им.

Бел остана сама на дългата маса. Изведнъж почувства огромно спокойствие, като че ли всичко бе наред в живота й. Липсваше й едно-единствено нещо. Хю. Той обаче трябваше да се завърне скоро и двамата отново щяха да споделят страстите си. Обичаше ли го? Сега вече знаеше, че е така, но ако той не й го признаеше, нямаше да позволи да бъде уязвима.