Бъртрис Смол
Непокорната (12)

Глава 11

Бретан

Лятото 1103 — Средата на лятото 1104

Изабел се взираше притеснено в лъскавото сребърно огледало, което Мейвис й бе донесла. Едва можеше да повярва, че елегантната млада жена, която я гледаше от него, е Изабел от Лангстън. Бе облякла жълтата си пола с оранжевата туника. Туниката бе украсена със свързани медни кръгчета, лакирани в жълто. На лявото й рамо бе закачена подходяща брошка. Косата й бе прибрана в мрежа, изпъстрена с малки перли. На главата й бе сложен прозрачен воал, прикрепен с жълта диадема. Бел размърда пръстите на краката си в меките обувки, които също бяха боядисани в жълто, за да подхождат на полата й.

— Аз наистина съм красива — изрече тя тихо. През целия си живот винаги я бяха сравнявали с Алет, едва сега обаче осъзна, че двете имаха съвсем различна външност, а Алет отговаряше на модните представи за красота.

— Света Дева Мария! — възкликна Мейвис. — Едва сега ли го разбираш, Бел? Разбира се, че си красива. — После се засмя. — Човек едва ли може да придобие представа за себе си, като се оглежда във водата на реката, нали?

Изабел поклати глава.

— Не — призна тя. — Майка ми има малко медно огледало, но не е толкова ясно като твоето, Мейвис. Благодаря ти, че ми го донесе, за да се видя.

— Сега разбираш ли на каква опасност си изложена в лицето на краля? — попита сериозно Мейвис. — В двора има жени, които са по-добре облечени и от по-могъщи семейства, но Хенри Боклерк ще вижда само теб, Бел. Бъди много предпазлива и внимавай да не го разсърдиш.

— Няма да посрамя съпруга си доброволно, Мейвис — изрече Изабел с тих глас. — Дори и с краля. А Негово Височество не би трябвало да допусне похотта му да унищожи едно дълготрайно приятелство.

Мейвис поклати глава.

— Господ да ти е на помощ, защото наистина само Той може да те спаси, Бел.

Голямата зала бе истинско чудо и Изабел се опитваше да запази спокойствие, но й бе трудно. В огромното помещение имаше шест камини, по три от всяка страна. Над тях се открояваха високи, извити прозорци, на гравираните и позлатени колони бяха закачени знамена от пъстроцветна коприна, каквато никога не бе виждала, а шумът бе невероятен. Повече от сто души населяваха кралския двор, насядали на дългите маси и пейки, като местата им бяха определени не само от титлата, но и от това, какво значение имаха лично за краля. Човек на върха днес лесно можеше да се озове на дъното след месец. Двете млади жени се настаниха в края на залата с група придворни дами.

— Това е Изабел от Лангстън, съпругата на Хю Фокониер — Мейвис представи Бел на останалите. — Пристигнала е скоро в двора заедно с втория си баща Ролф де Брайърд.

Дамите поздравиха сърдечно новодошлата, като я огледаха внимателно и кимнаха одобрително на облеклото й, съвсем подходящо за положението й.

— Добре възпитана млада жена — бе всеобщото мнение на сътрапезничките й.

— Все още не съм видяла Хю Фокониер — отбеляза една от дамите, — но зърнах този очарователен негодник Ролф де Брайърд.

— Съпругът ми се забави прекалено дълго, изпратен по работа на краля — отговори внимателно Бел. — Не издържах да чакам повече у дома, затова вторият ми баща ме доведе в Уинчестър да научим нещо за Хю.

— Имате ли вече деца? — поинтересува се друга жена.

— Син — отвърна Бел. — Майка ми се грижи в момента за него.

— Много разумно — одобри една по-възрастна дама. — След майките, бабите най-много обичат децата. Все пак сигурно са минали доста години, откакто майка ви не е гледала толкова малко детенце.

— О, не, милейди — каза Бел със смях. — Сър Ролф има вече две деца от майка и тя непрекъснато му повтаря, че копнее за още.

— Мили боже! — заяви по-възрастната дама и после се подсмихна. — Вторият ви баща със сигурност не си губи времето, но и нищо чудно. Нали е отгледан заедно с краля, а всички знаем що за човек е! — Тази забележка бе придружена от бурен смях.

Изабел поруменя.

— И аз така дочух — изрече тя. После развърза малкото ножче, което висеше на колана й, за да си нареже храната, която й сервираха. Пред нея бе сложен прясно опечен хляб. Кралят и приближените до него благородници се хранеха в златни и сребърни чинии, останалите обаче издълбаваха средата на хляба, за да могат да си сложат яденето в кората му. Тя се наведе към Мейвис и прошепна:

— Къде е Ролф?

— Предполагам, че е близо до господарската трапеза — отговори младата придворна дама. — Седнал е със старите си приятели, личните другари на краля. Малка група сводници. Мястото съвсем не е подходящо за невинна дама като теб.

На тези в края на залата първо им предложиха скариди с водорасли, после еленско задушено. Сосът бе от червено вино и копър, но Бел не бе сигурна колко прясно е месото, затова похапна малко. Чашата й обаче бе напълнена с хубаво червено вино. След това поднесоха някакви сладкиши. По-добре си похапваше в стаята, помисли си Изабел с прискърбие.

Ролф дойде при нея, когато едва бе привършила с вечерята. Коленичи и й прошепна:

— Трябва да те представя официално на краля и кралицата, Бел. — После й се усмихна и се изправи. — Колко си хубава, дъще.

Изабел стана, изтупа трохите от роклята си и опъна въображаемите гънки. Извини се учтиво и последва втория си баща към господарската маса. Стояха тихо, в очакване да ги забележат. Бел видя, че кралят поглежда крадешком към тях, но не направи никакъв знак, че ги е познал. Продължаваха да чакат и тя усети как гневът се надига в нея. Не смееше обаче да прояви раздразнението си. Най-накрая кралицата обърна глава, забеляза ги, наведе се и прошепна нещо на съпруга си. Кралят също се извъртя, престори се на изненадан и се усмихна широко.

— Сър Ролф де Брайърд — изрече високо, — а коя е тази дама с теб? — Въпреки че кралят много добре знаеше коя е Изабел, първото й представяне бе тайно и трябваше да си остане така. Никой друг не биваше да узнае, че вече са се срещали, иначе строгият дворцов протокол щеше да бъде нарушен.

— Кралю — изрече тържествено Ролф, — може ли да представя на вас и на нашата благородна и добра кралица заварената ми дъщеря, лейди Изабел от Лангстън, съпруга на сър Хю Фокониер? — Той се поклони, а Бел направи реверанс.

— Поздравяваме ви най-сърдечно — изрече весело кралят. — Наскоро изпратих пратеник при брат ми, за да науча къде е сър Хю. Двамата ще останете с нас, докато получа отговор, нали? — Той се усмихна, като показа всичките си зъби.

— С удоволствие, милорд. Приемете благодарността ни за сърдечното ви гостоприемство — отвърна Ролф и още веднъж се поклони ниско.

Изабел остана изправена, в мълчалив знак на протест. Кралят се засмя, в очите му се появиха пламъчета, които подсказваха, че приема предизвикателството й. После заговори кралицата. Шотландският й акцент бе доловим. Сините й очи бяха безгрижни, изражението й — миловидно. Бе в доста напреднала бременност.

— Имате ли деца, милейди Изабел? — попита тя и инстинктивно сложи ръка върху заобления си корем.

Гневът на Бел се стопи.

— Да, мадам, син, Хю Младши — отговори тя с усмивка. — Оставих го на грижите на майка.

Кралицата кимна.

— Трудно е, зная, да се разкъсвате между децата и задълженията. Бъдете добре дошли в палата ни. — Кралицата също се усмихна мило.

— Благодаря ви, мадам, за любезността — отговори Бел и се поклони на кралицата, като разбра, че вече са свободни да се оттеглят.

— Добре се справи — похвали я Ролф, докато се отдалечаваха.

Вечерята привърши, масите бяха почистени. Започнаха развлеченията: бард от Ирландия пя трогателно за смърт и благородни битки; жонгльор, който изуми Бел с умението си да задържа едновременно във въздуха четири позлатени топки; появиха се и мъж и жена с няколко кученца, които танцуваха на задните си лапи, под аплодисментите на публиката. Изабел никога не бе виждала подобни неща. Смя се и ръкопляска ентусиазирано, бузите й поруменяха.

— Казвала ли си на някого, че имаш самостоятелна стая? — попита я внезапно обезпокоен Ролф.

Изабел поклати глава.

— Не. Защо въобще трябва да се поставя подобен въпрос? Едва ли някой се интересува къде спя.

— Ако никой не знае, че се ползваш от привилегията да имаш стая на разположение, тогава никой няма да се усъмни, че си замесена с краля — обясни й Ролф. — Ако някой открие това, направи се на невинна и отговори, че си го сметнала като израз на приятелството между краля и съпруга ти.

— Аз не съм замесена с краля — каза спокойно Бел.

— И двамата знаем, че е въпрос на време — отговори търпеливо Ролф.

— Да поканя ли Мейвис да спи при мен? — попита Бел.

— Мейвис има легло — изрече леко раздразнен Ролф. — Не се дръж като малка глупачка, Изабел. Би трябвало да разбираш нещата по-добре.

— Няма да бъда курва за никого! — изсъска Бел вбесена.

— Няма да споря повече с теб по този въпрос — каза троснато той. — Дяволски добре знаеш, че първото ти задължение е към Лангстън и Хю. Ако това означава да служиш на краля, трябва да го направиш!

— Хю едва ли ще остане очарован, че Хенри Боклерк ме е преследвал с похотливи желания, Ролф, и ти много добре го знаеш. Ще отбягвам вниманието на краля както мога, уверявам те — изрече тя категорично.

— А когато не можеш повече да го отбягваш? — попита той.

— Моли се да не настъпи този момент — отговори Изабел. Направи реверанс на втория си баща и напусна залата, за да се усамоти в стаята си.

— Много ли ви се възхищаваха — попита нетърпеливо Агнета, когато Изабел влезе в стаята. — Видяхте ли краля? Кралицата беше ли там? Хубава ли е?

Бел се засмя от възторга на своята прислужница.

— Разбира се, че видях краля, и кралицата също. Наистина е хубава, но изморена. Представям си, че съм изглеждала по същия начин, докато носех Хю Младши. Храната обаче бе ужасна. Толкова ще се радвам да се приберем у дома. Еленското месо бе жилаво и престояло.

Агнета внимателно помогна на Бел да съблече красивата си туника. Прислужницата огледа дрехата старателно.

— Нито едно петънце — обяви триумфално. Изчетка дрехата усърдно и я сгъна, за да я прибере в сандъка. Последва подобна процедура и с дългата пола, докато господарката й си събу обувките и ги остави встрани. Агнета напълни малък леген с топла вода и Изабел изми ръцете, врата и лицето си. После изтърка зъбите си с грубо парче плат и паста, направена от ситно стрит тебешир, пчелен клей и мента. Изплакна устата си и разпусна косата си, за да може Агнета да среше дългата й червеникавозлатиста грива.

— Прислужницата на лейди Мейвис ми каза, че скоро щели да заминават на лов в Ню Форест — започна Агнета. — Кралят имал дървена колиба там, където отсядал с гостите си, и другите лордове също имали колиби. Мислите ли, че ще ни поканят, лейди?

— Предполагам — отвърна Бел. — Линд трябва да пристигне скоро с Купър и със сокола на сър Ролф. — Тя въздъхна. — Как искам да сме си у дома, Агнета. О, как бих искала съпругът ми да е тук и всички да сме вкъщи!

— Оххх, лейди, мисля, че посещението ни тук е толкова вълнуващо! — изрече възторжено прислужницата. — Когато се приберем, ще съм пътувала много повече от всички в моето положение. Тук ми харесва. Лангстън е скучен с монотонното си ежедневие.

— И все пак го предпочитам — отговори Изабел.

Вратата на стаята им внезапно се отвори и кралят влезе, като се усмихна на Агнета, която остана с отворена уста и изпусна четката от ръката си.

— Знаеш кой съм, нали, момиче? — попита я той весело.

Агнета кимна онемяла, като се препъна, докато се покланя.

— Ще чакаш пред стаята на господарката си заедно с пазача и няма да влизаш или да пускаш друг да влиза тук, докато не ти кажа, че е разрешено. Разбра ли, момиче?

— Да, Ваше Величество! — Гласът й едва излезе от гърлото. И тя напусна стаята с разширени от стъписване очи.

Кралят отиде до вратата и я залости след нея.

— Как се осмелявате да нарушите уединението ми? — попита леденостудено Изабел. Стоеше изправена, но сърцето й туптеше лудо.

Той се обърна.

— Намерих те за много красива тази вечер с новата ти рокля — каза кралят, пренебрегвайки очевидния й гняв, — но мисля, че така по риза и с разпусната, блестяща коса си още по-очарователна. — И той докосна с пръст един къдрав кичур. — Струва ми се, че е копринена.

— Монсеньор, обиждате ме — отговори тя сърдито. — Още по-лошо, предавате приятелство, което съпругът ми цени.

— Да попаднеш в леглото на краля си, се смята за чест, Изабел — каза той и пристъпи по-близо до нея, като протегна ръка, за да я прегърне през кръста.

Бел се отмести бързо и го отбягна.

— Не считам за чест жената да бъде опозорена, дори да е с краля — каза студено тя. — Вие сте мъж, монсеньор. Нищо повече. Нищо по-малко. Щастливата случайност при раждането ви е поставила по-високо от другите, и от моя Хю, но това не би трябвало да ви дава право да ме насилвате!

— Ако беше мъж, щях да те взема за съветник, Изабел — каза й кралят очарован. Никоя друга жена не му се бе противопоставяла така открито или с такива умни доводи. Бе заинтригуван от нея от пръв поглед, но тази нова страна на характера й направо го възпламени. Изабел от Лангстън бе прелестно създание. Сега я желаеше повече, отколкото когато влезе в тази стая. Предстоеше му да я прелъсти така, както никоя друга досега. Щеше да му е необходимо цялото умение на любовник, а той бе доста обигран.

Най-умният му съветник и добър приятел граф Робърт от Мулан, бе убеден, че страстите на Хенри са подтикнати от политически съображения, но грешеше. Страстта на Хенри Боклерк бе породена от любовта му към красивите жени. И той, изглежда, не можеше да им се насити. Бяха толкова многобройни. Бяха очарователни, пленителни, обожавани същества, създадени за удоволствие на мъжа. Жените бяха съкровища, които трябваше да бъдат целувани, милвани и изпълвани със семето на мъжете. Сините му очи запламтяха опасно. Той бързо протегна ръце и я сграбчи.

— Пуснете ме! — извика тя яростно, като се бореше и напразно се опитваше да го удари с юмруци по гърдите.

Кралят обаче докосна с пръст овала на устните й.

— Устни като тези, Изабел, са много по-подходящи за целувка, отколкото за отбранителна реч. Напълно съм готов да те ухажвам, сладката ми, но ако изнасилването ти е повече по вкуса, аз съм еднакво добър и в това.

— Ще повърна — каза рязко Изабел.

— Какво? — Ръцете му я отпуснаха леко и той я изгледа нервно. Сигурно не я бе чул добре.

— Ще повърна! — повтори тя и се олюля. — Ох, господи! — Тя се освободи от него, сграбчи легена и избълва съдържанието на стомаха си. Неприятната миризма бързо изпълни стаята.

Хенри Боклерк бе стъписан от този внезапен обрат на нещата. Всички мисли за прелъстяване го напуснаха, докато се взираше в Изабел от Лангстън, пребледняла и леко олюляваща се.

— Задушеният елен бе престоял — изстена тя. — Знаех, но все пак ядох, защото бях гладна. — Тя се преви на две, като стенеше жаловито.

— Ще повикам прислужницата ти — каза кралят и бързо се отдръпна от нея, отвори вратата и излетя навън.

Миг по-късно Агнета влетя, ужасно притеснена.

— Лейди, от задушеното ли е? — попита тя разтревожена. Прихвана Бел през кръста и й помогна да си легне. — Кралят каза, че ще ви посети друг път — съобщи момичето на господарката си.

— Тръгна ли си? — прошепна Бел.

— О, да, лейди! Мъжете не могат да понесат подобна гледка. Отнема романтиката — заяви Агнета.

Бел скочи от леглото, като си хихикаше.

— Дай ми малко вино да изплакна устата си, Агнета. — Цветът на лицето й вече се възстановяваше.

Прислужницата проумя внезапно нещата.

— О, лейди, повърнали сте нарочно! — изрече тя тихо.

— Правех го, когато бях малка и майка не ми даваше нещо, което исках. — Тя се засмя. — Задушеното наистина бе престояло, но всичко бе наред. Сега обаче ще мога да стоя надалеч от двора поне един или два дни, докато ми премине неразположението. — Взе бокала, направи си гаргара с виното и го изплю в легена.

Агнета сграбчи съда.

— Ще отида да го изхвърля, лейди. Отворете прозореца, за да се проветри, иначе няма да можем да мигнем тази нощ. — И тя бързо излезе.

Изабел отвори капаците на прозореца. Навън пълната луна бе посребрила покривите на къщите. Бел се облегна на перваза, вдишвайки студения нощен въздух. Дали Хю, където и да беше, виждаше тази луна? Ако я гледаше, тогава луната бе връзката между тях. Молеше се да е така и да се върне бързо при нея. Фарсът, който бе разиграла пред краля тази вечер я плашеше. Докога ли щеше да успее да отбива атаките му, преди да го обиди?

— Хю — прошепна момичето, — върни се, любов моя.

 

 

През следващите два дни Изабел се преструваше на болна и си остана в стаята, а Агнета й носеше малки вкуснотии от голямата зала. Мейвис я посети и Бел й разказа за срещата си с краля. Новата й приятелка не успя да въздържи смеха си.

— Щеше ми се да видя изражението му, когато си избълвала обратно вечерята си почти в краката му. Съмнявам се, че някоя жена се е осмелила да направи подобно нещо — възкликна придворната дама. — Е, отбила си атаката на нашия похотлив монарх поне за известно време.

— Нямам представа, какво ще правя, когато ме посети отново — сподели разтревожена Бел. — Ако можеше Хю да се върне у дома!

— Не мисля, че ще успееш да отбегнеш нападението на краля отново — изрече Мейвис делово. — Не съм чувала да е губел интерес към жена, преди да е задоволил страстта си. Ще трябва да си много, много умна, за да избегнеш вниманието му, Изабел, без да го обидиш. Мисля, че е невъзможно.

— Аз също — призна съкрушено Бел. — Нищо подобно нямаше да се случи, ако не бях настояла да дойдем в двора!

— Слава богу, че съм девствена! — каза Мейвис. — Той не компрометира девици от добри и благородни семейства.

— Не си омъжена? — Изабел бе изненадана. Двете с Мейвис бяха почти на една и съща възраст. — На колко си години?

— Осемнайсет — изрече весело приятелката й. — Сгодявана съм три пъти досега и всички умираха от заушка. Почти бях успяла да заведа последния пред олтара, но се разболя един ден преди сватбата, а два дни по-късно почина. Семейството ми сега ми урежда нов жених. Вдовец, на годините на Хю. За щастие, няма потомство, така че моите деца ще му бъдат наследници. Планират сватбата около Мартиновден. — Тя се засмя. — Да се надяваме, че този жених ще оцелее, за да се наслади на първата ни брачна нощ.

Изабел не успя да сдържи смеха си.

— Ти наистина си доста страшна, Мейвис.

— Така е — съгласи се придворната дама. — Трима бъдещи съпрузи да умрат, не е хубава поличба. Ако не успея да заведа този пред олтара и в леглото си, ще започнат да се разпространяват слухове по мой адрес. Освен това вече остарявам и искам деца.

Изабел въздъхна и изражението й се промени.

— Толкова ми липсва малкият Хю. Понякога, когато най-много ме е страх, притварям очи и си мисля за него. Представям си го как се олюлява на пълничките си бебешки крачка след малкия ми брат Кристиън. Как желая да съм си у дома!

— Утре ще има лов — съобщи й Мейвис. — Нищо голямо, просто на полето извън града. Кралят започва да става нетърпелив и си мечтае да излезе на лов за елени в Ню Форест, но все още е много рано. Ще яздиш ли с мен?

— Трябва ли да участвам в лова? — учуди се Бел.

— Не можеш да очакваш да страниш от двора повече от два дни заради неразположен стомах — изрече практично Мейвис. — Сега си част от двора и ако не се появиш, ще бъде странно, особено ако кралят те потърси, а той е достатъчно смел, за да го направи. Предполагам, че не искаш връзката ти с него да стане публично достояние.

Изабел кимна.

— Така е — призна момичето и после попита: — Какво да облека? Със сигурност не новите си дрехи.

— Не, тези, които си донесла от вас, стават, но можеш да сложиш нещо хубаво на главата си.

Агнета нахлу в стаята сияеща от вълнение.

— Лейди, Линд току-що пристигна с вашия сокол!

— Тогава всичко се нарежда — каза Мейвис на приятелката си. — Ловната ти птица е тук. Трябва да се покажеш утре. Ще мина да те взема и ще отидем заедно на литургията, преди да потеглим на лов.

На следващата сутрин, преди още първите лъчи да прояснят небето, Изабел стана, изми се и се облече с помощта на Агнета. Избра си една тъмнозелена пола с подходяща туника и меки кожени ботуши. Сплете косата си, нави на руло плитките.

— Подай ми кожената ръкавица — нареди на Агнета и после я пъхна в колана си, за да я сложи, когато щеше да вземе Купър.

Мейвис дойде и двете се вмъкнаха в края на параклиса, за да чуят службата. След това Мейвис дръпна Изабел в голямата зала, откъдето си взеха хляб, месо и круши. Изядоха набързо закуската си, пийнаха малко ябълково вино и тръгнаха към конюшните. Мейвис се качи на малкия си елегантен кон.

— Наричам я Дейзи — каза тя на Изабел, която тъкмо яхаше големия жребец.

— Мили боже, какъв огромен звяр!

— Много е хрисим — поясни Бел.

— Как се казва? — Мейвис бе очарована, че приятелката й язди такъв голям кон.

— Гри — отговори Бел, като се настани на седлото.

— Лейди. — Линд застана до шпорите. — Донесох ви Купър.

— Благодаря ти, Линд — изрече Изабел, извади ръкавицата си от колана и я сложи на ръката си. После пое сокола от младежа. — Здравей, малката ми — изчурулика тя на птицата, която наежи перушината си, щом чу гласа на господарката си.

— Пътува добре — отбеляза Линд.

— Дадоха ли ти подслон и храна? — попита Изабел.

Линд кимна.

— Да, лейди. Има много такива като мен от други места. Милейди, майка ви ми поръча да ви предам, че малкият лорд Хю е добре, но тя се надява да се приберете скоро. — После, като видя, че конете стават нетърпеливи, той добави: — Ще бъда тук, за да взема Купър от вас, когато се върнете, милейди.

Ловната група мина през града и полето и се насочи към близката река. Хрътките бяха пуснати, за да подгонят от блатата водните птици, свили гнезда там. Денят бе разочароващ обаче, защото откриха много малко птици, което бе необичайно, като се имаше предвид мястото и сезона. Изабел нямаше възможност да пусне Купър да лети. Кралят бе в лошо настроение. Хенри мразеше да се разочарова.

Върнаха се в замъка, където през целия следобед и вечерта Изабел слушаше разговори за лошата година. Посевите не се развиваха добре. Сеното бе недостатъчно. Овошките бяха родили малко плодове. Очертаваше се лоша реколта. И никакви диви птици за лов! Други твърдяха, че пролетта просто бе закъсняла. А липсата на птици се обясняваше лесно. Размножителният им сезон бе отминал и вероятно са отлетели нагоре по реката, за да прекарат лятото там.

Кралицата не излезе на лов този ден. Напредналата й бременност не го позволяваше. Седеше на господарската маса тази вечер, бледа и очевидно неразположена. Като я наблюдаваше, Бел бе осеяна от внезапна идея. Явно кралицата не бе гладна или просто не можеше повече да понася мазната кралска кухня. Когато кралицата си тръгна от залата последвана от придворните си дами, Бел стана и дръпна Мейвис със себе си.

— Къде отиваме? — попита приятелката й. — Не знаеш ли, че кралят те наблюдаваше цялата вечер като захарен бонбон?

— Точно затова ще се скрием в покоите на кралицата — усмихна се дяволито Бел. — Нейно Височество не изглежда добре и вероятно ще мога да бъда на нейно разположение, вместо на съпруга й.

Мейвис поклати глава, но се засмя.

— Би ли искала да си на мое място? — попита Изабел.

— Не — отвърна приятелката й. — Но не можеш да отблъскваш краля вечно, Бел. Той винаги постига своето.

— Не и този път — бе категоричният отговор.

Влязоха в покоите на кралицата заедно с другите дами.

Скоро след това кралицата каза:

— Ако това дете не се роди скоро, ще умра! Никога не съм се чувствала по-зле през целия си живот. Подута съм като диня и едва ходя. — Тя се разхождаше нервно из стаята.

— Може би мога да ви помогна, Ваше Величество — изрече Бел, като излезе смело напред и се поклони. — Ваше Величество може да не ме помни, защото пристигнах наскоро в двора. Аз съм Изабел от Лангстън, съпругата на Хю Фокониер. Имах много от симптомите на Ваше Величество докато носех моя син. Може ли да споделя с вас някои от рецептите на майка ми, които ми помогнаха да се почувствам по-добре?

— О, моля ви, направете го, Изабел от Лангстън — каза умолително кралицата.

— Ваше Величество стои твърде много права — започна Изабел, като я хвана за ръка и я поведе към един диван. — Мейвис, донеси няколко възглавници за кралицата. — Тя коленичи пред кралица Матилда и внимателно събу обувките й. Ходилата, глезените и краката й бяха подути. — Не зная защо — продължи Изабел, като се изправи отново, — но ако си държите краката на високо, отокът намалява. Майка ми твърдеше това и на мене ми помогна. — И тя сложи възглавници под краката й и зад гърба й.

— Може би има нещо вярно — изрече бавно кралицата. — Когато стана сутрин, краката ми въобще не са отекли.

— Вместо да ходите през деня — предложи Бел, — могат да разхождат Ваше Величество на носилка. В края на краищата, вие сте в такова деликатно състояние. Носите престолонаследника на Англия и трябва да се отнасят нежно с вас. Кралят, Бог да го благослови, е много активен човек, както всички знаем, но не той носи детето. Вие, Ваше Величество, понасяте бремето на новия живот.

— Момичето говори разумно — обади се Мери Малкълм, старата дойка на кралицата, пристигнала заедно с нея в Англия. — Дръж я до себе си, агънцето ми. Ще ти бъде по-полезна от изисканите дами, които само се кикотят. По-младите не знаят нищо за раждането, по-възрастните са забравили.

— Трябва да се обърне внимание и на диетата на кралицата, госпожо Малкълм — изрече услужливо Бел. — Храната, която се предлага на Нейно Величество е прекалено мазна. Дама в нейното състояние има чувствителен стомах. Трябва да приема по-лека и питателна храна.

— Да, права сте — потвърди Мери Малкълм. — Защо никоя от нас не си е спомнила това досега? — Беше много опечалена не само от себе си, но и от другите, избрани да служат на скъпоценното й момиченце.

Младата кралица се засмя.

— Очевидно получихте одобрението на Мери Малкълм, Изабел от Лангстън. Останете при мен, докато се роди детето ми. Разбирам, че все повече ще се нуждая от съветите ви през следващите дни. Надявам се, че не възразявате да се откажете да излизате на лов. Останах с впечатлението, че имате много хубав сокол.

— Соколарят ми може да упражнява птицата, Ваше Величество — изрече сладко Изабел. — Аз съм повече от щастлива да остана при моята кралица, докато мога да съм й полезна. Не съм свикнала на леност, тъй като съм от провинцията. Може ли да получа едно легло в покоите на Ваше Величество?

— Разбира се — съгласи се кралицата доволна, че ще има до себе си тази очарователна млада дама, почти на нейните години. — Аз също съм от провинцията — каза тя. — Живеех в манастира, основан от леля ми след смъртта на съпруга й. Беше игуменка и аз си мислех да стана монахиня, но тогава крал Хенри поиска ръката ми и брат ми се съгласи, защото това означава мир между страните ни. — Кралицата се обърна към Мейвис. — Идете и кажете на прислужницата на Изабел от Лангстън къде е господарката й, за да не се тревожи бедното момиче.

Мейвис стана, поклони се и излезе бързо.

— Тук ще бъдете в безопасност, Изабел от Лангстън — каза с разбиране кралицата и в този миг Бел осъзна, че тя знае за намеренията на съпруга си.

Взе ръката на кралицата и я целуна.

— Благодаря, Ваше Величество, за добрината ви. Аз съм почтена жена и ще ви служа така предано, както моят Хю служи на краля.

— Мисля, че така е много по-добре — намигна й кралица Матилда.

 

 

На сутринта след литургията, кралят забеляза, че Бел е сред дамите на съпругата си.

— Нова придворна дама ли си си избрала, скъпа? — попита той.

— Да, милорд, така е — отговори кралица Матилда. — Изабел от Лангстън стана безценна за мен. — Тя се усмихна на съпруга си. — След като остава толкова малко време, за да дам на Англия следващия му крал, мисля, че не трябва да ми се отказва нищо, което пожелая, Хенри. Сигурно не желаете да ме разстройвате, като ми измъкнете Бел, за да участва в ловните ви дружинки? Имате достатъчно хора за компания, а аз трябва да стоя тук сама, заобиколена от стари лица. Едва ли има жена на моята възраст сред дамите ми. Освен това Бел вече ми помогна да намалее подуването на краката ми, което така ме безпокоеше. Тя наскоро е била в моето състояние. Просто не мога без нея!

— Много добре, скъпа — изрече привидно добродушно Хенри, а после се обърна и впери поглед в Изабел. — И вие, мадам, сте доволна да служите на кралицата, вместо да опитате от всички развлечения, които се предлагат в двора? Често не е толкова лесно да се угоди на кралска особа.

— Аз съм обикновена дама от провинцията, Ваше Величество — отговори му откровено Изабел. — Развлеченията, за които говорите, са прекалено опияняващи за мен. За мен ще бъде чест да служа на кралицата, докато съпругът ми се завърне у дома. — Тя се поклони изискано и се усмихна мило.

Хенри Боклерк се засмя и също се поклони. Такава умна жена, реши той веднага. Беше го надиграла засега. Не знаеше, макар да предполагаше, че прислужницата й щеше да й разкаже скоро, но той я бе чакал в стаята й предишната вечер. Бе изпратил слугинята й в общата спалня за жени от нейното положение, като нареди на момичето да не се връща до сутринта. После се настани удобно в леглото на Бел, но тя не се появи.

В началото се разтревожи от отсъствието й, после започна да се пита, дали скромното й и любезно поведение не бе прикритие. Дали беше с любовник? После се надсмя над себе си. Изабел от Лангстън не бе стояла достатъчно дълго в двора, за да си намери любовник. Прислужницата й очевидно я очакваше. След час той излезе от стаята й, намери пажа си Хенри Бочамп и го изпрати да потърси Изабел от Лангстън. Момчето се върна и му съобщи, че е в покоите на кралицата, заедно с приятелката си Мейвис от Фарнли. Кралят си легна сам, раздразнен и очарован едновременно.

Сега наблюдаваше как Изабел се отдалечава заедно със съпругата му и другите й придворни дами. После се обърна към Ролф де Брайърд и каза:

— Заварената ти дъщеря не разбира ли дълга си към мен, Ролф? Сигурно си й обяснил.

— Бел е упорита жена, милорд — отговори тихо Ролф. После добави: — Крепостните й селяни я наричат Бел от Ада, защото е изключително неотстъпчива в поведението си. Страхувам се, че ще постигне своето.

— Тогава бих казал, че сме в задънена улица, защото аз също ще постигна своето, рано или късно.

Нито една жена не бе отказвала на Хенри и той бе озадачен. Защо Изабел от Лангстън не разбираше каква чест й се оказва? А и той винаги признаваше незаконните си деца. Може би Ролф, който бе добряк по душа, не е изяснил достатъчно добре положението на момичето. Това вероятно бе единственото разумно обяснение за поведението й.

Кралят дебнеше удобен момент да поговори насаме с Изабел и да си изяснят нещата, но тя твърде ловко отбягваше подобна среща и постепенно в душата му започна да се прокрадва съмнение, че момичето разбираше, но не желаеше да му стане любовница. Подобно поведение не можеше да бъде извинено. Не, това направо граничеше с предателство.

И тогава съдбата му се усмихна. Един ден отиде при соколите, за да поупражни исландския си сокол, и завари там Изабел със своя чучулигар. Като видя краля, тя се поклони учтиво. После подаде птицата си на своя соколар, извини се, че дългът я зове и бързо излезе от клетките. Кралят я последва с хищническа усмивка. Пътят, който бе избрала, за да се върне в покоите на кралицата, минаваше през уединен, тесен коридор. Щеше да я притисне там и да разрешат въпроса на място.

 

 

Изабел чуваше, че някой я следва. Инстинктивно знаеше кой е. Вървеше бързо, като се опитваше да не изпадне в паника и да побегне, което явно щеше да подскаже чувствата й към краля. Докато просто го отбягваше, нямаше да се стигне до сблъсък. После осъзна, че влиза в малкия коридор, свързан с големия, който водеше към стаите на кралицата. Придворните дами го използваха, защото скъсяваше разстоянието, но обикновено беше безлюден. Сърцето й се сви, когато усети нечия ръка върху рамото си.

— Почакай, Изабел от Лангстън — дочу да казва кралят и се обърна, за да застане с лице към него.

— О, милорд! — престори се на изненадана, че го вижда. — Моля ви, пуснете ме да мина, защото ще закъснея, а Нейно Величество ме очаква. Позволиха ми да изляза за малко, за да поупражня сокола си.

Той ловко я придърпа към стената, като притисна тялото си към нейното.

— Караш ме да полудявам по теб, малка изкусителко — измърка кралят и се наведе да я целуне.

Изабел извъртя глава и за негова изненада се засмя.

— О, Ваше Величество, толкова сте палав — сгълча го тя. — Не трябва да се доближавате до мен по такъв начин. Аз съм почтена жена.

— Не съм забравил онази нощ, когато дойдох в стаята ти и те заварих по риза, с разпусната коса. Проклинах еленското задушено, от което ти стана лошо и прекъсна това, което обещаваше да бъде изключително приятно изживяване — каза Хенри Боклерк и впи пръсти в ръцете й. — Желая те, Изабел! Със сигурност разбираш какво имам предвид? Аз съм твой крал. На краля е позволено всичко, за да се развлича. Ако не може, тогава какъв е смисълът да бъде крал. — Той нежно милваше шията й с длан. После стисна брадичката й и я целуна по устата. — Искам да те чукам, Изабел, и възнамерявам да го направя, малка умницо. Казали са ти, че не е срамно да ми бъдеш любовница, а и аз винаги признавам незаконните си деца. Ще се грижа за теб, докато сме заедно тук и Хю го няма, за да разбере. — Ръцете му си играеха с дрехите, неговите и нейните.

Изабел проумя, че трябва да реагира светкавично, за да избегне участта, която кралят й готвеше. Възнамеряваше да я изнасили тук, в този слабо осветен коридор. Като събра и последната капчица смелост, тя се разрида от болка. Изненадан от обрата в поведението й, Хенри се отдръпна леко от нея. В този миг тя се отскубна, а лицето й изразяваше дълбока тъга, и хукна по коридора, като бързо измина краткото разстояние, което я делеше от широкия коридор. Чу го да псува яростно след нея. Като влезе в откритото помещение, тя отново бе олицетворение на спокойствието и се отправи към покоите на кралица Матилда.

Мейвис обаче забеляза поруменелите бузи на приятелката си.

— Какво се случи? — попита тихо.

— Хвана ме в малкия коридор и възнамеряваше да направи най-лошото, но аз избягах — обясни Изабел. После се засмя. — Използва такъв цветист речник, някои думи дори никога не съм чувала.

— Играеш си с огъня — поклати хубавата си глава Мейвис. — Само Господ знае какво би направил, ако го предизвикаш твърде силно. — После се замисли. — Ролф те търсеше. Каза, че ще се видите по-късно в голямата зала.

 

 

Ролф имаше новини. Вечерта Изабел узна, че през деня е пристигнал млад вестоносец от Нормандия. Вторият й баща не знаеше какви новини е донесъл за Хю, защото кралят все още не му бе съобщил.

Това обаче не спря Бел. С помощта на Мейвис тя потърси пратеника, млад и неопитен оръженосец. Мейвис започна да флиртува доста безсрамно с момчето.

— Това е приятелката ми, Изабел от Лангстън — представи я тя на младежа. — Носиш ли някакви известия на краля за съпруга й, сър Хю Фокониер? Той беше в двора на херцог Робърт миналата есен и зима.

— Той ли донесе на моя господар онзи прекрасен исландски сокол, дресиран да лови жерави? Каква птица само! — изрече възторжено оръженосецът.

— Съпругът ми отгледа птицата и сам я обучи — усмихна се приятелски Бел. — Доста съм обезпокоена за моя Хю обаче. Той се развлича в двора на херцога, когато ни е необходим отново у дома.

— О, той вече не е в двора на господаря ми — каза й пратеникът. — Замина още преди Рождество Христово, за да посети сър Де Манвил. Херцог Робърт остана доста изненадан, когато брат му изпрати послание, за да узнае къде е сър Хю. Предполагахме, че си е тръгнал от имението Манвил за Англия в началото на пролетта — завърши младият оръженосец.

Мейвис остана да пофлиртува още с нормандеца, за да не се усъмни, а Изабел бързо тръгна да потърси втория си баща.

— Проклятие! — възкликна Ролф. — Ами ако брат ти го е убил, правейки отново опит да си възвърне Лангстън?

— Хю не е мъртъв! — изрече тихо Изабел. — Щях да зная, ако е мъртъв. Ричард е страхливец. Не би убил Хю от страх, че ще го разкрият и ще го хвърлят в затвора. Трябва да се върнем в Лангстън! Брат ми може да се опита да причини зло на сина ми. Да се убие дете е много по-лесно, отколкото възрастен човек. Децата са толкова уязвими. — Защо ли, чудеше се тя, Хю бе отишъл при Манвил? Не може да не е разбирал колко опасен е брат й. Нима не го бе предупредила?

— Ами ако кралят не те пусне да си тръгнеш, Бел? — попита Ролф. — Хенри не бърза да ти предаде съобщението, получено от брат му, ако въобще възнамерява да ти го каже. Изчезването на Хю е само едно предимство за Хенри Боклерк, дъще.

— Тогава аз ще остана, Ролф, но ти трябва да се прибереш у дома. Майка не е достатъчно силна, нито смела, за да се защити от злия Ричард. Освен това, ти ще имаш превъзходство над един убиец, защото си предупреден и ще очакваш нападението. Ще задържа Агнета и Линд да ми слугуват тук. Вземи половината от нашите хора и бързай към Лангстън. Замини още днес, Ролф. Усещам, че няма време за губене. Разкажи на майка какво се е случило. После бди внимателно, да не би някой да предаде сина на Хю Фокониер и Лангстън.

Не бе необходимо повече да убеждава Ролф де Брайърд. Бе напълно съгласен с преценките на заварената си дъщеря. Едва когато бе изминал половината път до имението, той се сети, че Изабел не бе споменала нищо, как биха могли да спасят Хю от ноктите на брат й. Едва ли можеше да разчита на помощта на краля, освен ако не му се отдадеше. Разбира се! Това бе нейното решение и го бе изпратила да се прибира вкъщи, за да не се чувства засрамена пред семейството си.

 

 

Когато се прибра безопасно у дома, Ролф откри, че имаше и друг отговор. В Лангстън пристигна кралски пратеник, който настояваше господарката на имението да се върне в двора, преместил се в Ню Форест за ловния сезон.

Стъписан, Ролф отговори на пратеника:

— Моята заварена дъщеря не е тук. Аз лично я оставих в Уинчестър преди няколко седмици. Не е споменавала нищо за връщане в Лангстън. И прислужниците й не са тук. Предайте на краля, че съм в пълно неведение къде може да е, но ако се върне у дома, непременно ще й съобщя кралската заповед и ще се погрижа тя веднага да се присъедини към двора.

Пратеникът си тръгна. Два дни по-късно се върнаха войниците с Агнета.

— Къде е господарката ти? — попита Ролф де Брайърд.

— Милейди не е тук? — възкликна слугинята.

Ролф поклати глава.

— Не, Агнета.

Агнета се разплака.

— Една сутрин се събудих, милорд, и тя бе изчезнала. Линд също, както конете им и соколът. Чаках няколко дни, но тя не се върна. Кралицата бе изключително обезпокоена, милорд. Кралят беше вбесен и заплаши, че ще нареди да ме бият с камшик, докато не му кажа къде е, но аз не знаех. Отидох при лейди Мейвис, но и тя твърдеше, че няма представа. Когато дворът се премести в Ню Форест, мъжете и аз си тръгнахме към дома.

— Ричард! — Лицето на Алет бе мъртвешки бледо.

Ролф поклати глава.

— Не. Той няма възможност да я отвлече от двора. Освен това, защо му е Линд, конете и Купър? Не, мила ми съпруго. Като знае, че детето й е в безопасност при нас, подозирам, че Изабел е заминала за Нормандия, за да спаси сама Хю. Страхувам се, че това е единствения отговор. Надявам се да е проявила достатъчно разум да пътува заедно с други. Вероятно ще отиде при херцог Робърт, за да го помоли за помощ, тъй като Ричард му е васал. Каква само дъщеря имаш, Алет. Не бих искал такива упорити деца.

— Нито пък аз ще ти родя друга такава като нея — изрече пламенно Алет. — Опитвах се да бъда добра майка, Ролф. Наистина. Но Бел винаги бе прекалено силна.

— Трябва да се молим за благополучното завръщане на нашата лейди — намеси се утешително отец Бернар. — Зная, че Господ е с Изабел от Лангстън, защото е потеглила да търси справедливост. Имайте вяра в Бог и Светата му Майка, деца мои. Знаем, че лейди Изабел ще се върне при нас и Хю Фокониер ще бъде с нея.

И свещеникът поведе всички към параклиса.