Бъртрис Смол
Непокорната (3)

Глава 2

Алет де Манвил избута дъщеря си в стаята й с непривична сила. Затвори вратата след себе си, залости я и се завъртя с лице към момичето.

— Да не си загубила напълно разсъдъка си, Изабел?

Девойката остана смаяна от поведението на майка си. Алет бе хрисима и блага, никога преди не й бе повишавала тон, нито й бе казвала груба дума. Изабел до голяма степен презираше майка си именно заради това, че никога не се противопоставяше, за да защити себе си или идеите си.

— Не бих могла да си представя какво точно се опитвате да ми кажете, мадам? — отговори девойката надменно. — Не можете да очаквате, че ще стоя със скръстени ръце, докато Лангстън и аз станем собственост на този дългонос саксонски крадец.

— Изабел! — В нежния глас на Алет прозвуча пълно отчаяние. — Каквото и да мислят мъжете за жените, ние притежаваме интелигентност. Ти не си глупава. Всъщност си много умно момиче. Крал Хенри има пълното право да конфискува Лангстън. Дори да сложи ръка на земята. Бащата ти непрекъснато се тревожеше за това и именно то е една от причините да замине на кръстоносния поход — да се измъкне и да не бъде разкъсван между краля на Англия и херцога на Нормандия като всички нормандски феодали. Ето защо завеща Лангстън на теб, а Манвил на Ричард, за да не се измъчвате на кого да дадете клетва за вярност. Ти си англичанка, брат ти — нормандец. Изборът ти е ясен. И след като не сме отговорили на кралския призив да положим клетва за вярност, той започнал да се страхува, че Лангстън ще се обяви в подкрепа на херцог Робърт. Имението е твърде стратегическо, за да се допусне подобно нещо. Затова крал Хенри го е върнал на наследника на истинския му владетел. Знае, че може да се довери на своя приятел от детинство. Дори е уважил паметта на баща ти, като те дава за съпруга на Хю Фокониер и по такъв начин ни уверява, че няма да загубим дома си. В края на краищата, уреждането на въпроса е доста добро.

Алет де Манвил отметна кичур златиста коса от челото си.

— Имаш ли представа, колко сме щастливи, малка глупачке? Човек, не така предвидлив като крал Хенри и не такъв истински християнин, не би направил нищо за вдовицата и невинната дъщеря на Робърт де Манвил. И да не си посмяла да ми се перчиш с доведения си брат Ричард. Той няма да ни приеме! Време е да погледнеш истината в лицето, дъще. Баща ти се омъжи за мен поради две причини: да се грижа за двамата му синове, които е родила първата му съпруга лейди Сибил, и да има още деца.

Вилхелм беше на девет години, а Ричард на пет, когато двамата с Робърт се оженихме. Те бяха ужасни малки момчета, винаги учтиви и послушни в присъствието на баща си, но винаги груби и непочтителни към мен, макар и защитавани от онзи противен дракон, дойката на майка им. Може би щях да успея да ги спечеля, ако тя не насърчаваше лошото им поведение. Опитваше се по свой собствен начин да запази паметта на господарката си. Мислиш, че братята ти те обичат, Бел? Не! Когато беше бебе на два месеца, те сложили в една плетена върбова кошница и те отнесли до брега на реката, готови да те пуснат във водата. Ако пазачът не ги бе видял, днес едва ли щях да те имам, защото със сигурност са щели да те убият. Старата им дойка ме моли на четири крака, обляна в сълзи, въпреки че никога не съм предполагала, че е способна да плаче, да не издавам чудовищната им постъпка пред Робърт. Щеше да ги пребие до смърт, ако бе узнал. Не ги издадох, при условие никога повече да не се доближават до тебе, докато не си в състояние сама да се защитаваш. Старата дойка се закле да ги пази от теб и трябва да й отдам заслуженото, удържа на обещанието си.

— Защо не сте имали още деца — попита Изабел, обзета от внезапно любопитство, защото родителите й бяха женени цели дванайсет години, преди баща й да потегли на кръстоносния поход към светата земя.

— Баща ти стана неспособен наскоро след твоето раждане — отвърна кратко Алет. — Радвах се, защото, макар и да бях девствена, когато ме взе за жена, той беше безчувствен и груб любовник. Дори да няма опит в тези неща, жената инстинктивно ги усеща.

За нейно голямо огорчение, Изабел се изчерви от откровеността на майка си. Елегантният й, благороден баща бе неин идеал. Беше доста смущаващо да узнае, че съвсем не е бил съвършен.

— Както и да е, в момента не обсъждаме моята женитба — продължи Алет — а твоята, дъще.

— Няма да се омъжа за тази грозна, тромава мечка — изрече упорито Изабел. — Кралят не е ли могъл да ми изпрати някой по-красив, като спътника му? Освен това бракът не може да се сключи против волята ми, нали, мадам? — Тя се усмихна самодоволно и после ахна от изненада, когато майка й протегна ръка и й удари силна плесница през лицето.

— Наистина ли си толкова тъпа, че не можеш да разбереш това, което току-що ти казах, Изабел? Вече нямаш избор. Лангстън не е твой. Ако не се омъжиш за Хю Фокониер, за кого друг ще се омъжиш? Кой ще вземе момиче без никаква земя и зестра? Особено толкова високомерно и гордо и с лош нрав. И какво ще стане с мен, дъще? Грижа ли те е въобще? Трябва ли да скитам по прашните пътища на Англия на стари години и да прося милост? Дори ти не може да си толкова безсърдечна, Бел! Не можеш!

Изабел избухна в смях.

— Мадам, вие съвсем не сте престарели. Всъщност сте много красива и все още млада. Не можете ли да си намерите друг съпруг, който ще приюти и двете ни? Защо не се омъжите за Хю Фокониер? Това ще бъде идеално решение.

— За теб може би, но не и за мен. Не възнамерявам да се омъжвам повторно. Като вдовица аз съм свободна да управлявам живота си. Доволна съм от това положение, което е и добре, защото тук едва ли има някой, който да ме иска. Бъди разумна, Изабел. Хю Фокониер изглежда добър човек, който ще се отнася с уважение към теб, ако му дадеш тази възможност и му кажеш блага дума.

— Той е саксонец, мадам. Знаете какво изпитваше баща ми към саксонците. Въобще не ги обичаше — напомни Изабел на майка си.

— Този мъж е приятел на краля, Изабел. Свещеникът каза, че бил отгледан заедно с крал Хенри. Щом кралят го е приел, как можеш ти да го отхвърлиш? Дори баща ти нямаше да се осмели да се противопостави на волята на своя господар. Ти трябва да се омъжиш за него!

— Няма! — тропна гневно с крак Изабел.

— Ще останеш в стаята си на хляб и вода, докато промениш решението си — отвърна не по-малко гневно Алет. Знаеше колко много дъщеря й мрази да бъде затворена. Изабел прекарваше всеки ден на открито, в дъжд и в пек.

— Ще избягам — бе предизвикателният отговор.

— И къде ще отидеш? — попита презрително майка й. — При скъпоценния Ричард? Дори да пожелаеше да те подслони, Бел, какво ще стане от теб? Ще доживееш края на дните си като неплатена слугиня в къщата на брат си. Без това имение нямаш никаква зестра. Засега имаш своята младост и красота. Вярно, не си идеалния тип жена, който днес е на мода. Твърде си висока. Е, може би ще се намери някой познат на брат ти да те пожелае за метреса. Косата и кожата ти не са за пренебрегване. Това ли би избрала, вместо да бъдеш господарката на Лангстън? Не! — Алет вдигна ръка, когато дъщеря й понечи да отговори. — Не искам да чуя нито дума повече от теб, Изабел. Ще те оставя, за да помислиш върху всичко, за което разговаряхме тази вечер. Зная, че ще стигнеш до разумно решение. — И като отключи и отвори вратата, тя излезе, но заключи стаята на дъщеря си, преди да отиде при двамата рицари и свещеника, настанили се до камината.

— Седнете, мадам — каза Хю с благ тон. — Лейди Изабел по-спокойна ли е сега? Превъзмогна ли първоначалния си шок? Разбирам, че не е лесно за толкова чувствителна девойка да узнае за смъртта на баща си по такъв начин. Очевидно го е обичала много.

— Той я разглези — поясни тихо Алет де Манвил. — Оценявам любезността ви, милорд, но да не се заблуждаваме взаимно. Изабел не е чувствителна. Тя е своенравна. Не ми бе позволено да я науча на дисциплина, защото съпругът ми намираше, че — както той се изразяваше — великолепният й дух е едновременно удивителен и забавен. Истината е, че след заминаването на съпруга ми открих, че тази нейна сила е добро качество. Аз не притежавам необходимата здрава ръка, за да задържа целостта на Лангстън. Бел обаче я има. Родена е тук и най-много от всичко обича имението.

— Достатъчно, за да се омъжи за мен без повече врява? — попита Хю.

Устните на Алет се изкривиха в лека усмивка.

— Все още не е готова да признае, че е победена, милорд. Изпълнена е с гняв и предизвикателство. Казах й, че ще остане в стаята си на хляб и вода, докато започне да мисли разумно.

Той кимна.

— Може би ще й е от полза да постои няколко дни сама и да размисли. Ще изпратите ли управителя при мен утре сутрин? Трябва да се запозная подробно с имението, за да разбера какво е необходимо да се направи, за да подготвим пролетната сеитба.

— Няма управител, милорд. Беше възрастен и почина преди три години. Не знаех кого ще избере съпругът ми на неговото място. Оттогава Изабел се занимава с управлението на Лангстън. Разбира се, нищо не е записано, но Изабел има силна памет за събитията и цифрите. Справяхме се доста добре.

— Тогава не можем да оставим дъщеря ви заключена утре. Нужно ми е да узная всичко за имението колкото може по-бързо — каза Хю.

— Ще вземете ли ключовете? — попита Алет, като подаде една желязна халка, на която бяха закачени всички ключове на Лангстън.

Той поклати глава.

— Ваши са, докато Изабел не ми стане съпруга, мадам — отвърна Хю.

— В такъв случай — продължи Алет, като се изправи — ще се погрижа за вечерята, милорд, и естествено ще искате да знаете къде ще спите. Ще са ми необходими един или два дена, за да прибера нещата си от господарската стая. Съжалявам, но имаме само две спални за гости. Двама от вас ще трябва да спят заедно, но ще оставя сами да решите това. — Тя се поклони и бързо излезе.

— Колко жалко, че кралят не нареди да се ожениш за вдовицата, вместо за дъщерята — каза отец Бернар. — Очарователна дама с изключително изискани обноски. Всеки мъж би бил щастлив с такава жена.

— Съгласен съм, че е привлекателна — отговори Хю, — но предпочитам нещо по-пикантно, добри отче. Дъщерята ми допада. От лейди Алет не биха могли да се очакват изненади.

Скоро след това бяха поканени на господарската маса и вечерята бе поднесена. Храната бе обикновена: поднос с месести, леко сварени скариди, сервирани върху свеж кресон; задушен заек с гъст кафяв сос, праз лук и моркови; тлъст, сочен петел, гарниран с препечен лук; прясно изпечен хляб; парче златистожълто краве масло; сирене и купа с кафеникаво червеникави круши. Бяха сложени и три кани. В едната имаше ябълково вино, в другата бира, а в третата тъмночервено вино. Имаше дори и малка чинийка със сол.

— Съпругът ми — обясни Алет — обичаше разнообразието и предпочиташе да се черпи. — Тя бе седнала между Хю и отец Бернар, а Ролф де Брайърд бе от другата страна на приятеля си.

Масата бе застлана със снежнобяла ленена покривка, бяха поставени сребърни бокали и чинии. Имаше лъжици за задушеното и пред всеки бе поставен нож, в случай че се наложеше да си отреже нещо. Всичко останало обаче ядяха с пръсти, като си вземаха от подносите. Залата бе приятно затоплена, светлината от двете камини и свещите придаваха златист отблясък на предметите. Хю забеляза, че по пода няма папур, и го спомена. Алет обясни, че не харесва папурите, дори между тях да са поставени билки.

— Те само правят боклук, милорд. Моите подове се метат всеки ден. Имам множество съдове с билки и изсушени цветя, за да ароматизирам въздуха. Не харесвам нездравословните миризми, а кучетата имат склонност да облекчават нуждите си между папура. Чистият под ги плаши.

Хю се усмихна. Баба му Ема твърдеше същото и не би позволила да има папури в голямата зала.

— Съгласен съм — изрече лаконично саксонецът.

Бе решено, че Хю и Ролф ще спят в едната стая, а отец Бернар в другата. И двете помещения не бяха големи.

След вечеря лейди Алет се извини и се оттегли в господарската стая. Хю й предложи да си остане в апартамента, докато не се отпразнува сватбата му с дъщеря й, но тя не искаше и да чуе за това.

— Вие сте господар на Лангстън сега, сър Хю — каза тя категорично. — Ваше право е да заемете и жилището, което му е отредено. Все пак ви благодаря, че бяхте така любезен да направите подобно предложение. Доволна съм от пристигането ви, колкото и неочаквано да беше, и ще се радвам да ви приема за свой син. — Тя му се поклони и като се обърна към свещеника, попита: — Ще отслужите ли литургия утре сутрин, добри отче? Много отдавна не сме били така благословени.

— Ще отслужвам литургия всяка сутрин, докато съм в Лангстън — отговори отец Бернар. — Можете също да кажете на слугите си, че ще бъда щастлив да ги изповядам по всяко време, когато ме потърсят.

— Благодаря ви — изрече Алет с поклон. После се усмихна леко, пожела лека нощ на тримата мъже и се отправи към стаята си.

— Очарователна жена — одобри я свещеникът.

— Прекрасна — каза бавно Ролф де Брайърд, като я проследи с поглед, докато излизаше от стаята.

— Исусе Христе! — възкликна Хю и после се засмя глуповато. — Извинете ме, отче. Ролф, никога не съм те чувал да говориш с такова уважение за друга дама, освен за майка ти. Дори и това се е случвало рядко, защото си гуляйджия по природа. Да не би вдовицата да е пленила сърцето ти?

Ролф се разклати целия като мокро куче и каза:

— Дори и да е така, това няма значение, Хю. Нямам какво да предложа на една достопочтена дама. Аз съм един беден рицар, без свой собствен дом.

— Сега Лангстън е твой дом, стари приятелю — каза му Хю. — Нуждая се от сабята ти, нуждая се и от теб. Лейди Алет спомена, че управителят починал преди три години. Изабел управлява имението, без да води никакви записки, защото не може нито да чете, нито да пише. А ти знаеш, Ролф. Ще станеш ли управител на Лангстън? Положението, което ти предлагам, не е ниско и ще се отнасям почтено с теб. Отец Бернар може да състави споразумението между нас.

Ролф де Брайърд се замисли. Беше чудесно предложение. Освен да се върне в двора на крал Хенри като един от многото рицари без никаква земя, той нямаше други перспективи. Да стане управител на Лангстън, означаваше, че ще има престиж, за какъвто дори не бе мечтал. Вече можеше да помисли и за съпруга. Още по-важно бе, че двамата с Хю бяха приятели отдавна и се разбираха добре.

— Да! — изрече той с ентусиазъм. — Ще стана управител на Лангстън, Хю, и ти благодаря за тази възможност.

— Тогава, всичко е уредено — каза Хю доволен. — Утре след закуска ще огледаме имението заедно с Изабел, която ще ни води. Тя го познава най-добре. Ще трябва да я успокоим по някакъв начин, защото се опасявам, че ще се разгневи още повече от нашия интерес и решенията, които взехме тук тази вечер. Мисля, че сега ще е по-добре да си лягаме.

 

 

Отец Бернар отслужи първата си литургия в голямата зала на разсъмване, защото в Лангстън нямаше нито параклис, нито църква.

— Ще построим църква — каза категорично Хю и свещеникът се усмихна.

Изабел стоеше до майка си, мълчалива и навъсена. Имаше още две прислужници, които мъжете не бяха видели предишната вечер. След това, когато поведоха момичето обратно до стаята й, Хю заговори.

— С ваше позволение, лейди Алет, бих желал Бел да ни придружи със сър Ролф, докато оглеждаме Лангстън. Ако ще язди с нас, ще трябва да закуси добре.

— Както желаете, милорд — измънка Алет, като сведе глава, за да прикрие пламъчето в очите си и леката усмивка.

— Нямам желание да яздя с вас, саксонски боклук! — изсъска Бел.

— Въпреки това, моя Бел, дама на сърцето ми, ще го направиш — каза той. — Майка ти ми разказа, че си управлявала Лангстън през последните три години. Едва ли някой познава имението по-добре от теб. Нуждая се от помощта ти, мадам. Освен това не би ли предпочела да си на открито, вместо да стоиш заключена в стаята си?

Бел го изгледа злобно. „Проклет мъж!“ — помисли си раздразнено. Бе така самоуверен. Прииска й се да му откаже, но мисълта да прекара целия ден в малката си стаичка й се стори отблъскваща. Майка й нямаше да й позволи да стои със скръстени ръце и щеше да я накара да шие или дори още по-лошо — да тъче, а тя мразеше еднакво и двете.

— Добре, милорд — каза тя неохотно. — Ще ви разведа из Лангстън, но не си мислете, че сте ме спечелили, защото не сте! Смятам ви за мой смъртен враг.

— Трябва да те предупредя, непокорнице, никога не губя битка — каза Хю.

— Нито пък аз, саксонецо — отговори момичето яростно и без дума повече, Бел тръгна към господарската маса и седна.

Прислужниците побързаха да й сервират, като й сипаха овесена каша в купа, заедно с топъл, току-що опечен хляб. Наляха й и чаша ябълково вино. Бел ядеше лакомо, отпиваше на едри глътки от виното.

— В бъдеще, моя Бел — каза тихо Хю, така че само тя да го чуе, — ще искам да изчакваш отец Бернар да каже молитвата.

— Как ли пък не, саксонецо — отвърна тя, като знаеше, че е прав, но не желаеше да го признае. Наведе се през него и протегна ръка към сиренето.

Той сграбчи китката й и дръпна ръката й назад.

— Позволи ми, Бел, дама на сърцето ми — каза той, като взе ножа и отряза едно парче от твърдото, жълтеникаво сирене.

— Трябва ли да ме наричате така? — изръмжа тя, като отхапа от сиренето. — Не съм вашата сладка Бел, саксонецо.

— Но вярвам, че след като премина през бодливия плет, който си издигнала около себе си, ще открия, че си сладка — отговори Хю.

Бел избухна в смях.

— Пресвета Майко! — изрече подигравателно.

Той се засмя пленително.

— О-хо, вече те накарах да се засмееш, Бел. Много си хубава, когато се смееш — направи й комплимент.

— Смея се, защото сте такъв глупак, саксонецо — каза тя. — Дамите в двора сигурно припадат в нетърпеливите ви обятия, когато им бърборите подобни нелепости, така ли е? Аз със сигурност няма да ги последвам.

Той се подсмихна и започна да закусва. Девойката не съзнаваше, но Хю вече бе започнал да пречупва съпротивата й.

След като привършиха със закуската, прислугата им донесе легени с топла вода да измият ръцете си и ленени кърпи да ги изтрият. После Хю, Бел и Ролф излязоха във вътрешния двор, където ги чакаха конете им. Една слугиня изтича след Бел, за да й сложи наметалото. Младо конярче коленичи и без дори да го погледне, Бел стъпи върху гърба му, за да възседне коня си. Беше петниста сива кобила и Изабел се наведе напред и помилва нежно животното.

— Ще ни водиш ли, моя Бел? — каза Хю.

Тя го изгледа нетърпеливо.

— След като все още не познавате пътя, саксонецо, разбира се, че ще ви водя! — И тя подкара коня си, като премина през портата на външното укрепление.

 

 

Малкото селце Лангстън бе сгушено в подножието на хълма, където се издигаше кулата. В случай на необходимост обитателите му лесно можеха да се скрият зад здравите каменни стени на крепостта. Имаше една-единствена улица, покрай която бяха направени къщите на селяните. Повечето от жителите бяха занаятчии, въпреки че някои от по-важните слуги имаха и отделни колиби за семействата си. Къщите бяха дървени, боядисани в бледосиньо, охра или бяло. След тях се простираха полетата, влизащи в пределите на имението.

— Как така кулата и стените й са каменни? — Хю попита Бел. — В Сафолк, Есекс или Норфолк няма каменни кариери.

— Баща ми е прекарал камъните с шейни от Нортхамптъншайър — отговори момичето. — Крепостта е само на двайсет и пет години. Започнал да я строи, когато се родил брат ми Вилхелм. Оставили са старата саксонска крепост, докато не са я завършили. Но лейди Сибил, първата съпруга на баща ми, не пожелала да живее в Англия. Тогава баща ми е посещавал Лангстън два пъти в годината. Прекарвал времето си в служба на краля, а после на сина на краля. Когато се оженил за майка ми в Нормандия, веднага я довел в Англия. Искал това имение да се превърне в техен дом. Аз съм родена тук.

— Аз съм заченат тук — поясни Хю.

— Какво? — Гласът й издаде стъписването й.

— Семейството на майка ми е от Уорчестър. Омъжила се за баща ми през юни, преди битката при Хейстингс. Семейството й, естествено, е поддържало херцог Вилхелм, който наскоро щял да стане крал на Англия. Семейството на баща ми поддържало Харолд Годуинсън, но майка ми обичала баща ми. Когато мълвата за битката и разгрома на крал Хенри достигнала до тук, тя събрала всички ценности и се върнала в къщата на баща си. По това време била бременна с мен. Починала наскоро след раждането ми. Баба ми Ема ми разказваше, че не могла да понесе мисълта да е разделена с баща ми, убит при Хейстингс. Живяла е само, за да роди сина му и да ми даде името му.

Изабел не каза нищо. Въпреки че бе своенравна и избухваше често, тя имаше нежно сърце, макар и да го показваше рядко. Историята му бе вълнуваща, дори да бе саксонски пес.

Сега минаваха по улицата на селото и тя им показваше къщите на бъчваря, кожаря, дърводелеца, обущаря, ковача, калайджията, грънчаря и мелничаря.

— Имате забележително много занаятчии — отбеляза Хю.

— За това можете да благодарите на вашето семейство, не на моето — изрече неохотно Изабел. — Всички те били тук, когато баща ми пристигнал. След това село, милорд, има още две малки селца. Ще стигнем до тях по-късно днес. Там живеят хората, които обработват земята.

Всички селяни се бяха скупчили на улицата, докато тримата ездачи минаваха. Сочеха ги и шушукаха. Най-после, когато конниците се изравниха с къщата на ковача, Изабел заговори отново:

— Трябва да засвидетелстваме почитта си към Стария Албърт. Той е старейшината на селото и ще се обиди, ако не спрем.

Задържаха конете си. Под навеса на ковачницата, в един стол се бе разположил огромен беловлас старец. До него имаше друг, малко по-млад, и още четирима по-млади мъже. Най-старият се взря в Хю и му нареди да се приближи с коня си. Вторачил се в новия господар на Лангстън, той най-после заговори с изненадващо силен глас.

— Той е от рода на Стронгарм, цял-целеничък.

— Това — представи го Изабел — е Стария Албърт, ковачът.

— Всъщност, сър — поясни Стария Албърт, — вече не кова нищо. Синът ми Елбърт и неговите синове вършат цялата работа, и то добре, обучил съм ги всичките.

— Познаваш дядо ми? — попита Хю.

— Да, и баща ви, и чичовците ви. Аз съм най-възрастния наоколо, сър. Преживял съм цели осемдесет зими. Дядо ви беше честен човек. Баща ви, Хю Младши, приличаше на него. Помня и младите ви чичовци, Харолд и Едуард. Такива палави момчета, непрекъснато тичаха след момичетата в селото, а и те бяха щастливи, когато ги хващаха. — Той се засмя и поклати глава. — Бяха твърде млади, за да умрат, но майка ви постъпи добре, като избяга обратно при баща си след битката. О, имаше и такива, които я критикуваха, но тя запази рода на Стронгарм, така че да доживеят деня, когато Лангстън им е върнат. Вярно ли е това, което ми каза Елдън? Вярно ли е, че сте се върнали у дома, Хю Стронгарм?

— Да — потвърди Хю, силно развълнуван от думите на стария човек. — Връщам се като господар на Лангстън, по волята на нашия добър крал. Господ здраве да му дава! Но се казвам Хю Фокониер, заради превъзходните ловни птици, които отглеждам. Скоро ще летят и над Лангстън.

— А дамата? — попита Стария Албърт и погледна към Изабел. — Тя ще бъде ли отпратена?

— Ще ти се, нали, стари негоднико? — процеди през зъби Изабел.

— Дамата, по заповед на краля, трябва да стане моя съпруга — обясни Хю на събралите се селяни. — Както уважавате мен, така ще изисквам от вас да уважавате и моята лейди Изабел. Тя е управлявала тези земи честно през изминалите три години, грижила се е за вас и се е стремяла да не ви се случи нищо лошо.

— И изцеждала и последното пени, за да получи рентата си — обади се глас от тълпата.

— Нейно задължение е да събира рентата, а ваше да я плащате. Доколкото виждам, не сте страдали — отговори Хю. — Не забелязвам признаци на гладуване или болести. Като крепостни и свободни селяни, вие дължите тази рента на Лангстън. Страхувам се, че прекалено дълго сте били без господар. Сега отново имате. Рицарят, който е с мен, е Ролф де Брайърд. Той е новия управител на Лангстън. Почтен човек е и няма да се отнася лошо с вас, но и няма да ви позволи да лентяйствате. С мен също пристигна и свещеник, отец Бернар. Заедно ще построим църква. Дотогава литургиите ще се отслужват всяка сутрин при зазоряване в голямата зала. Той ще се погрижи и за тези от вас, които желаят да се оженят или да кръстят децата си, стига вие да го потърсите.

— Господ да ви поживи, ваша светлост! — изрече одобрително Стария Албърт.

— Господ да благослови всички тук — отвърна Хю Фокониер.

И тримата потеглиха отново, излязоха от селото и се отправиха по-нататък. Пред тях се откри полето, огряно от слабите зимни слънчеви лъчи. След тях беше реката, която се вливаше в морето.

— Забелязах лодки на брега — отбеляза Хю.

— Три или четири семейства изкарват прехраната си с риболов — поясни Бел. — Позволяваме им да продават рибата, която не можем да изядем.

— А какво сеете?

— Пшеница и ръж. Овес, ечемик, малко хмел за бирата. Боб и грах. В зеленчуковата градина има също марули, моркови, лук и праз. Майка ми гледа и билки — както за готвене, така и за лекарства. Кухнята е от долната страна в крепостта. Градините са точно зад нея. Има също и доста голяма овощна градина с ябълки, малко праскови, сливи и круши. Имаме и череши — поясни Бел.

Хю видя, че стада овце и добитък пасяха по ливадите. Със сигурност имаше и домашни птици. Блатата гъмжаха от диви птици. Горите в съседство с полето, вероятно бяха пълни със сърни, зайци и друг дивеч. Имението бе хубаво, с всичко необходимо за оцеляване.

Посетиха и другите села, за да се запознаят с крепостните и свободните селяни, които живееха там. Посрещането им бе сърдечно, но никой не остана изненадан от пристигането им, мълвата очевидно ги бе изпреварила. Бел говореше малко, само когато се налагаше да отговаря на въпросите на Хю. Върнаха се в крепостта следобед и откриха, че Алет им бе приготвила хубаво, топло ядене. И когато се нахраниха, тя отново ги изненада.

— Сигурна съм, че не сте се къпали от няколко дни — каза тя. — Ако дойдете в банята, ще се погрижа за вас.

— Имате баня? — Хю остана доволен.

— Крепостта е малка за размерите на замък — отговори Алет, — но не ни липсват удобства. Двете отходни места се събират в един улей и се изтичат под земята към реката — каза тя гордо.

Банята бе още едно от чудесата. В нея бе разположено голямо каменно корито, с продълговата форма, в което можеше да се изпомпва студена вода. Имаше и малко огнище, за да се затопля водата точно зад коритото. Големият чайник, закачен над огъня, трябваше само леко да се наклони, за да се излее в коритото и водата в него да стане приятно топла. Друго, по-голямо огнище на противоположната стена, затопляше цялата стая. Имаше и маса с хавлии и други принадлежности за къпане. Алет им обясни, че като се вдигне запушалката на коритото, водата се оттича в улея и така се поддържа чисто.

Отец Бернар каза, че ще се окъпе след другите. Алет заведе Хю и Ролф до банята, като ги попита:

— Кой ще влезе пръв?

— Ще дам ред на моя гост — каза Хю и се поклони на Ролф.

— Не, милорд, вече не съм гост, а управител на Лангстън — бе вежливият отговор. — Трябва да дам преднина на моя господар. — И той също се поклони.

Хю се засмя.

— Няма повече да споря с теб, Ролф. Мечтая си да се изкъпя. — И той започна да се съблича, като подаваше дрехите си на приятната, по-възрастна жена, която прислужваше на лейди Алет.

— Това е Ида, моята слугиня — представи му я господарката на крепостта. — Влизайте в коритото, милорд, докато водата е топла.

— Изабел не помага ли при къпането на гостите, лейди? — попита Хю.

— Намирах я твърде млада за подобни задължения — отговори Алет.

— Трябва да се научи — каза Хю. — Накарайте Ида да доведе момичето, за да ви помага. Ще я отпратя, когато започне да се къпе Ролф. — Той влезе във водата и седна върху столчето.

— Доведи дъщеря ми — каза тихо Алет на прислужницата.

Ида се върна и съобщи:

— Тя каза, че няма да дойде.

Хю погледна към Ролф.

— Доведи моята дама — изрече само той.

Дочуха гневните писъци още преди вратата на банята да се отвори с ритник, за да може да влезе управителят на Лангстън със своята пленница. Изабел бе преметната небрежно върху рамото на Ролф и риташе бясно, удряше го с юмруци по гърба. Когато я сложи да стъпи на краката си, тя яростно го удари с всички сили.

— Как се осмеляваш да слагаш ръцете си върху мен, изрод такъв! — изпищя тя.

Като се засмя, Ролф предотврати втория й удар.

— Аз го помолих да те донесе, моя прекрасна Бел — каза Хю. — Като моя съпруга, от теб ще се очаква да помагаш при къпането на почетните ни гости. Майка ти ми каза, че нямаш никакъв опит в това изкуство. Време е да се научиш. На масата има гъба от водорасли. Вземи я, натопи я в течния сапун и ми изтъркай гърба.

— Няма! — изсъска тя.

— Трябва да ме докосваш нежно, но силно — продължи той спокойно, като не обърна внимание на съпротивата й.

Изабел скръсти ръце пред гърдите си и впери непокорен поглед в тила му.

— Нямаш ли уши, саксонецо? Няма да те изкъпя! Това е смешен обичай и, освен това, докато е жива, майка ми е дамата на крепостта, не аз.

— Мадам, ти ще ме изкъпеш — каза той с по-суров тон.

— Не можете да ме накарате — отвърна тя самодоволно.

— Бел — намеси се умолително майка й, — дамата на крепостта е съпругата на лорда. След като се омъжиш за Хю Фокониер, аз трябва да се оттегля, дъще, и ти ще поемеш тези задължения, не аз.

— Когато стана съпруга на моя лорд, ще го правя — натъртено отговори Бел, — но не и миг преди това, мадам. Разбира се, този съюз е все още съмнителен.

— Моята прекрасна Бел е свенлива — изрече Хю престорено сладникаво. — Доставя ми удоволствие да я видя така хрисима и свита. Това я прави още по-чаровна. Ще наблюдаваш майка си, моя Бел, и ще се учиш от нея. Няма да искам да ме къпеш, докато не станем мъж и жена.

— Върви по дяволите! — процеди Изабел. — Няма да остана тук, за да те гледам как ти угаждат като на хленчещо бебе.

Тя се завъртя, но Ролф прегради пътя й с мазна усмивка.

— Чухте инструкциите на господаря, лейди — каза той.

— Инструкциите на господаря? — Момичето го погледна гневно и го удари с всички сили между чатала.

— Оууу! — присви се Ролф, като подскачаше, а Изабел мина покрай него и излезе.

— Ох, лейди! — изрече Ида с неодобрение. — Момичето трябваше да бъде бито отдавна. Господ да се смили над вас, милорд Хю. Момичето със сигурност е обладано от зли демони.

— Сипете още топла вода, Ида — отговори й Хю. — Започна да изстива. — После извърна глава и се усмихна на Алет. — Не се страхувайте, лейди, ще я укротя с времето — обеща й.

— С животните е добра, милорд — каза Алет, а в сините й очи се появиха сълзи, — но с хората е нетърпелива. — И без нито дума повече, Алет изтърка гърба на господаря на Лангстън. Когато свърши, тя го изтри, като го уви в затоплена кърпа.

— Господарското крило е ваше сега, милорд. Изнесох днес нещата си. Ще спя с дъщеря си, докато ви стане съпруга, а след това, с ваше позволение, ще остана в нейната стая. Ида ще ви заведе и ще се погрижи да се настаните удобно. Отивайте бързо, за да не настинете.

Хю поиска да се противопостави, но не го направи. Жената бе постъпила правилно, защото господарската спалня сега по право му се полагаше. Тя щеше да се смути и дори леко да се обиди, ако й бе отказал.

— Благодаря, мадам, за любезността ви — отговори Хю и излезе след Ида от банята, за да види новите си покои.

Сега Алет се обърна към Ролф де Брайърд.

— Хайде, милорд — каза му тя. — Не се бавете, защото и свещеникът трябва да се окъпе.

Ролф прикри стеснението си да се съблече пред нея, като бързо й подаде дрехите си и се покатери в коритото, освободено от приятеля му. Намираше Алет за най-красивата жена, която някога бе виждал. Сега осъзна, че изпитва силно привличане към нея. Не бе сигурен какво да прави.

— На колко сте години? — попита той внезапно, като я изненада.

По бузите й изби руменина и тя изпита облекчение, че той е с гръб към нея, за да не я види.

— На трийсет — отговори. — Бях четиринайсетгодишна, когато се омъжих за Робърт де Манвил. Родих Изабел на петнайсет. Защо питате?

— Аз съм на трийсет и две — отговори той.

Последва мълчание.

— Имате ли съпруга? — поинтересува се Алет след малко. Тя старателно търкаше късата му руса коса.

— Не. Не можех да си го позволя. Аз съм по-малкия син на трета съпруга — обясни той. — Ако по-големият ми брат не бе толкова щедър, никога нямаше да имам средства да стана рицар, но Ранулф, Бог да го благослови, винаги е имал слабост към мен.

— Добре е някой да те обича — съгласи се Алет. — Останах сираче на четири години и чичо ми се грижеше за мен. Беше суров човек, но поне се погрижи да ми намери съпруг.

— Обичахте ли Робърт де Манвил? — попита смело Ролф. Знаеше, че няма право да задава подобен въпрос, но трябваше да го разбере.

— Беше ми съпруг — отвърна тихо Алет. — Отдадох му своята вярност, чест, уважение. Той не искаше повече. Нуждаеше се от съпруга да отгледа синовете му и да роди други. За второто се провалих. — Тя изплакна косата му, изля върху него кана с топла вода и му подаде кърпа да изтрие лицето си. — Вече сте окъпан, милорд — каза тя и той се изправи, за да го изсушат. — Имате ли чисти дрехи, за да се преоблечете утре сутрин, или да накарам перачката да изпере тези сега?

— Имам и други дрехи — отговори й той, докато тя уви плътно една затоплена кърпа около кръста му.

— Тогава отивайте в леглото, сър, преди да сте настинали — нареди му Алет и се усмихна мило.

— Лейди, благодаря за вниманието — изрече той и излезе от банята.

Алет изля част от водата в коритото и отиде да потърси свещеника, за да може и той да се изкъпе. След като провери дали камините в голямата зала са загасени, тя намери Ида и й поръча да почисти банята, след като отец Бернар привърши с тоалета си.

— После ела при мен, Ида. Стаята на Бел ще бъде пренаселена, докато се омъжи за лорда, но можеш да вземеш леглото на колелца, а слугинята на дъщеря ми ще спи върху сламеника.

— Колкото по-скоро момичето се омъжи, толкова по-добре — каза Ида, а погледът й бе неодобрителен. — Нуждае се от обуздаване и само съпругът й ще може да я превъзпита. Господ да прости на лорд Робърт, че не позволи да я дисциплинираме като дете. Тя е като някое диво същество, милейди.

— По-добре се моли новият господар да не се ядоса и да помоли крал Хенри за друга съпруга — проплака Алет.

— Идете да си почивате, милейди — каза й Ида, като я потупа по ръката. — Сигурна съм, че на сутринта нещата ще изглеждат по-добре. Вероятно лейди Изабел ще успее да се вразуми.

— Дано Господ и Пресветата му Майка да чуят молитвите ни — отвърна пламенно Алет.