Бъртрис Смол
Непокорната (10)

Глава 9

— Погледни ме — проплака Изабел от Лангстън. — Приличам на дебела, стара баба. Дрехите вече не ми стават и едва ходя. Косата ми е толкова изтощена. Кога ще се роди това дете? Кога?

Хю придърпа съпругата си обратно в леглото и помилва издутия й корем.

— Бебето ще се роди, когато му дойде времето, скъпа. Не се разстройвай.

Бел го изгледа гневно.

— Да не се разстройвам? Колко мило от ваша страна, милорд. Колко благородно! Подула съм се до пръскане с вашия син, а вие ми казвате да не се разстройвам? Едва се тътря из голямата зала, за да изпълнявам задълженията си. Не мога да спя от постоянното ритане на детето. То е едно ужасно малко зверче! Ако мъжете носеха подобно бреме, Хю Фокониер, едва ли щяхте да кажете с такава лекота да не се разстройвам! Как би ви се харесало да сте подут като някой презрял плод, готов да се пръсне? — Тя се отдръпна сърдито от него, готова да се разплаче.

Хю трудно се въздържа да не се разсмее, макар наистина да вярваше, че разбира колко й е трудно. Бе свикнала да води активен живот. Мразеше, че сега не може да се движи бързо напред-назад както обикновено. Бременността съвсем на направи характера й по-добър. През последните седмици толкова се бе изнервила, че и най-малката дума, дори един поглед, можеха да породят гневния й изблик.

— Едва ли ще е още дълго, скъпа — успокои я той. — Само мога да си представя колко ти е трудно през последните седмици, но още малко време. Майка ти казва, че бебето няма да се забави дълго, а тя със сигурност разбира от тези неща. — Хю вдигна ръката й и я целуна.

Изабел избухна в плач.

— Утре е рожденият ми ден — каза тя. — Ставам на седемнайсет. Остарявам, Хю. Остарявам!

Той отново се изкуши да се засмее, но не посмя.

— Ти си най-красивата стара жена, която познавам — утеши я.

— О, Хю — тя заподсмърча, необяснимо умилостивена от добротата му.

На следващата сутрин, когато семейството се събра, за да й честити рождения ден, на лицето й се появи странно изражение и Алет мигновено разбра.

— Имаш болки — обясни тя простичко на дъщеря си.

— И аз мисля така — каза Изабел и после се намръщи. — Като че ли усещам нещо, майко, и искам да го изтласкам навън! — извика тя.

— Мили боже! — възкликна Алет притеснено. — Няма да родиш като крепостна селянка на полето. — Но изражението на дъщеря й я убеди, че за Изабел раждането е съвсем наближило. — Няма време — каза тя на другите. — Ида, Агнета, помогнете ми да сложим дъщеря ми на масата! Страхувам се, че нямаме друг избор.

Преди жените да успеят да помръднат, Хю вдигна съпругата си и я постави нежно върху почистената маса.

— Спокойно, моя Бел — изрече ласкаво той. — Дишай дълбоко, скъпа. — Той я помилва по челото.

— Ролф, донеси параван, за да скрием господарката на Лангстън от любопитни очи — нареди Алет на съпруга си. Тя започна да съблича туниката и полата на дъщеря си, като я остави само по риза. Взе един нож и разряза мекия плат от двете страни.

Хю бе застанал до единия край на масата, прегърнал Изабел, която сега бе в седнало положение, а краката й бяха повдигнати към гърдите.

— Исусе Христе! — възкликна Алет. — Този мой внук не иска да чака! Ролф, побързай!

Параванът бе поставен пред дървената маса, за да може Изабел да се чувства по-спокойно. Ида и Агнета вече бяха донесли топла вода, вино, чисти кърпи и люлката за бебето, което скоро щеше да се роди. Изабел извика и без да успее да се въздържи, се отпусна назад. Тялото й като че ли се разтягаше, нещо сякаш се откъсна от вътрешността й. Изпищя отново и отново. Хю шепнешком я окуражаваше, целуваше я нежно по главата. Бел изохка тежко и после като че ли се освободи. Чу рев. Рев на бебе.

— Какво хубаво момче — съобщи майка й, като вдигна плачещото окървавено малко същество. — Имате син, Изабел, Хю.

— Дайте ми го! Дайте ми го! — изплака Бел.

— Нека го окъпем първо — посъветва я майка й.

— Не! Дайте ми го веднага! — настоя Изабел и почти се разплака, когато сложиха детето в ръцете й.

— Нека поне да срежа пъпната му връв — обади се Алет, но Изабел не я чу. Бе прекалено очарована от сина си.

— Погледнете, Хю — каза тя. — Вижте колко са миниатюрни ръчичките и крачетата му. Мисля, че има вашите черти. Ще бъде грозноват като баща си, милорд. — Гласът й бе изпълнен с обич и към двамата.

— Да го кръстим ли на баща ти? — попита Хю.

— Не — отговори Бел. — Ще кръстя нашия син на баща му. Ще бъде Хю Младши. — И тя подаде бебето на Агнета, за да го изкъпе и постави в люлката.

 

 

Няколко седмици след раждането на Хю Младши пристигна пратеник на Хенри Боклерк. Робърт де Белъм, граф на Шрусбъри, и братята му — Арнфул, граф на Пемброук, и Роджър от Поату, лорд на Ланкастър — бяха въстанали срещу краля. Войската на краля се бе разгърнала на границата на Уелс, където въстаниците се бяха окупирали. Хю и Ролф поведоха своите войници, вече петдесет на брой, към Уелс.

— Този път — каза Хю на Изабел — се страхувам, че не всички ще се върнат. Този път ще има сражение.

— Погрижете се вие да се върнете — отвърна му тя. — Ами Бланка? Ако се отзовете на повикването на краля, няма да можете да я отнесете на херцог Робърт. Това ще го обиди ли?

— Изпрати вестоносец при херцога да му съобщи, че не мога да отида сега, но ще се опитам да съм там през есента или следващата пролет — нареди Хю на съпругата си.

Изабел кимна, целуна го и му пожела благополучно завръщане.

Робърт де Белъм и двамата му братя от фамилията Монтгомъри притежаваха голяма власт в именията си. Обединени, те образуваха заплашително трио. За съжаление, повечето от феодалите не ги харесваха, тъй като не бяха така мощни като тях. Фамилията Монтгомъри не бе подкрепена във въстанието си срещу краля нито от благородниците, нито от духовниците, нито от простолюдието, което ги мразеше. Защо се бяха осмелили да се опълчат срещу крал Хенри, бе загадка за повечето хора. Други, по-мъдри, смятаха, че братята глупаво се бяха подвели от прекалените си амбиции.

Принудени да се оттеглят обратно в замъците си, те се предадоха само след три месеца. И тримата загубиха земите си в резултат на глупостта си; и бяха изпратени на заточение заедно със семействата си в Нормандия, където незабавно започнаха да планират ново въстание. Херцог Робърт не бе насърчил въстаниците срещу по-малкия си брат, но не ги и бе обезкуражил. Всъщност просто се престори, че не забелязва развоя на нещата. Съпругата му наскоро трябваше да роди първото им дете. Той обаче не бе особено щастлив от пристигането на братята Монтгомъри, които непрекъснато създаваха проблеми, където и да се установяха.

Хю Фокониер и Ролф де Брайърд се завърнаха в Лангстън в края на юли. Шестима от стрелците бяха загинали в междуособиците, което бе сравнително малко, и господарите се чувстваха щастливи. Крал Хенри бе особено доволен от верността и подкрепата им. Нека големите феодали да въстават срещу властта му; малките като Хю щяха да пазят Англия от непокорство и нашественици. Той провъзгласи приятеля си от детинство за барон като награда и когато Хю го попита дали трябва да отиде в Нормандия, кралят отговори.

— На всяка цена, барон Лангстън, вървете и отнесете исландския сокол на брат ми. Това ще го убеди по-силно от всичко, че не го държа отговорен за лошото поведение на фамилията Монтгомъри. Сега те са негов проблем, нека Господ да му е на помощ. Бедният Робърт. Рано или късно ще започнат да му създават още неприятности. Да, вървете и останете в Нормандия, докато херцогиня Сибил роди. После се върнете и ми донесете новини, всичко, което успеете да узнаете в двора на брат ми.

— Бих желал да можеш да дойдеш с мен, моя Бел — каза Хю на съпругата си, — ако синът ни беше малко по-голям и нямаше нужда от теб, скъпа.

— Но аз съм му необходима — отговори Изабел. — Не искам да го давам на дойка все още, милорд. — Тя погледна към леглото, където малкото бебе лежеше голичко върху една овча кожа, риташе с крачета и гукаше. Беше вече почти на четири месеца и с всеки изминал ден на Изабел й се струваше, че се променя.

— Толкова много ще ми липсва Хю Младши — изрече Хю. — За съжаление обаче, такъв е животът ни. Налага се да отсъствам прекалено често от дома. След като кралят затвърди властта си, нещата в Англия ще се успокоят. Тогава ще трябва да отбивам само рицарската си служба всяка година. Ще си стоя у дома, за да науча сина ни да язди и да ходи на лов. — Той се усмихна на бебето, което се засмя с беззъбата си устица. Хю му подаде пръст и детето го захапа силно, като изненада баща си. Той се наведе и го целуна по челцето.

— Грижи се за майка си, Хю Младши. Ще се завърна у дома колкото мога по-скоро.

— Кога? — попита Бел.

— Кралят иска да остана, за да му донеса новини какво дете е родила херцогинята. Раждането се очаква в средата на октомври. Би трябвало да се върна за Мартиновден, ако морето не е прекалено бурно.

— Времето обикновено е най-хубаво преди буря или непосредствено след това — отбеляза Бел. — Вървете, милорд, и изпълнете дълга си. Ролф ще бъде тук, а и сега сме добре защитени.

Хю Фокониер отново замина от дома си, придружен от Алън соколаря и шестима въоръжени конници от Лангстън. Взе със себе си и Бланка, исландския сокол, предназначен за подарък на херцог Робърт, както и един прекрасен малък врабчар за херцогинята. Това определено бе птица за дами. Тя откриваше плячката си и кръжеше над нея, елегантните й малки крилца пърхаха бързо, преди да се спусне към жертвата и да я убие.

Изабел бе застанала върху стените на крепостта, със сина си на ръце, и наблюдаваше как съпругът й се отдалечава към близкия бряг, откъдето щеше да се качи на лодка, за да отплава за Нормандия.

 

 

Отново настъпи време да се прибере реколтата от имението. Зърното бе овършано и прибрано в хамбарите. Брашното бе смляно в господарската мелница, част от него — разпределено между крепостните и свободните селяни, останалото — прибрано. Бирата, ябълковото вино и виното бяха направени и сложени в избите на крепостта. Отмина и есенната сеитба на пролетната пшеница. Животните бяха докарани от летните им пасища по-близо до дома, където бързо можеха да бъдат прибрани на завет, ако времето се застудеше. Архангеловден^[1] бе отпразнуван. Започна тъкането на лен.

Кристиан де Брайърд направи десет месеца, племенникът му Хю Младши — шест месеца и половина. Алет сподели с дъщеря си, че отново очаква дете.

— Толкова скоро? — изненада се Изабел.

— Не съм млада като теб, дъще — отговори Алет. — Искам да родя на Ролф поне двама синове, докато все още мога да зачевам.

— Ами ако е момиче? — подразни я Бел.

— Бих бил доволен и на дъщеря — обади се Ролф, дочул разговора на жените, които седяха в голямата зала и наблюдаваха как бебетата им пълзят. Той се наведе и целуна съпругата си, после се обърна към Бел. — Имението е готово за зимата, каквато и да е тя — каза той. — Всички работиха много усърдно, милейди. Бих искал да възнаградя крепостните, като им позволим да излязат един ден на лов във вашите полета и гори. Не повече от една сърна на село и два заека на семейство. Одобрявате ли?

— Да — отговори Бел. — Заслужават. Дайте им този ден. Всички къщи ли са ремонтирани за зимата, Ролф?

— Два покрива, единият в селото до Лангстън и другият в най-отдалеченото, трябва да бъдат оправени, преди да настъпят студовете, но вече съм се погрижил за това, милейди. Утре казах на жените и децата, че могат да обходят полетата и овощните градини и да съберат каквото е останало. Добре нахранените селяни не създават проблеми. Зимите и без това са достатъчно сурови.

Дойде Мартиновден, а заедно с него и писмо от Хю Фокониер, в което съобщаваше на съпругата си, че херцогът и херцогинята имат син. Херцогът обаче искал да остане, за да ходят заедно на лов за жерави и да изпитат уменията на Бланка. Херцогинята била доволна от врабчаря. Щял да се завърне колкото можел по-скоро. Най-късно през пролетта. Изабел въздъхна, но едва ли можеше да направи нещо. Бе принудена да приеме решението на съпруга си. Той едва ли би могъл да отхвърли молбата на херцога, без това да бъде сериозна обида за брата на краля.

Рождество Христово бе отпразнувано в новата църква на Лангстън, наречена „Света Елизабет“ по волята на Хю.

Църквата бе дървена и варосана, покривът й — сламен. Хю искаше каменна църква, но се налагаше да почакат, за да бъдат прекарани камъни от границата с Шотландия и хълмовете на Нортхамптъншайър. Може би по-късно щяха да издигнат и каменна църква.

Господарят на Лангстън желаеше тя да бъде направена колкото може по-бързо. Крепостните работеха усърдно през цялото лято и есента, сечаха дървета, режеха дъски, преплитаха сламата, за да отпразнуват Рождество Христово в собствена църква. В съседство с нея се появи и малка колиба за отец Бернар, заедно с ограден църковен двор.

В навечерието на Рождество Христово вътрешността на храма бе украсена с тис и зеленика. Алет и Изабел дни наред правеха свещи от чист восък за олтара. Гобленът, който Алет тъчеше, откакто първият й съпруг потегли на кръстоносен поход, бе закачен зад олтара. Сцената изобразяваше как Христос храни тълпата; поука, която според думите на отец Бернар бе отправена към господарите как да се отнасят с по-малко щастливите на този свят, нещо, което се изпълняваше в Лангстън.

За отпразнуването на Рождество Христово всеки крепостен и свободен селянин получи по две халби бира, парче шунка и един хляб. На всяко дете бе раздадена по шепа стафиди. Голямата зала на крепостта се изпълни с хора. Всички пееха радостни песни за раждането на детенцето Исус. Вдигнаха наздравици за отсъстващия господар и за добрата му съпруга, погрижила се за празника. После семейството бе оставено само, за да празнува на спокойствие. Изабел обаче бе замислена. Не бе получила никакви новини повече от Хю. Беше се примирила, че няма да го види до пролетта. Погледна към малкото си братче Кристиан де Брайърд, който вече пристъпяше с пълничките си крачка из цялата зала, а племенникът му Хю Младши пълзеше след него. Беше хубаво, че щяха да са заедно, когато пораснат. Погледна към майка си и втория си баща, доволни и щастливи в очакване на втория си син. Бел въздъхна.

 

 

Зимата бе тежка, студена и влажна. Няколко снежни бури станаха причина овощните дървета да измръзнат. Сретение Господне^[2] отмина, а заедно с това и появата на младите агънца. Но тази година родиха по-малко овце, отколкото миналата, а и много от бебетата умряха след една страховита снежна буря, разразила се в края на месеца.

Пролетта закъсня, земята бе скована от мраз. Когато привършиха със сеитбата, върху земята се изсипа пороен дъжд като потоп и всичко трябваше да се засее отново, което бе много трудно, защото земята бе подгизнала за оран. Зимната пшеница бе пострадала от студа и влагата. Когато най-после я ожънаха, реколтата бе оскъдна. Нищо не предсказваше хубава година.

— Молете се на Господ — каза Изабел на отец Бернар след литургията една сутрин — поне лятната реколта да е добре.

— Без господаря, лейди, нищо добро няма да сполети Лангстън — пророкува престарелият ковач Албърт с треперещия си глас. — Къде е лорд Хю? Имаме нужда от него.

Изабел взе ръката на стареца и каза:

— Господарят е в двора на херцог Робърт по повеля на краля, стари Албърт. Скоро ще се завърне. Зная.

— Лангстън няма да има късмет, докато лордът не се прибере у дома — изрече старият Албърт. — Вие правите всичко по силите си, лейди, и обичате земята, наистина я обичате, но Лангстън трябва да има господар. Той е неговият късмет.

Отмина и Великден. Алет де Брайърд роди втория си син на пети май. Момчето бе кръстено на краля, Хенри. И все още нямаше никакви известия от Хю Фокониер. Изабел започна да се притеснява неимоверно. Къде беше съпругът й?

— Ще изпратим някого да попита краля за новини от Хю — каза Ролф една вечер на заварената си дъщеря в залата. — Той би трябвало да знае кога ще се върне.

— Не, аз ще отида при краля — изрече тихо Изабел. Бяха сами, слугите им си легнаха, а Алет кърмеше бебето в спалнята си. — Съобщението лесно би могло да се изгуби сред цялата кореспонденция, която получава краля. Ако застана пред него обаче, не може да не ми обърне внимание, нали?

— Бел, послушай ме — започна вторият й баща. — Знаеш, че двамата с Хю бяхме отгледани заедно с краля. Има неща, които не сме обсъждали пред теб за нашия владетел, защото са без значение. Но ако отидеш в двора, трябва да знаеш, че крал Хенри е много похотлив. Винаги се е забавлявал с жените повече, отколкото трябва. Макар и да се говори, че похожденията му са предимно заради политическо преимущество, отколкото от страст, аз зная, че това не е вярно.

— Кралят е женен мъж, Ролф — изрече наивно Изабел, — а аз съм омъжена жена. Не би проявил никакъв интерес към мен. Освен това аз не отивам в двора за развлечение. Ще разбера какво се е случило със съпруга ми и нищо повече.

— Кралят ще те погледне, Бел, и ще съзре красивата жена — обясни й вторият й баща. — Не можеш да му откажеш, ако прояви желание към теб.

— Тогава ела с мен, Ролф, за да ме пазиш. — Бел се засмя. — Ще се държа много почтено. Кралят въобще няма да ми обърне внимание. Ще нося забрадка и воал през цялото време и ще се преструвам, че съм свенлива. Освен това той би трябвало да изпитва преданост към Хю, заради която ще му бъде невъзможно да ме прелъсти. Ще вземем ли и Агнета с нас?

— Хю не би искал да направиш това, Изабел — каза Ролф. — Би ти забранил и аз, като твой втори баща, ще го направя.

— Ти наистина си ми втори баща, Ролф — отговори тихо Бел, но в тона й се прокрадна заплаха. — Но ти също си и управител на Лангстън, а аз — господарката на имението. Ти трябва да ми се подчиняваш, когато съпругът ми отсъства, не аз на теб.

Ролф де Брайърд въздъхна и наведе глава. Едва ли имаше място, където би могъл да я затвори, за да не избяга. Опита и последната възможност.

— Нека да отида при краля от твое име — предложи. — Той ще разговаря с мен за нашия приятел.

Изабел поклати глава.

— Не, Ролф. Кралят ще те посрещне любезно и ще те покани да участваш в ловната му група. Ще те задържи при себе си, когато най-много се нуждаем от теб в Лангстън. Ще научим каквото трябва и ще се върнем бързо. Старият Албърт вече разправя, че нещастието на имението се дължи на отсъствието на господаря му. Крепостните ще загубят вяра, ако тези думи се разпространят. Трябва да върнем Хю у дома!

— Много добре, Изабел — съгласи се Ролф, победен. Вероятно бе права. Ако наистина заминеш сам, Хенри щеше да го задържи, за да участва в живота на двора, докато Лангстън загиваше без него. Може би Бел щеше да успее в ролята си на разтревожена съпруга и да спечели съчувствието на краля, а не да възбуди страстите му. Все пак Алет щеше да се ядоса. — На майка ти няма да й хареса — каза той.

— Майка ми се страхува от всичко, което смята за необичайно. Никога не е била в двора. — Изабел се засмя. — Ще ме сметне за непокорна, а теб за луд, задето ми помагаш.

Но Алет изненада и двамата, когато й разказаха за плановете си.

— Мисля, че е чудесна идея да отидеш в двора и да поговориш с краля — насърчи тя дъщеря си. — Хю наистина трябва да се прибере у дома колкото е възможно по-скоро. И се радвам, милорд — усмихна се тя на съпруга си, — че ще придружите Изабел и ще я пазите от опасности. Ще бъде неразумно да потегли сама на път, само с прислугата си.

Освен това познавате краля и ще можете да й уредите аудиенция с него. Сеитбата най-после приключи и няма какво да се прави преди коситбата. — Тя се обърна към дъщеря си. — Аз ще се грижа за внука си.

Появи се нещо, за което Бел не бе помислила, и за миг се смути.

— Все още не съм го отбила — изрече тя бавно.

— Но вече яде обща храна, защото му е приятно да имитира чичо си Кристиан. Аз имам достатъчно кърма. Ще му давам, щом поиска. А и вече навърши една годинка. Върви и намери съпруга си. Необходимо ти е ново бебе, за което да се грижиш. Вече си на повече от осемнайсет години. — Тя се засмя дяволито.

— Както и вие, мадам, но все още продължавате да имате деца — подразни Бел майка си. После се замечта. — Бих искала да имам дъщеря, за да прави компания на братчето си.

— И аз бих искала — додаде Алет, а сините й очи пламтяха срещу съпруга й.

— Мадам, вие имате дъщеря — отвърна на погледа й той, изпълнен с обич.

— Бих желала още една — упорстваше Алет.

— След време — обеща й той. — Нека първо да намерим Хю.

 

 

Заминаха няколко дни по-късно за Уинчестър. Ролф бе убеден, че кралят е прекарал Великден там и не се е върнал в Лондон, защото предпочиташе да избяга от горещините на столицата. Взеха със себе си прислужницата на Бел, Агнета, и дванайсет въоръжени конници, за да ги пазят. Лангстън обаче остана добре защитен. Оръженосецът на Хю щеше да бъде капитан на пазачите, а оръженосецът на Ролф да отговаря за имението, докато господарят му отсъстваше. Отец Бернар благослови малката група, преди да потегли. Докато яздеха надолу по хълма през селото, старият Албърт препречи пътя им.

— Лейди — каза той, а набръчканото му лице бе разтревожено. — Къде отивате? И вие ли ще ни изоставите?

— Тръгнала съм при краля, стари Албърт — отговори Бел. — Той трябва да знае къде е лорд Хю. Майка ми е в крепостта със сина ми, Хю Младши. Докато баща му се завърне, той е господар на Лангстън и късметът на имението. Обещавам ви, че няма да се бавим дълго.

— Бог да бди над вас, лейди — пожела й доволен Албърт. — Малкият лорд е в крепостта с баба си. Т’ва е добре. Т’ва е добре. — Той се отдръпна встрани, за да им позволи да минат през селото, където лодкарят ги чакаше, за да ги отведе на другия бряг на Блайт и да продължат по пътя за Уинчестър.

Изабел бе много развълнувана. През целия си живот никога не бе напускала Лангстън. Дори не бе преминавала реката. Не й се бе налагало. Всичко, което искаше или от което се нуждаеше, можеше да се намери тук. Дори баща й да бе жив и да я бе омъжил, вероятно щеше да си остане у дома, защото това бе нейната зестра. Сега, докато преминаваха реката, Изабел почувства, че й предстои страхотно приключение.

— Планирал съм така пътуването до Уинчестър, Бел, че да можем да се подслоняваме всяка вечер в странноприемниците към манастирите — обясни Ролф. — Тъй като никога не си пътувала, първите няколко дни може да ти се сторят уморителни.

— Какво ще стане, ако дворът не е в Уинчестър, Ролф? — попита тя.

— Ако кралят се е преместил на друго място, все някой ще е останал. Ще ни кажат къде да го потърсим. Но Хенри ще бъде в Уинчестър, сигурен съм. Не харесва Лондон по това време на годината, а е твърде рано да замине на лов в Ню Форест.

— Колко ще трае пътуването ни до Уинчестър? — поинтересува се тя.

— От седем до девет дни, при положение че напредваме добре и времето е хубаво. Ще видиш Лондон, Бел, но първо трябва да минем през Колчестър. Това е малък и много стар град, но ти никога не си виждала град досега. Добре е като начало, защото Лондон е голям и шумен, дори не можеш да си го представиш. Няма да останем дълго там.

Продължиха да яздят през полето, докато стигнаха до един тесен път. Завиха по него и продължиха на юг. Първата вечер отседнаха в малък метох „Света Мария“. На Агнета и господарката й им дадоха легла в самия метох.

Ролф и мъжете спаха в странноприемницата към „Света Мария“. Вечерята им бе оскъдна: малко парче хляб, къс риба и чаша ябълково вино.

— Не си угаждат много, нали? — прошепна Агнета на Изабел, като седнаха отделно от монахините, на една малка масичка. Тя отчупи от хляба и продължи: — Страхувам се, че хлябът е мухлясал, а рибата не мирише никак хубаво, милейди. — Агнета бе на двайсет години и говореше твърде прямо. — Ще умрем от глад, преди да стигнем двора, ако навсякъде ни посрещат така. — Кестенявите й плитки се разлюляха от възмущение, защото момичето обичаше да си похапва, за което свидетелстваха и закръглените й форми.

— Тихо, Агнета. „Света Мария“ очевидно е беден метох. Погледни сестрите — вечерят само с каша и хляб. Очевидно са ни дали най-доброто, което имат. Късметлии сме, че поне ще пренощуваме на сигурно място. Ролф ме предупреди, че е много опасно да се пътува и само войниците ни спасяват да не ни ограбят разбойници. Ще се нахраним хубаво, когато се доберем до двора.

На следващия ден спряха на няколко мили от Колчестър. Щяха да минат през града на следващата сутрин. Всички от Лангстън се смаяха от множеството хора, които срещнаха по пътя, докато се придвижваха към града. Имаше лордове и дами, въоръжени конници, като тези от тяхната група. Фермери караха добитък и гъски към пазара. Отмина ги и един абат с красив чул на магарето си, следван от монаси с кафяви раса, които пееха псалми. И тогава я видяха — огромна крепост с кула, която се извисяваше над града. Изабел остана с отворена уста, смаяна. Това беше най-голямата постройка, която някога бе виждала през живота си; много, много по-голяма от крепостта в Лангстън.

Ролф се усмихна.

— Този град — обясни той — е толкова стар, че никой не си спомня откога е. Бил е тук още когато келтите са се заселили в Англия. Племената, завзели тези земи преди саксонците, построили светилища в чест на езическите си богове. Замъкът е построен върху останките на един от тези храмове. Пазарът за добитък на целия район също винаги се е организирал тук. И най-вкусните стриди на света могат да се намерят тук — завърши той.

— Никога не бих могла да си представя подобно място — каза Бел.

— Харесва ли ти? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Много е шумно, Ролф.

Спътникът й се засмя.

— Почакай да видиш Лондон — предупреди я.

Пътуваха вече няколко дни, но времето бе добро. Ранната пролет бе прекалено влажна, а сега като че ли се засушаваше. Бел забеляза, че повечето от полетата, покрай които яздеха, изоставаха с растежа на културите, както и тези в Лангстън. Това не предвещаваше добра година и тя се тревожеше, че няма да успеят да преживеят следващата зима, без да гладуват. Започваше да се ядосва на Хю. Трябваше да си е у дома, мислеше си тя, а не да тича в Нормандия. Лангстън се нуждаеше от него. Синът му се нуждаеше от него. Тя се нуждаеше от него.

Когато пътищата започнаха да стават още по-оживени, тя се досети, че наближават големия град Лондон. Дори вече се забелязваше в далечината, забулен в пушек.

— Това е от въглищата и дървата, които се използват за топлина и готвене — отговори Ролф на безмълвния й въпрос.

Минаха през Ийлдгейт, която се считаше за най-старата порта в Лондон. Градът ги погълна и за пръв път през живота си Изабел се уплаши. Имаше прекалено много хора. Прекалено много постройки бяха долепени една до друга от двете страни на тесните улици. Тя притихна, загледана напред, като че ли търсеше изход от това ужасно място. Градът й се стори още по-мрачен от сивия ден.

— Трябва да прекосим реката — каза Ролф, — за да поемем пътя към Уинчестър. Ще използваме един хубав мост, а не лодка.

Стигнаха до някакъв пазар на открито покрай брега. Бел започна да диша малко по-леко, след като напуснаха мрачните улици. Огледа се наоколо слисана. Имаше сергии, на които се продаваха всякакви стоки. Видя топове платове, за които дори не бе и сънувала. Бяха лъскави, с невероятни цветове. По-нататък забеляза сергия, на която бяха окачени пилета, гъски, патици и дивеч. Един търговец на коне бе сложил букаи на животните, за да могат да ги оглеждат евентуалните купувачи. На едно място се предлагаха гледжосани глинени съдове, добре изработени дървени купи и лъжици. Ролф спря до павилиона на винопродавеца, за да им купи по чаша вино. Подвикна на продавача на сладкиши, който се доближи до тях, като носеше таблата си на главата. Ролф им избра три кифли с пълнеж от стафиди и му плати.

— Ето го и моста — посочи водачът им, като продължиха.

— Лондон не ми харесва — призна Изабел. — Ще се радвам да се махнем от него. Той е дори още по-мръсен и по-шумен от Колчестър. Дали и в Уинчестър ще бъде толкова лошо? — Тя си дояде кифлата.

Ролф се засмя.

— В Уинчестър няма да е по-зле отколкото в Колчестър, Бел, но няма да ти се наложи да стоиш дълго, обещавам ти. Ще накарам краля да те приеме. Тогава ще можем да се завърнем у дома.

Минаха през моста и оставиха града след себе си. Пътят, по който се движеха сега, се наричаше „Стейн стрийт“. Бе построен още от римляните. Времето бе на тяхна страна и Ролф прецени, че ако всичко продължава така, ще успеят да стигнат в Уинчестър след два дни. Не бе щастлив, че водеше Изабел от Лангстън в двора. Ами ако Хенри я хареса? Фактът, че е съпруга на Хю Фокониер, не би го спрял. Беше добре, че Бел е от провинцията и не притежава изисканите дрехи на нормандските дворцови дами. Великолепната й коса бе добре прикрита под скромен воал, роклята й бе съвсем обикновена. Щеше да се появи като врабче сред пауни. С малко повече късмет, кралят нямаше да се развълнува от нея. С малко повече късмет, той щеше да им съобщи това, което ги интересуваше, и щяха да потеглят обратно за Лангстън.

Слънцето грееше приятно до края на пътуването им и топъл пролетен ветрец духаше откъм гърба им, като че ли ги тласкаше напред. Най-после пристигнаха в Уинчестър. Бел веднага реши, че той не е нито като Колчестър, нито като Лондон. Беше много по-тихо градче, римската му катедрала и замъкът доминираха в него. Веднага щом навлязоха по улиците, Ролф знаеше, че дворът все още е тук.

Разпозна множество лица, в атмосферата се чувстваше приятно оживление. Като въздъхна дълбоко, той поведе своята група към замъка.

— Не е ли вълнуващо? — бъбреше Агнета. — Мислите ли, че ще успеем да видим краля, милейди? О, едва ли ще повярват и на половината от разказа ми, като се завърнем в Лангстън.

— Не — отвърна Бел замислено, загледана в елегантните дрехи на жените, — няма. — Тя погледна своето удобно, но съвсем обикновено облекло. Защо Ролф не я бе предупредил? Със сигурност щеше да посрами Хю. Трябваше обаче да се справи с положението, нямаше друг избор. В края на краищата, идеята да дойдат в двора и да отправят петиция до краля бе нейна. Можеше единствено да се надява, че външността й нямаше да се обърне срещу нея.

 

 

Беше време за обяд и кралят бе в голямата зала. Ролф накара Изабел и останалите да почакат навън. Не искаше появата им да бъде обявена така драматично, защото не бе сигурен до каква степен мисията на Хю в Нормандия е общоизвестна. Наоколо винаги се навъртаха шпиони, готови да донесат и най-малките клюки на херцог Робърт и на Робърт де Белъм, заклел се да отмъсти на крал Хенри, задето го бе прогонил от Англия. Като видя един познат млад паж, Ролф го извика.

— Иди при краля, момчето ми, и му предай, че сър Ролф де Брайърд току-що е пристигнал в двора и би желал да говори лично с него, ако той бъде така любезен да му отдели няколко минути. Изчакай, докато успееш да се обърнеш дискретно към владетеля. Разбра ли ме?

— Да, милорд — отговори пажът и бързо се отдалечи.

Ролф се бе подпрял тихо върху стената и наблюдаваше дали пажът ще успее да пошушне съобщението на краля. Един фокусник с малко, забавно кученце изнасяше представление пред официалната маса. Кучето подхвърляше топки на господаря си, а после ги вземаше обратно и това пораждаше буен смях. Вниманието на обядващите бе погълнато от това шоу. Ролф забеляза, че кралят накланя главата си на една страна. Той кимна на пажа и Ролф зърна, че устните на момчето се раздвижиха бързо. После владетелят отново погледна фокусника и се засмя гръмогласно.

Пажът се върна при Ролф.

— Кралят каза, че ще ви приеме в личната си стая. Трябва да отидете там и да го почакате. Ще дойде, когато може.

Ролф поблагодари на момчето и излезе от голямата зала.

— Влезте вътре — каза той на мъжете от Лангстън. — Кажете, че сте с Ролф де Брайърд, управител на крепостта Лангстън. Ще ви нахранят. Останете там, докато дойда да ви взема, и говорете малко. — После се обърна към Изабел и Агнета: — Кралят ще ме приеме, Бел. Ела и ще те заведа до стаята, където ще говорим. Не зная след колко време ще се появи, затова трябва да чакаме. Поне ще можеш да се обърнеш лично към него.

Отидоха в малката стая, където Хю бе говорил за пръв път с краля за Лангстън и където по-късно той и Ролф си взеха сбогом с Хенри. Едва влязоха и се появи паж, който донесе вино. Остави го на масата и излезе. Ролф наля на Бел един бокал. Бедните момичета вероятно вече умираха от глад, но нямаха друг избор, освен да чакат. Бел замислено раздели виното си с Агнета, чийто стомах къркореше от глад и вълнение.

Изабел огледа дрехите си, така обикновени, макар да бяха едни от най-хубавите й. Полата й бе от тъмносин лен. Тревистозелената й ленена туника бе обвезена с шевица от малки сини и зелени квадратчета, а във всяко квадратче бе пришита по една перличка. Бродерията на ръкавите и деколтето й беше от истинска сърма. Косата й, сплетена стегнато на една плитка, бе покрита с бял ленен воал, чиито ръбове също бяха бродирани със сърма. Само ако имаше време да се преоблече с нещо по-хубаво! Само ако имаше по-хубави дрехи!

— Изглеждаш добре — увери я Ролф.

— Изглеждам такава, каквато съм — отвърна малко троснато Бел — селяндурка. Защо не ми каза за хубавите дрехи на придворните дами? Надявам се, че няма да навредя на репутацията на Хю със старомодната си външност, Ролф. Видях онези прекрасни платове на пазара до моста в Лондон. Може ли да си купя от тях на връщане? Майка със сигурност ще се зарадва на нещо толкова изящно…

— И за миг не се замислих за дрехите, преди да напуснем Лангстън — призна Ролф. — Освен това ти не си дошла, за да останеш в двора. Пристигнахме, за да разберем къде е Хю, Изабел.

— Нямаше да навреди на каузата ми, ако изглеждах добре — отвърна раздразнено Изабел. Защо мъжете не разбираха тези неща?

— Бел — сниши глас Ролф. — Не забравяй какво те предупредих за краля. Има слабост към хубавите жени, а ти си много хубава. Трябва отново да ти напомня, че ако те пожелае, фактът, че си съпруга на приятеля му, няма да го възпре. Докато чаках в залата, узнах, че кралицата очаква дете през август. Първият принц се роди преждевременно и бебето почина. Кралят сигурно вече от много седмици не е посещавал леглото на съпругата си. Познавам го добре. Очите му ще търсят нещо подходящо. Нека аз да говоря и, за Бога, дръж главата си наведена и не повдигай прекрасните си очи. Нека Хенри Боклерк да задоволява страстите си на друго място.

— Много добре, Ролф, ще се преструвам, че съм хрисимата и скромна съпруга на Хю Фокониер, за да не получиш припадък и майка ми да овдовее отново, но това ми се струва смешно. Няма да си тръгна обаче оттук, докато не узная къде е съпругът ми. Проумей го и не ме проваляй. — Бел отново изпъна полите си, за да заличи гънките.

Чакаха. Агнета заспа, изтощението най-после взе връх над нея, а и ароматното вино, което не бе разредено с вода, я удари в главата.

— Бедното момиче — каза Ролф. — Мисля, че й дойде прекалено много.

Бел кимна и после се усмихна.

— Виното е силно. Страхувам се, че й позволих да пийне повече, отколкото трябваше. Не е свикнала на толкова хубаво вино, а ако трябва да кажем истината, аз също, но пих предпазливо.

Най-после дочуха стъпки в коридора пред малката стая. Вратата се отвори от един паж и кралят влезе. Ролф се поклони ниско, а Бел разпери поли в дълбок поклон, свела глава и очи скромно, както я бе посъветвал вторият й баща. Все пак не успя да се въздържи да погледне крадешком към краля и откри, че е много добре сложен мъж, с черна коса и сини очи.

— Ролф, радвам се да те видя отново. Коя е тази дама? — попита той.

— Сър, позволете ми да ви представя Изабел от Лангстън, съпруга на моя господар Хю и моя заварена дъщеря. Пристигнахме от Лангстън тук, за да ви помолим да ни кажете някакви новини за Хю. Нямаме никакви известия от него от Мартиновден.

— Не се е върнал в Англия? — Кралят бе озадачен. Вниманието му бе погълнато от тази новина и той не погледна към Бел. — Бях го помолил да остане в двора на брат ми, за да ми докладва каквото успее да узнае, но предположих, че се е завърнал у дома в началото на пролетта. Нямаше необходимост да остава там по-дълго, тъй като едва ли би могъл да ми съобщи нещо повече от това, което вече зная; например, че Робърт де Белъм води агитация против мен в Нормандия и атакува няколкото ми владения там, които брат ми ми върна. Изглежда, има малко тайни в двора на Робърт, които не са обществено достояние. Това, което ми казваш, Ролф, е много странно.

— Тогава какво би могло да се е случило със съпруга ми? — попита Бел.

Кралят я погледна отблизо за пръв път.

— Мадам, страхувам се, че не зная — отговори той искрено, като забеляза, че Изабел от Лангстън е много красива.

— Но вие трябва да разберете! — извика Бел. — Вие, милорд, изпратихте съпруга ми в Нормандия! Всеки соколар би могъл да занесе исландския сокол до там. Вие накарахте Хю да остане при херцог Робърт. Искам си обратно съпруга! Нуждаем се от него в Лангстън. Синът ми остана без баща. Кой ще го защитава? — Бузите й порозовяха, а очите й пламтяха от възмущение.

— Бел! — Гласът на Ролф де Брайърд бе напрегнат. — Милорд, трябва да се извиня заради заварената си дъщеря. Тя е прекалено откровено момиче от провинцията, не е свикнало на изисканите маниери и протокола в двора.

— Не, милорд, не се извинявай, защото дамата е права, когато твърди, че аз нося отговорност за Хю. — Кралят бавно се усмихна на Бел. После протегна ръка и повдигна главата й, заинтригуван от това, че тя не сведе свенливо поглед, както много други биха сторили на нейно място, а го изгледа право в очите.

— Ще изпратя пратеник при брат ми в Нормандия, милейди Изабел, за да получа новини за Хю Фокониер. Ще се постарая отново да се съберете със съпруга си възможно най-скоро. Дотогава трябва да останете в двора като наша гостенка. Обичам да виждам нови лица, а и скоро ще заминем за Ню Форест на лов. Да не би да сте взели някоя от прекрасните птици на Хю?

Бел се отдръпна леко, за да се освободи от ръката му, хванала брадичката й.

— Разбирате, че за мен това не е пътуване за удоволствие. Пристигнах, за да узная нещо за съпруга си. Поласкана съм от поканата ви, разбира се, но не мога да остана. Трябва да се грижа за бебето си, а и наближава коситба. Крепостните не бива да бъдат оставяни твърде дълго без надзор. Майка ми няма достатъчно власт, за да ги командва, тъй като е с благ нрав.

— Наистина — изрече кралят още повече очарован от това момиче, което му говореше толкова сериозно и с такъв практичен тон, като че ли й бе равен, а не неин крал.

Ролф преглътна с усилие. Трябваше да подкрепи Изабел. Знаеше, че тя едва ли вижда в каква опасност се намира, но той не бе сляп.

— Милорд, страхувам се, че се налага да се съглася с доведената си дъщеря. — Той натърти на последните думи, като се надяваше, че това, заедно с факта, че е съпруга на Хю, ще възпре сластолюбивите намерения на краля. — Зная, че Хю ви е разказал как лейди Изабел е управлявала Лангстън в отсъствието на баща й. Моята добра съпруга Алет не е достатъчно силна, за да контролира всичко, което трябва да се свърши в имението. Трябва да се върнем колкото можем по-скоро. Зная, че ще ни уведомите, когато имате новини за Хю Фокониер.

Кралят се усмихна лукаво.

— Изпратете част от хората си обратно до Лангстън, за да донесат ловни птици — обърна се той към Изабел. — Глупаво е да изминете целия този път обратно и да чакате известие от Нормандия. Ако останете тук, новините ще ви бъдат съобщени по-бързо. Сигурен съм, че Лангстън ще успее да просъществува известно време без вас, мадам, но ако сте прекалено загрижена, сър Ролф е свободен да се върне към задълженията и съпругата си.

— Нямам необходимите дрехи, за да се присъединя към двора — противопостави се Изабел. — Погледнете ме, милорд, аз съм едно обикновено селско момиче. Ще ме засрамите, както и съпруга ми, ако ме принудите да се появя в двора с подобно облекло.

— Ще ви бъдат осигурени подходящи дрехи, мадам — отговори кралят.

— Не разполагам с необходимите средства, за да ги платя — каза чистосърдечно Изабел. — Трябва да се върна у дома, милорд.

— Не, мадам, ще останете тук. Аз съм ваш крал, Изабел от Лангстън, и ще ми се подчините. Сега трябва да отида при кралицата. Тя очаква дете и се чувства зле. Успокоява се, когато съм при нея. Изчакайте тук да дойде паж. Той ще ви покаже стаята. Оставаш ли, Ролф, или тежките ти задължения те зоват обратно в Лангстън? — Сините очи на Хенри Боклерк намигнаха закачливо. Бе доволен, че се е наложил. Той наистина бе опасен противник.

— Ще остана, сър, защото, ако замина, ще означава, че не изпълнявам дълга си към Хю Фокониер — каза тихо Ролф.

— Не забравяй, Ролф — напомни му кралят. — Първо си положил клетва за вярност пред мен, а после към Хю. — И Хенри се обърна рязко и напусна малката стая.

— Проклятие! — изруга Ролф с побелели устни.

— О, Ролф — Бел се опита да го успокои, — не е толкова лошо. Бих предпочела да се прибера у дома, но щом кралят иска да останем, ще се подчиним. Нямаме друг избор.

— Нима не разбираш, Изабел? — извика той. — Кралят те хареса! Не трябваше да те водя в двора.

— Може да си ме харесва колкото си иска, Ролф — отвърна Бел. — Няма да постигне нищо. В края на краищата, и той е мъж. Може да имам малко опит с мъжете, но зная как да се изплъзна от нежеланото внимание на ухажор.

— Ако те пожелае, ще те има, Бел — предвеща мрачно Ролф. — Той е крал. Една жена не отблъсква краля.

— Защо не? — не се предаваше момичето. — Нима кралският жезъл в гащите му е по-специален от този на обикновения лорд? Колко смешно!

— Не, Бел. Жезълът си е жезъл, но кралят не е обикновен лорд. Когато кралят командва, поданиците му трябва да се подчиняват. Ако кралят пожелае да постави кралския си член между млечнобелите ти бедра, ти трябва да ги разтвориш с желание, защото ако не го направиш, това ще означава държавна измяна, упорито момиче. О, няма да бъдеш обвинена открито, но ще си обидила Хенри Боклерк и той ще намери начин да те накаже. Може да изпрати Хю да се бие срещу Робърт де Белъм, който плячкосва нормандските му владения. Хю може да бъде убит, а ти да овдовееш. Тогава ще стане настойник не само на теб, но и на Хю Младши. Може да те направи официална метреса или да те омъжи за някой покорен дребен благородник, който ще си обръща главата на другата страна, докато кралят открито задоволява страстта си с теб. Когато изгубиш благоволението му, ще те подхвърли на някой непознат, който може да не е така любящ и така търпелив като Хю. Предупредих те да не идваш в двора, Бел, но ти не искаше и да чуеш. Сега трябва да приемеш последствията с достойнство.

— Не знаех — прошепна Изабел, ужасена от думите на Ролф. — О, Пресвета Майко! Бих могла да го задържа далеч от себе си малко време. Ако Хю не се върне бързо, ще бъда съсипана!

— Ако се стигне дотам — каза Ролф, като прегърна доведената си дъщеря, за да я успокои, — Хю не трябва да научава, Изабел. Аз няма да му кажа, ти също, за твое собствено добро.

По бледата буза на Бел се търкулна една сълза.

— О, Ролф, какво направих? — проплака тя тихо и пребледня още повече. — Агнета! Тя със сигурност ще разбере, ако кралят се опита да ме прелъсти. Двама души могат и да запазят тайната, но не и трима.

— Трябва да бъдеш силна, Изабел. Зная, че можеш. Предупреди прислужницата си, че ако те предаде, вече няма да ти бъде собственост. Крепостният селянин е загубен без господаря си и Агнета добре го знае. Тя ще запази всяка тайна, само заради тази причина.

Изабел кимна.

— Изплаших се за момент — призна тя. — Трябва да запазя самообладание, Ролф, ако искам да оцелея.

— Да, трябва — съгласи се той, като стисна ръката й, за да я окуражи. — Мисля, че можем да си позволим да ти направим една-две нови рокли в дворцов стил, Бел. Нося в себе си пари. Докато ги ушият, ще си далеч от краля още няколко дни. А когато бъдеш представена на двора, ще можеш да държиш главата си изправена и да бъдеш гордостта на Лангстън.

Вратата на малката стая се отвори и влезе един паж.

— Милорд, милейди. Кралят ме изпрати да ви придружа до спалнята ви. Бихте ли ме последвали, моля?

Изабел отиде до стола в ъгъла, където Агнета бе седнала и спеше с клюмнала глава. Тя побутна прислужницата.

— Събуди се, Агнета. Събуди се!

Момичето се стресна, вдигна рязко глава и се огледа.

— Кралят идва ли? — попита тя, като се изправи.

— Идва и си тръгна — поясни Изабел.

— Бил е тук и не съм го видяла? Оххх, милейди! — проплака младата жена. — Да измина целия този път и да не видя краля!

— Ще имаш достатъчно време да го видиш, Агнета — каза Изабел на прислужницата си. — Помолиха ни да останем в двора известно време, докато кралят получи новини за лорд Хю. Сега тръгвай, защото пажът ще ни отведе до спалнята ни.

Агнета засия от удоволствие.

— О! — възкликна тя. — Толкова съм развълнувана, милейди. Да останем в двора и да видя краля! Какво хубаво посрещане. Старата Ида ще позеленее от завист.

Изабел погледна към втория си баща, неспособна да въздържи смеха си. В каква клопка бяха попаднали, но невинната малка Агнета нямаше представа и за половината от истината!