Бъртрис Смол
Непокорната (19)

Глава 18

Ги дьо Бретан непрекъснато търсеше начин да прогони зет си, Саймън де Бомон, от сърцето на Вивиен. Антипатията между двамата бе очевидна. Един ден жената, която бе отгледала и двамата Дьо Бретан като деца, дойде тайно при Ги и каза:

— Желаете да се отървете от онзи мъж, лорд, нали? Ще ви помогна, защото не ми харесва начинът, по който се отнася със сладката ми господарка. — Тя кимна с беззъбата си уста и очите й запламтяха.

— Какво знаеш, скъпа Мари? — попита той нетърпеливо.

— Той ще разбие сърцето на милейди — изрече старицата. — Само тя не му е достатъчна, милорд Ги. — И тя отново кимна многозначително.

— Кажи ми — подкани я той. — Кажи ми и аз ще ти дам лекарство, от което старите ти кости ще престанат да те болят, Мари. — Елегантната му ръка нежно помилва сгърчените й пръсти.

— Две слугини от кухнята, една доячка и средната дъщеря на ковача, задоволяват този похотлив жребец. И две вече очакват деца. Копелетата му ще станат цял легион, милорд, и бедната ми господарка ще бъде толкова нещастна, когато узнае. На всички ни е ясно, че е луда по него, а горките момичета така се боят от гнева й, когато разбере за изневярата му, защото тя със сигурност ще си отмъсти на тях, а не на съпруга си. Не иска и дума да чуе против него, толкова е силно увлечението й.

Ги дьо Бретан едва сдържа задоволството си.

— Постъпи разумно, като ми каза, Мари. Ако Саймън де Бомон я предава, Виви трябва да го научи. Не се страхувай, Мари. Аз ще защитя сестра си и ние скоро ще се отървем от този Глиган.

Възрастната жена кимна отново.

— Знаех си, че ако ви кажа, милорд Ги, вие ще оправите нещата. Не позволявайте на този недодялан Глиган да нарани сладкото ми момиченце. — И тя го потупа по ръката. — Вие сте добър брат.

И така, Де Бомон се възползваше щедро от чара на крепостните селянки. Ги се засмя. Колко предсказуем беше — трябваше сам да се досети. Но сега, благодарение на скъпата Мари, той притежаваше оръжието, с което да се освободи от зет си. Скри се в магическата си стая, без да казва на никого, особено на любимата си Бел, която щеше да се ужаси от плана му и да се опита да го разубеди. Не. Тази вечер щеше да настъпи краят на Саймън де Бомон и после всичко щеше да бъде както преди граф Алън да се появи в Цитаделата и да принуди Вивиен да се омъжи насила.

Вечерта седнаха на господарската маса, Вивиен с елегантните дрехи, които бе носила в деня на сватбата си. Господарката на замъка подканяше съпруга си да си пийне от хубавото червено вино, което бе накарала да изнесат от избата специално заради него, защото той обичаше да си посръбва.

Изабел си помисли, че Ги изглежда необичайно нервен, и се чудеше защо.

— Да вдигнем тост за моя зет — каза Ги внезапно, като стана и вдигна бокала си. — Пия за твое здраве, Саймън де Бомон, рицарю, който еднакво умело размахваш както меча, така и мъжката си гордост!

Де Бомон се почувства определено неудобно и Вивиен бе озадачена.

— Какъв е този тост, братко? — попита тя Ги.

— Нима не си научила, сестричке? Не мога да повярвам, защото ти винаги знаеш какво става в Цитаделата. Съпругът ти е доста расов мъж. Ще има поне четири копелета до лятото. Ти все още ли не очакваш дете, скъпа Виви? Със сигурност половината от женската прислуга вече е в това положение, благодарение на Саймън де Бомон. — И той й се усмихна жестоко.

Вивиен пребледня шокирана. Огромните й теменужени очи се обърнаха въпросително към Саймън.

— Милорд? — попита приглушено. — Вярно ли е?

Саймън де Бомон отпи по-голямата част от виното си.

— Да! И какво, ако е вярно? — отвърна той дръзко. — Каква е ползата да си хвърляш семето в безплодна нива, лейди, защото ти със сигурност си ялова, иначе досега щеше да очакваш дете от мен. Мислиш ли, че това са първите копелета, на които ще съм баща? Искам синове, лейди. Ти не можеш да ми ги дадеш. Ще призная най-способните от незаконните си, когато пораснат. Щом вече не е необходимо да сучат от майките си, ще бъдат доведени в замъка, за да бъдат отгледани тук. Ти, лейди, можеш да ги научиш на изискани обноски. Поне за това те бива. Няма да те изгоня от дома ти. Не съм жесток човек.

Непоколебимата Вивиен бе съсипана от тези груби думи. За миг загуби способността си да говори. Ги се усмихна злорадо.

— Чу ли го, сестричке? Определил е хубаво бъдеще за копелетата си. Доволна ли си да узнаеш, че и ти ще имаш участие в бъдещето на тези момчета? Мащеха, която да ги научи на обноски! — Ги се засмя, но теменужените му очи потъмняха от гняв. Той впери поглед в зет си. — Няма да ти позволя да срамиш сестра ми, Де Бомон. Сега отровата, която ти дадох, недодялан глиган такъв, започва да изгаря стомаха ти. Усещаш ли я? — Той отново се засмя.

Изабел я побиха ледени тръпки от този звук. Двамата с Хю се спогледаха за миг въпросително.

— Ги! Какво си направил? — извика Вивиен, когато широкото лице на Саймън де Бомон побеля. Той очевидно изпитваше ужасни болки. Лицето на умиращия бе плувнало в пот и той се бореше за глътка въздух.

— Наистина ли си мислеше, че щях да ти позволя да притесняваш сестра ми публично, Де Бомон? Наистина ли вярваше, че властта на твоя граф Алън може да надвие мощта на Дьо Бретан? Когато господарят ти си направи труда да се поинтересува за теб, ще му разкажем за болестта, която те е сполетяла, и колко много сме скърбили, че си се пренесъл в отвъдното. — Ги се усмихна жестоко на жертвата си, докато наблюдаваше как смъртта слага своя отпечатък върху него.

Едрият рицар се гърчеше в ужасни предсмъртни болки.

— Т-ти дявол — изстена той. Тялото му подскочи няколко пъти, обзето от спазми, и после остана неподвижно. Дишането му спря.

Изабел бе замръзнала от ужас. Не можеше да повярва на това, което току-що бе станало. Вярно, че Саймън де Бомон не бе особено приятен човек, но той бе умрял така потресаващо от ръката на Ги дьо Бретан.

Вивиен започна да вие от скръб, скубейки косата си от мъка.

— За Бога, Виви — изрече брат й. — Той бе истински звяр. Биеше те. Изневеряваше ти. Засрамваше те пред другите, а ти скърбиш за него? Трябваше да го убия на сутринта, когато се омъжи за него. Сега поне можем да се върнем към нормалния си живот. Ще хвърлим тялото му от стените в морето, за да нахраним рибите. Каква хубава храна ще бъде, нали?

Красивото лице на Вивиен бе станало безизразно, когато изгледа брат си.

— Ти не разбираш, Ги. Аз го обичах. Каквото и да ми бе направил, аз го обичах! — Погледна го през влажните си ресници. — Как успя да сториш това зловещо нещо, Ги? Как? Всички пихме вино тази вечер. Защо не сме отровени?

— Виви, Виви — поклати той глава. — Толкова лесно ли забрави, че не е необходимо да се избие цялата зала, за да премахнеш един-единствен враг? Не съм отровил виното. Тогава щях да застраша всички. Просто отрових чашата, от която пи съпругът ти. В момента, когато я напълни, отровата е потекла в лакомата му уста. Никога не бих ти навредил, нито на Хю, нито на любимата ми Бел, сестричке.

Изабел се изправи, за да утеши другата жена, но Вивиен я отблъсна сърдито.

— Моят Саймън е мъртъв! Никога няма да съм щастлива отново, но ти, братко, ти имаш твоята красива Бел. Не е честно!

— Хю е тук, за да те утеши, Виви — каза Ги.

— Не искам Хю! — изпищя Вивиен. — Искам си моя съпруг! — Тя се обърна към Изабел. — Как желая брат ми никога да не те бе намерил! Мразя те!

— Не, Виви — Ги сгълча сестра си. — Не мрази Бел, защото след теб, най-много на този свят обичам нея.

— Така ли? Наистина ли, братко? — Теменужените очи на Вивиен запламтяха опасно. — Искаш нещата да са така, както винаги са били между нас, нали така каза, Ги? Много добре тогава, така да бъде! — Тя вдигна ръка и между пръстите й проблесна сребърният й нож. Вивиен го насочи към беззащитната Бел.

С тревожен вик Ги дьо Бретан се спусна между двете жени. Ножът на Вивиен се заби дълбоко в гърдите му. Изумен, Ги се взираше в оръжието, което стърчеше от тялото му.

— Ги! — изкрещя Вивиен ужасена, когато ръката й пусна ножа. Очите й станаха огромни, щом осъзна какво бе извършила току-що. — Ги! О, батко, прости ми! — После сграбчи чашата на Саймън и Вивиен дьо Бретан изпи до дъно останалото вино. — Не мога да живея без двамата мъже, които обичам — заяви тя и се отпусна в стола си. — Ще посрещнем заедно смъртта, любими мой Ги.

Ги дьо Бретан се строполи на колене, а кръвта му избиваше по черната кадифена туника.

— Бел! — прошепна той и падна, за да умре в нозете й.

Изабел закри уста с ръка, за да заглуши вика си. Зеленикаво златистите й очи се местеха от Ги към Вивиен, която едва бе жива. Очевидно изпитваше непоносими болки, но не виеше. Тялото й се гърчеше в предсмъртна агония, но красивите й очи продължаваха да се надсмиват над жената, която винаги бе считала за своя съперница.

— С… сега — изрече тя бавно, но отчетливо — ти с… ъщо няма да го и… маш. Ги в… инаги ще ми п… ринадлежи. — Главата й клюмна към гърдите и с последни усилия тя промълви: — Цитаделата… винаги ще… бъде м… оя!

Тялото на Вивиен потрепери за последен път, тя също бе мъртва.

Дълго в залата цареше мъртвешка тишина, после нечий глас извика:

— Цитаделата е прокълната! Бягайте! Бягайте! — И голямата зала се изпразни от прислугата и войниците, които бързаха да разпространят мълвата, че Дьо Бретан не са вече между живите.

Само шестимата от Лангстън, двамата соколари, Хю и Изабел останаха.

— Изабел! Изабел! — Гласът на Хю достигна до съзнанието й.

Тя съсредоточи погледа си върху него доста трудно, защото великата трагедия бе причина сълзите й да потекат и тя като че ли не можеше да спре да плаче.

— Добре ли си? — попита я той нежно, като я прегърна успокоително. — Сега сме свободни, непокорнице. Всички ние можем да се завърнем у дома.

— Трябва да ги погребем — отговори му тя. — Не можем да ги оставим така, Хю. Не можем! — Опитваше се да си възвърне самообладанието и изтри сълзите си с опакото на ръката.

— Да — съгласи се той. — Трябва да се погребат, преди някой да оскверни телата им. Линд, намери някое потайно място, преди напълно да се е стъмнило. После се върни и ще направим каквото е необходимо. Ще трябва да останем тук тази нощ, но на сутринта потегляме за Англия.

— Да, милорд, веднага! — отговори Линд, като се усмихна на Алън и на другите от Лангстън. Беше хубаво да си върнат отново стария Хю Фокониер, знаеше, че другите са съгласни с него.

В замъка не бе останало живо същество, с изключение на тях. В конюшните обаче соколарите намериха главния ловец и още няколко.

— Вземете каквото искате — каза Алън, — защото със сигурност го заслужавате, но ни оставете конете, за да можем и ние да избягаме от тук. Дойдохме с тях и ще си тръгнем с тях. Оставете и коня на дамата. Той е неин, не е собственост на Дьо Бретан. Тя ще дойде с нас.

Главният ловец кимна.

— Честно е. Вие също бяхте принудени да им служите. Право е да си заминете с конете, но защо ви е да вземате и нея? Тъй като очаква дете, само ще ви бави.

— Тя е англичанка и е заварена сестра на Линд — напомни му Алън. — Той няма да я остави, а е един от нас.

Това се стори разумно на бретонците и като изкараха всички коне от конюшнята, с изключение на тези, които бяха на англичаните, те заминаха.

Линд намери уединено място до външната стена на замъка. Наблизо растеше малка горичка. С помощта на другите той бързо изкопа три дълбоки гроба. Като се върнаха в голямата зала, мъжете от Лангстън пренесоха телата на Саймън де Бомон, съпругата му Вивиен и накрая Ги дьо Бретан. Изабел, шептейки молитвите, които си спомняше, и Хю ги придружиха. Вивиен бе положена между брат си и съпруга си. Войниците чакаха смирено, докато техният господар и господарка се молеха над трите трупа.

Хю едва погледна към мъжете. Бе вперил очи в красивата жена, измъкнала го от затвора на Де Манвил и след това дарила го с любовта си. Тя бе спасила живота му и той й бе длъжник. Бе жестока, егоистична и покварена. Ако не бе загубил паметта си, никога нямаше да я обича. Да, мислеше си той, наистина я обичаше известно време. Господ да му прости.

Зеленикаво златистите очи на Бел се отместиха от Саймън де Бомон и Вивиен и се задържаха върху Ги дьо Бретан. Никога преди не бе виждала лицето на смъртта. Беше страшна със своята безвъзвратност. Съжаляваше за смъртта на Саймън и Вивиен, но не можеше да повярва, че Ги наистина е мъртъв. Бе така жизнен. Не бе познавала друг като него и вероятно никога отново нямаше да срещне такъв. Едва ли щеше да говори за това с Хю, съпруга, който си бе върнала, но тя знаеше, че Ги наистина я бе обичал, и въпреки че дори не смееше да признае и пред самата себе си, тя също не бе безразлична към него. Всичко свърши. Нямаше да забрави, но нямаше да се връща назад към този период от живота си. „Сбогом, милорд Ги“ — тихичко изрече тя.

— Покрийте телата и ги погребете — нареди Хю на хората си. — Опитайте се да прикриете гробовете, за да не бъдат забелязани. Нека суеверните да вярват, че дяволът е дошъл да прибере своите, и да оставим непокътната легендата за Дьо Бретан. — Той се подсмихна. — Това ще да им хареса.

Когато всички отново се събраха в голямата зала на призрачно притихналия замък, Хю и Бел седнаха, за да обсъдят по кой път да се върнат обратно в Англия. Двамата соколари и войниците мълчаха, докато господарите им спореха.

— Най-късото разстояние е от Булон до Дувър — каза Изабел. — Ще бъда много по-щастлива, ако прекарам по-малко време в морето.

— Твърде е далече, за да стигнем до там по суша, след като кралят и брат му продължават междуособиците си. Не помниш ли какво ни разказа Саймън де Бомон? Няма да сме в безопасност в някои райони на Нормандия, след като Робърт де Белъм е свободен. Не забравяй и Уилиям Мортейн. Имението му е твърде близо. И двамата ме познават и ще сметнат, че са направили голям удар, ако ме хвърлят в тъмниците си. Въпреки че не съм нито богат, нито важен, аз все пак съм добър приятел на краля. Пътищата в Нормандия са твърде опасни за дълго пътуване, скъпа.

— Тогава какво ще правим? — попита Бел. — Със сигурност не предлагаш да останем в Цитаделата? Въпреки че Вивиен и Ги са мъртви и погребани, дори в този миг усещам присъствието им тук. Замъкът е обитаван от духове и колкото по-скоро си тръгнем, толкова ще съм по-щастлива, милорд!

— Съгласен съм — отговори Хю леко раздразнен. — След женитбата на Вивиен бях по-свободен, отколкото преди това. Дьо Бретан притежават малко рибарско селце на няколко мили на север. Утре, щом се зазори, ще се отправим нататък и ще намерим необходимите лодки и хора, за да ни прекарат през Ламанша до Англия.

— В най-широката му част? — извика Изабел, от което войниците спряха разговорите помежду си и изгледаха господаря си и съпругата му.

— Има няколко острова, моя Бел — успокои я Хю. — Ще плаваме от единия до другия на почивки и от Олдърни до Уеймаут Бей. Последната част от пътуването няма да ни отнеме повече от един ден при добър попътен вятър. Имаме достатъчно време, преди да задухат северните ветрове и да стане невъзможно да се прекоси Ламанша през следващите няколко месеца. Дори да успеем да се доберем до Булон, в което се съмнявам, зимните ветрове дотогава ще задухат — обясни Хю.

— Ами конете? — предизвика го тя. — Не можем да си позволим да оставим десет коня след себе си. Твоят крал, Хенри Боклерк, със сигурност няма да ни обезщети за тях — изрече язвително тя. — Ами птиците? Няма да оставя Купър!

— Няма да тръгнем само с една лодка — отговори той. — Конете, както и птиците, също ще бъдат прекарани през морето.

— Тогава по-добре да се моля за попътен вятър — каза сухо Изабел, — защото разбирам, че сте решен да потеглим през морето.

— Ще бъдем в Англия скоро — обеща й той с усмивка. — Наистина е по-добре, както аз предлагам, скъпа.

— Ще видим — изрече заплашително Изабел от Лангстън.

Върна се в покоите, където бе живяла с Ги, за да вземе някои от вещите си. Мястото й навяваше множество спомени. Тя почти усещаше физическото му присъствие, чувствените му устни, присвити от задоволство, докато я наблюдаваше. Тя взе няколко обикновени удобни дрехи и други дребни неща, които щяха да са й необходими за пътуването. Отмести един камък от стената и извади оттам малка кесия от козя кожа. Беше личната каса на Ги и в нея той държеше сребърни монети. Щеше да ги запази за бебето. Тя взе обаче една монета, счупи я внимателно и приши парчетата в подгъва на полата си.

Отекна гръмотевица, отиде до прозореца и затвори капаците. Над морето се разразяваше буря. Последвалата светкавица озари бушуващите вълни. „Прекрасно — помисли си раздразнително Изабел. — Дано да отмине до утре.“ Стори й се, че дочу смях зад гърба си. Смехът на Ги. Завъртя се бързо, но нямаше никого. Беше сама. Дали беше сама? Бързо събра нещата си и напусна помещението, без да погледне назад. Беше права. Цитаделата се обитаваше от духове. Ги и Вивиен никога нямаше да я напуснат. Щяха да я притежават вечно.

Преспаха върху сламеници в голямата зала всички заедно, като се събудиха много преди зазоряване. Линд и Алън претърсиха кухнята, свариха овесена каша, намериха хляб от предишния ден и половин буца сирене. Откриха й малка кошница с ябълки и Изабел нареди да ги вземат заедно с всичко останало, което ставаше за ядене. Хапнаха набързо. Когато излязоха от голямата зала на Цитаделата, Изабел си помисли, че всичко наоколо бе странно притихнало. Вчера по същото време замъкът кипеше от живот.

Изчака във вътрешния двор да доведат конете. Линд и Алън бяха отишли в клетката на ловните птици, за да ги освободят. Щяха да вземат с тях само Купър и един млад сокол-скитник, когото Линд лично бе дресирал. Така бе привързан към него, че не можеше да понеса мисълта да остави великолепното създание. Другите птици бяха пуснати на свобода. Ако ги оставеха в клетката, скоро щяха да умрат от изтощение и глад. Изабел наблюдаваше как птиците, освободени от качулките и връзките, в началото се почувстваха объркани. После исландският сокол, най-смелият от всички, полетя и се стрелна нагоре към небето, като писукаше от удоволствие. Другите бързо го последваха. Хю искаше да задържи исландския сокол, но отговорността бе прекалено голяма, като се имаше предвид какво пътуване ги очаква.

Конете бяха готови, но те все още не ги възседнаха. Хю бе решил, че вероятността да привлекат нечие внимание е много по-малка, ако напуснат владението на Дьо Бретан по вътрешните стълби към брега, отколкото да яздят на открито. Приливът почти се бе оттеглил и щяха да имат възможност да достигнат малкото рибарско селище Бретан-сюр-Мер, напълно изолирано от останалите села в имението. Рибарите може би все още не бяха узнали за убийството и самоубийството на господаря и господарката им и вярвайки, че англичаните идват по нареждане на Дьо Бретан, щяха да им помогнат.

Въведоха животните в замъка, а мъжете последваха Изабел и Хю през един широк коридор, който водеше направо към стълбите. Стъпалата бяха широки и полегати, а не стръмни. Бавно и внимателно, животните слизаха по тях. Известно време настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от конските копита, но после дочуха шума на морето, все по-силно и по-силно. Най-после стигнаха голяма, висока пещера и като възседнаха конете си, излязоха на брега. Отляво се простираше ярката, синя водна шир.

— Молете се времето да се задържи — изрече Изабел, като пое Купър и пришпори леко Гри.

Стигнаха селото не след дълго. Слънцето едва изгряваше и рибарите все още не бяха излезли в морето. Изабел не пропусна да забележи предпазливостта, изписана на лицата им, когато ездачите наближиха, но никой не побягна, защото селяните знаеха, че само хора от Цитаделата можеха да се появят от тази посока. Групата спря пред рибарите и лодките им.

— Кой е старшият тук — попита дрезгаво Хю.

Дълго време никой не отговори, после един висок брадат мъж излезе напред.

— Аз, милорд. Не ви ли казаха в замъка да попитате за Жан-Пол?

— Просто ми казаха, че старшият ще ни уреди преминаването обратно в Англия — отговори Хю. — Аз съм сър Хю Фокониер, в служба на Дьо Бретан. Сега се връщам в Англия заедно със съпругата си и войниците си. Нуждая се от лодки за всички ни, както и за животните. Ще има по една сребърна монета, половината тук, половината, като стигнем бреговете на Англия, за всяка лодка, която ни вземе. Как мислиш, господин Жан-Пол? Дали времето ще се задържи още два-три дни?

Старшият кимна бавно. По една сребърна монета за всяка лодка? Това бе цяло състояние, а никой от замъка не е проявявал подобна щедрост. Десет пътника. Десет коня. Двете ловни птици не бяха проблем. Повечето от лодките в селото бяха малки, но имаше три, достатъчно големи за тази цел; неговата и още две.

— Времето ще бъде същото още цяла седмица, милорд — отговори той. — Можем да ви откараме. Джилиъм! Люк! Пригответе лодките си. — Старшият се обърна към Хю. — Среброто, милорд?

Хю извади три монети от кесията си. Счупи всяка на половина и даде три половинки на старшия, докато другите рибари гледаха със завист. Без нито дума повече, трите лодки бяха изтласкани във водата. В двете натовариха по пет коня и по трима мъже. Изабел, Хю и двамата соколари се качиха на тази на старшията, но не и преди Бел внимателно да раздели запасите им от храна. Качиха и съдове с вода.

Вятърът бе умерен, когато потеглиха от Бретан-сюр-Мер. Морето бе спокойно, нямаше и следа от дъжд или мъгла. Постепенно брегът се стопи в далечината и навсякъде около тях се виждаше само вода. Изабел потрепери, загръщайки се плътно с наметалото. Не харесваше морето и ако дадеше Господ, никога отново нямаше доплава, стига да пристигнеше благополучно у дома, в Лангстън. „Англия“, мислеше си тя. „Лангстън.“ Имаше моменти, когато бе обзета от отчаяние, че никога повече няма да го види. Сега едва сдържаше нетърпението си да влезе отново в своята голяма зала, да прегърне майка си и малкия Хю.

Колко прекрасно щеше да бъде да води спокоен, нормален живот. Когато Хю я притисна към себе си, тя му се усмихна и детето в нея се размърда, като че ли и то одобряваше завръщането им. Бел сложи ръка върху корема си, подтикната от майчиния си инстинкт.

— И бебето е не по-малко нетърпеливо от нас да стигнем у дома — каза тя на съпруга си. — Мислили ли сте как ще го наречем, милорд?

Ръката му се плъзна над нейната.

— Ще го кръстим Хенри, ако е момче, моя Бел, но бих искал Матилда, ако е момиче, като добрата ни кралица — подразни я той.

— Никога няма да кръстя свое дете Хенри! — заяви възмутена Изабел. — Ако не беше кралят, нищо от това нямаше да ни се случи! Почти ни бе отнет животът и със сигурност ни бе отнета възможността да наблюдаваме как расте малкият ни син. И защо? Заради Хенри Боклерк! Не и името Хенри!

— Ако не беше кралят — напомни Хю на разсърдената си съпруга, — нямаше да се оженим, непокорнице. Освен това идеята да тръгнеш след мен бе твоя, а не на краля. Не мога да не нарека втория си син Хенри, особено ако искам да запазя благосклонността му.

— Ако не бях тръгнала след вас — напомни му Изабел вероятно за стотен път, — нямаше да си възвърнете паметта. Освен това, какъв избор имах? Ако бях останала в двора, вероятно щях да бъда вкарана в леглото на краля. Бихте ли предпочели това?

— Като не си останала в двора — каза той тихо, — бе вкарана в леглото на Ги дьо Бретан. Кое от двете е за предпочитане, не зная.

— Поне цяла Англия няма да узнае за срама ми — противопостави се тя. — И поне детето, което нося, е законно заради неспособността на Ги дьо Бретан да има деца. Кралят е известен с плодовитостта си. Щеше ли да ви достави удоволствие да отгледате незаконното дете на краля, милорд? — завърши тя ледено.

— Туш, непокорнице — отговори той. Бе успяла отново, бе извъртяла логически довод в своя полза. — Ти си невъзможна — предаде се той.

Изабел извъртя глава и впери поглед в морето.

— Да — съгласи се тя успокоена. — Бихте ли предпочели да съм като мекушавата ми майка? Алет никога не би преживяла това, което ми се случи, милорд. Тя е прекалено нежна и деликатна.

 

 

В този момент жената, за която разговаряха, сипеше ругатни от новата кула в Лангстън по адрес на заварения си син и неприятния му спътник Люк де Сай.

— Разбойник! Страхливо изчадие на дявола! — крещеше Алет де Брайърд. После изля съдържанието на нощното гърне върху главите им.

Ричард де Манвил отскочи встрани бързо, но приятелят му нямаше такъв късмет и бе залян с миризливата течност. Де Манвил му се присмя, но после изкрещя в отговор на втората си майка.

— Лейди, държите се глупаво. Ще проникна в убежището ви и тогава ще съжалявате, че не сте ме допуснали. Лангстън е мой! Аз ще го държа в името на законния крал на Англия, Робърт Нормандски.

— Крал Хенри е законния крал на Англия, вонящ негоднико — отвърна Алет. — Когато съпругът ми, Хю Фокониер и сестра ти се върнат, ще мечтаеш да не си се раждал, Ричард де Манвил!

— Хю Фокониер няма да се върне — каза със сигурност Ричард. — Що се отнася до сестра ми, ако случайно се появи в Лангстън, ще установи, че отговарям не само за крепостта, а и за нея самата.

— Внукът ми е господар на крепостта, в случай че баща му не се завърне — изрече самодоволно Алет. — Крал Хенри ще подкрепи претенциите на малкия Хю и ще изрита кльощавия ти… обратно през Ламанша в онази мухлясала купчина от камъни, наречена Манвил.

И тя изчезна в кулата, като затвори с трясък капаците на прозорците.

— Дай ми малката кучка — каза Люк де Сай. — Ще я науча на по-добри маниери. — Той разтърси мокрия си ръкав, но знаеше, че вонята ще остане, докато дрехата му не бъде изпрана.

— Когато завладея цялото имение — обеща Ричард, — можеш да правиш със скъпата ми мащеха каквото пожелаеш, но ако Изабел се върне, трябва да се ожениш за нея, за да си затвърдя позициите в Лангстън. Хю Фокониер никога няма да избяга от Дьо Бретан. Ако вече не е мъртъв. — И той се изсмя противно. — Алет за любовница, Изабел за съпруга — ще се наредиш чудесно, Люк. Ако херцог Робърт не успее да завладее Англия, тогава ще се закълна във вярност на Хенри Боклерк, заради това имение, и ти ще продължиш да се грижиш за тях заради мен. Не мога да загубя, скъпи Люк. Не мога да загубя.

Алет бе очевидно ядосана в кулата си.

— Не мога да повярвам, че Ричард просто влезе в Лангстън и го превзе. Ох, ако само Ролф беше тук, никога не би посмял!

— Това наистина е вярно, лейди — съгласи се отец Бернар.

Ролф де Брайърд бе заминал отново в служба на краля и се намираше в Нормандия с най-опитните и добре обучени войници от Лангстън, като остави малцина новобранци да пазят крепостта. Те не познаваха Ричард де Манвил, нито дори им се бе сторило вероятно, че двама рицари, придружени от четирима войни, представляваха опасност за Лангстън. Дори Ролф не би предположил подобна дързост.

— Сър Де Манвил вероятно е следил сър Ролф да замине — каза свещеникът. — Знаел е, че кралят ще го призове и Лангстън ще остане беззащитен без него.

— Слава Богу — изрече Алет, — че успях да избягам в новата си кула с децата. Ако Ричард знаеше кое от момчетата е малкият Хю, щеше да го убие, без да му мигне окото. Тогава, ако Хю не се върне, нямаше да има наследник на Лангстън. — Тя потрепери. — Благодаря на Господ, че имаме собствен кладенец в кулата и че слугите успяват да ни носят храна, но добри отче, докога ще успея да издържа така? Не се страхувам за себе си, разбирате, а за децата. Ричард е жесток като баща си. Момчетата трябва да бъдат защитени на всяка цена.

— Кулата ви е сигурна, лейди — увери я отец Бернар. — Ричард не е достатъчно умен, за да разбере как се снабдяваме с храна. Няма да остане тук дълго, обещавам ви. Познавам краля, познавам и херцог Робърт. Хенри Боклерк ще надделее. Ще си запази Англия, ще превземе и Нормандия, преди да е изминала и година, обещавам ви. Кралят никога няма да даде Лангстън на Ричард де Манвил. Ще успеем да издържим, докато лорд Ролф се завърне, сигурен съм.

В залата Ричард де Манвил седеше на господарската маса с Люк де Сай. Въпреки привидната си смелост, той се чувстваше неудобно и малко уплашен, защото истината бе, че е страхливец. Слугите бяха изключително вежливи и не му даваха никакво основание да се оплаче, като се подчиняваха на всяка негова заповед. Двамата с Люк дори бяха удостоени с честта да си изберат партньорки за леглото сред няколко красиви момичета. И все пак Ричард де Манвил знаеше, че напада къщата на сестра си. Мащехата му се бе барикадирала в кулата с децата и с истинския наследник на Лангстън. Свещеникът влизаше и излизаше, въпреки че нашественикът все още не бе успял да разбере как.

Сега отецът го предупреди, че душата му се намира в смъртна опасност.

— Херцог Робърт няма да надделее, монсеньор. Върнете се в Манвил и се откажете от тази глупава прищявка да владеете и Лангстън.

— Лангстън бе крепостта на баща ми и като негов единствен син, ми принадлежи по право — отговори Ричард.

— Зная, че баща ви, Бог да даде мир на праха му, е завещал Лангстън на сестра ви, лейди Изабел — отговори свещеникът. — Както Вилхелм Рижави, така и крал Хенри признават нейното право. Сега тя е и съпруга на саксонския наследник на тези земи. Не можете да имате никакви претенции. Досега не сте сторили нищо лошо, монсеньор, въпреки че лейди Алет се страхува за децата. Върнете се в Нормандия, докато все още имате тази възможност.

— Никога! — извика Ричард де Манвил.

Отец Бернар въздъхна.

— Тогава дано Господ да се смили над вас, монсеньор, защото нито Ролф де Брайърд, нито Хю Фокониер ще го направят, когато се върнат и ви открият тук.

— Хю Фокониер няма да се завърне в Лангстън — отвърна уверено Ричард. — Племенникът ми все още е бебе, а децата често боледуват и много пъти това се оказва фатално. Аз съм единствения господар на Лангстън. Ако херцог Робърт не превземе Англия, тогава ще пледирам пред крал Хенри. Де Манвил винаги са били верни последователи и васали на семейството му.

Отец Бернар преразказа разговора на Алет де Брайърд.

— Защо е толкова сигурен, че Хю няма да се върне? — учуди се тя. — И къде е тази моя дъщеря? Замина преди година и нито дума от нея! Ще й кажа някои неща, когато се прибере у дома. Така да избяга и да остави малкия Хю, но не е ли била винаги своенравна?

— Вие така твърдите — отвърна сухо свещеникът.

Алет де Брайърд бе пример за съпруга и майка, но понякога я намираше за отегчителна. Трябваше да признае, че лейди Изабел му липсваше. Отец Бернар се молеше всеки ден за нея, откакто бе заминала. Беше се молил и за Хю и очакваше завръщането им в Лангстън. И двамата щяха да се върнат. Някак си го знаеше. Междувременно, трябваше да се грижи за Алет и за децата, и да се моли по-усърдно да се отърват от Ричард де Манвил.