Бъртрис Смол
Непокорната (5)

Глава 4

Беше все още тъмно в голямата зала в Лангстън, когато отец Бернар се приготвяше за литургията. Няколко млади крепостни момичета кладяха огъня в камините. Свещеникът тихо извади от кадифената му обвивка малкия кръст, който винаги носеше със себе си при подобни пътувания, и го постави на масата, изпълняваща ролята на олтар. Малкото момче, определено да му помага, сложи по един сребърен свещник от двете страни на кръста, като закрепи и свещи от чист восък и се усмихна доволно от насърчителното кимване на свещеника.

Толкова много неща трябва да се направят тук, помисли си отец Бернар, докато оглеждаше залата. Вече бе извършил няколко женитби и бе кръстил множество бебета. Дори бе изповядал двама души на смъртния им одър, улеснил преминаването им в задгробния свят, спазвайки обредите на църквата. Беше благословил и гробовете на споминалите се през последните няколко години, когато не бе имало духовник тук.

Хю бе обещал да построи църква и свещеникът знаеше, че младият мъж ще удържи обещанието си. Лангстън се нуждаеше от божи храм, а крепостта от параклис. И те всички се нуждаеха от свещеник. Искаше му се да остане от мига, в който зърна имението. Не бе необходим на краля. Беше един от многото капелани в двора, но единствен в Лангстън. Знаеше, че няма да живее охолно тук, но щеше да се чувства полезен. Щеше да поговори с Хю.

— Изглеждате мрачен, отче — изрече в същото време младият господар, като го стресна. — Всичко ли е наред?

Отец Бернар се обърна към Хю Фокониер.

— Вие се нуждаете от мен тук! — каза той на по-младия мъж, изричайки на глас мислите си.

— Желаете да останете в това малко имение? Ще бъда наистина щастлив, отец Бернар, но аз не съм велик феодал, нито има вероятност да стана — отвърна Хю. — И дали кралят ще позволи?

— Крал Хенри има дузина безименни свещеници като мен — продължи отец Бернар — и още две дузини, които се натискат да получат място в двора. Ако го помолите, милорд, убеден съм, че ще ме освободи от служба при него, за да мога да остана в Лангстън, където бих могъл да служа на Господ по-добре. За краля съм без значение.

— Разбира се, трябва да го попитаме — отвърна Хю, като се усмихна бавно. Това означаваше, че е негова работа. — Обещал съм на хората в Лангстън църква. Ще я построим заедно, добри отче. Може да живеете тук, в крепостта, или в отделна къща. Ще получавате десятък за църквата, както и стоки. Засега обаче не мога да ви обещая нищо повече, освен храна и подслон, докато не се запозная по-добре със състоянието на владението ми.

Свещеникът кимна.

— Справедливо е, милорд. — Кимна одобрително.

Селяните от Лангстън вече се събираха в голямата зала за литургията. Появиха се и Ролф, Алет и Изабел, както и прислужниците им. Момчето, което помагаше на свещеника, запали свещите на пригодения олтар и службата започна. Когато завърши и свещеникът благослови паството си, Хю заговори, преди да са се разотишли и да се заловят с ежедневните си задължения.

— Добри отче, един момент, моля ви. Снощи лейди Изабел се съгласи да ми стане съпруга. Бих желал да извършите церемонията сега.

— Милорд! — Алет бе стъписана. — Това не е начина, по който трябва да се отпразнува подобно велико събитие. — Тя погледна към дъщеря си, както и всички останали в залата.

Изабел обаче бе вперила поглед в Хю Фокониер. Бе изненадана от постъпката му и все пак предизвикателството в тези замъглени сребристосини очи бе неустоимо. И едва доловимата усмивка, изкривила крайчеца на устните му, подсказваше, че той напълно го съзнава. Беше обаче леко обезпокояващо, че я изнудваше така ловко, така безмълвно. Би трябвало да избухне яростно, да ужаси всички присъстващи, но не го направи.

Със суетност, която не бе предполагала, че притежава, тя огледа одеждите си. Бе облякла яркозелена туника със златиста бродерия над тъмносинята пола. Туниката бе привързана с колан на талията й. Буйната й коса бе сплетена на една дълга плитка, както обикновено. Трябваше й само един миг да прецени външността си. Погледна отново към Хю и каза:

— Мисля, че идеята да се оженим сега е отлична, милорд, в началото на деня. Тогава ще можем да се захванем за работата си, без да я прекъсваме.

Хю не успя да въздържи усмивката си, протегна ръка и я придърпа близо до себе си.

— Чухте моята дама, добри отче. Да започваме, а паството да ни бъде свидетел. Освобождавам ги следобед от работа заради това събитие.

— Къде ми е документът? — попита внезапно Изабел.

— Ще накарам свещеника да го напише, след като получим брачната благословия, моя Бел. Вярваш ли на думата ми?

— Да, милорд — отговори момичето.

И пред стъписаната й майка и останалите, Изабел от Лангстън бе свързана в брачен съюз с Хю Фокониер, както бе заповядал крал Хенри.

— Можете да целунете булката, милорд — обяви тържествено отец Бернар.

Тя очакваше, че той ще докосне леко устните й, както бе направил предишната вечер. Вместо това обаче Хю я придърпа в обятията си, целуна я силно по устата, под одобрителните възклицания на присъстващите. Когато я остави да стъпи на краката си, изненадата й бе очевидна.

— Сватбеният ти ден трябваше да бъде специален — сгълча Алет дъщеря си, когато седнаха да закусват. — Да се омъжиш след литургията, без никакво предупреждение! Нима наричаш това ядене пир? Хляб, сирене и вино? О, Изабел! Защо не му отказа, за да се направи както му е реда? Никой не би те обвинил.

— За мен няма значение — отговори Изабел. — Кралят е заповядал да се извърши тази женитба. Вие самата казахте, че нямам друг избор, освен да се подчиня. Щом моят господар е решил да се извърши церемонията тази сутрин, не виждам причина да се противопоставя.

Алет бе стъписана от поведението на дъщеря си, но Изабел винаги бе проявявала липса на уважение. Не би трябвало да се изненадва от подобно дръзко държане.

— И за кого щяхте да организирате тази сватба, мадам? — попита презрително дъщеря й. — Единствените ни роднини са в Нормандия. Не познаваме съседите си, защото земята около нашата е собственост на феодал, който рядко се появява тук. Сватбата бе отпразнувана и наблюдавана от хората ни в Лангстън. Не ми липсва нищо повече.

— Сватбена торта — изрече слабо Алет. — Трябваше да има сватбена торта и музика. Няма да запазиш хубави спомени. Жената трябва да има хубави спомени от сватбения си ден.

— Вие имате ли? — попита Изабел майка си.

Алет пребледня, но отговори:

— Бях заобиколена от семейството си. Имаше вино и торта. После баща ти ме качи на коня си и потеглихме през полето към Манвил. Това бе моят сватбен ден. А ти какво ще запомниш? Прибързана, внезапна церемония след утринната литургия! И сирене! — Тя се разплака.

— Скъпа госпожо — прекъсна я Хю, защото бе дочул целия им разговор. — Зная, че се чувствате разочарована, но ще компенсираме този ден, когато се роди първото ни дете. Тогава ще направим голямо пиршество и ще поверя подготовката му на вас. — Той взе ръката й и я целуна. — Не плачете сега.

Алет погледна Хю с влажните си очи и си помисли, че дъщеря й все пак имаше късмет с този грозноват, но внимателен жених. Успя да се усмихне и издърпа ръката си.

— Много сте мил, господине.

— Пиршеството не е зле, мадам — каза Изабел, като направи опит да имитира любезността на съпруга си, дори да намираше майка си за глупава и слаба. — Хлябът все още е топъл, а и сиренето е прясно извадено тази сутрин.

— О, Бел! — изрече Алет с тон, с който се обръщаше единствено към дъщеря си.

Хю се изправи и се обърна към младата си съпруга.

— Бих желал да дойдеш с нас тази сутрин, моя Бел. Трябва да огледаме нивите за сеитбата напролет. Кой ни доставя рибата, която ни е необходима? Нашите хора не могат да ловят достатъчно, нали?

— Първо, отец Бернар трябва да напише документа ми — изрече Изабел. — После вие да го подпишете, мой съпруже.

— Дадено! — отговори Хю и поиска да донесат пергамент, перо и мастило на свещеника.

Трябваха няколко минути, за да намерят тези неща. Прислужниците почистиха масата, като прибраха останалия хляб и сирене в един кош, за да бъде разпределен между бедните, както бе обичаят в Лангстън. Най-после свещеникът се настани, пред него бе сложен пергамент и току-що подострено паче перо, потопено в мастило.

— Кажи му какво искаш да запише, съпруго — обърна се лордът на Лангстън към нея.

Изабел се замисли за миг и после каза:

„Аз, Хю Фокониер, лорд на крепостта Лангстън…“

Отец Бернар пишеше бързо.

„… се заклевам в името на нашия господар, Христос, и Пресветата му Майка Мария, че ще се отнасям със своята съпруга Изабел от Лангстън с уважение и достойнство.“

Ръката на свещеника се забави, но след като не чу Хю да му нареди да спре, той продължи да пише под диктовката на Изабел.

„Няма да бия съпругата си, нито да я обиждам с груби думи.“

Алет де Манвил остана с отворена уста, шокирана от дързостта на дъщеря си. Очакваше новият й зет да спре момичето, но той не го направи.

„В мое отсъствие, съпругата ми ще поеме управлението над Лангстън и хората му, защото я смятам за равна.“

Алет извика тихо, като се отпусна в стола, с ръка на сърцето.

— Мили боже! — прошепна тя, а сърцето й биеше учестено, тъй като тя очакваше оправдания гняв на Хю.

— Това е всичко, съпруже мой — изрече спокойно Изабел.

— Ролф и отец Бернар ще бъдат свидетели — изрече тихо Хю и се наведе да се подпише. После Хю нави пергамента и го подаде на Бел.

— Първият ти подарък. — Усмихна се мъжът. — Наистина държа на думата си, скъпа.

— Кога ще започна с уроците? — попита тя.

— Следобед — отговори той. — С твое разрешение, ще оставим домакинството в способните ръце на майка ти засега, моя лейди. Сутрин ще трябва да яздиш с нас, за да имаш представа от нещата в имението. Предполагам, че двамата с Ролф ще бъдем призовани в армията на краля през лятото. Ще трябва да управляваш Лангстън, докато ни няма.

Бил кимна.

— Ще отида да си взема наметалото — каза тя и излезе бързо.

— Докато сме навън, ще се погрижите нещата на съпругата ми да бъдат преместени в господарската стая, лейди! Не зная доколко е запозната с интимностите между мъжа и жената. Какво сте й казвали?

— Нищо, милорд — отговори Алет. — Досега не е било необходимо, но до довечера ще я посъветвам да ви се подчинява във всичките ви желания, милорд.

Той зърна отвращението в очите й. Очевидно не е била щастлива в леглото с покойния си съпруг. Добре, че не е казала нищо на Изабел, можеше да й предаде страховете си.

— Не говорете с Изабел за това, лейди — каза той нежно. — Аз съм внимателен човек, няма да й причиня болка.

Облекчението й бе почти осезаемо. Тя му се поклони и се отдалечи бързо.

— Ще трябва да я ухажваш внимателно, Ролф — обърна се Хю към приятеля си.

Ролф де Брайърд въздъхна дълбоко.

— Тя е най-красивата жена, която някога съм виждал. Искам да се оженя за нея, Хю. Изненадан ли си? Ще позволиш ли? В края на краищата, сега ти си отговорен за нея.

— Би могъл да си вземеш по-млада — каза Хю. — Минава трийсетте и може да не е в състояние да ти роди деца.

— Няма значение — каза Ролф на приятеля си.

— Тогава, ако успееш да спечелиш благоволението й, нямам нищо против. Ти си равен по ранг на нея. Рицар. Управител на Лангстън. Все пак ще трябва да подходиш много внимателно. Подозирам, че лейди Алет не е била щастлива с Робърт де Манвил. Може да я е наранил, накарал я е да изпитва ужас от физическата близост.

Ролф де Брайърд кимна.

— Вече намекна за това, по-скоро с нещата, които премълчава, отколкото с това, което казва, че не го е обичала.

— Идва пролет — изрече Хю с лукава усмивка. — Женското сърце по-лесно се превзема през пролетта. Оставям те сам да се оправяш, защото аз ще си имам работа с Бел. — И той се подсмихна.

— Вие двамата като че ли сте стигнали до някакво разбирателство — отбеляза Ролф, а в топлите му кафяви очи проблеснаха пламъчета. — Сърцето ми почти щеше да изхвръкне от гърдите, когато поиска свещеникът да ви ожени, и тя не се разпищя от гняв. И какъв е този документ, който й позволи да продиктува? Нито един съд няма да признае подобно нещо. Както божият закон, така и английският дават пълни права на мъжа върху жената. Знаеш това, Хю.

— Да — съгласи се господарят на Лангстън, — но Изабел се нуждаеше от сигурността на този документ. Едва ли ще научи какъв е законът, защото няма да й се наложи, Ролф. Не съм звяр, който да е жесток със семейството си, какъвто очевидно е бил баща й.

— Имаш прекалено меко сърце — измънка Ролф.

— Само за моята Бел — каза Хю с лека усмивка. — Омагьосала ме е. Харесвам духа й. Искам децата ми да се родят от любов, както аз съм роден от моите родители, господ да даде мир на душите им.

— Милорд! — Изабел стоеше до вратата на голямата зала, като нетърпеливо почукваше с крак. — Идвате ли? Или възнамерявате да прекарате целия ден в приказки с управителя?

Двамата мъже се засмяха, взеха наметалата си от прислугата и тръгнаха с нея. Навън бе навалял пресен сняг, но Изабел им каза, че истинската буря ще се разрази по-късно следобеда. Обиколиха имението, Бел им показа кои ниви ще бъдат засети с ечемик, ръж, царевица и пшеница.

— Искаме всички — и крепостните, и свободните да ни работят по три дни в седмицата — обясни момичето. — Рядко се случва, след като нивите са засети, да се нуждаем от цялото им време. Баща ми винаги ги караше да работят, но аз открих, че се трудят по-добре за мен, ако ги освободя, когато свършат задълженията си, при условие, че са ги свършили добре. По време на жътва всички работим заедно, за да приберем реколтата, като се местим от една нива на друга. Позволявам на селяните да си съберат каквото е останало както от полето, така и от овощните градини.

— Била си добра икономка, моя Бел — каза Хю на съпругата си.

— Крепостниците ме ненавиждаха, защото съм дъщеря на нормандски феодал и защото съм жена, но и аз се държах твърдо с тях — довърши мрачно тя. — Не бих допуснала Лангстън да се разпадне!

„Странно е“ — помисли си Хю, докато яздеха заедно. Макар той да бе законният саксонски наследник на Лангстън, Изабел принадлежеше много повече на имението, отколкото той. В края на краищата, тя бе родена и отгледана тук. Чувството й за чест и вярност го радваха. Надяваше се някой ден дядо му и баба му да изминат разстоянието от дома си на запад, за да се запознаят с нея. Някак си чувстваше, че щяха да одобрят тази непокорница, която му бе отредена за съпруга.

Снегът започна да се сипе силно, когато се върнаха в крепостта. През отворите за пушек на колибите се виеше дим, докато минаваха през селото. В това лошо време по улицата нямаше дори куче. Алет бе приготвила основното ядене за деня и ги чакаше. Имаше патица, еленов бут, зимни зеленчуци, твърдо сварени яйца, хляб, краве масло и сирене. На официалната маса се хранеха в сребърни чинии и пиеха виното си в сребърни бокали. Другите в залата използваха дървена посуда. След това на господарската маса бе поставена купа с ябълки и круши. Плодовете изглеждаха пресни и бяха свежи. Хю не се въздържа и отбеляза това.

— Когато ги оберем през октомври — обясни Алет, — потапям някои от тях във восък, за да ги запазя по-добре, после ги прибирам на сухо, хладно място. Сега, през февруари, плодовете имат вкус, като че ли са току-що откъснати от дървото.

— Много умно, милейди — каза бързо Ролф.

— Научила съм го от леля ми — отвърна тя.

Този следобед отец Бернар започна да учи Изабел на първите букви. Тя беше интелигентно момиче и бързо усвои азбуката. Алет седна над стана, за да запълни времето си, тъчеше гоблен вече повече от година. Хю и Ролф се заеха с проблемите на имението, а двамата им оръженосци събраха новите войници, които не бяха на пост, заведоха ги в оръжейната и им показаха как трябва да се грижат за оръжието си. Настъпи вечерта, навън бурята вилнееше и вятърът свистеше. Голямата зала се задими леко, защото една от камините не теглеше добре. Бе сервирана вечерята — хляб, сирене, студено месо и сушени плодове. Постепенно залата започна да се изпразва от прислугата, защото тук се стоеше само при особени случаи. Слугите спяха на тавана над залата, както и двамата оръженосци. Алет се приближи до дъщеря си:

— Накарах Ида и Агнета да ти приготвят банята. Ела и ще ти помогна, Изабел. Това е първата ти брачна нощ. Днес, докато бе навън, преместихме всичките ти неща в господарската стая, която отсега нататък ще делиш със съпруга си. Агнета може да продължи да спи при мен заедно с Ида, освен ако не искаш да е при теб — но не и тази вечер.

Изабел се изправи смълчана. Съвсем бе забравила за другата страна на женитбата. Колко глупаво от нейна страна да пренебрегне факта, че ще бъде в една стая с Хю Фокониер. Последва майка си в банята и позволи на трите жени да я окъпят. Докато влизаше в коритото, попита:

— Каква е тази миризма? Откога се обливам с парфюмирана вода?

Агнета се изкиска и бързо бе ударена от по-възрастната Ида.

— Това е лавандула, лейди. Младата булка трябва да ухае хубаво за съпруга си.

— Мъжете харесват тази воня? — Изабел я изгледа с подозрение.

— Ароматът няма да е толкова силен, след като изсъхнеш — отговори тихо Алет, — но мъжът предпочита жената да е парфюмирана.

Без помощта на слугините, Изабел изтри кожата си с гъбата, после се оплакна и излезе от коритото, чиста и розова. Ида и Агнета внимателно я изсушиха и Алет подаде на дъщеря си чиста риза. Изабел я облече, а после разпусна плитката си. Тя подуши критично с носле.

— Все още усещам тази проклета лавандула, мадам — изсумтя тя.

— Това е свеж и приятен аромат — отговори Алет. После й посочи малката врата в стената, която Бел преди никога не бе забелязвала. — Води към господарските покои, дъще. Не трябва да минаваш през голямата зала. — Алет целуна Изабел по челото. — Лека нощ, детето ми. Господ да ти даде спокойна почивка. — После отвори вратата и избута момичето през нея към съседната стая.

Бел се озова в стаята на господаря. Беше прекарвала малко време тук, защото когато баща й живееше с тях, не допускаше никой друг, освен Алет, в стаята си. Щом баща й замина, Алет предпочиташе голямата зала и се прибираше тук само вечер, за да спи. Имаше камина, тесните прозорци бяха плътно затворени и стаята бе приятно топла. Всъщност Изабел не си спомняше някога да се е чувствала толкова уютно в крепостта, чиито сиви каменни стени подхранваха влагата и студа. През лятото това бе предимство, но не и през зимата.

— Ела, Бел, седни при мен. — Дочу се гласът на Хю.

Тя подскочи. Досега не бе осъзнала, че и той е в стаята, но после го забеляза на стола с права облегалка, близо до огъня.

— За мен няма място да седна, милорд — отговори тя.

Видя го да протяга ръка под светлината на огъня.

— Ще се сместим двамата тук. Хайде — подкани я той.

Хю бе едър мъж, а и тя не бе дребна жена. Нямаше представа как ще се поберат на тесния дървен стол, но отиде до него. Той вдигна ръце и я придърпа в скута си. Тя замръзна шокирана, опита се да стане, но той я задържа.

— Не е ли приятно? — попита я мъжът. — Облегни глава на рамото ми, моя Бел. Така ще се чувстваш по-удобно.

Тя стоеше вдървено, едва дишаше.

— Какво правите, милорд? — попита тя нервно. Защо ли я държеше така?

— Опитвам се да прегърна хубавата си женичка — отговори Хю.

Не знаеше какво да му отговори и замълча.

— Страхуваш ли се, моя Бел? — попита я той нежно.

— Да се страхувам? — Младият й глас потрепери, но тя все пак се опита да говори презрително. — Да се страхувам — от какво, милорд?

— От интимността между мъжа и съпругата му, може би? — Гласът му бе нежен, дори разбиращ. Това я подразни. Отнасяше се с нея като с дете, а тя не бе такава.

— Нямам никаква представа за тази интимност, милорд! — изсъска тя.

— Като благочестива девственица, би трябвало да е така — продължи той. — Затова се опитвам да те науча на тези неща, колкото мога по-внимателно. Това, което се случва между мъжа и жената в леглото, може да бъде изключително приятно и за двамата. Зная, че ще получа безкрайно удоволствие от сладкото ти тяло, моя Бел, но бих желал и ти да изпиташ не по-малко удоволствие от мен.

— Виждала съм животните да се чифтосват — измънка тихо тя.

— Ние не сме животни — каза той и придърпа главата й към рамото си. — Ти си смело момиче, моя Бел, но всички девойки се страхуват малко от неизвестното. Довери ми се, скъпа. — Ръката му я милваше по главата. — Позволи ми да те водя. Ще бъда нежен, обещавам.

Не знаеше как да му отговори. Почувства се глуповато, което я ядоса, но точно в този миг той започна сръчно да развързва ризата й. Тя сграбчи ръцете му, като се насили да не извика.

— Не, не, скъпа — сгълча я той ласкаво и отдръпна ръцете й. Като завърши успешно задачата си, спусна меката ленена тъкан надолу, разголвайки Бел до кръста.

Изабел извика тихо, но в отговор той притисна устни към нейните. Момичето се отдръпна, сложи длани върху гърдите му.

— Моля ви, недейте! — прошепна тя. За най-голямо нейно унижение, очите й се замъглиха, по бледата й буза се търкулна една сълза.

Хю се наведе и улови сълзата с езика си. Очите му не се откъсваха от нейните.

Изабел потрепери силно, обзета от странни чувства, породени от постъпката му.

Хю забеляза страха в погледа й. Придърпа я отново в обятията си.

— Не се страхувай от мен, скъпа — умоляваше я той. — Ти си моя съпруга и си толкова красива. Не мога да не те желая.

— Докато не ме целунахте в залата снощи — отговори тя, — никой друг мъж не се бе доближавал до мен. Мислех си, че целуването е глупаво, докато не ми показахте, че може и да е приятно. Какво желаете да ми направите сега, милорд? И то ли е така приятно?

Той въздъхна дълбоко.

— Ще те науча, моя Бел. Ще слея моето тяло с твоето в сладко единство. — Света Богородице! Нима някога преди е бил с девственица? Не си спомняше. Беше много по-сложно, отколкото предполагаше. Ако насилеше момичето, то щеше да се ужаси и никога нямаше да му го прости. Трябваше да бъде много търпелив. Никога преди не му се бе случвало да въздържа възбудата си. Предпазливо, той обхвана с ръце едната й гръд.

— Ох, скъпа! — въздъхна.

Тя потрепери, но не каза нищо.

Гръдта й бе сладка. Наподобяваше узряла, закръглена ябълка. Той си играеше с нея, като прекара палец по коприненото й връхче, което настръхна мигновено от допира му. Започна да милва и другата й гръд по същия начин.

— Малките ти цицки са най-красивите, които някога съм виждал, моя Бел. Ще ги целуна.

— Не още! — успя да изрече тя, като се извъртя леко в скута му, докато ръката му се плъзгаше надолу по тялото и смъкваше ризата й все повече. Пръстите му галеха стегнатия й стомах, спуснаха се още по-надолу и се заплетоха между бедрата й. Изабел не можеше да си поеме дъх. Хю отново я побутна да седне. Очите му бяха премрежени, но гласът му — заповеднически, когато заговори.

— Сега, скъпа, искам да съблечеш и моята риза, както аз направих с твоята. Искам да почувствам ръцете ти върху себе си, Бел. — Погледът му бе настойчив.

Беше любопитна, но и съзнаваше, че единствената дреха, която носеше, бе ризата му. За разлика от нейната, която стигаше до глезените, неговата бе до средата на бедрата му. Тя го развърза неумело, като най-после свали ризата от раменете му и тя падна до кръста му. Гърдите му бяха широки и гладки, плоските им върхове — изпъкнали и розови. Докосна го плахо, изненадана, че кожата му е мека като нейната.

— Приятно е — изрече той, като я насърчи с лека усмивка.

Изабел се изчерви свенливо, смутена, че не можеше да контролира ръцете си. Те не искаха да престанат да милват широките му гърди. Пръстите й правеха малки кръгове върху кожата му, галеха го, милваха плътта му. Почувства топлината му с връхчетата на пръстите си. Сега той взе едната й ръка. Вдигна я към устните си и бавно целуна първо вътрешната страна на китката й, после дланта й. Сребристосините му очи не се откъсваха нито за миг от нейните зеленикаво златисти. Дъхът й като че ли спираше по средата на гърлото й, но тя все пак успяваше да диша. Той задържа ръката й до бузата си дълго преди да я пусне. Бел стеснително зарови глава в раменете му. Всичко бе така ново и доста страшничко, макар че тя по-скоро би умряла, отколкото да му го признае.

Люлееше я нежно, галейки косата й. Развърза панделката, с която бе вързана плитката й, и пръстите му ловко разплетоха червеникавозлатистите къдри, които се разпиляха свободно върху белите й рамена.

— Какъв е този мирис, скъпа? Великолепен е! — Той събра косата й на тила.

— Лавандула — отвърна шепнешком.

Той пое брадичката й между палеца и показалеца си, обърна я към себе си, повдигна главата й бавно, но силно. Всъщност досега никога не се бе вглеждал отблизо в нея. Лицето й бе овално, брадичката — леко заострена, с малка трапчинка. Очите й също бяха овални. Погледна го бързо, стъписано, после сведе очи, гъстите й мигли докоснаха бледите й бузи. Носът й бе дълъг, тесен, типично нормандски, но това, което го плени, бяха устните й. Пълни и сочни, създадени само за целувки. Снощи не бе успял да се въздържи. Не можеше да им устои и сега.

Притисна я в прегръдка и наведе глава, за да долепи уста до нейната. Сладкото, едва доловимо ухание на тялото й достигна до сетивата му. За миг дори не бе сигурен кой кого прелъстяваше, бе обзет от толкова силно желание да я притежава.

Изабел потрепери, но този път не от студ, не и от страх. Голите й гърди внезапно се притиснаха към голата му гръд.

И в най-смелите си мечти не си бе представяла, че съществува подобно усещане. С лека въздишка, тя протегна леко тялото си, като се съсредоточи върху целувката му, която й се струваше не по-малко прекрасна. Нямаше значение, че той не е нормандския рицар от мечтите й. Въпреки че никога преди появата на Хю не бе целувана, тя инстинктивно усещаше, че той е много добър в това изкуство. Бел успя някак си да сложи ръце около врата му и двамата се приближиха още повече един към друг. Той изстена и се отдръпна от нея.

— Ох, моя Бел, би могла да изкушиш и светец с тази твоя божествена уста. — Наклони я назад в скута си и прекара пръст по очертанията на устните й. — Имам толкова много да те уча, скъпа — измънка той, а пламъкът в замъглените му сребристосини очи я накара да поруменее. После внимателно я сложи да стъпи на земята.

Изабел се изчерви от златисточервеникавата си коса, до върха на пръстите, когато ленената й риза се свлече до глезените й и разкри цялата й голота. Когато и той се изправи и неговата одежда се свлече в нозете му, тя се изчерви още повече. Неспособна да се въздържи, тя впери очи в него. Въпреки че с дрехи изглеждаше малко тромав, без тях бе много добре сложен. Краката му бяха дълги, с едри кости и приятно закръглени. Имаше изключително хубави крака за мъж. Бяха покрити с лек рус мъх, много по-светъл от русата му коса. Космите между бедрата му бяха същите, почти безцветни. Те пламтяха като накъдрени златисти конци и привличаха вниманието към мъжествеността му. Очите й се разшириха при тази гледка и после с лек вик тя извърна глава.

— Никога не съм виждала гол мъж — обясни тя, въпреки че едва ли бе необходимо да го прави.

— Шокирана ли си? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Мисля, че тялото ви… е хубаво — довърши. — О, това не е точната дума, но не зная как да се изразя. Красиво също не подхожда, защото вие не сте красив, милорд. Освен това лицата са красиви, не телата.

Той се засмя тихо.

— Мисля, че ти цялата си прекрасна, моя Бел. — И Хю бавно хвана лицето й отново и започна да я целува. Как го бе сполетяло подобно щастие да се сдобие с такова великолепно момиче за съпруга? Изабел бе разновидност на името Елизабет. Щеше да кръсти църквата, която бе обещал да построи, света Елизабет — от благодарност за красивата си съпруга.

От пламенните му целувки главата й се замая. Като почувства слабост в краката си, тя леко извика. Хю я взе обятията си и потърси извивката на шията й, която тя така невинно бе изпънала пред него. Горещата му влажна уста остави диря надолу по напрегнатото й гърло. Зарови устни в извивката на раменете й, като си мърмореше нещо тихо, и после продължи да я целува към гърдите. Ръцете му се плъзнаха към талията й и я повдигнаха леко, така че гръдта й да се допре до устните му, и той започна да си играе с език, с връхчето й.

— О, Пресвета Майко, не мога да издържам повече! — извика неволно Изабел. Сигурно щеше да я помисли за страхливка и да я намрази.

Хю обаче я взе на ръце като бебе, прекоси стаята и я постави да легне върху леглото, като се настани до нея.

— Не се срамувай — каза й тихо. — Всичко това ти е така непознато, Бел. Но много скоро ще го посрещаш с радост, а не със страх. Желанието ми да те притежавам, е неимоверно вече, но искам и ти да узнаеш какво е удоволствие. — И той започна нежно да милва тялото й.

Когато сърцето й престана да бие така силно и тя най-после успя да проговори, го попита:

— Ще се съвкупим ли, милорд? Не съм ви разкрила цялата истина. Веднъж брат ми Ричард се върна от Нормандия и го видях да прави това нещо с една от крепостните девойки. Той не знае, че съм го видяла. Беше в конюшните. Бях отишла да си взема коня. Докато го оседлавах, Ричард се появи с момичето. Не ме забелязаха. Притисна я към стената, повдигна полите й, разхлаби дрехите й и я облада. Шумът, който тя вдигаше ме изплаши, но когато той свърши с нея, я целуна бързо и като се смееха, двамата излязоха заедно. Не видях всъщност какво точно правеха. Дали й е причинил болка? Виковете й бяха ужасни, а сякаш изглеждаше доволна, когато Ричард свърши.

— Брат ти се е любил с момичето — съгласи се Хю, — но не й е причинил болка. Виковете й са били от задоволство, не от болка или страх.

— Дали и аз ще викам така? — учуди се високо Бел.

— Ако ти доставя удоволствие, да, моя Бел — прошепна той, като милваше ухото й с пръст. После се наведе и духна силно в него, от което по гърба й полазиха тръпки.

— Всъщност мисля, че сте порочен мъж, милорд — изрече тихо Бел. — И мене ли ще направите порочна?

— Много порочна — измърка той ласкаво. Легна на една страна, наведе се и започна да целува гърдите й.

— Аххх! — въздъхна нервно Бел.

Устните му се разтвориха върху връхчето на гръдта й и той го засмука.

— Оххх! — извика Бел, когато като че ли през цялото й тяло преминаха изпепеляващи светкавици. Устните му се впиваха настойчиво в плътта й, като я запознаваха с неизвестното. Протегна ръка, за да го отдръпне от себе си, но вместо това пръстите й се заплетоха в косата му и притиснаха главата му още по-близо към нея. Гърдите й започнаха да я болят. Някъде между бедрата й се появи странно пулсиране. Изабел изстена и внезапно другата му ръка започна да гали стомаха й. Пръстите му като че ли знаеха откъде идва точно пулсирането, плъзнаха се, намериха мястото и го докоснаха, от което през цялото й тяло премина такъв шок, за какъвто не бе и подозирала. Тя се изви нагоре, за да се докосне до него, като почти проплака от облекчение, въпреки че не би могла да каже защо. И тя самата не знаеше.

— Не се страхувай, скъпа — утеши я той нежно. — Трябва да те подготвя да ме приемеш в сладкото си, девствено тяло. — Това — и той помилва пулсиращата плът под пръстите си — е твоята перла за удоволствия. Ако я докосвам така… — и тя извика рязко — ще изпиташ приятни усещания, нали, моя мила?

— Дааа. О, милорд, толкова е приятно! Не спирайте, умолявам ви!

С усмивка, която тя не забеляза в мрака на стаята им, той нежно започна да си играе с нея. Усилията му бяха възнаградени от слабите й стенания, които му подсказваха, че не си пилее времето напразно.

— Искам да ви задоволя — изрече внезапно Изабел, като се опита да седне, но той я събори обратно върху възглавниците.

— Не точно сега, скъпа — изрече той с плътен глас. Заглуши протеста й с целувка и плъзна пръста си навътре в нея, като докосна девствената й ципа. Бел извика, главата й се отдръпна от неговата. Беше тясна, но щеше да се разшири, за да го приеме, той знаеше. Хвана ръката й и я придърпа надолу към члена си.

Нежните й пръсти го докоснаха целия, рязкото й вдишване се дочу в тъмнината.

— Това е вашето желание? — попита тя с трепет. — Изглежда много голямо, милорд.

Топлината на тялото му бе възбуждаща. Сърцето й започна да тупти учестено. Страхуваше се, но никога нямаше да си признае. Беше й обещал удоволствие и не мислеше, че е лъжец. Освен това болката и пулсирането в собственото й тяло нарастваха с всяка изминала минута. Интуитивно знаеше, че единствено сливането на телата им ще им даде удовлетворението, за което копнееха и двамата.

— Можете да ме имате, милорд — изрече тя. — Готова съм, но трябва да ми кажете какво желаете от мен, защото разбирате невежеството ми.

Толкова е смела, помисли си той с гордост. Долавяше ужасеното пулсиране на сърцето й с ръката си, сложена върху гърдите й. По-добре да доведе мистерията докрай, за да могат да прекарат по-приятно времето си, като си доставят взаимно удоволствие. Това, че не изпадна в истерия от любовната му игра, нито остана хладно безразлична, подсказваше, че има добро сърце.

— Разтвори краката си, моя мила — нареди й той, като се намести между бедрата й, когато тя му се подчини. Той внимателно се разположи, натисна се напред и проникна предпазливо в тялото й, едновременно възбудено и уплашено. Топлината й изгаряше плътта му.

Изабел се стегна при навлизането му. Почувства как тялото й се разтваря като цвете, очевидно нетърпеливо да го приюти. Беше изплашена и в същото време развълнувана. Никога не се бе чувствала така, през целия си живот. Чувственият ритъм, който той започна между тях, накара сетивата й да се обострят. Пръстите й се впиха в раменете му насърчително.

— Моля ви! — проплака тя. — Моля ви!

В отговор на молбите й той натисна силно, като настани мъжествеността си в нейното убежище. През стомаха и бедрата й премина бърза болка, която я парализира за миг, и тя остана шокирана, без дъх. После болката изчезна. За своя най-голяма изненада, Бел започна да плаче силно и той се опита да я успокои, доколкото можеше, като изтриваше сълзите й с целувки. Хю отново започна да се движи над нея, когато бе сигурен, че болката е отминала. Нахлуваше и излизаше, нахлуваше и излизаше, докато Изабел започна да стене от задоволство.

Болката бе внезапна и остра, но изчезна така бързо, както и се бе появила. Девойката се чудеше дали наистина се бе случило. Тогава той започна това невероятно движение, а тялото й му отвръщаше със същото. Тя се носеше. Тя летеше. Беше чудесно! Тялото й като че ли се подуваше, стопяваше се и когато всичко свърши, тя го умоляваше:

— Още, още, милорд!

Със смях от задоволство, той я придърпа в обятията си, като я целуна по главата.

— Да, скъпа, ще има още много, но първо малко почивка, за да възстановим силите си.

— Сега наистина съм ваша съпруга, Хю Фокониер — каза Изабел.

— Ти наистина си моя съпруга — съгласи се той. — Когато бурята отмине, ще изпратя оръженосеца си при краля, за да му го съобщи. Отец Бернар желае да остане в Лангстън. Ще ни е нужно позволението на краля. Ще бъдеш ли доволна да имаме свещеник в имението?

— Да, милорд. Каква полза има от църква без свещеник. — Тя се сгуши до него, доволна за пръв път в живота си. — Той ще ме научи да пиша и чета, за да мога да стана по-добра домакиня. Ще е тук, за да кръсти децата ни, когато се появят.

— Обичаш ли деца? — попита я Хю.

— Не зная, милорд — призна със смях Бел. — Никога не съм имала. Ако са обаче като братята ми, мисля, че не ги обичам.

— Ще бъдат като нас, моя Бел — изрече той нежно. — Един ден ще отидем на запад и ще се запознаеш с баба и дядо. Ще ти разкажат какъв съм бил като момче. Но първо ще замина сам, за да донеса птиците си. Лангстън е хубаво място за отглеждане на ястреби. Можеш ли да ловуваш с ястреб?

— Никога не сме имали ловни птици — призна тя. — Ще ми подарите ли сокол-чучулигар, милорд? И ще ме научите как се ловува с него?

— Обещавам ти, скъпа. Ще имаш своя сокол.

— Вярвам ви, милорд — отговори Бел. — Досега удържахте на всичките си обещания. Струва ми се, че дори започвам да ви харесвам.

Хю придърпа със смях младата си булка в обятията си и започна да я целува страстно.

— И аз започвам да те харесвам, непокорнице — не й остана длъжен той.