Бъртрис Смол
Непокорната (11)

Глава 10

Следваха младия паж из замъка и най-накрая влязоха през една тежка дъбова врата, обкована с желязо, в средно голяма стая. Каменните стени бяха варосани. Имаше малка камина и прозорец със здрави дървени капаци. Мебелировката бе обикновена, защото повечето от хората, които пристигаха в двора, си носеха собствените вещи. Имаше маса, два стола и легло, и малко легло на колелца, което можеше да се издърпа под него. На леглото бе сложен дюшек, но никакви други завивки.

— Къде ще спиш, Ролф? — Изабел бе озадачена. Стаята бе достатъчно широка за нея и Агнета, но не и за трима им. Огледа се за друга врата, но такава нямаше. — Къде ще отседне моят втори баща? — попита тя момчето.

— Кралят каза, че сър Ролф може да спи при рицарите в замъка и знае как да се оправи до там, милейди — отговори пажът.

Изабел кимна и го освободи. Когато затвори вратата след него, тя се обърна към Ролф.

— Прав си, милорд. Кралят определено е решил да постигне своето. Доста успешно ме изолира. Осмеляваш ли се да останеш въпреки това?

Ролф поклати глава.

— Тази битка трябва да я водиш сама, Изабел. Зная, че си умна, но се страхувам, че кралят е много по-умен. Той е изкусен ловец, а ти си плячката, която преследва.

Агнета гледаше ту към Ролф, ту към господарката си, напълно озадачена. Двамата говореха със загадки. Като забеляза объркването й, Изабел й обясни в какво затруднение се намираха. Младата прислужница бе шокирана.

— Това не е редно! — възмути се тя. — Мисля, че вече не искам да виждам краля, милейди.

— Кралят винаги е прав — каза внимателно Ролф — и каквото и да се случи тук, ти не трябва да издаваш нищо пред никого.

— Вероятно да запазиш тази тайна ще е най-трудното нещо, което някога си правила — допълни Изабел, — но ако разкажеш истината на някого в Лангстън — а аз ще зная, че си ти, ако плъзнат слухове — тогава ще бъдеш набита с камшик и прогонена от земите ми. Знаеш съдбата на крепостните селяни, които не принадлежат към земята, Агнета. От цялото ти семейство ти си се издигнала най-високо. Вместо да превиваш гръб от тежката полска работа, ти си прислужница в крепостта. Ти си ми вярна и предана слугиня и аз те обичам. Служила си ми честно и усърдно, но ако ме сполети най-лошото, няма да засрамя съпруга си, майка си и детето си. Разбираш ли ме?

Агнета кимна.

— Зная, че вие не го искате, милейди — отговори тя. — Няма да кажа нито дума на никого и ще се моля кралят да загуби потентността си. Ох, да си бяхме у дома! Баба ми приготвя една отвара, от която членът на мъжа омеква.

— Пресвета Марио! — възкликна Ролф. — Дано никога да не разсърдя баба ти. — После бързо смени темата. — Трябва да отидем до пазара в града и да ви намерим завивки, иначе няма да се чувствате удобно през нощта. Сгъваемото легло дори няма дюшек. И може би ще можем да намерим плат за нова рокля, Бел? — Той й се усмихна окуражително.

— Но аз не съм достатъчно сръчна, за да си ушия такава красива рокля — отговори Изабел. — Уви, Агнета също.

— Ще ти намеря шивачка — обеща й Ролф. — Агнета, отвори прозореца, за да се проветри стаята, докато сме на пазара.

— Как ще ми намериш шивачка? — попита Бел.

Вторият й баща се подсмихна.

— Познавам някои дами в двора. Ще ни препоръчат някоя.

— Наистина? — Тя също се засмя и тримата излязоха бързо.

В града имаше богат пазар на открито, където търговията вървеше добре, щом кралският двор пристигаше тук.

Изабел бързо намери пухени завивки за нея и Агнета; хубави ленени чаршафи, които ухаеха на лавандула; пухени възглавници, пердета, меден леген за миене и кана за вода. Избраха и покривки за леглата, глинено нощно гърне; свещници и свещи.

— Това идване в двора е доста скъпичко — отбеляза навъсено Изабел.

— Ще продадем завивките и пердетата, преди да си тръгнем — каза й Ролф. — Няма да вземем много, но ще си възстановим част от парите. — Той потупа състрадателно ръката на заварената си дъщеря. Изабел бе пестелива — съвсем не лоша черта за жена, особено когато трябваше да отговаря за просперитета на цяло имение. — Елате, момичета — подкани ги той, — да намерим търговеца на хубави платове за хубави рокли. — Той поведе жените през пазара. Спряха пред една сергия, окичена с платове, каквито не бяха виждали.

Изабел гледаше в захлас няколко минути, като въртеше глава във всички посоки. После въздъхна тежко.

— Ролф, не мога да реша! Всички са толкова красиви и — тя сниши глас — вероятно много скъпи. Можем ли да си го позволим?

— Избери каквото пожелаеш, Бел — каза той. — Не забравяй, че ти си господарката на Лангстън, пристигнала в двора.

Тя отново се загледа към сергията. От бледолилавата дамаска щеше да излезе превъзходна туника, съчетана с виолетова копринена пола. Не. Бледоморавата коприна за пола и тогава можеше да си направи още една туника от бледолилавата дамаска. От онзи прекрасен оранжев брокат щеше да стане чудесна туника, която можеше да се носи с жълта копринена пола и да подхожда с белия брокат, който пък можеше да се носи с бледоморавата пола, чиято виолетова туника щеше да върви с жълтата пола. Преди да каже нещо, мислите й бяха прекъснати от един писклив глас.

— Ролф? Ролф де Брайърд! О, това си ти!

— Мейвис, колко съм щастлив да те видя отново — отвърна Ролф, като целуна ръката й. — Може ли да ти представя заварената ми дъщеря, лейди Изабел от Лангстън. Бел, това е Мейвис от Фарнли.

Двете жени си кимнаха, като се изгледаха от глава до пети. Мейвис от Фарнли бе много красива — с тъмна коса, светлосини очи и бяла кожа, която изпъкваше още по-силно от розовия руж на бузите. За най-голямо притеснение на Бел, тя бе облечена по последна мода: туника от небесносин брокат, изтъкан със златна сърма, и набрана тъмносиня пола. Пред нея Изабел се почувства като истинска селячка.

— Заварената ти дъщеря? — Мейвис изгледа Бел. — Кога се сдоби със заварена дъщеря, Ролф де Брайърд? Страхувам се, че е доста пораснала, за да ти е дъщеря, и много, много хубава.

Ролф се засмя.

— Ожених се за майка й преди малко повече от две години, Мейвис, и освен тази пораснала дъщеря, съпругата ми ме дари и с двама синове.

— Мили боже, бил си доста зает! — подсмихна се Мейвис. — Къде намери съпругата си и защо толкова дълго отсъства от двора, Ролф де Брайърд? Липсваше ни. — Хвана го с пълничката си ръка и му се усмихна.

— Сега живея в Сафолк, Мейвис. И съм управител на Хю Фокониер, който е лорд на Лангстън. Лейди Изабел му е съпруга.

— И Хю ли е в двора? Ще се запозная ли със съпругата ти, Ролф? — поинтересува се придворната дама. Обърна се, за да включи и Изабел в разговора. — Надявам се, знаете какъв пакостник е този Ролф де Брайърд, милейди? Много сърца ще бъдат разбити, когато узнаят за женитбата му. Един ден двамата с Хю бяха тук, на следващия изчезнаха и никоя от нас не знаеше къде са.

— Трябва ни шивачка, Мейвис — засмя се Ролф. — Ти си една от модерните жени в двора. Убеден съм, че познаваш най-добрата шивачка в Уинчестър. Бедната Бел не смее да се появи пред двора без дрехи, които смята за модни. Затова ни срещаш тук днес.

Мейвис огледа критично Изабел. После потупа момичето с малката си ръка.

— Абсолютно си права, Бел. Мога да те наричам Бел, нали? Ще станем приятелки, зная. Облеклото ти е подходящо за Сафолк. И аз самата съм от провинцията, смес на нормандска и саксонска кръв. За двора обаче жената трябва да бъде по-впечатляваща. Какви платове си избрала? Покажи ми.

Изабел й посочи няколкото топа.

— Много хубаво — направи й комплимент Мейвис. — Но може ли да ти предложа да избереш виолетовата дамаска с преплетената златна сърма в нея, вместо само виолетово. И ще ти трябва ширит, златист и сребърен, за орнаменти. Сега на въпроса за шивачката. Господин Джон, нашият многоуважаван търговец на платове — Мейвис направи изразителна мимика към продавача — случайно е женен за най-добрата шивачка в цял Уинчестър. Не е ли така, господин Джон?

— Ваша милост е прекалено любезна — отговори търговецът, но се обърна към Изабел. — Ако милейди желае, съпругата ми наистина може да ви ушие необходимите дрехи, за да се представите пред двора.

Изабел кимна.

— Кажете на госпожа Мери да дойде утре в замъка — Мейвис инструктира продавача. — Да попита за покоите на Изабел от Лангстън. Ще я заведат. — Тя погледна към Ролф и Бел. — Добре, хайде да вървим. Ще се върнем заедно. Това прислужницата ти ли е? Как се казва?

— Агнета, милейди — отговори Бел.

— Добре, Агнета, трябва да се сприятелиш с моята Джейн. Тя ще ти разкаже всичко, което е нужно да знаеш за живота в двора. Честно, нямам представа, какво бих правила без Джейн. Помниш ли я, Ролф? Такова скъпо, предано същество. Бяхме отгледани заедно. Подозирам, че баща ми е и неин баща също, но никой не се осмели да го изрече на глас, ако наистина е вярно. — Тя продължи да бъбри и да клюкарства весело, докато вървяха обратно към замъка.

Когато стигнаха кралската резиденция обаче, Изабел пожела лека нощ на Мейвис от Фарнли.

— Пътуването ни бе дълго — обясни тя.

— Но тази вечер в голямата зала ще има музика и развлечения — опита се да я убеди Мейвис.

— Не се чувствам удобно с тези дрехи, милейди Мейвис. Когато ушият първата ми рокля, тогава с радост ще ви правя компания — отговори Изабел. После се поклони любезно на придворната дама и с Агнета след себе си тръгна бързо към стаята си. Знаеше, че завивките трябва вече да са занесени там от момчето, на което Ролф плати за това. Беше гладна, изморена и започваше да изпитва лек страх.

 

 

— Изабел не очакваше, че ще я поканят да остане в двора, и е малко стъписана от всичко това — обясни Ролф.

— Тя е съпруга на Хю Фокониер — каза Мейвис. — Всички знаят, че ти и Хю сте сред фаворитите на краля от детството му. Между другото, къде е Хю? И защо не се е погрижил съпругата му да дойде подходящо облечена? Мъже!

— Хю не е с нас, Мейвис — отговори Ролф. — Нито съпругата ми. За да не останеш с погрешно впечатление, нека да ти обясня, че Хю се забави прекалено дълго, изпратен по служба от краля. Изабел започна да се тревожи и реши да дойдем в двора, за да попитаме лично къде се намира. Нищо не успя да я разубеди, защото е изключително упорито момиче. Трябва да те помоля обаче да не клюкарстваш по този въпрос. Възнамерявахме да дойдем, да попитаме, да разберем каквото ни интересува и да си тръгнем същия ден.

— Но Хенри Боклерк е хвърлил един поглед на Изабел от Лангстън и е решил обратното — констатира Мейвис проницателно. — Бедното, невинно момиче. Наистина, Ролф, трябвало е да проявиш повече разум и да не водиш такава красавица в двора. Ти най-добре познаваш какъв става, когато хареса жена.

— Не успях да възпра Бел — каза Ролф. — Тя обича истински Хю, а него го няма от няколко месеца. Би трябвало вече да се е върнал, Мейвис. В твоите очи Изабел изглежда като малка провинциалистка без никакъв опит. Може би това е вярно в известен смисъл, но нека да ти кажа, че заварената ми дъщеря е решителна и изключително умна жена. Била е все още дете, когато баща й, Робърт де Манвил, заминал от Англия, за да участва в кръстоносния поход на херцог Робърт. Наскоро след това управителят на имението починал и тя сама е ръководела Лангстън. Не е можела нито да пише, нито да чете, затова помнела всичко. Нещата бяха в абсолютен ред, когато двамата с Хю Фокониер пристигнахме в Лангстън след смъртта на баща й при Аскалон. Лангстън преди е бил владение на семейството на Хю. Крал Хенри му го върна и му даде Изабел за съпруга. Сега Хю изчезна и Бел иска да си го върне. И ще го направи.

— Защо ми се струва, че се възхищаваш на заварената си дъщеря, Ролф? — попита Мейвис.

Той се усмихна замислено, изненадан от заключението й, но осъзна, че беше вярно.

— Така е — съгласи се.

— Като майка си ли е? — учуди се Мейвис.

— Не, Алет е нежна и покорна, много ми допада; но Хю бе запленен от Бел от мига, в който я зърна. Карат се със същото настървение, с което се и любят. — Той се подсмихна. — Предпочитам моята мила Алет пред дъщеря й, с острия й като сабя език. Сега е свита просто защото е смаяна от всичко, което видя през последната седмица.

— И несъмнено от Хенри Боклерк, нашия крал, който вероятно недвусмислено е показал, че заварената ти дъщеря му харесва. Напоследък е неудържим заради напредналата бременност на кралицата. Казаха ми, че две дами с титли вече очаквали деца от него. Легионът от незаконните му отрочета сигурно се увеличава с всеки изминал ден. Надявам се твоята бедна Изабел да не я сполети същата участ. След като съпругът й отсъства толкова дълго, ще й е трудно да го убеди, че детето е негово. Какъв скандал ще избухне само!

— Света богородице! — възкликна Ролф. — Дори не съм и помислил за това.

Мейвис от Фарнли извъртя сините си очи.

— Мъжете — изрече убийствено дамата — рядко го правят. Вие никога не предвиждате последствията от страстите си. — После се засмя. — Хайде, Ролф де Брайърд, да вървим при другите в голямата зала. Тук имаш много приятели, които ще се зарадват да те видят отново в двора и да те поздравят с късмета ти. — Тя го хвана под ръка и го поведе.

 

 

Бел и Агнета междувременно се прибраха в стаята си. Закачиха балдахина над леглото. Сандъкът на Изабел бе донесен вече от мъжете от Лангстън. Агнета накладе огън в камината и затвори капаците на прозореца, за да се почувстват по-уютно. Навън бе заваляло — първият дъжд, откакто напуснаха Лангстън. Но в стаята бе топло и приятно.

— Умирам от глад — каза Изабел. — Не сме хапвали нищо, откакто тръгнахме от странноприемницата към манастира тази сутрин. Намери голямата зала. Ролф ще бъде там или някои от хората ни. Кажи им, че искаш храна за нас.

— Нека първо да донеса вода — каза Агнета. — После ще намеря и храна. И аз съм гладна. — Тя взе каната и излезе, като бързо се върна с каната и едно ведро вода.

— Най-хубавият млад войник ми помогна и дори ми позволи да взема и ведрото — разказа прислужницата.

И тя отново излезе, за да намери нещо за вечеря, а Бел постави каната в ъгъла на камината, за да се стопли водата и да се измият, преди да си легнат. Копнееше за истинска баня и се чудеше дали тук бе възможно подобно нещо.

Стори й се, че измина много време, преди Агнета да се върне, но момичето донесе хляб, сирене, овнешки бут, кана с вино и два бокала. Един от мъжете от Лангстън носеше виното.

— Намерих лорд Ролф в залата, господарке — поясни Агнета. — Той ми показа откъде да взема храна и изпрати Бърт с мен, за да стои на пост пред стаята ни. Каза ми да ви предам, че през цялото време един от нашите хора ще пази пред вратата, а той ще ви посети лично на сутринта.

— Вечерял ли си, Бърт? — Изабел попита войника.

— Да, милейди. Храната не е толкова прясна като у дома. Ще се радвам, когато се приберем. Колко трябва да останем тук? — Бърт запристъпя нервно от крак на крак. Бе помолен от другите да се опита да узнае това.

— Кралят изпрати вестоносец до двора на брат си в Нормандия — обясни Изабел. — Трябвала почакаме завръщането му. Дотогава моят втори баща и аз сме поканени да ходим на лов заедно с краля. — После се усмихна на войника. — Аз също предпочитам да съм си у дома — призна тя.

— Е, сега чу всичко от самата господарка, Бърт — каза рязко Агнета. — Излизай навън, за да изпълняваш дълга си и ние най-после да се наядем. — Тя подсили заповедта си, като го ръгна в ребрата.

Бърт се поклони и излезе.

Агнета нареди масата и двете седнаха да вечерят. Хлябът бе пресен и сиренето вкусно, но овнешкото бе жилаво и прислужницата не пропусна да отбележи този факт, докато дъвчеше мазното месо. Изабел едва успя да въздържи смеха си.

— Права си — съгласи се господарката. — Ужасно е! Човек би си помислил, че кралят се храни по-добре.

— Трябваше да донеса риба — продължи Агнета, — но, не ми хареса миризмата й. Може би заради соса.

— Когато можем да се храним в залата, вероятно ще е по-добре — каза Изабел. — Ще има по-голямо разнообразие или поне се надявам да е така.

Тъкмо привършиха с вечерята и Агнета почисти остатъците, когато на вратата се почука. Влезе едно момченце, на не повече от шест години. Бе много елегантно облечено и пристъпи изискано покрай Бърт, който му отвори вратата. Детето носеше плетена кошница. То се поклони.

— Добър вечер, милейди Изабел. Аз съм Хенри Бочамп, паж в служба на краля. — Той й подаде кошницата. — Нашият владетел си помисли, че може би ще ви харесат тези пресни ягоди, милейди.

— Моля, поблагодарете на краля от мое име, Хенри Бочамп — отговори Изабел любезно. И без да успее да се въздържи, тя попита: — На колко си години?

— На шест, милейди, и вече съм на служба при краля от една година — обясни момчето. — Когато майка ми почина, бях изпратен в двора. Кралят ми е баща. Роднините ми решиха, че шансовете ми да напредна са по-големи, ако съм при него, отколкото ако остана само един спомен. — То се поклони отново. — Ще предам на краля, че сте били поласкана, милейди, и ви желая лека нощ. Бог да бди над съня ви.

— Света майко! — възкликна Агнета, когато момчето си тръгна. — Какъв прекрасен, почти невръстен джентълмен, милейди.

— Да — изрече Изабел замислено, като си взе от уханните ягоди, подредени върху зелени листа. Момчето бе копеле на краля. Какво щеше да стане, ако не успееше да задържи краля на разстояние от себе си и бъдеше принудена да му се отдаде? И тя ли щеше да стане майка на копеле? Хю никога нямаше да й прости. Тя самата никога нямаше да си го прости!

— Баба ти има ли някаква отвара, която предотвратява зачеването? — попита тя Агнета.

Момичето почервеня.

— Защо, милейди, каква пъклена мисъл! Това е забранено — запротестира Агнета.

— Кажи ми истината — продължи Изабел. — Това дете е копеле на краля. Ами ако трябва да легна с монарха ни? Как ще опазя тази тайна, ако се върна в Лангстън с надут корем, а съпругът ми е отсъствал през всичките тези месеци? Трябва да мога да се защитя.

— Има някои билки, които, като се смесят, могат да ви помогнат — изрече бавно Агнета. — Вероятно ще успея да ги намеря на пазара, където бяхме днес следобед. Утре ще ги потърся.

— Направи го — нареди й Бел.

Те се измиха с топлата вода от каната, съблякоха се и си легнаха, като изгасиха свещите преди това. Огънят бавно замря и постепенно се превърна в червеникави въгленчета, които се стопиха в сива пепел. Изабел дочуваше веселба някъде в замъка, после всички звуци се стопиха и настъпи пълна тишина, смущавана единствено от лекото хъркане на Агнета.

Изабел лежеше в непознатото легло, на това непознато място. Какъв ден беше само! Бе научила през този ден повече, отколкото откакто бяха предприели пътуването. Чудеше се как ли ще изглеждат новите й рокли. Никога преди не бе виждала изящни платове като тези, които Ролф й купи следобеда. Въпреки че кралят я притесняваше, особено начинът, по който я гледаше, ако не бе дошла в двора, никога нямаше да научи за съществуването на такива красиви дрехи. Преди да се върнат у дома, щеше да купи още платове от господин Джон за майка си, за да може и тя да си ушие модно облекло.

 

 

Агнета се събуди преди господарката си. Стана, облече се и се забърза към голямата зала, за да намери нещо за закуска. Взе току-що опечен хляб, масло, мед и няколко твърдо сварени яйца, които успя да измъкне от един помощник на готвача с жест и усмивка. При нея се доближи един от хората от Лангстън и й обясни, че ще смени Бърт от поста му и Агнета го изпрати да намери ябълково вино. Като се върна в стаята им, тя напълни каната с прясна вода, накладе огън и я сложи да се стопли в края на камината.

Изабел се събуди от шума, изненадана, че е спала и след изгрев-слънце. Протегна се и поздрави Агнета.

— Добро утро. Как съм могла да спя толкова дълго? На пресен хляб ли мирише? — Тя отметна завивката си и стана.

— Да, все още е топъл от пещта — усмихна се прислужницата. — Елате, господарке, да закусите. Шивачката трябва да дойде тази сутрин и ще искате да сте готова, за да я посрещнете.

Бел седна и отчупи парче хляб, намаза го с масло и го потопи в меда.

— Вкусно е — изрече одобрително. — Яйца! Намерила си яйца! — Взе едно, обели го и бързо го излапа.

Агнета седна при нея засмяна и наля на Изабел чаша пенливо ябълково вино. Двете жени бързо свършиха всичко, което Агнета бе успяла да донесе. Бяха останали и малко от ягодите, които също бързо изчезнаха в устата им.

— Искам да се окъпя — заяви Изабел, когато привършиха със закуската и масата бе почистена. — Мръсна съм, не съм се къпала, откакто тръгнахме от Лангстън преди седмица. Косата ми е прашна. Иди и намери втория ми баща, Агнета. Войниците ни би трябвало да знаят къде е. Кажи му, че трябва да се окъпя. В двора не може да не се къпят. — Тя седна отново на леглото и разплете косата си, взе четката си и започна да се реши.

Агнета изчезна от стаята. Изабел стана, вдигна капаците на прозореца и го отвори, за да погледне навън. Под тях се виждаше Уинчестър, камъните на римската катедрала изглеждаха сиви в дъждовната утрин. Небето започваше да се прояснява и, изглежда, денят все пак се очертаваше да е хубав, но всичко бе така различно, отколкото в Лангстън. „О, Хю, къде си? — помисли си тя. — Върни се у дома, мой скъпи господарю.“ После се отдалечи от прозореца и въздъхна.

На вратата се почука и в стаята се появи Ролф де Брайърд. Той влезе и целуна Бел по бузата.

— Добро утро, Изабел — поздрави мъжът. — Спа ли добре?

Тя кимна.

— Да, но Лангстън ми липсва, милорд.

— И ти липсва и хубавата ни баня — усмихна се той.

— Да! Как се къпят тук хората, милорд?

— Уредих ти една дървена каца и когато пожелаеш да се къпеш, трябва да накараш войниците да ти донесат вода от кухните, където се топли.

— Колко примитивно — сбърчи нос Бел — И кралят ли се къпе така, милорд?

— Страхувам се, че е така. Той има огромна дъбова бъчва, обкована с железни ленти. Пренасят я с багажа му, когато се мести от замък в замък — обясни й Ролф.

Изабел поклати глава.

— По-добре е истинска стая за къпане — отбеляза тя. — Снощи кралят ми изпрати кошничка с ягоди. Трябва да призная, че бяха много вкусни.

— Не е идвал лично той, нали? — попита Ролф.

— Разбира се, не — отговори Изабел и после попита: — Мислиш ли, че ще се осмели? Аха, затова си оставил на пост пред вратата ми нашите войници, нали, Ролф? Благодаря ти. Мисля, че все още не съм готова да се справя с крал Хенри. Проклятие! Къде е Хю?

— Ще направя каквото мога, за да те защитя, Бел, но разбираш, че не бих могъл да обидя краля или директно да му се противопоставя — обясни й Ролф.

— Зная — отвърна Бел. — Аз ще му се противопоставя обаче. Няма да се отдам доброволно на този похотливец. Би трябвало да се засрами от себе си, щом използва силата и властта си, за да принуди една жена да влезе в леглото му!

Ролф не каза нищо повече по този въпрос. Хенри щеше да прелъсти заварената му дъщеря с чара си и наистина щеше да използва положението и властта си, за да я принуди да му се отдаде. Да спори с Бел обаче, нямаше никаква полза. Скоро щеше да научи, че крал като Хенри Боклерк не говори напразно. Ако решеше, че иска Изабел от Лангстън за своя играчка, щеше да я има.

Агнета пристигна с дървената каца, следвана от войниците, които носеха ведра с обещаната топла вода. Ролф се сбогува със заварената си дъщеря и излезе. Когато всички мъже напуснаха стаята, Агнета залости вратата отвътре и помогна на Бел да се съблече. Господарката се отпусна с благодарност във водата, като се усмихна доволно.

— Толкова е приятно, Агнета. Имаме ли сапун?

Прислужницата кимна и извади малък калъп с ухание на лавандула.

— Спомняте ли си първата си брачна нощ, милейди, когато майка ви парфюмира водата, а вие вдигнахте такава врява заради това?

Изабел се засмя, докато се търкаше със сапуна.

— Да, помня! Променила съм се оттогава, нали? Освен това — извини се тя — съпругът ми харесва тази миризма.

— Ох, милейди, мислите ли, че някога отново ще видим сър Хю?

— Той ще се върне у дома, Агнета. Сигурна съм. Трябва! — изрече твърдо Изабел. — Не е ли обичайно за мъжете да избягат и да забравят за времето? Те като че ли никога не порастват, нали?

— Не, милейди — съгласи се Агнета.

Когато Изабел се изкъпа и изми косата си, тя се изсуши и се облече с чиста риза. Изтри хубаво дългата си коса. Беше глупаво да се облича, тъй като шивачката щеше да дойде днес и освен това не възнамеряваше да напуска стаята, докато не й ушиеха прилично облекло. Войниците изнесоха кацата, като първо изляха водата през прозореца. Едва свършиха това и госпожа Мери, шивачката, пристигна, за да вземе мерките на Изабел. Тя беше със закръглени розови бузи, весела усмивка и приятен характер.

— Как сте, мадам? — попита вежливо. — Идвам от името на господин Джон, търговеца на платове. Разбрах, че ще се нуждаете от малък гардероб за престоя си в двора. Казаха ми, че лейди Мейвис от Фарнли ме е препоръчала. Дама с изискан вкус и стил.

— Много благодаря, госпожо Мери — намеси се Мейвис, току-що влязла в стаята. — Добро утро, Изабел от Лангстън. Надявам се, че не възразяваш. Помислих си, че може би ще се нуждаеш от помощта ми.

— О, да! — отговори Бел, доволна да види новата си приятелка. — Така се възхитих на дрехите ти вчера.

— Добре, да започваме, госпожо Мери — изрече Мейвис. — Носите платовете, нали? Разбира се!

Госпожа Мери се усмихна на ентусиазма на Мейвис и кимна на малката си помощница.

— Бледоморавата коприна първо. — Тя се обърна към Бел. — Това ще бъде за пола, нали?

— Да — потвърди Бел.

Госпожа Мери се залови за работа. Взе мерки, разкрои плата и го тропоса. Първо бледоморавата пола, после жълтата. След това дойде ред на туниките, които щяха да се носят над полите. Мейвис предложи лилавата туника да бъде украсена със сребриста лента и шивачката кимна одобрително. Меденочервеният ширит бе за туниката от оранжев брокат.

— Този цвят така подхожда на косата ти! — отбеляза Мейвис. — Вчера не забелязах каква великолепна коса имаш, тъй като бе скрита под воала ти. Госпожо Мери, дали господин Джон има прозрачни платове с втъкани златисти, сребърни и червеникави конци, за да може лейди Изабел да си поръча хубави воали? — Тя се обърна към Бел. — Носиш ли си огърлици, или диадеми?

Бел поклати отрицателно глава.

Мейвис отново погледна към госпожа Мери.

— Кого ще ни препоръчате? Не би трябвало да струва цяло състояние?

— Джейкъб, златаря — отговори без колебание шивачката. — Той е най-честния човек, когото познавам. Винаги можете да му се доверите, без да се притеснявате, че ще клюкарства по ваш адрес в двора. Дори подозирам, че пази някои големи тайни. — Тя се усмихна на Изабел, както бе коленичила пред нея, за да тропосва оранжевата туника. — Ще ви намери нещо подходящо, за да го носите с воалите, без да се срамувате като придворна дама и да ви се наложи да ипотекирате цялото си състояние. — Тя се засмя. — Така, и с тази приключихме. Нека сега да скроим и последната.

— Предполагам, че Ролф ще ми купи диадема, ако го помоля — изрече замислено Изабел. — Вкъщи имам една много хубава, но не съм и помислила, че ще ми потрябва при това пътуване. Всъщност предполагах, че сега вече щях да се връщам. О, това не е платът, който избрах за последната туника, госпожо Мери, но е прекрасен.

— Аз го смених — поясни Мейвис. — Отидох рано тази сутрин на пазара, защото непрекъснато си мислех колко обикновен е онзи бежов брокат, Бел. Този е много по-впечатляващ, нали?

Изабел погледна кремавия памучен брокат с втъкани златни звезди.

— Прекрасен е — призна тя, но практичният й ум се противеше срещу подобно разхищение за дрехи, които щеше да носи само по време на краткия си престой в двора. Все пак, когато се върнеха у дома, може би част от новите й дрехи биха могли да се преправят, за да станат на майка й. Така и двете щяха да бъдат облечени красиво при специални случаи.

— Златиста ивица за тази туника? — попита тя Мейвис.

— Отлично! — запали се Мейвис. — Златните звезди са хубави, но не достатъчно за този обикновен цвят.

След като направи и проба, госпожа Мери сгъна прилежно всички кройки, постави ги в кошницата и я подаде на помощничката си.

— Кога ще имате нещо готово за лейди Изабел? — попита Мейвис. — Няма да се появи навън, докато не бъде облечена подходящо. Има толкова много хора, на които искам да я представя. Не би трябвало да си губи времето тук.

— Мога да ушия едната дреха до утре — каза шивачката, — втората — вдругиден. — Поклони се на двете дами и Мейвис и се обърна към Бел: — Благодаря ви за поръчката, милейди.

— Как ще й платя? — учуди се Изабел, когато госпожа Мери си тръгна. — Нямам пари.

— Ролф ще стори това — отговори Мейвис. — Не е необходимо да носиш монети в себе си, Изабел. Това е работа на мъжете. — После смени темата. — Играеш ли шах? — попита тя.

— Да — засмя се Бел, — но не и по долна риза. Нека да се облека.

Мейвис кимна.

— Време е за вечеря. Трябва да вървя, но ще се върна довечера и ще донеса шах с мен.

 

 

В голямата зала Мейвис потърси Ролф и му каза:

— Двете с Бел прекарахме почти целия ден заедно с госпожа Мери. Мисля, че ще останеш доволен от промяната й. До утре ще има нова рокля. Джейкъб златарят ще дойде да й покаже диадемите, затова се приготви да платиш и на него, милорд.

Ролф се засмя.

— Създаваш лоши навици на заварената ми дъщеря, Мейвис, скъпа. Тя винаги е била обикновено провинциално момиче.

— И мисля, че предпочита да си остане такова — отговори тя. — Забелязах как пресметливо преценява всяка монета, която ще бъде похарчена за нея, която си мисли, че би могла да бъде изразходена за друго, по-разумно нещо. Сигурно е отлична господарка на Лангстън. Когато се навечерям, ще й занеса шах, за да поиграем. Забелязах, че си оставил хората си на пост пред вратата й. Много мъдро, но те едва ли биха попречили на нашия приятел да влезе в стая в собствената си къща. Все пак е добре.

— Изабел разбира положението си, макар то съвсем да не я прави щастлива — поясни Ролф.

— Може би, като стои далеч от погледа му, ще я забрави — предположи Мейвис. — Има толкова красиви жени в двора.

 

 

В стаята си Изабел и Агнета вечеряха с угоен петел, говеждо, маруля, хляб, масло и сирене. Пажът на краля отново се появи с кана от кралското вино. Бе силно и ароматно, с рубинен цвят. Изабел поблагодари на младия Хенри Бочамп.

— Кралят пита, дали може да ви посети в стаята, мадам — каза момчето.

— Мили боже! — Изабел се престори на смаяна. — Не мисля, че това е прилично, млади господине, освен това новите ми дрехи още не са готови. Не бих могла да приема краля с това старо облекло. Моля, предайте на краля, че утре ще имам рокля и лично ще изразя благодарността си за любезното му отношение. И може да го попитате дали пратеникът му при херцог Робърт вече е заминал за Нормандия, за да узнае нещо за съпруга ми.

Момчето се поклони и излезе.

Когато Мейвис се върна с шахматната дъска и фигурки, Изабел й разказа за съобщението, предадено й от Хенри Бочамп.

— Изглежда наистина решен, нали? — изрече Мейвис. — Ролф ми каза, че знаеш, че не можеш да му откажеш.

— Защо не? — попита Бел, а зелените й очи запламтяха. — Защо не мога да откажа на похотливите намерения на краля? Защо трябва хрисимо да се съглася с: „Да, милорд“ и да разтворя крака за кралския му член?

Мейвис от Фарнли бе стъписана.

— Не… зная — бе искрена тя. — Предполагам, защото е крал. Жените не отказват на краля.

— Защо не? — попита упорито Бел. — Кралят е просто мъж. С много власт, но все пак мъж. Защо трябва да му се позволява да компрометира почтеността на една уважавана жена? По-скоро един добър християнин крал би трябвало да защитава подобна дама, а не да бъде заплаха за нея. Не е редно и няма да позволя да бъда опетнена!

Мейвис не бе убедена, че цялата решителност на Изабел ще я спаси от краля. Все пак разбра, че Изабел не е жена, с която трябва да се спори. Едва ли щеше да има някаква полза да се обърне към Ролф де Брайърд. Ако той узнаеше за отношението на заварената си дъщеря, когато си мислеше, че вече се е примирила с всичко, което предстоеше да се случи, сигурно щеше да припадне. И без това се чувстваше виновен, че я е довел в двора.

— Ще постъпиш, както сметнеш за най-добре, разбира се — каза Мейвис. — Но не забравяй положението на Хю и доброто на сина си, както и съдбата на Лангстън. — После се засмя. — Мисля, че Хенри Боклерк най-после ще си получи заслуженото в твое лице, Бел. Не вярвам някога жена да му е отказвала и да си е тръгвала. Ще бъде голяма изненада за него, но внимавай отказът ти да не го заинтригува още повече от неподправената ти невинност — предупреди я Мейвис.