Бъртрис Смол
Непокорната (2)

Глава 1

— Трябва да имаш съпруга, Хю Фокониер — изрече кралят с усмивка. Протегна ръка към дланта на своята млада жена и я стисна с обич. Крал Хенри бе женен малко повече от месец. Кралицата бе избрана по политически съображения, но той я харесваше, както и тя него. За двама души, които не се бяха виждали нито веднъж преди деня на сватбата си, те се разбираха много добре.

Едит, прекръстена на Матилда, за да угоди на нормандските феодали на съпруга си, беше красива девойка, наследила тъмната коса и сиво-сините очи на майка си. И тя като своята майка бе всеотдайна млада жена. Бе възнамерявала да постъпи в манастир, докато Хенри, опитвайки се да заздрави северната си граница, като в същото време се стремеше да завладее Нормандия, не поиска от краля на Шотландия ръката на сестра му. Младоженката бързо бе изпратена на юг, тъй като и кралят на Шотландия не знаеше кога би могло да му се наложи да разчита на военната сила на английския си зет. Не остана незабелязан и фактът, че Едит/Матилда бе пряка потомка на последните англосаксонски владетели.

Седналите близо до краля се обърнаха, за да разберат към кого бе насочил вниманието си. Хю Фокониер, рицар, бе саксонец. Познаваше краля от дете.

— Бих се радвал да имам съпруга, ако и тя ми донесе такава радост, каквато очевидно кралицата ви доставя — отговори той почтително. — Но, уви, кралю мой, не разполагам със средства, за да издържам съпруга, нито със земя, където да я настаня.

— Вече разполагаш — отвърна Хенри с лека усмивка. — Връщам ти Лангстън, Хю. Какво мислиш затова?

— Лангстън? — Рицарят бе стъписан. През целия си живот бе имал само една мечта. Лангстън бе бащиното му имение, но той не познаваше родителя си, загинал заедно с дядо му и двамата му чичовци при Хейстингс. Узнала трагичната новина за битката, майка му събрала семейните ценности и избягала със слугите си на запад, в родния си дом. Хю се родил седем месеца и половина по-късно. След смъртта на майка му го бе отгледала баба му по майчина линия, нормандска благородничка, далечна роднина на Завоевателя. Лангстън бил подарен на нормандски рицар, предан на крал Вилхелм.

— Нещата се промениха от времето на баща ми — изрече тихо крал Хенри. — Ела да поговорим насаме след вечеря, Хю. Ще ти обясня всичко, приятелю.

Дворът се намираше в Уестминстър, за да отпразнува Коледа. Докато присъствието на кралицата отново бе върнало жените в кралската свита, празниците бяха помрачени, тъй като негово величество все още бе в траур заради брат си, Вилхелм Рижави. Освен това съществуваше и непосредствената опасност, че след завръщането си през пролетта, херцогът на Нормандия, Робърт, щеше да се опита да го свали от трона на Англия.

Между двамата си братя: единият — херцог на Нормандия, другият — крал на Англия, Хенри се бе стремял цял живот да им се харесва. Не му беше лесно и накрая, според завещанието на по-големия, Робърт трябваше да наследи короната, в случай че Вилхелм не оставеше потомци, като по този начин отряза напълно пътя на Хенри към трона.

По това време Папа Урбан II отправи призив за кръстоносен поход за освобождаването на Йерусалим от сарацините. Херцог Робърт, изморен от откъслечните битки в своето херцогство, копнеейки отчаяно за малко приключения се отзова на апела. Първо обаче трябваше да ипотекира Нормандия при брат си Вилхелм Рижави, за да събере средствата за тази славна експедиция. Срокът на заема беше три години. В края на третата година, херцог Робърт трябваше да върне заема на крал Вилхелм Рижави и да си възвърне собствеността върху земите. Робърт бе на път за дома след първия кръстоносен поход, без да успее да се прослави особено, заедно с новата си съпруга Сибил, дъщеря на Джефри от Конверсано, лорд на Бриндизи, племенник на крал Роджър на Сицилия, когато Вилхелм Рижави бе убит в Ню Форест и Хенри, най-младият от синовете на Вилхелм Завоевателя, бързо заключи хазната и се провъзгласи за крал на Англия.

Лордовете, каквито и да бяха основанията им, не се противопоставиха. Повечето бяха убедени, че Хенри е по-силен от по-големия си роднина. Със завръщането на херцог Робърт обаче, съществуваше опасност от война. Кралят се нуждаеше от всичките си приятели, тъй като много от лордовете му притежаваха земи както в Англия, така и в Нормандия. Те щяха да се закълнат във вярност на този от синовете на Завоевателя, когото считаха по-вероятния победител в конфликта.

Хю Фокониер седна на една пейка, все още стъписан от думите на краля. Лангстън! Щеше да получи отново Лангстън. Колко доволни щяха да останат прадедите му. Искаше му се майка му да бе доживяла този ден, но тя бе починала почти веднага след раждането му.

— Късметлия! — Приятелят му Ролф де Брайърд го мушна с пръст в ребрата. — Какво си направил, за да заслужиш такава щастлива съдба, Хю? Едва ли е, защото отглеждаш най-добрите ловни птици в цяла Англия. — Ролф вдигна чаша и отпи голяма глътка вино.

Хю поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа, Ролф. Никога дори не съм го виждал. Дори не съм сигурен къде точно се намира, освен че е в Източна Англия. Баба ми Ема много ми е разказвала за красотата му. Видяла го е веднъж, когато майка ми се омъжила за баща ми.

— Тогава кралят може да те възнаграждава с нещо, което няма никаква цена — замисли се Ролф. — Какво е станало с лорда, на когото имението е подарено след Хейстингс? Земята обработваема ли е? Има ли къща? Колко са крепостните и свободните селяни? Толкова неща трябва да се узнаят.

— И няма да науча нищо, докато кралят не реши да ми каже. — Хю се засмя, равновесието му отново се възвръщаше от здравия, практичен разум на Ролф. — Ще дойдеш ли с мен, когато потегля за Лангстън?

— Да! — отвърна ентусиазирано Ролф. Бе дошъл в двора, за да натрупа състояние, но се чувстваше отегчен. В предложението на Хю се криеше обещание за приключения.

Когато вечерята привърши и музикантите засвириха тихо, Хю стана от масата и се приближи към центъра, така че кралят да го види. Стоеше мълчаливо и търпеливо, докато най-накрая пажът на краля го поведе към една малка стая без прозорци, само с два стола и маса.

— Трябва да почакате тук, сър Хю — каза младежът и излезе.

Хю не знаеше дали трябва да седне и реши да остане прав, докато Хенри дойде и го покани сам. Запристъпя нервно из малката стая. Изведнъж вратата се отвори и крал Хенри влезе, пажът вървеше след него с вино и два бокала.

— Седни, сър Хю — изрече приветливо монархът. — Вино и за двама ни, момче — нареди той на младия паж, който бързо изпълни заповедта и напусна стаята, за да остави мъжете сами. Кралят вдигна бокала си.

— За Лангстън!

— За Лангстън! — Хю Фокониер повтори като ехо тоста на краля.

Хенри отпи половината от виното и тогава заговори:

— Лангстън беше даден на Робърт де Манвил след идването на баща ми в Англия. Бил почти дете, но спасил живота на баща ми на бойното поле. Вилхелм, както ти е известно, знаеше как да възнаграждава предаността и смелостта. Бил впечатлен от кучешката вярност на Де Манвил. Де Манвил имал малко имение в Нормандия, за разлика от някои, дошли заедно с баща ми в Англия. Оженил се, родили му се двама синове, овдовял, оженил се повторно и имал дъщеря. Няколко години по-късно решил да последва брат ми, херцог Робърт, в кръстоносния поход. Най-големият му син потеглил с него. По-малкият останал в имението в Нормандия. Дъщерята, която е родена тук, в Англия, винаги е живяла с майка си в Лангстън.

Кралят замълча, за да сръбне вино, после продължи.

— Сър Робърт и синът му, сър Вилхелм, били убити в битката при Аскалон преди около седемнайсет месеца. По-малкият син, Ричард, бил известен за това и се оженил почти незабавно. Преди потеглянето си, сър Робърт направил завещание, в което Ричард е посочен за негов наследник и на Вилхелм, в случай, че не оцелеят. Земите си в Англия обаче той определил за дъщеря си Изабел. Момичето е на петнайсет години, доколкото съм уведомен. След смъртта на брат ми в Ню Форест, изпратих известия на всички, получили земя в Англия от баща ми и брат ми, да засвидетелстват верността си към мен. Мнозина го направиха. Сред тези обаче, които не го сториха, е и Изабел от Лангстън. Два пъти изпращах писма, в които настоявах да пристигне в двора и да се закълне във вярност към краля, но тя не отговори на нито едното. Тя няма мъж до себе си, който да я напътства. И все пак, ако е пренебрегнала искането ми, защото е била посъветвана така от брат си, сър Ричард от Нормандия? Ами ако е дала клетва за вярност на брат ми, Робърт? Не мога да се доверя на тази девойка, Хю. Знаеш ли къде точно се намира Лангстън в Източна Англия? На няколко мили нагоре по течението на река Блайт, където се влива в морето до Уолбърсвик. Има каменна крепост, обърната към реката, построена от сър Робърт на мястото, където е било жилището на прадядо ти. На практика е непревземаема и от стратегическо значение за сигурността на местността. Крепостта Лангстън трябва да се държи от мъж, чиято преданост към мен е несъмнена. Убеден съм, че ти си този човек, Хю. Въпреки че никога не си зървал дома на прадедите ти, зная, че мога да ти се доверя поради много причини и най-важната от тях е, че нямаш владения в Нормандия. Не трябва да разделяш верността си, както правех аз някога, както са принудени повечето от най-важните ми и най-силни лордове. Брат ми ще се завърне през пролетта, за да се опита да ми отнеме Англия. Ако имам достатъчно мъже като теб, на които мога да се уповавам, лесно мога да задържа всичко, което ми принадлежи, и възнамерявам да направя точно това. Покойният сър Де Манвил е оставил Лангстън в ръцете на дъщеря си поради една причина. Това е нейната зестра. Като кавалер и рицар, аз не мога да накарам момичето и овдовялата му майка да си съберат багажа и да напуснат. За това ти нареждам да вземеш девойката за своя съпруга. Мое право е да уредя брака й, след като е останала сираче от благороден произход. Семейството й нито може да се оплаче, нито да ми забрани. Няма законни пречки за това. Ти не си обвързан с друга, както и момичето. Ще изпратя един от моите свещеници, отец Бернар, с теб, за да увери двете жени, че това е моето желание, а не е хитрост, за да открадна Лангстън или да обезчестя лейди Изабел. Той ще извърши бракосъчетанието между теб и момичето и като се върне, ще ми докладва, че всичко е изпълнено според волята ми. В случай, че братът на момичето се оплаче от действията ми пред своя господар, моя брат Робърт, ти трябва да удържиш Лангстън за мен.

— Кога желаете да замина, кралю? — попита Хю Фокониер. Той бе почти така спокоен, колкото и изглеждаше. Сърцето му биеше учестено от вълнение и очакване, но не би проявил никакви други чувства пред краля, освен уважение.

— Ще ти трябва един ден, за да може оръженосецът ти да приготви багажа — отговори Хенри. — Ще изпратя вестоносец при дядо ти, лорд Седрик, за да го уведомя за желанието ми. Надявам се, че сега, след като вече си земевладелец и съпруг, няма да престанеш да отглеждаш чудесните си птици. Те са най-добрите, които някога съм виждал.

— Щом се установя, сър, ще поискам от дядо ми едно ято. Нито чичовците ми, нито братовчедите ми проявяват интерес към птиците и едва ли ще се разсърдят.

— Радвам се да го узная, Хю, защото няма да ми е приятно традицията ви да изчезне. Твоето семейство винаги е отглеждало най-добрите ловни птици. Знаеш ли, че когато баща ми дошъл от Нормандия преди толкова много години, се срещнал за пръв път с дядо ти на състезание с птици? И точно тогава лорд Седрик бил спечелен за каузата на баща ми. Предаността му към баща ми след смъртта на крал Едуард и усилията му да потуши бунта в Мерсия бяха високо оценени. — Кралят се усмихна на своя приятел. — Отнемам прекалено много от времето ти, Хю, а трябва да свършиш доста неща, преди да потеглиш за Лангстън.

— Бих желал да получа позволението ви да взема Ролф де Брайърд със себе си, господарю — каза рицарят.

Хенри кимна.

— Да, той е добър човек, ще пази гърба ти, Хю. Вземи го.

Хю се изправи и коленичи пред краля, като сложи ръце в тези на монарха.

— Аз ви принадлежа. Ще пазя предано Лангстън за вас, докато съм жив, сър — обеща тържествено.

Кралят изправи Хю Фокониер и го целуна по бузите. После му даде малка гравирана дървена емблема, символизираща, че Хенри формално е предал Лангстън на своя васал. Като се поклони, Хю напусна стаята.

Хенри се усмихна след него, доволен от работата си през деня. Той лично бе посветил Хю Фокониер в рицар преди много години. Приятелят му от детинство се бе заклел във вярност пред него. Предаността му към Вилхелм Рижави естествено имаше предимство пред такава клетва, но когато Хенри стана крал миналото лято, Хю отново му се бе заклел, както направи и сега за Лангстън. „Малцина са тези, на които мога да се доверя така безрезервно, като на него — помисли си кралят. — Някои се смятат по-близко до мен, други по-богати и по-властни от този рицар, но никой от тях не е по-предан. В него няма и следа от злоба.“ Кралят допи останалото в бокала му вино и отиде при съпругата си.

— Е? — попита Ролф де Брайърд, когато Хю се върна при него. — Какво ти дадоха, приятелю, и заслужава ли си пътуването?

— Нямам представа, колко е земята, но има сравнително нова каменна крепост, Ролф, а не от дървета и пръст. И трябва да се оженя за момичето. Сделката не е лоша.

— Какво момиче? — възкликна Ролф. — Има и момиче? Как се казва? Красива ли е? Всъщност по-добре — богата ли е?

— Изабел от Лангстън, дъщеря на предишния владетел. Нямам ни най-бегла представа, дали е богата или красива, Ролф. — И той разказа историята на Лангстън на приятеля си и опасенията на краля от нежеланието на бъдещата му съпруга да се закълне във вярност. — Девойката вероятно е изплашена от положението и все още скърби за баща си и брат си. Възпитана е като дама и се чувства безпомощна. Ще оправя нещата за кратко време и малката птичка ще запее любовна песен до пролетта.

Ролф се засмя.

— Малката птичка вероятно ще бъде строго пазена от майка си, друже, и тази добра дама може да бъде проблем. Тя ще има влияние над дъщеря си, което ти, като напълно непознат, няма да имаш.

— След като ми стане съпруга — отвърна сериозно Хю Фокониер, — Изабел няма да има избор, освен да се съобразява първо с мен. Ако майката се окаже трудна, ще я отпратя при доведения й син в Нормандия, Ролф.

Смели думи и още по-смел план за действие, помисли си Ролф де Брайърд, но Хю Фокониер винаги е бил открит човек. И двамата бяха изпратени в двора на седемгодишна възраст, за да бъдат отгледани там. И двамата нямаха кой знае какви перспективи. Хю беше сираче, а Ролф по-малък син. Бързо се сприятелиха. Кралица Матилда ги бе отгледала и образовала заедно с най-младия си син Хенри. Бяха пътували редовно до Нормандия и обратно до Англия с двора, обучавайки се първо като пажове, после като оръженосци, най-накрая бяха посветени в рицарство преди смъртта на крал Вилхелм I. Добрата кралица, както бе известно, бе починала четири години преди съпруга си.

Дворът на крал Вилхелм II бе напълно различен. Вилхелм Рижави проявяваше малко уважение към свръхнабожните и надути духовници. Беше прям, праволинеен, награждаваше предаността с преданост и щедрост, наказваше предателството с бърза, сурова ръка. Дворът му се състоеше изключително от млади мъже с бляскави костюми. Мълвяха се слухове, нито един потвърден обаче, че кралят предпочитал хубавите момчета пред хубавите момичета. Тъй като обаче не се открои нито един фаворит, църквата се задоволи само със слуховете. И все пак кралят така и не се ожени, нито му се роди извънбрачно дете.

Съществуваха истории, помисли си Ролф, които двамата с Хю биха могли да разправят, но те никога не го направиха. Кралят беше просто истински мъж. Нямаше време за нежности. Ролф и Хю изпълняваха своя дълг и чакаха своя час. Това бе единствения начин на живот. Сега обаче Хю щеше да притежава своя собствена земя. Ролф, чието сърце бе добро, бе доволен от късмета на приятеля си.

 

 

Двамата рицари отпътуваха за Лангстън два дни по-късно, придружени от оръженосците си и отец Бернар, възрастен мъж с изненадваща жизненост. Яздеха четири дни, като прекосиха Есекс и продължиха в Сафолк. Януари бе студен, влажен, неприветлив. Не срещнаха никого по пътя си, освен понякога някой фермер, който местеше добитъка от едно пасище на друго. Свещеникът уреждаше да пренощуват в домовете за гости на религиозните ордени, разпръснати из местността. Една малка монета им осигури топла вечеря, сигурно легло и овесена каша, хляб и ябълково вино след литургията, преди да потеглят на сутринта. „Няма закуска, без да присъствате на богослужението“ — предупреди ги отец Бернар.

— Не съм бил толкова примерен от години — отбеляза закачливо Ролф, докато яздеха последната сутрин от пътуването.

Свещеникът и оръженосците се засмяха, но Хю само се усмихна. Повече го интересуваше гледката около него. Местността бе равнинна и въпреки че липсваха хълмовете, сред които бе израснал като дете, тук-там се забелязваха леки възвишения.

Забелязваха се обширни ливади и хубави стари дървета. Къщите, покрай които минаваха, бяха дървени, със сламени покриви, тъй като в близост нямаше каменни кариери. Местността изглеждаше процъфтяваща, а и нямаше причини да не е.

Имаше и малки пристани, където спираха рибарските лодки, както и търговските кораби от Прибалтика и Холандия. Пейзажът бе осеян с добитък и овце. Сафолк в Източна Англия бе един от най-гъсто населените саксонски райони заради един закон, наречен „Делимо наследство“, позволяващ на мъжа да раздели имението си по равно между всичките си деца. В останалата част на Англия това бе съвсем необичайно.

Докато пътят лъкатушеше сред живописния терен, Хю осъзна, че бяха странно изолирани от света. Нито един от големите важни пътища не минаваше през този район. Въздухът бе студен и влажен, тишината — всеобхватна. Далеч от двора и развлеченията там, изведнъж осъзна, че зимата бе живописен сезон. Клоните на дърветата се чернееха на фона на сивото небе. В блатата цветовете на тръстиките и тревите се редуваха от червеникавокафяво до златисто.

Местността, доколкото виждаше, бе добра за пасища, както и за отглеждане на земеделски култури. Питаше се колко ли точно земя принадлежеше към имението Лангстън и дали имаше достатъчно крепостни селяни да я обработват. Какво ли отглеждаха? Дали имаха добитък и овце? Воденица? С всяка следваща стъпка на коня си, Хю Фокониер ставаше все по-нетърпелив да види земите на прадедите си.

— Ето, милорд, точно пред нас, от другата страна на реката — каза отец Бернар. — Това е крепостта Лангстън, ако не греша.

Намираха се на една малка стръмнина, откъдето се забелязваше река Блайт. Хю присви очи и огледа околностите.

— Няма мост — отбеляза той.

— Тогава трябва да има лодкар наблизо — изрече практично Ролф.

Насочиха конете си надолу по склона и покрай реката, докато стигнаха почти срещу крепостта Лангстън. Тогава забелязаха от другата страна на реката плосък, подобен на баржа, плавателен съд, но нямаше никой до него. Оръженосецът на Хю обаче, Фалк, съзря някакъв кол с камбана на него. Отиде до нея и я разлюля силно. Миг по-късно един силует тичешком се отправи към лодката.

— Добър момък! — Хю похвали младия мъж. После погледна през река Блайт към крепостта Лангстън. Както му бе казал кралят, бе построена на мястото на стария замък на дядо му. Наистина беше каменна — беше любопитен да узнае откъде са намерили толкова камъни. Крепостта бе правоъгълна, на два етажа. Издигаше се върху изкуствено направено земно възвишение, както бе обичайно; това осигуряваше допълнителна височина, за да се наблюдава местността. Възвишението бе заобиколено от широк и дълбок ров, пълен с вода. Горната част на възвишението бе заобиколена със стена и там се издигаше кулата. Дървен подвижен мост се спускаше над водата към портата за кулата. „Внушителна е“ — помисли си Хю.

Лодкарят вече бе пристигнал при тях и нямаше време за съзерцание, тъй като им махаше да се качат на борда.

— Не можете да ни качите всички — каза Хю, като забеляза големината на лодката. — Фалк, Джайлс, вие ще преминете след нас, тъй като отговаряте и за товарните животни. — Двамата оръженосци кимнаха.

Реката не беше широка, но макар че водата изглеждаше гладка като стъкло, имаше силно течение. Лодкарят очевидно бе опитен и скоро ги остави на другия бряг. Двамата рицари и свещеникът тръгнаха нагоре по стръмнината, през подвижния мост и външното укрепление към вътрешния двор. От там видяха входа към самата кула и конюшни. Едно младо крепостно момче изтича, за да поеме конете им. Появи се и по-възрастен мъж да ги поздрави. Като стигна при тях, той се взря в Хю Фокониер, пристъпи по-близо да огледа лицето на рицаря.

— Милорд Хю — изрече той с треперещ глас. — Как може да бъде? А разправяха, че сте загинали при Хейстингс, както и синовете ви. — Очите на стария слуга се изпълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по набръчканото от старостта лице. Несигурно, той протегна ръка, за да докосне Хю. — Нали сте истински, милорд? Нали сте истински, а не дух, появил се тук, за да ни преследва?

— Как се казваш, стари човече? — попита Хю слугата.

— Ами, аз съм Елдън, лорд. Не ме ли помните? Но аз бях момче, когато тръгнахте на бой с нормандския нашественик — бе отговорът.

— А аз, Елдън, съм внук на твоя лорд Хю. Помниш ли майка ми, лейди Ровена? Когато напуснала Лангстън след разгрома при Хейстингс, току-що съм бил заченат. Кръстен съм на дядо ми и на баща ми.

Слугата бавно започна да разбира.

— Същият сте като дядо си — каза Елдън. — Добре дошли у дома, милорд Хю! Добре дошли у дома, в Лангстън! — Той стисна силно ръката на младия мъж.

— Ще ме заведеш ли при господарката на кулата, Елдън? — подкани го Хю.

— Разбира се, сър, и ще го направя с гордост — бе отговорът.

Елдън се обърна и поведе тримата мъже по стъпалата на кулата към крепостта.

Първият етаж бе под тях. Хю знаеше, че се използва предимно за склад. На втория би трябвало да живее лордът със семейството си. Намираха се в просторно преддверие и Хю забеляза няколко врати, които водеха към другите стаи. В преддверието имаше извити прозорци. Точно срещу входа се намираше издигнат дървен подиум, върху който бе оставена маса със снежнобяла ленена покривка.

Имаше две огромни камини. Една красива жена седеше до едната и тъчеше на стан.

— Лейди — извика Елдън, като я наближи, и се поклони. — Лорд Хю се е завърнал у дома в Лангстън. — Не последва никакво друго обяснение.

Жената се изправи.

— Добре дошли, милорд — изрече тя с напевен глас, — въпреки че не разбирам какво означават думите на Елдън. Напоследък има склонност да говори несвързано, но винаги ни е служил вярно и затова проявяваме снизхождение. Аз съм лейди Алет де Манвил. Може ли да ви попитам кои сте вие? — Тя се обърна, преди те да успеят да отговорят. — Елдън, вино за гостите — нареди, а после отново се завъртя към тримата новопристигнали и се усмихна мило.

— Благодарим ви за благосклонния прием, лейди Алет. Аз съм отец Бернар, капелан на краля — представи се свещеникът. Идвам от името на крал Хенри с няколко послания за вас. Младият мъж е лорд Хю Фокониер. Спътникът му е Ролф де Брайърд. Пътуваме заедно от Уестминстър.

— Крал Хенри? — Хубавото лице на лейди Алет бе смутено. — Крал Вилхелм Рижави не управлява ли вече Англия?

— Крал Вилхелм умря миналото лято, лейди — отговори й свещеникът. — Не сте ли чули за това?

— Не, отче, не сме — каза тя. — Тук, в Лангстън, сме много изолирани, отдалечени сме от пътищата.

— Но не сте ли приемали кралски вестоносци два пъти през последните няколко месеца? Струва ми се, в началото на септември и в края на ноември.

— Да, милорд, така е — отговори дамата. Беше красиво създание, с небесносини очи и пищна руса коса, сплетена и покрита с прозрачен бял воал. — Но пратеникът не каза от името на кой крал пристига. Вероятно не е намерил за необходимо, а и ние не сме сметнали за нужно да попитаме. — Тя присви леко рамене.

— Не сте ли прочели съобщенията, лейди? — продължи свещеникът.

— Не, отче, защото пратеникът каза, че са за господаря на Лангстън, а съпругът ми е заедно с херцог Робърт на кръстоносен поход. Освен това не мога да чета. Оказах гостоприемство на приносителя и ги прибрах, за да ги предам на съпруга си, когато се върне.

Свещеникът изгледа Хю, който каза:

— Всичко това е едно голямо недоразумение, отче. Пратеникът в своята надменност не е информирал тази дама за смъртта на единия крал и коронясването на другия. Какво ще правим?

— Объркването не променя нищо, синко — отговори отец Бернар. — Заповедите на крал Хенри трябва да се изпълнят. — Той отново се обърна към дамата. — Седнете, мадам. Има много неща, които трябва да ви съобщя. Господа, моля вие също седнете. — И свещеникът се настани на една пейка срещу жената. — От думите ви, лейди, подразбирам, че никой не е дошъл да ви съобщи за смъртта на вашия лорд през миналия август в битката при Аскалон. Загинал е също и доведеният ви син Вилхелм.

Тя пребледня за момент, вглъби се в себе си и после пое подадения й от Елдън бокал с вино и отпи бавно. Най-накрая заговори.

— Не, добри отче, не съм уведомена за смъртта на Робърт. Да разбирам ли, че сега Ричард е господар на Манвил? Разбира се, че е той.

— Взел си е съпруга — продължи свещеникът. — Може би е бил прекалено развълнуван и е забравил задълженията си към вас, лейди.

— Не — каза тя. — Не е забравил. От първия ден, в който се омъжих за баща им, доведените ми синове се отнасяха с неуважение към мен. Нека Господ и Светата му Майка да дадат мир на душата му. — Тя сведе глава, но не отрони нито една сълза. Когато отново вдигна глава, за да го погледне, тя попита: — Защо кралят ви е изпратил в Лангстън, господа? Това имение не е от значение, както и покойният му феодал. Защо крал Хенри се е загрижил за нас? Какво сме ние за него, добри отче?

— Посланията, изпратени до вас, лейди, са били за дъщеря ви, не за съпруга ви. Крал Хенри е искал тя да му се закълне във вярност. Когато не е отговорила, той се разтревожил, защото Лангстън има стратегическо значение. В случай, че Англия е заплашена от нашествие, крепости като вашата, и то близо до брега, представляват първата линия на отбраната. — Сивите очи на свещеника потърсиха в изражението на жената следи от измама или страх, но Алет де Манвил проявяваше единствено любопитство към думите му. — Сър Хю — продължи отец Бернар — е внук на последния саксонски владетел на Лангстън, Хю Стронгарм. След битката при Хейстингс, майка му избягала на запад в дома на баща си, където се е родил. На седемгодишна възраст го изпратили в кралския двор, за да бъде възпитан от кралица Матилда, защото баба му, лейди Ема, била родственица на крал Вилхелм I. — Той направи продължителна пауза, за да може жената да осмисли разказа му.

— Моля ви, продължавайте, добри ми отче — изрече лейди Алет най-после.

— Когато крал Хенри узнал за смъртта на съпруга ви и че вие с дъщеря ви сте останали сами; когато не получи знак за верността на дъщеря ви като наследница на Лангстън, той реши, че ще е най-добре да върне имението на предишния му законен наследник, Хю Фокониер, приятел и другар на краля от ранно детство, тъй като кралят е убеден, че предаността на лорд Хю към него е безгранична.

— Тогава — каза Алет де Манвил — това означава, че ние ще бъдем прокудени от тук и лишени от наследство, добри отче? Какво ще стане с нас?

— Не, лейди, кралят не е толкова безчувствен. Никога не би постъпил така с вас и с девойката. Кралят реши вашата дъщеря да се омъжи за лорд Хю. Вече е достатъчно голяма и узнахме, че все още няма съпруг. Така — завърши свещеникът — това затруднение ще бъде преодоляно по възможно най-благоприятния начин. Сигурен съм, че Лангстън ще приеме за свой феодал внука на Хю Стронгарм; вие няма да бъдете лишени от вашия дом, а дъщеря ви ще има един от най-благородните рицари за съпруг.

— Няма да се омъжа за човек, когото не съм избрала сама! — дочу се решителен, висок глас от вратата. Момичето, чийто бе гласа, влезе смело в стаята. За тяхна изненада, беше облечена с мъжки дрехи, единствено дългата й, сплетена коса, издаваше пола й.

— Изабел! — каза умолително Алет де Манвил.

— О, мадам, моля ви, недейте да изглеждате като притисната в ъгъла кошута. Това изражение не ви подхожда — изрече презрително Изабел от Лангстън.

Ролф де Брайърд извъртя очи и сдържа учудването си, но свещеникът бе скандализиран от думите на момичето.

— Лейди, не говорете с такова неуважение към майка си — каза тихо Хю. Ако се бе надявал пред него да се появи такова дребно синеоко и златисторусо създание като Алет де Манвил, сега бе разочарован. Девойката бе висока, стройна, но с едри кости, а косата й бе пламтящо медночервеникава. Зеленикаво жълтеникавите очи, които впери в него, бяха едновременно гневни и враждебни.

— И кой сте вие, сър, за да ме наставлявате как да се държа! — попита свирепо Изабел от Лангстън.

— Бел! — почти прошепна майка й, но бе явно пренебрегната.

— Страхувам се, лейди, че съм определен за ваш съпруг, което ми дава право на живот и смърт над вас. Засега ще ви оставя да живеете — довърши Хю, като направи лек опит да се пошегува.

— Няма да се омъжа за човек, когото не съм избрала сама! — повтори Бел.

Отец Бернар стана от топлата пейка близо до огъня, хвана момичето за ръка и я застави да седне на неговото място.

— Кралят е наредил, моя лейди Изабел, да се омъжите за този добър рицар, наследник на последния саксонски феодал на Лангстън. Баща ви и по-големият ви брат са загинали в кръстоносния поход. Жена не може да пази крепостна кула в името на краля, дори и толкова малка като тази.

Упоритото лице на момичето посърна, след като тя узна за гибелта на баща си. С усилие възпря сълзите си да не потекат.

— Тогава ще се върна в къщата на брат ми Ричард в Нормандия — изрече, без да отстъпва, — но няма да се омъжа за тази саксонска отрепка!

— О, Бел! — избухна майка й. — Знаеш, че Ричард няма да ни приеме. Освен това се е и оженил, а Манвил е по-малък от Лангстън. Кракът ти никога не е стъпвал там. Мрачно е и потискащо. Мразех го! През всичките години, докато бях омъжена за баща ти, бях принудена да търпя обидите на доведените ти братя в името на мира. О, те внимаваха да не показват неуважението си пред баща ти, не че щеше да ги накаже. По-скоро би намерил причина да обвини мен. Единственото нещо, което някога успях да направя, за да доставя удоволствие на баща ти, бе твоето раждане. В началото беше бесен, че не е още един син. Едва когато започна да проявяваш признаци, че си същата като него, ти се превърна в обожаваната му малка дъщеричка. Що се отнася до Вилхелм и Ричард, те се отнасяха добре с теб, защото това радваше Робърт, не защото проявяваха загриженост към теб. И двамата не се интересуваха от никой друг, освен от себе си. Ричард няма да те посрещне добре, детето ми, повярвай ми. Вече не е необходимо да се съобразява с баща ти.

— Как се осмелявате да говорите за баща ми с такава арогантност, мадам? — попита Бел. — Той беше прекрасен човек и аз го обичах.

— И той те обичаше, поне доколкото бе способен на обич, детето ми — отговори майка й, — но аз ти казвам истината. Сигурна съм, че брат ти няма да те приеме, а и защо искаш да напуснеш Лангстън? Това е твоят дом. Ти го обичаш. Бъди благодарна, че кралят ти е намерил подходящ съпруг и ще ти бъде позволено да живееш така, както винаги си желала, тук, в Лангстън. Не се бори със себе си, Бел.

— Вие сте толкова слаба — присмя се момичето. — Как е възможно да бъда ваша дъщеря? Не приличам по нищо на вас, мадам. Баща ми по-скоро би желал да ме види мъртва, отколкото омъжена за саксонец!

— Въпрос, който лесно може да се уреди — изрече сухо Хю Фокониер и посочи сабята си, а сините му очи останаха сериозни.

Ролф де Брайърд се подсмихна, но забавлението му се превърна в изненада, когато момичето извади къса сабя под наметалото си и застана в поза да се защити.

— Бел! — изпищя майка й, а отец Бернар се намръщи.

Хю пристъпи бързо напред и изби оръжието от ръката на момичето. След това я приклещи под мишницата си и я плесна здраво няколко пъти отзад, преди да я сложи отново на земята пред себе си, като я сграбчи здраво за раменете.

— Сега ме чуй добре, непокорнице — изрече той с тържествен глас. — Баща ви, Господ да даде мир на душата му, е мъртъв. Крал Хенри ми върна Лангстън и нареди вие да станете моя съпруга. Кралят ми е добър приятел. Ако е имал представа за дързостта ти, сигурен съм, че нямаше да ми отреди такава съпруга, а по-скоро щеше да ви затвори в манастир. Аз не съм суров човек, лейди, и ще ти дам една-две седмици, за да можеш да ме опознаеш. Тогава отец Бернар ще ни ожени и ще се върне при нашия господар, за да му съобщи, че сме изпълнили желанието му. Разбра ли ме, Бел?

— Вие ме ударихте! — изсъска момичето.

— Нямам навик да бия жени — отговори той, без да издава нито за миг своя срам, че го бе провокирала за това действие. Не че бе сгрешил, задето я бе наказал за поведението й; беше негово право. Както Църквата, така и законът му даваха пълна власт над девойката. Дядо му Седрик Мерлинсоун обаче винаги бе твърдял, че ако мъжът прибегне до насилие над жена или животно, той е загубил битката.

Тя го изгледа злобно.

— По-скоро бих отишла в манастир, отколкото да се омъжа за вас, саксонецо!

— Жалко, лейди, нито ти, нито аз имаме право на избор — отговори Хю. После я пусна и се обърна към Алет:

— Отведете дъщеря си в стаята й, мадам, и останете с нея, докато отново се успокои. След това се върнете при мен и ще поговорим.

— Мразя ви! Никога няма да се омъжа за вас! — процеди през зъби Изабел, докато майка й я теглеше за ръкава, за да я издърпа от стаята.

— Лека нощ, непокорнице. Господ да бди над съня ти — й отговори новият владетел на Лангстън.

— Пфу! — обади се Ролф де Брайърд, когато двете жени излязоха през вратата. — Извини ме, Хю, що за опърничаво същество. Изпрати отец Бернар обратно при краля, за да му разкаже. По-добре момичето да отиде в манастир, отколкото да си обвързан с нея до края на дните си. Сигурно е, че кралят има сред своите поданици някоя сладка малка девойка, която ще ти бъде далеч по-добра съпруга.

— Вече се колебая дали да извърша религиозния обред с подобна свадлива жена — изрече замислено свещеникът. — Склонен съм да се съглася със сър Ролф. Чудя се дали момичето не е лудо.

Хю Фокониер поклати глава.

— Нека да й дадем малко време, за да свикне с всички промени, които настъпиха в живота й така внезапно. Не искам да отхвърля ръката й, ако съществува вероятност да спечеля приятелството й. Не забравяйте, че Изабел изживя голям шок. Баща й е мъртъв, а пред нея се появява някакъв съвсем непознат, за когото трябва да се омъжи. Мисля, че се страхува, въпреки че ще го отрече категорично, тъй като е убедена, че страхът е нещо срамно.

— Имаш прекалено меко сърце — въздъхна Ролф. — Момичето е просто зло и опърничаво.

— Наричат я Бел от Ада — дочу се шепот. — Селяните в Лангстън се страхуват от нея до смърт, лорде.

Тримата мъже се обърнаха към Елдън и Ролф избухна в смях. Дори отец Бернар си позволи да се засмее тихо.

— Аз ще я наричам Бел, дамата на сърцето ми — каза Хю, а в сините му очи се появиха дяволити пламъчета. — Когато дресирам някой особено труден сокол или ястреб, който хапе без причина, аз го спечелвам с ласкави думи, малки хитрости и здрава ръка, докато се научи да ми се доверява. Ще се справя с малката непокорница по същия начин, докато се превърне в кротък ангел, щастлива да изпълнява заповедите ми.

— Мисля, че си луд — заяви Ролф. — Дори Пресветата Майка не би могла да усмири това момиче. Ако тази зла девойка беше моя, щях да я шибам с камшик, докато или започне да ми се подчинява, или падне мъртва. — Той се замисли за миг. — Или тя ме убие.

Сега бе ред на Хю да се усмихне и цялото му лице засия. Беше грозноват човек, съвсем не минаваше за красавец. Висок, с едри кости, той имаше дълго лице, дълъг нос, почти като човките на птиците, с чието дресиране бе прочут, и издължена, голяма уста. Очите му бяха най-приятното нещо, което притежаваше — овални, кристално сини. Усмивката му бе широка и разкриваше белите му зъби. Видът му бе сериозен, почти строг, докато не се усмихнеше, но когато го правеше, усмивката му достигаше до очите и зъбите му блестяха. За разлика от много други мъже, Хю не си бръснеше темето. Тъмнорусата му коса бе права и подстригана късо.

— Нека да видим какво мога да направя, за да опитомя тази дива птица, която кралят така щедро ми подари. Ако задачата се окаже невъзможна, приятели, тогава ще я изпратя в клетка. Дамата е истинско предизвикателство, но мисля, че ще успея да покоря лейди Изабел.