Робърт Джордан
Прероденият дракон (8)

Глава 7
На излизане от планините

Излизането от планините беше трудно, но колкото по-надолу слизаха, толкова по-малко Перин се нуждаеше от подплатеното си с вълна наметало. Час по час все повече се отдалечаваха от зимните преспи и навлизаха в първите дни на пролетта. Последните остатъци от сняг изчезнаха и тревите и дивите цветя — момина сълзица и розов скокливец — започнаха да покриват планинските поляни, които прекосяваха. Дърветата ставаха все повече, с покълнали листа, и в клоните запяха чучулиги и червеношийки. И вълци имаше. Не се виждаха — дори Лан не спомена да е видял някой, — но Перин знаеше. Държеше ума си плътно затворен за тях, но от време на време леко като перце гъделичкане в съзнанието му му напомняше, че са тук.

Лан прекарваше повечето време в разузнаване на пътя на своя черен кон Мандарб, следвайки дирите на Ранд, докато останалите следваха знаците, които Стражникът им оставяше. Стрела от подредени на земята камъчета или леко издраскана на скалната стена на раздвояващ се проход. Завий насам. Прекоси онази седловина. Обиколи натам. Поеми по тази пътека на сърни, после през дърветата, ето тук през дърветата, покрай тесния ручей, макар да нямаше нищо, което да показва, че някой е минавал там преди тях. Нищо, освен знаците на Лан. Туфи трева или храсти, загърнати по един начин, за да подскажат да тръгнат наляво. Сведен клон. Купчина камъчета да им каже, че следва стръмно изкачване, две листенца, забодени на трън, че идва спускане. Стражникът знаеше стотици знаци, както му се стори на Перин, а Моарейн ги разпознаваше всичките. Лан рядко се връщаше назад, освен когато се спираха да пренощуват, за да поговори тихо с Моарейн, далеч от огъня. Когато слънцето се вдигнеше, обикновено ги беше изпреварил с часове.

Моарейн винаги се оказваше първа на седлото след него, още докато небето на изток едва порозовяваше. Айез Седай не слизаше от Алдийб, бялата си кобила, докато не паднеше пълен мрак, че даже и по-късно, и то защото Лан отказваше да търси дири, щом паднеше нощ.

— Ще се движим дори още по-бавно, ако някой кон си счупи крака — казваше Стражникът на Моарейн, когато тя се оплачеше.

Отговорът й беше почти винаги един и същ.

— Ако не можеш да се движиш по-бързо от това, може би ще трябва да те пратя на Мирел преди да си остарял. Е, това може и да почака, но все пак трябва да тръгнеш по-бързо.

Думите й звучаха наполовина като предизвикана от раздразнение истина, наполовина като шега. Във всеки случай, в тях имаше някаква заплаха, или може би предупреждение — Перин беше сигурен в това от начина, по който Лан свиваше устни дори когато след това тя се усмихваше и го потупваше утешително по рамото.

— Коя е тази Мирел? — попита с подозрение Перин, когато това се случи за първи път. Лоиал поклати глава и промърмори нещо за онова, което щяло да се случи с онези, които се месят в работите на Айез Седай. Косматият кон с тежките копита на огиера беше висок и едър като дърански жребец, но при провисналите на хълбоците му дълги крака на Лоиал животното изглеждаше дребно като пони.

Моарейн отвърна с весела, малко загадъчна усмивка.

— Просто една сестра, от Зелените. На която Лан един ден ще трябва да връчи един пакет, за да се опази.

— Няма да е скоро — заяви Лан и колкото и странно да беше, в гласа му се долови гняв. — Никога, ако мога да го избегна. Ти ще ме надживееш с много, Моарейн Айез Седай!

„Колко много тайни крие тя“ — помисли си Перин, но повече не попита по темата, която очевидно можеше да прекърши железния самоконтрол на Стражника.

Отзад на седлото си Айез Седай носеше навит на руло в одеяло вързоп: знамето на Дракона. Перин изпитваше голямо притеснение от това, че то е с тях, но Моарейн нито го питаше за мнението му, нито се вслушваше, когато й го предложеше. Не че някой щеше да го разпознае, ако го видеше, но той се надяваше, че тя ще се окаже толкова добра в пазенето на тайни пред други хора, колкото пред него самия.

В началото поне пътуването беше отегчително. Поредният обвит в облаци връх по нищо не се отличаваше от предишния, проходите изглеждаха все едни и същи. Вечерята обикновено се състоеше от заек, убит с камък от прашката на Перин. Не разполагаше с толкова стрели, че да рискува да стреля с тях по зайци в тази скалиста местност. Закуската беше студен заек, почти винаги, а обядът, който изяждаха в движение на седлата, беше същото.

Понякога, когато спираха на бивак край някой поток и все още беше достатъчно светло, за да се вижда, двамата с Лоиал ловяха пъстърва, легнали по корем, с ръце, напъхани до лактите в студената вода, като напипваха и измъкваха зеленогърбата риба от скалистите подмоли, където тя се криеше, Лоиаловите пръсти, колкото и да бяха дебели, все се оказваха по-ловки от тези на Перин.

Веднъж, три дни след като бяха потеглили, Моарейн се присъедини към тях. Просна се до потока и започна да разкопчава перлените копчета по ръкавите на роклята си, питайки ги как се прави това нещо. Перин хвърли изумен поглед към огиера. Лоиал сви рамене.

— Всъщност не е толкова трудно — каза й Перин. — Просто провираш ръката си зад рибата и отдолу, все едно че искаш да я погъделичкаш по корема. И после я измъкваш. Но трябва практика. Можеш да не хванеш нищо през първите няколко дни.

— Колко дни съм се опитвал, докато се науча да я хващам — добави Лоиал. Той вече пъхаше огромните си ръце във водата, като внимаваше сянката му да не изплаши рибата.

— Нима е толкова трудно? — промърмори Моарейн. Ръцете й се плъзнаха във водата — и миг след това тя ги измъкна с плясък, стиснала тлъста пъстърва, която се замята по повърхността. Засмя се доволно и я хвърли на брега.

Перин примигна към едрата риба, която заподскача под гаснещия слънчев зрак, и каза:

— Голям късмет извади. Такава риба не се пъха често в такъв малък подмол. Трябва да се преместим малко по-нагоре по течението. Ще се мръкне преди друга риба да се загнезди в този подмол.

— Така ли? — отвърна Моарейн. — Вие двамата отидете. Аз мисля пак да опитам тук.

Перин се поколеба малко, после се премести малко по-нагоре, при друга скална издатина. Моарейн беше намислила нещо, но той не можеше да разбере какво. Това го разтревожи. Перин легна по корем и внимавайки сянката му да не падне над водата, надникна от ръба на скалата. Половин дузина риби плуваха във водата, едва движейки опашки, за да се задържат на място. Всички, взети заедно, нямаше да тежат колкото рибата на Моарейн, прецени той с въздишка. Ако имаха късмет, двамата с Лоиал можеха да спипат по две, но сенките на дърветата на отсрещния бряг вече се просваха над водата. Каквото хванеха сега, това щеше да е, а апетитът на Лоиал беше толкова голям, че той щеше да излапа и четирите плюс половината от голямата. Ръцете на Лоиал вече се наместваха под една от пъстървите.

Преди Перин да е успял да пъхне ръцете си във водата, Моарейн извика:

— Три ще са достатъчни, мисля. Последните две са по-големи от първата.

Перин изгледа Лоиал стреснато.

— Не може да бъде!

Огиерът се изправи, хвърли подскачащата малка пъстърва на тревата и простичко отвърна:

— Тя е Айез Седай.

Разбира се, когато се върнаха при Моарейн, на брега лежаха три едри риби. Тя вече закопчаваше ръкавите си.

Перин си помисли дали да не й напомни, че който хване рибата, трябва и да я очисти, но точно в този момент тя улови погледа му. На гладкото й лице не беше изписано нещо особено, но тъмните й очи го изгледаха така решително, че той не посмя да отвори уста, а измъкна ножа от колана си и се захвана да корми рибата. Едва след малко замърмори:

— Гледай я ти, как забрави, че трябва да делим шетнята. Скоро ще поиска да й готвим и да чистим след това.

— Несъмнено — отвърна Лоиал, без да спира да чисти рибата, с която се беше заловил. — Тя е Айез Седай.

— Това съм го чувал вече. — Люспите на рибата се разхвърчаха изпод ножа на Перин. — На шиенарците може и да им харесва да подтичват около нея, да подреждат и да й принасят, но сега сме само четирима. Трябва да се редуваме. Иначе не е честно. Лоиал се изсмя гръмко.

— Съмнявам се, че за нея нещата изглеждат така. Първо трябваше да се примири с Ранд, който спореше с нея през цялото време, а сега и ти искаш да го заместиш. По правило една Айез Седай не позволява никой да спори с нея. Предполагам, че смята да ни върне към навика да правим каквото ни каже още преди да сме стигнали първото село.

— И няма да е лошо — каза Лан над главите им. Сред гаснещата светлини той сякаш се бе появил от нищото.

Перин едва не подскочи, а ушите на Лоиал се вкочаниха от изумление. Нито един от двамата не беше чул стъпките на Стражника.

— Навик, който никога не трябва да губите — добави Лан, след което закрачи към Моарейн и конете. Ботушите му почти не издаваха звук дори върху каменистата почва, а след като се озова на няколко крачки от тях, наметалото, увиснало на гърба му, притесни Перин, защото се виждаше някаква лишена от тяло глава и ръце, носещи се по брега на потока.

— Тя ни е нужна, за да намерим Ранд — каза тихо Перин. — Но няма да й позволя повече да оформя живота ми. — И продължи енергично да чисти рибата.

Смяташе да спази това си обещание — наистина смяташе — но в следващите дни, без сам да разбере как точно, се усети, че двамата с Лоиал готвят, чистят и извършват всякакво друго дребно шетане, което можеше да хрумне на Моарейн. Дори по едно време установи, че по някакъв начин се е заел с грижите за Алдийб всяка вечер, като разседлаваше кобилата и я чешеше, докато Моарейн се отпускаше, явно потънала в размисъл.

Лоиал прие това като нещо неизбежно, но не и Перин. Опитваше се да отказва, да се съпротивлява, но му беше трудно да оказва съпротива, след като тя му предложеше нещо разумно и при това само едно. Самата сила на присъствието й, решителният й поглед затрудняваше възраженията му. Тъмните й очи улавяха неговите още преди да е понечил да отвори уста. Само едно вдигане на вежди му напомняше, че се държи грубо, разширените й от изумление очи от това, че може да се противопостави на толкова малка молба, спокойният поглед, изказващ всичко, което представлява една Айез Седай — всички тези неща го караха да се разколебава, а разколебаеше ли се веднъж, окончателно губеше почва. Винеше я, че използва Единствената сила върху него, макар да не вярваше, че наистина е така, а тя му казваше да не се прави на глупак. Започна да се чувства като къс желязо, което се мъчи да попречи на ковача да го изчука и да го превърне в коса.

Мъгливите планини отведнъж отстъпиха пред гористите хълмове на Геалдан, към земя, която изглеждаше хълмиста, но не много висока. Сърните, които често само ги изглеждаха нащрек сред планините, започнаха да ги отбягват още щом забележеха конете. Дори Перин вече едва долавяше смътните силуети на сивите диви котки, изчезващи в гората. Навлизаха в земи, населени с хора.

Лан престана да носи променящото цветовете си наметало и започна да се връща по-често към тях преди отдих, като им казваше какво ги чака напред. На много места дърветата бяха изсечени. Скоро се показаха нивя, оградени с груби каменни стени, и селяните, които оряха в подножията на хълмовете, станаха обичайна гледка, макар и не толкова често, наред с редици от хора, крачещи през изораната земя и хвърлящи семена от торбите, провиснали на раменете им. Пръснати тук-там фермерски къщи и яхъри стърчаха по върховете на хълмовете и ридовете.

Вълците не биваше да са тук. Вълните отбягваха местата на хората, но Перин все още ги усещаше някъде встрани от яздещата група. Изпълни го нетърпение — нетърпение да стигнат някое село или град, някъде, където щеше да има достатъчно хора, за да накарат вълците да се махнат.

Една вечер, тъкмо когато слънцето докосна хоризонта зад тях, стигнаха до село Джарра, недалече от северната граница на Амадиция.