Робърт Джордан
Прероденият дракон (5)

Глава 4
Спящи сенки

Въпреки огъня, пращящ в каменната камина, в странноприемницата беше студено. Перин потри длани над пламъците, но не можа да ги стопли. И все пак в студа се долавяше някакъв странен уют, сякаш бе някакъв щит. Щит срещу какво? Нещо измърмори в съзнанието му, сумрачен звук, едва-едва доловим, драскащ, за да се промъкне навътре.

— Е, значи все пак ще се откажеш. За теб това е най-доброто. Ела. Седни, ще поговорим.

Перин го погледна. Кръглите маси, пръснати из помещението, бяха празни, с изключение на самотния мъж, седнал в един ъгъл сред сенките. Останалата част изглеждаше някак си в мъгла, по-скоро като представа, особено нещата, към които не поглеждаше пряко. Той пак се обърна към огъня, който сега гореше в тухлено огнище. Странно защо всичко това изобщо не го притесни. А трябваше да го притесни. Но не можеше да определи защо.

Мъжът му даде знак и Перин се приближи до масата му. Квадратна маса. Всички маси бяха квадратни. Намръщен, той протегна пръст, за да докосне плота на масата, но бързо дръпна ръката си. В този ъгъл на помещението нямаше никакви светилници и въпреки осветлението навсякъде другаде мъжът и неговата маса почти се сливаха със сумрака.

Имаше чувството, че познава този човек, но чувството бе съвсем смътно. Човекът беше четиридесет и няколко годишен, с благородна осанка и твърде добре облечен за селски хан — в тъмно, почти черно кадифе, снежнобели дантели падаха от яката и маншетите му. Седеше някак вдървено, като от време на време слагаше длан на гърдите си, сякаш от движението го болеше. Тъмните му очи бяха приковани в лице Перин, приличаха на блестящи точици сред сенките.

— От какво да се откажа? — попита Перин.

— От това, разбира се. — Мъжът кимна към секирата на кръста му. Гласът му прозвуча изненадано, като че ли това беше разговор, който бяха водили и преди, стар спор, подхванат отново. Перин не беше осъзнал, че секирата е на кръста му, но сега усети тежината й, дърпаща колана му. Прокара длан по острието й с форма на полумесец и по стоманения шип, който го уравновесяваше. Стоманата беше… стабилна. По-стабилна от всичко останало. Може би дори по-стабилна и от него самия. Ръката му остана на нея, за да се задържи за нещо реално.

— Мислил съм за това — каза той, — но не смятам, че мога. Все още не. — „Все още не?“ Странноприемницата сякаш потрепна и ропотът отново прозвуча в главата му. „Не!“ Ропотът заглъхна.

— Не? — Мъжът хладно се усмихна. — Ти си ковач, момче. Добър при това, както чувам. Ръцете ти са създадени за чук, а не за секира. Направени са да създават неща, не да убиват. Върни се към това, преди да е станало твърде късно.

Перин се усети, че кима.

— Да. Но аз съм тавирен. — Никога досега не беше го произнасял гласно. „Но той вече го знае.“ Беше сигурен в това, макар да не знаеше защо.

За миг усмивката на мъжа се превърна в гримаса, но след това се възвърна с по-голяма сила отпреди. Хладна сила.

— Има начини да се променят нещата, момче. Начини дори съдбата да се избегне. Седни и ще поговорим за тях. — Сенките сякаш се огънаха и се удебелиха, сякаш се протегнаха.

Перин отстъпи крачка назад, оставайки в светлината. — Не.

— Поне ела да пийнеш с мен. Заради годините минали и заради годините, що идат. Заповядай. Като пийнеш, и нещата ще ти станат по-ясни. — Купата, която мъжът избута по масата, я нямаше там само до преди миг. Блесна в ярко сребро. Тъмно, кървавочервено вино я бе запълнило до ръба.

Перин се взря в лицето на мъжа. Дори за неговия остър поглед сенките сякаш загръщаха чертите му като плащ на Стражник. Тъмнината разтапяше мъжа като милувка. Имаше нещо в очите на този човек, нещо, което му се струваше, че може да си спомни, ако се опита достатъчно усърдно. Ропотът се възвърна.

— Не — каза той. Изрече го към тихия звук вътре в главата си, но щом устните на мъжа се свиха гневно в прилив на едва потисната ярост, реши, че можеше да мине и за виното. — Не съм жаден.

Обърна се и погледна към вратата. Огнището беше от обли речни камъни. Няколко дълги маси, обкръжени от пейки, изпълваха помещението. Изведнъж му се дощя да излезе навън, където и да е, по-далече от този човек.

— Няма да имаш много възможности — рече твърдо мъжът. — Три нишки, втъкани заедно, споделят взаимно ориста си. Отреже ли се едната, отрязани са всички. Съдбата може да те убие, ако не стори и нещо по-лошо.

Неочаквано Перин усети в гърба си зной, надигна се и изгасна бързо, сякаш се отвориха и затвориха врати на огромна топилня. Стреснат, той се обърна. Помещението беше празно.

„Сън“ — помисли си той и потръпна от студ — и с това потръпване всичко се скоси.

Той зяпна в огледалото. Част от съзнанието му не разбираше какво вижда в гладката му повърхност, но другата го прие. На главата му беше нахлузен позлатен шлем, изработен като лъвска глава. Златен лист покриваше изкусно обкованата му ризница и златен обков се виеше по бронята на ръцете и краката му. Само секирата кръста му беше проста изработка, без украса. Глас — собственият му глас — прошепна в ума му, че би я предпочел пред всякое друго оръжие, че би я носил на кръста си още хиляди пъти, че би я употребил в още сто битки. „Не!“ Прииска му се да я свали, да я захвърли. „Не мога!“ Звук прокънтя в ума му, по-силен от мърморене, почти разбираем.

— Мъж, обречен на слава.

Извърна се от огледалото и усети, че се взира в най-красивата жена на света. Нищо друго не забеляза из стаята, нищо друго не можеше да притегли взора му, освен тя. Очите й бяха среднощни езера, кожата — бяла като каймак и сигурно по-мека и по-гладка от роклята й от бяла коприна. Когато тя пристъпи към него устата му пресъхна. Даде си сметка, че всички други жени са тромави и грозновати. Потръпна и се учуди защо му е така студено.

— Един мъж трябва да стисне съдбата си в шепи — каза тя с усмивка — усмивка, достатъчна, за да го стопли. Тя бе висока, една длан не й достигаше, за да може да го погледне в очите, без да вдигне глава. Сребърни гребени прибираха косата й, черна като крило на гарван. Широк колан със сребърни връзки стягаше кръста й, който Перин можеше да обхване с длани.

— Да — прошепна той. Изумлението му се бореше със съгласието. Слава не му трябваше. Но след като тя го изрече, не искаше повече нищо друго. — Тоест… — Мърморещият звук зарови в черепа му. „Не!“ Изчезна, и заедно със звука изчезна и съгласието. Опипа главата си, хвана златния шлем, свали го. — Аз… не искам това. Не е мое.

— Не го искаш ли? — засмя се тя. — Че кой мъж, в чийто вени тече кръв, не би поискал слава? Толкова слава, колкото ако си надул Рога на Валийр!

— Не искам — отвърна той, макар частица от него да крещеше, че лъже. Рогът на Валийр. „Рогът изсвири и започна безумният щурм. Смърт яхна раменете му, при все че и отпред го чакаше. Любовницата му. Унищожителката.“ — Не! Аз съм ковач. Усмивката й стана съжалителна.

— Да искаш толкова нищожно нещо. Не бива да слушаш онези, които биха се опитали да те отклонят от ориста ти. Те ще те унизят, ще те смачкат. Ще те унищожат. Да се бориш със съдбата ще ти донесе само болка. Защо да избираш болката, щом можеш да получиш слава? Щом името ти може да се запамети сред имената на всички герои от легендите?

— Не съм герой.

— И половината не знаеш за това, което си. Което можеш да бъдеш. Ела, изпий чаша с мен, за твоята съдба за славата. — В ръката й имаше чаша от блестящо сребро, пълна с кървавочервено вино. — Пий.

Той навъсено се взря в чашата. Имаше нещо… познато в нея. Глухо ръмжене задъвка мозъка му.

— Не! — Отдръпна се от нея, отказа да я послуша. — Не! Тя протегна към него златната чаша.

— Пий.

„Златна? Нали беше… беше…“ Мисълта остана недовършена. Но в това объркване звукът отново се появи, вътре, гъгнещ, настояващ да бъде чут.

— Не! — промълви той. — Не! — Погледна златния шлем в ръцете си и го захвърли настрани. — Аз съм ковач. Аз съм… — Звукът вътре в него се бореше, мъчеше се да излезе на повърхността, да бъде чут. Той стисна с ръце главата си, за да го изхвърли, но само го затикна вътре. — Аз… съм… човек!

Обгърна го мрак, но гласът й го догони. Шепнеше.

— Нощта винаги е тук и сънищата спохождат всички хора. Особено теб дивако мой. И аз винаги ще съм в сънищата ти.

Покой.

Той отпусна ръце. Отново беше със своето палто и своите панталони — груби, простовати, ала скроени добре. Удобни дрехи за ковач или за селяк. Стоеше на каменен мост с нисък парапет, извиващ се в дъга от една широка каменна кула към друга. Кулите се издигаха от дълбини твърде далечни, за да могат дори неговите очи да проникнат в тях. Светлината бе сумрачна и той не можеше да отгадае откъде идва. Просто я имаше. Накъдето и да се озърнеше, наляво и надясно, нагоре или надолу, се виждаха още мостове, още шпилове и рампи без перила. Сякаш нямаха нито край, ни подредба. Още по-лошо, някои от тези голи рампи като че ли се извисяваха стръмно нагоре към шпилове, които трябваше да се намират точно над онези, от които тръгваха. Ехтеше шуртене на вода и този звук сякаш идеше отвсякъде. Той потръпна от студ.

Внезапно, с крайчеца на окото си, зърна някакво помръдване, без да го помисли, се присви зад каменния парапет. Опасно беше да го видят. Не знаеше защо, но знаеше, че е така. Просто го знаеше. Предпазливо надникна над парапета, потърси с поглед онова, което бе зърнал да се движи. По една от далечните рампи просветваше бяло петно. Жена, бе сигурен в това, макар да не можеше да я различи ясно. Жена в бяла рокля. Бързаше нанякъде.

На един мост малко под него и много по-близо от рампата, на която беше жената, изведнъж се появи някакъв мъж, висок, тъмен и строен, среброто в черната му коса му придаваше достолепие, тъмно зеленото му сетре бе избродирано със златни листа. Златни шарки покриваха пояса и кесията му, скъпоценни камъни проблясваха по ножницата на камата му, златни ресни обрамчваха носовете на обущата му.

Друг мъж закрачи по моста от другата страна, неговата поява бе също толкова внезапна, колкото тази на първия. Черни ивици се спускаха по бухналите ръкави на червеното му палто и бяла, дебела дантела висеше на яката и маншетите му. Ботушите му бяха толкова пищно украсени със сребърни гайтани, че трудно можеше да се види кожата под тях. Беше по-нисък от мъжа, когото отиваше да срещне, по набит и с високо подстригана коса, бяла като дантелите. Старостта обаче не му придаваше немощен вид. Крачеше със същата арогантна сила, каквато излъчваше първият.

Двамата се приближиха един към друг нащрек. „Като джамбази, които знаят, че животното, за което ще се пазарят е болно“ — помисли си Перин.

Мъжете заговориха. Перин напрегна слух, но не можеше да чуе, нищо, освен мърморене, заглушено от ехото на шуртящата вода. Навъсени лица, сърдити погледи и резки жестове, като че мъжете бяха готови да се сбият. Не си вярваха. Стори му се, че дори се мразят.

Вдигна поглед, за да подири жената, но тя бе изчезнала, отново надникна надолу, още един мъж се бе присъединил към първите двама. И някак си, отнякъде, Перин го познаваше, смътно, като от стар спомен. Мъж с благородна осанка, на средна възраст, облечен в почти черно кадифе и с бели дантели. „Хан — помисли си Перин. — И нещо преди това. Нещо…“ Нещо преди много време като че ли. Но споменът не идваше.

Двамата мъже сега бяха застанали един до друг, неловко съюзили се срещу новодошлия. Той им викаше нещо и размахваше юмрук, а те се помръдваха притеснено и отказваха да срещнат сърдитите му очи. Дори да се мразеха взаимно, повече се бояха от него.

„Очите му — помисли си Перин. — Кое е странното в очите му?“

Високият мургав мъж започна да възразява, отначало колебливо, после с все понарастваща трескавост. Белокосият се присъедини и скоро временният им съюз се развали. И тримата се развикаха едновременно, всеки към останалите двама. Мъжът в тъмните кадифета рязко разпери ръце, сякаш за да ги прикани да прекратят свадата. И една издуваща се огнена топка ги обгърна, скри ги, започна да се разширява, все по-голяма и по-голяма…

Перин обгърна глава с ръце и се сгуши зад каменния парапет. Лъхна го вятър, разкъсващ дрехите му, жежък като плам. Вятър — плам. Дори със затворените си очи можеше да го види, зноен пожар, завтекъл се във всички посоки, поглъщащ всичко. Яростната жега проникна и в него, той я усети, изгаряща, теглеща, опитваща се да го погълне и да го изпепели. Той изрева, мъчейки се да се задържи увиснал на самия себе си, разбирайки, че е недостатъчно.

И между два удара на полудялото му сърце вятърът изчезна. Не просто стихна. В един миг огненият вихър го погълна; в следващия — пълен покой. Чуваше се единствено екът на водопада. Перин бавно се надигна и се огледа. Дрехите му си бяха цели, нищо не личеше по тях, откритите части на кожата — необгорени. Само споменът за жегата го караше да вярва, че я е имало. Спомен само в ума му; тялото нямаше спомен.

Надникна предпазливо през парапета. От моста, на който бяха стояли мъжете, бяха останали само по няколко крачки полуразтопено платно в двата края. От самите тях нямаше и следа. Космите на врата му настръхнаха. Нещо го накара да вдигне поглед. На една рампа горе и вдясно стоеше рунтав сив вълк и го гледаше.

— Не! — Той се изправи и побягна. — Това е сън! Кошмар! Искам да се събудя! Затича се и всичко около него се замъгли. Мъгливите петна се раздвижиха. Жужене изпълни ушите му и после заглъхна, и докато заглъхваше, блещуканията в очите му замръзнаха. Потръпна от студа и осъзна това като сън, ясен и сигурен сън, от самото начало. Смътно припозна някакъв сенчест спомен за сънища, предхождащи този, но този го знаеше. Беше идвал и преди на това място в предишни нощи, и макар да не разбираше нищо, все пак знаеше, че е сън. За пръв път знанието не промени нищо.

Огромни колони от излъскан червен мрамор обграждаха нещо като площадка под куполест таван, на петдесет крачки, ако не и повече над главата му. Дори с още един мъж, едър колкото него, нямаше да могат да обхванат една от тези колони. Подът бе покрит големи плочи бледосив камък, здрав и въпреки това изтрит от безброй поколения стъпки.

И в самия център, под купола се намираше причината, поради която всички досегашни стъпки бяха отеквали в тази зала. Един меч, висящ с дръжката надолу във въздуха, явно без никаква опора, сякаш всеки можеше просто да се пресегне и да го вземе. И все пак не беше наистина меч. Изглеждаше като направен от стъкло, или може би кристал, острието, тъй както и дръжката, и напречния предпазител на дръжката, и улавяше цялата светлина наоколо и я пръскаше на хиляди искри и блясъци.

Той пристъпи към него и протегна ръката си, както го беше правил всеки път преди. Ясно си спомняше, че го беше правил. Дръжката висеше пред лицето му, само да се пресегне. На една стъпка от блестящия меч ръката му се опря в празния въздух, все едно че беше докоснал камък. Както знаеше, че ще стане. Натисна по-здраво, но все едно че се опитваше да избута стена. Мечът се въртеше и проблясваше, само на стъпка от него, и в същото време така далеч, сякаш беше на отвъдния бряг на океан.

Каландор. Не беше сигурен дали шепотът дойде отвътре в главата му, или някъде отвън. Сякаш отекна покрай колоните, тих като вятъра, наведнъж отвсякъде, настойчив. „Каландор. Който ме владее, владее съдбата. Вземи ме и тръгни на път последен.“

Той отстъпи една крачка, усетил внезапен страх. Никога досега не беше чувал този шепот. Четири пъти преди бе сънувал този сън дори сега можа да си го спомни; четири нощи, една след друга — и за първи път нещо се беше променило.

„Изкривените идат.“

Това беше друг шепот, от източник, който той знаеше, и щом го чу, подскочи, все едно че го бе докоснал мърдраал. Един вълк стоеше сред колоните, планински вълк, висок почти до кръста му, с рунтава сиво-бяла козина. Гледаше го напрегнато с очите си, жълти като неговите.

„Изкривените идат.“

— Не — изхриптя Перин. — Не! Няма да те пусна! Аз… ня…

Изпълзя от съня си и седна. Беше в колибата си, разтреперан от страх, студ и гняв.

— Няма да го направя — прошепна той дрезгаво.

„Изкривените идат.“

Мисълта прокънтя ясно в главата му, но не беше негова.

„Изкривените идат, братко.“