Робърт Джордан
Прероденият дракон (33)

Глава 32
Първият кораб

Южният пристан, огромен изкуствен басейн, построен от огиерите, беше просторен и кръгъл, обкръжен от високи стени от същия бял камък със сребърни жилки като останалата част на Тар Валон. Дълъг кей, в по-голямата си част покрит, го обикаляше отвсякъде, освен при отворените широки железни врати на шлюзовете, осигуряващи достъпа до реката. Край кея стояха подредени съдове с всякакви размери, повечето привързани откъм кърмата, и въпреки нощния час по кея сновяха докери в груби платнени ризи без ръкави, които товареха и разтоварваха бали и сандъци и кошове и бурета с въжета и пръти или просто на гръб. Фенери, окачени по гредите на покрива, осветяваха кея и светлината им опасваше тъмната вода на пристанището. Малки открити лодки щъкаха насам-натам в мрака и фенерите по мачтите им ги правеха да приличат на светулки, прехвърчащи из пристанището. Бяха малки обаче само в сравнение с корабите — някои от тях имаха до шест чифта весла.

Докато Мат водеше мърморещия Том под арка от излъскан червен мрамор и надолу по широките стъпала на кея, моряците на един тримачтов кораб наблизо развързваха въжетата. Корабът се стори на Мат по-голям от околните, между петнадесет и двадесет разтега от острия нос до квадратната кърма, с плоска, оградена с парапет палуба почти на височината на кея. Но най-важното бе, че тръгваше. „Първият кораб, който отплава.“

Един сивокос мъж се приближи по кея; трите конопени върви, пришити на ръкавите на черното му палто, показваха, че е пристанищен началник. Широките му рамене подсказваха, че може би е започнал като обикновен докер и е теглел конопени въжета, вместо да ги носи по дрехите си. Той хвърли небрежен поглед към Мат и изведнъж се закова на място, а на загрубялото му лице се изписа изненада.

— Вързопите ти подсказват какво си намислил, момко, но по-добре се откажи. Сестрата ми показа рисунка на лицето ти. На никакъв кораб няма да се качиш в Южния пристан, момко. Връщай се веднага по тия стъпала преди да съм накарал някой от хората ми да те варди.

— Какво става, в името на Светлината? — измърмори Том.

— А, нещата се промениха — отвърна Мат решително. Моряците на кораба вече отвързваха последното въже; сгънатите триъгълни платна все още стояха на дебели вързопи по мачтите, но мъжете вече приготвяха греблата. Той измъкна бележката на Амирлин от кесията си и я поднесе под носа на началника. — Както виждаш, пратен съм по работа от Кулата, по заповед лично на Амирлинския трон. И трябва да тръгна точно с ей онзи кораб.

Пристанищният началник прочете думите и ги препречете.

— Такова чудо в живота си не съм срещал. Защо Кулата ще казва, че не можеш да заминеш, а после ще ти дава… това?

— Питай Амирлин ако искаш — отвърна Мат с отегчен глас, подсказващ, че не вярва да има на света толкова голям глупак, че да го направи. — Но тя ще ми съдере кожата, а и твоята, ако не замина с този кораб.

— Няма да успееш — промълви началникът, но веднага сви шепи около устата си. — Ей, има да се качват на „Сивата чайка“! Спри! Светлината да ви изгори, спри!

Голият до кръста човек на руля погледна назад, после заговори нещо на високия си спътник в тъмно палто с бухнали ръкави. Високият изобщо не вдигна очи от моряците, които спускаха веслата във водата.

— Ще успея — сряза го Мат. — Казах „първият кораб“, и първият ще бъде! Давай, Том!

Без да чака да види дали веселчунът го следва, той се затича по кея, заобикаляйки мъже и натоварени колички. Греблата загребаха надълбоко и зевът между кърмата на „Сивата чайка“ и кея започна да нараства. Мат вдигна тоягата си, метна я към кораба като копие, направи още една крачка и скочи с всичка сила.

Тъмната вода отдолу го притегляше, но само след миг той профуча над перилото и се изтъркули върху палубата. Чу зад себе си пъшкане и ругатни.

Том Мерилин, вкопчен в парапета, се прехвърли на палубата с още една ругатня.

— Изтървах си тоягата — измърмори той. — Ще ми трябва нова. — Разтри десния си крак, след което погледна надолу към разширяващата се водна ивица и потръпна. — Вече се къпах тази заран.

Голият кормчия запремества опулените си очи от него към Мат и обратно, сякаш се чудеше дали ще може да се опази от тези двама луди.

Високият мъж изглеждаше почти толкова стъписан. Бледосините му очи се бяха изцъклили, устата му мърдаше беззвучно. Остро подрязаната му тъмна брада потреперваше от гняв, а тясното му лице се беше зачервило.

— Кълна се в Камъка! — изрева най-сетне той. — Нямам място на този съд и за една котка, а и да имах, не возя скитници, които ми скачат така на палубата. Санор! Ваза! Изхвърлете тези боклуци през борда!

Двама изключително едри мъже, боси и голи до кръста, оставиха въжетата, които навиваха, и зашляпаха по дъските към кърмата. Гребците продължаваха работата си, оттласквайки кораба напред с дългите весла.

Мат размаха документа на Амирлин пред брадатия мъж — капитанът, както предполагаше — с едната си ръка, а с другата измъкна от кесията си една златна крона. Подхвърли тежката монета на мъжа и му заговори бързо, без да спира да размахва хартията.

— За неудобството, което ви причинихме с качването си, капитане. Ще има още плата за пътуването. По задача от Бялата кула. Лична заповед на Амирлинския трон. Изрична заповед да тръгнем незабавно. До Арингил, в Андор. Спешно. Благословия на Бялата кула за този, който ни съдейства, проклятието на Кулата чака този, който ни попречи.

Уверил се, че човекът вече е видял печата с Пламъка на Тар Валон — и малко повече, надяваше се Мат — той сгъна хартията, прибра я и изгледа обезпокоен двамата едри мъжаги, които застанаха от двете страни на капитана. „Да ме изгори дано, мишците и на двамата са като на Перин!“. Съжали, че тоягата не е в ръцете му. Лежеше там, където беше паднала, доста далече на палубата. Помъчи се да си придаде самоувереност, като мъж, с когото е по-добре да си нямаш вземане-даване, човек, зад чийто гръб стои цялата мощ на Бялата кула. „Много далече зад гърба ми, надявам се.“

Капитанът изгледа Мат подозрително, и още по-подозрително Том с неговото веселчунско наметало, но даде знак на Санор и Ваза да останат на място.

— С Кулата не бих се скарал. Душата ми да изгори, докато търговията по реката ме кара от Тийр до този вертеп на… Твърде често идвам тук, че да се карам с… някого. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Но пък казах самата истина. Кълна се в Камъка! Имам шест каюти за пътници и всички са пълни. Можете да спите на палубата и да се храните с екипажа за още една крона. За всеки.

— Това е тъпо! — сопна се Том. — Въобще не ме интересува какво е причинила войната надолу по реката, но това е пълна тъпотия! — Двамата едри моряци помръднаха косматите си стъпала.

— Това е цената — твърдо отвърна капитанът. — Не ща да се карам с никого, но бих предпочел да нямам работа с вас на борда на моя кораб. Да се забъркаш в такава работа е все едно да се съгласиш някой да ти плати, за да те наклепе с горещ катран. Или плащате цената, или хвърчите през борда, пък нека лично Амирлинския трон да ви суши после. А тази ще я задържа заради тревогите, които ми създадохте, благодаря. — И той пъхна златната крона, която му беше дал Мат, в джоба си.

— Колко искаш за една от каютите? — попита Мат. — Само за нас двамата. Можеш да преместиш този, който е в нея, при някой друг. — Не искаше да спи на открито в студената нощ. „А и ако не се наложиш над тип като този, ще ти отмъкне и гащите и ще ти каже, че ти е направил услуга.“ Стомахът му пак изкъркори. — И ще ядем от твоята храна, не с екипажа. При това много!

— Мат — каза Том, — не бях ли аз пияният тук? — Той се обърна към капитана и размаха широкото си наметало колкото можеше по-широко. — Както може би сте забелязали, капитане, аз съм веселчун. — Дори под открито небе гласът му сякаш отекна. — Срещу цената на нашето пътуване ще бъда повече от щастлив да забавлявам екипажа и вашите пътници…

— Моят екипаж е на борда да работи, веселчуне, не за забавления. — Капитанът поглади острата си брадичка; бледите му очи прецениха простото палто на Мат до последния меден петак. — Значи каюта искаш, а? — Той се изсмя басово. — И моето ядене? Ами добре, можете да получите моята каюта и яденето ми. Срещу пет златни крони за всеки от вас! Андорско тегло! — Тези бяха най-тежките. Той се разсмя така силно, че думите му излязоха на хрипове. От двете му страни Санор и Ваза се ухилиха до ушите. — За десет крони, ха-ха, можете да ми вземете каютата, ха-ха, и яденето ми, а аз, о-ох, ще се сместя при пътниците и, ох, не мога, ха-ха, ще ям с екипажа. Душата да ми изгори! В Камъка се кълна! За десет златни крони… — Смехът задави всичко останало.

Той все още се кикотеше, охкаше да си поеме дъх и триеше сълзи от очите си, докато Мат измъкваше едната от двете си кесии, но смехът секна в момента, в който Мат отброи пет крони в ръката му. Капитанът примигва невярващо. Двамата му снажни моряци се бяха изцъклили като набити на кол.

— Андорско тегло, викаш? — попита Мат. Трудно беше да се прецени без везни, но той добави още седем монети. Две наистина бяха андорски и той сметна, че останалите компенсират теглото. Добави и още две златни тайренски крони. — Тия са за онези, които ще изхвърлиш от каютата, за която са си платили. — Не вярваше, че пътниците ще видят и един медник от това, но понякога си струва да се правиш на щедър. — Те трябва да получат нещо за това, че се налага да се тъпчат с останалите. И няма нужда да се храниш с екипажа, капитане. Добре си дошъл да споделиш храната ни с Том в твоята каюта. — Том го беше зяпнал не по-малко слисан от останалите.

— Вие да не сте — зашепна дрезгаво брадатият, — да не сте случайно… някой предрешен млад лорд?

— Никакъв лорд не съм — засмя се Мат. Имаше защо да се смее. „Сивата чайка“ вече се бе отдалечила в тъмнината на изкуствения басейн, кеят се бе превърнал в тънка ивица светлина, опасваща тъмната му паст, и вече наближаваха вратите на шлюзовете, отвеждащи към реката. Веслата бързо ги водеха към този процеп, а мъжете вече развиваха въжетата по мачтите, подготвяйки се да опънат платната. За толкова злато в ръцете си капитанът бе готов да изхвърли през борда всекиго. — Ако нямаш нищо против, капитане, можем ли да си видим каютата? Твоята каюта, искам да кажа. Вече е късно, а на мен ми трябват поне няколко часа сън. — Стомахът му напомни за себе си. — И вечеря!

Щом корабът навлезе в черния отвор, брадатият мъж лично ги поведе по една стълба до къс, тесен коридор, обграден от врати. Докато капитанът разчистваше вещите си от каютата — тя минаваше по ширината на кърмата, като леглото и цялата останала мебелировка бяха вградени в стените, с изключение на два стола и няколко сандъка — и се погрижи Мат и Том да се разположат удобно. Мат научи доста неща, като се започне с това, че човекът не смяташе да изхвърля пътници от каютите им. Твърде много ценеше парите им, ако не и самите тях, за да си го позволи. Капитанът щеше да заеме каютата на първия си помощник, този офицер щеше да легне в леглото на втория, и така надолу, докато се стигне до старшия на палубата, на когото се падаше да се свие на носа при моряците.

Мат не мислеше, че тази информация ще му бъде много полезна, но слушаше внимателно. Винаги е добре човек да знае не само накъде е тръгнал, но и с кого си има работа, иначе просто могат да ти отмъкнат дрехите и ботушите и да те оставят да си ходиш вкъщи гол и бос.

Капитанът се оказа тайренец, казваше се Хюан Малия, и заговори твърде словоохотливо, след като се бе спогодил добре с Мат и Том. Каза, че не бил с благородно потекло, о, не и той, но че не би се оставил някой да го взима за глупак. Младеж с толкова злато като Мат… но пък всички знаели, че никой крадец не може да се измъкне от Тар Валон с плячката си. Младеж, облечен като селянче, но с осанка и самочувствие на лорд, какъвто твърди, че не е… „Кълна се в Камъка, щом казвате, че не сте, няма да казвам, че сте.“ Малия намигна, изкикоти се и поглади брадичката си. Младеж, носещ документ с печата на Амирлинския трон и тръгнал за Андор. Не било никаква тайна, че кралица Мургейз е посетила Тар Валон, въпреки че, виж, причината била тайна. За Малия било ясно, че се гласяло нещо между Кемлин и Тар Валон. И че Мат и Том били пратеници — на Мургейз, смятал той ако се съдело по говора на Мат. С най-голяма радост щял да помогне с каквото може на такова велико дело, въпреки че не искал да си пъха носа където не му е работа.

Мат погледна стреснато Том, които прибираше калъфите на инструментите си под масата, вградена в една от стените. Помещението имаше две малки прозорчета от двете страни и две лампи, завинтени на стената.

— Това са глупости.

— Разбира се — отвърна Малия, измъкна някакви дрехи от скрина под леглото и се засмя. — Ама разбира се. — В килера в стената, изглежда, се пазеха картите на реката. — Нищо повече не казвам.

Но продължаваше да подпитва, макар да се мъчете да го скрие, и бръщолевеше, мъчейки се да изкопчи нещо. Мат слушаше и отвръщаше на въпросите със сумтене, свиване на рамене и по някоя едносрична дума, а Том беше по-мълчалив и от него и не преставаше да клати глава.

Малия пътувал по реката през целия си живот, макар да мечтаел да плава по море. Рядко споменаваше за някоя страна, освен за Тийр, без презрение. Андор бе единственото изключение и похвалите му бяха пълни със завист, която не можеше да скрие.

— Добри коне имате в Андор, чувам. Не били лоши. Не толкоз добри като тайренската порода, но си ги бивало. Правите добра стомана и железни неща, бронз и мед — търгувам с тях често, макар че им искате много скъпо — но пък нали си имате онези мини в Мъгливите планини. И златни мини също. Ние в Тийр трябва да си печелим златото.

Майен заслужи най-дълбокото му презрение:

— По-малка държавица дори от Муранди. Само един голям град и няколко левги земя. Подбиват цената на зехтина от хубавите тайренски маслини само защото знаят как да намерят пасажите с маслодайна риба. Изобщо не заслужават правото да бъдат държава.

Иллиан мразеше.

— Един ден ще плячкосаме целия Иллиан, ще им сринем всеки град и село и ще посипем мръсната им земя със сол. — Брадата на Малия направо щръкна от гняв за това колко мръсна била земята на Иллиан. — Маслините им даже са гнили! Един ден ще отведем във вериги и последната иллианска свиня! Така казва Върховният лорд Самон.

Мат се зачуди какво ли смята този човек, че ще прави Тийр с толкова хора, ако този замисъл наистина се изпълни. Иллианците със сигурност ще трябва да бъдат хранени, а как ще работят оковани във вериги? Това му се стори пълна безсмислица, но очите на Малия блестяха, докато го говореше.

Само глупците се оставяли да бъдат управлявани от крал или кралица, от един мъж или една жена.

— С изключение на кралица Мургейз — добави той припряно. — Тя била чудесна жена, както съм чувал. Красива, така разправят.

Всички други народи били глупци, които се кланяли на един глупак. Виж, Върховните лордове управлявали Тийр заедно, взимали решения в пълно съгласие, и така трябвало. Върховните лордове знаели кое е правилно, кое е добро и кое е истина. Особено Върховният лорд Самон. Никой не може да сбърка, щом се подчинява на Върховните лордове. И особено на Върховния лорд Самон.

Но повече от кралете и кралиците, повече дори от иллианците, Малия мразеше нещо, което се опита да премълчи, въпреки че така се раздърдори, че изтърва повече, отколкото имаше намерение.

Те сигурно били пътували много, щом служели на толкова велика кралица като Мургейз. Сигурно били видели много земи. Той самият мечтаел за морето, защото тогава щял да види земи, за които само бил чувал, защото тогава щял да може да види стадата на прословутите маслодайни риби на майенците и да може да надлъже Морския народ и мръсните иллианци. Пък и морето било далече от Тар Валон. Това те сигурно го разбирали, колкото и да били принудени да пътуват през странни краища и народи.

— Никога не съм обичал да приставам тук, където човек не знае кога и кой може да използва Силата. — Последната дума почти я изплю. Но понеже се подчинявал на Върховния лорд Самон… — Душата ми да изгори, само като я погледна тази Бяла кула, все едно че дървесни червеи ровят из корема ми, като знам какво са намислили.

Върховният лорд Самон казвал, че Айез Седай искали да властват над целия свят. Твърдял, че те се канели да унищожат всички държави, да стъпят на гърлото на всеки човек. Самон казвал, че Тийр не може повече да държи Силата извън земите си и да вярва, че това е достатъчно. Самон твърдял, че денят за велика слава на Тийр настъпвал, но между Тийр и славата стоял Тар Валон.

— Нямат никаква надежда. Рано или късно ще трябва да бъдат изловени и избити, до последната Айез Седай. Върховният лорд Самон казва, че другите могат да бъдат пощадени — младите, новачките и Посветените — ако бъдат докарани в Камъка, но всички останали трябва да бъдат изкоренени. Така казва Върховният лорд Самон. Бялата кула трябва да бъде унищожена.

За миг Малия остана като замръзнал посред каютата, с ръце, пълни с дрехи, книги и рула карти, бледосините му очи се взираха в нищото, докато Бялата кула се срутваше в руини. После се сепна, усетил се какво е наговорил. Острата му брада се поклати неуверено.

— Така… така казва той. Аз… аз лично мисля, че може би отива твърде далече. Върховният лорд Самон… Той така говори, че човек чак се отнася. Но щом Кемлин може да сключва съюзи с Кулата, какво пък, Тийр защо да не може? — Той потръпна. — Аз така викам.

— Както кажеш — отвърна Мат и усети как нещо палаво забълбука в него. — Мисля, че идеята ви е добра, капитане. Но не се спирайте само с няколко Посветени. Поканете и една-две дузини Айез Седай също да дойдат в Тийр. Я си представи как ще изглежда Тийрският камък с две дузини Айез Седай в него.

Малия потръпна.

— Ще пратя човек да ми вземе ковчежето с парите — рече той и вдървено се измъкна навън.

Мат погледна намръщено към затворената врата.

— Май това не биваше да го казвам.

— Не разбирам защо мислиш така — каза сухо Том. — Другия път се опитай да кажеш на лорд-капитан командира на Белите плащове да се ожени за Амирлинския трон. — Веждите му провиснаха като гъсеници. — Върховният лорд Самон. Не бях чувал за никакъв Върховен лорд Самон.

Дойде ред на Мат да бъде сух.

— Е, дори и ти не можеш да знаеш всичко за всички крале, кралици и благородници по света, Том. Един-двама може би са ти се изплъзнали от вниманието.

— Знам имената на кралете и кралиците, момче, знам и имената на всички Върховни лордове на Тийр. Предполагам, че са издигнали някой Лорд на земята, но би трябвало да чуя, че предишният Върховен лорд е умрял… Ако се беше примирил капитанът да изгони двама нещастници от каютата им, вместо да вземаме неговата, сега всеки от нас щеше да си има легло, колкото и тясно и твърдо да е. А сега ще трябва да делим това на Малия. Надявам се, че не хъркаш, момче. Не понасям хъркането.

Мат стисна зъби. Доколкото си спомняше, Том хъркаше като трион, стържещ по дъбов чвор.

Дойде един от едрите мъже — Санор или Ваза; не си каза името — да издърпа окованото с желязо капитанско ковчеже изпод леглото. Не каза нито дума, само се поклони, навъси се, като разбра, че не го поглеждат, и излезе.

Мат вече започваше да мисли, че късметът, който го беше следвал през цялата нощ, най-после го е изоставил. Предстоеше му да се примири с хъркането на Том, а и честно казано, можеше да не се окаже най-големият късмет на този свят да скочиш точно на този кораб, размахвайки хартийка, подписана от Амирлинския трон и подпечатана с Пламъка на Тар Валон. Той импулсивно извади една от чашките си със зарове, отвори капачето и изсипа заровете на масата.

Бяха зарове с точки и от масата го зяпнаха пет единични точици. „Очите на Тъмния“, така се наричаше тази комбинация в някои игри. В тях това мятане беше губещо, но в други — печелещо. „Но каква игра играя аз?“ Той прибра заровете в чашката, разбърка я и пак ги хвърли. Пет точки. Ново хвърляне — и „Очите на Тъмния“ му намигнаха отново.

— Ако си използвал тия зарове, за да спечелиш всичкото това злато — промълви Том, — не е чудно, че трябваше да вземеш първия отплаващ кораб. — Беше се съблякъл по риза и тъкмо я сваляше презглава. Коленете му бяха чворести, а краката му бяха само жили и мускули, десният малко изкривен. — Момче, дори едно дванайсет-годишно девойче би ти прерязало гърлото, ако разбере, че използваш такива зарове срещу нея.

— Не е от заровете — измърмори Мат. — От късмета е. — „Айезседайски късмет? Или късметът на Тъмния?“ Той пусна заровете в чашата и я захлупи.

— Значи — каза Том, докато лягаше — няма да ми кажеш откъде е дошло всичкото това злато?

— Спечелих го. Снощи. С техните зарове.

— Аха. И предполагам също така, че няма да ми обясниш нищо за онази хартийка, която размахваш непрекъснато — видях печата, момче! — нито за всички онези приказки за задача на Бялата кула, нито защо пристанищният началник е получил описанието ти от Айез Седай.

— Нося писмо до Мургейз от Елейн, Том — каза Мат търпеливо. — Нинив ми даде бележката. Не знам откъде я има.

— Е, щом няма да ми кажеш, аз заспивам. Нали ще духнеш лампите? — Том се извърна на една страна и пъхна главата си под възглавницата.

Дори след като се съблече по долни дрехи и се пъхна под одеялата — след като духна лампите, — Мат не можа да заспи, макар Малия да се бе обзавел с хубав пухен дюшек. Беше прав за хъркането на Том, а и възглавницата не заглушаваше нищо. Все едно че Том режеше дърва с ръждив трион. А и не можеше да престане да мисли. Как наистина Нинив и Егвийн, пък и Елейн, бяха получили тази бележка от Амирлин? Трябваше да са се замесили лично с Амирлинския трон — в някакъв заговор в една от машинациите на Бялата кула — но в същото време като че ли и криеха нещо от Амирлин.

— „Моля те, отнеси това писмо на майка ми, Мат“ — промълви той тихо с тъничък, подигравателен гласец. — Глупак! Амирлин би изпратила Стражник с каквото и да е писмо от щерката-наследница до кралицата. Сляп глупак, искаше да избягаш от Кулата така отчаяно, че не го разбра. — Звучното хъркане на Том изтръби в съгласие.

Най-много от всичко обаче си мислеше за късмета и за уличните разбойници.

Почти не усети първото блъскане по кърмата. Не обърна внимание и на топуркането и боричкането на палубата горе, нито на тропота от ботуши. Самият съд издаваше достатъчно шумове, а горе сигурно имаше някой, който се грижеше корабът да излезе по течението на реката. Но прокрадващите се стъпки по коридора към каютата им се смесиха с мисълта му за разбойниците и ушите му щръкнаха.

Том сръга с лакът Том в ребрата.

— Събуди се. Том! Събуди се! Отвън в коридора има някой!

Надигна се от леглото, надявайки се, че подът няма да заскърца под краката му. Том изгрухтя, облиза устни и продължи да хърка.

Нямаше време да го буди. Стъпките вече бяха точно зад вратата. Мат грабна тоягата си, застана пред вратата и зачака.

Вратата се открехна бавно и на фона на смътната лунна светлина, процеждаща се през отвора на върха на стълбата, се очертаха силуетите на двама мъже с качулки, един зад друг. Светлината бе достатъчна, за да блеснат под нея голите им ножове. И двамата ахнаха — явно не бяха допускали, че ще се натъкнат на някой, който ги чака.

Мат заби тоягата си в първия мъж, точно където ребрата се съединяват. И сякаш чу гласа на баща си: „Това е убийствен удар, Мат. Никога не го използвай, освен когато е за живота ти.“ Но ножовете заплашваха живота му — нямаше място за безсмислено размахване на тоягата.

Човекът изпъшка и се сгърчи, а Мат пристъпи назад и повтори същия удар — този път в гърлото на втория. Чу се силно хрущене. Мъжът изтърва ножа си, стисна се за гърлото и се строполи върху приятеля си. От гърлата и на двамата излязоха смъртни хрипове.

Мат остана на място, зяпнал в тях. „Двама души. Не, огън да ме гори, трима! Не бях допускал, че някога ще нараня друго човешко същество, а ето че убих трима души само за една нощ. О, Светлина!“

Тишина изпълни мрачния коридор и слухът му долови топуркане на ботуши по палубата. Но нали всички хора от екипажа бяха боси!

Мат смъкна наметалото от единия мъртвец и го метна на раменете си, скривайки белия лен на долната си риза. С боси крака пристъпи тихо по дъските и се изкачи по стълбата, след което едва-едва вдигна очи над ръба на отвора.

Бледата лунна светлина се отразяваше от опнатите платна, но нощта покриваше палубата със сенки и не се чуваше никакъв звук освен шуртенето на водата покрай бордовете. На палубата, изглежда, имаше само един мъж, на руля. Беше дръпнал качулката над главата си да се предпази от студа. Мъжът се размърда и ботушите му изскърцаха върху дъските.

Мат се качи на палубата, тихо се приближи до мъжа и промърмори с нисък, дрезгав шепот:

— Мъртъв е.

— Надявам се, не е изквичал, когато сте му прерязали гърлото. — Тежкият басов глас бе познат — бе го чул в уличката в Тар Валон. — Много неприятности ни създаде това момче. Чакай! Кой си ти?

Мат замахна с тоягата с все сила. Чу се звук като от диня, изтървана на пода.

Мъжът се срути върху кормилото, завъртя го, корабът се килна и Мат се олюля. С крайчеца на окото си мерна нечий силует, който се надигна от сенките до парапета, и проблясваме на нож, и разбра, че няма да успее да вдигне тоягата, преди ножът да се забие в него. Но внезапно проблесна и нещо друго, нещо профуча в мрака и в краката на Мат се срина още един мъртвец.

Изпод палубата се разнесоха гласове, корабът отново се люшна.

На отвора на стълбата стоеше Том.

— Късмет имаш, момче — каза той. — Късмет имаш, че спя леко. — Луната освети дръжката на нож, забит в гърдите на втория мъж. Том изрита камата от протегнатата ръка на мъртвеца, наведе се да си прибере ножа и го отри от кръвта в наметалото на трупа. — Наистина си голям късметлия.

За перилото на кърмата беше вързано въже. Том се приближи до него. Мат го последва. Точно под тях се полюшваше една от малките лодки от Южния пристан. Фенерът й бе изгасен. В нея имаше още двама мъже.

— Великия властелин да ме вземе, това е той! — ахна единият. Другият се наведе и започна трескаво да развърза въжето.

— Искаш ли да убиеш и тия двамата? — попита гръмко Том и гласът му отекна като на представление.

— Не, Том — отвърна тихо Мат. — Не.

Мъжете в лодката сигурно чуха въпроса, но не и отговора, защото се отказаха от опита си да отвържат лодката и скочиха във водата.

— Глупаци — измърмори Том. — По-надолу реката малко се стеснява, но тук все още трябва да е широка поне половин миля. Изобщо няма да се оправят в тъмното.

— В името на Камъка! — отекна вик откъм отвора на стълбата. — Какво става тук? Долу има трупове! Защо Ваза е легнал на кормилото? Ще ни натика в някоя плитчина! — Гол, само по долни гащи, Малия се затича към кърмата, грубо отметна мъртвия от кормилото и дръпна дългия лост, за да изправи курса. — Това не е Ваза! Душата да ми изгори, кои са тия мъртъвци? На палубата се изкатериха и други — моряци и изплашени пътници, загърнати в наметала и одеяла.

Том плъзна ножа си под въжето и го сряза с един удар. Малката лодка изостана в тъмнината.

— Речни бандити, капитане — каза той. — Двамата с младия Мат спасихме вашия кораб от речни бандити. Ако не бяхме ние, можеха да срежат гърлата на всички. Може би ще премислите платата за нашето пътуване.

— Бандити! — възкликна Малия. — Такива има колкото щеш около Кайриен, но не бях чувал да са стигнали толкова далече на север. — Сгушените пътници започнаха да мърморят за бандити и как щели да им срежат гърлата.

Мат заслиза с препъване по стълбата, прекрачи двата трупа в коридора и затръшна вратата на капитанската каюта след себе си. И изведнъж целият се разтрепери и единственото, което можа да направи, бе да се срути на колене. „Светлина, в каква игра играя аз? Трябва да знам играта, ако искам да спечеля. О, Светлина, каква е играта?“

 

 

Ранд свиреше тихичко „Утринна роза“ на флейтата си и се взираше в огъня, на който се печеше заек, набучен на пръчка, забита косо над пламъците. Едва забелязваше миризмата на заека, макар в главата му смътно да се прокрадна мисълта, че в следващото селце или град трябва да си намери сол. „Утринна роза“ бе една от мелодиите, които беше свирил на онези сватби.

„Преди колко ли дни беше това? Дали наистина мина толкова време, или само си въобразявам? Всички жени от селото да решат да се омъжат наведнъж? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Дали вече не полудявам?“

Пот бе избила на челото му, но той продължаваше да свири и да се взира в огъня. Моарейн му бе казала, че бил тавирен. Всички твърдяха, че бил тавирен. Може пък и наистина да беше. Такива хора… променяли… нещата около себе си. Но това беше твърде близо до нещо друго, за което не му се искаше да мисли.

„Казват също, че съм бил Преродения Дракон. Всички го казват. Живите го казват, мъртвите също. Това още не значи, че е вярно. Трябваше да ги оставя да ме провъзгласят. Дълг. Нямах избор, но това още не значи, че е вярно.“

Като че ли не можеше да спре да свири тази песен. Караше го да мисли за Егвийн. Някога беше смятал, че ще се ожени за Егвийн. Преди много време, така му се струваше сега. Това също си беше отишло. Но тя идваше в сънищата му. „Като че ли беше тя. Лицето й. Беше нейното лице.“

Само че такива лица, лица, които познаваше, имаше много. Трам, и майка му, и Мат, и Перин. И всички се опитваха да го убият. Всъщност това не бяха те, разбира се. Само техните лица върху твари на Сянката. Смяташе, че не бяха те. Твари на Сянката витаеха, изглежда, и в сънищата. Дали бяха само сънища? Някои от сънищата бяха истински, знаеше го. А други си бяха обикновени сънища, кошмари или надежди. Но как да ги отличи? Мин беше дошла в сънищата му една нощ… и се опита да забие нож в гърба му. Все още се изненадваше колко го бе заболяло от това. Бе останал безгрижен, беше я оставил да го приближи, без да се пази. Никога дотогава не беше изпитвал необходимост да се пази от Мин, въпреки нещата, които тя виждаше, когато го погледнеше. Да е с нея беше като балсам, поставен в раните му.

„А после тя се опита да ме убие!“ Флейтата запищя фалшиво, но пръстите му бързо върнаха тихата мелодия. „Не тя. Твар на Сянката с нейния лик. Мин е последната, която би ме наранила.“ Не разбираше защо мисли така, но беше сигурен.

Толкова много лица в сънищата му. Селийн беше дошла, студена, загадъчна и толкова красива, че устата му пресъхна, щом се сети за нея, как му предлагаше слава… толкова отдавна, струваше му се… но сега му беше казала, че трябва да вземе меча. И заедно с меча щяла да дойде и Селийн. Каландор. Това винаги се явяваше в сънищата му. Винаги. И изкривени лица. Ръце, блъскащи Егвийн и Нинив, и Елейн в клетки, заплитащи ги в мрежи, нараняващи ги. И защо да му е мъчно повече за Елейн, отколкото за другите две?

Зави му се свят. Главата го заболя почти колкото хълбока и пот се застича по челото му, но той продължи тихо да свири „Утринна роза“. Боеше се да заспи. Боеше се да заспи.