Робърт Джордан
Прероденият дракон (56)

Глава 55
Написано в пророчество

Ранд бавно се провираше между огромните лъскави колони от червен мрамор, които помнеше от сънищата си. Тишина изпълваше сенките. И все пак нещо го зовеше. И нещо проблясваше пред него — мигновена светлина, мятаща сянка, сякаш бе някакъв маяк. Той стигна до огромния купол и видя онова, което търсеше, Каландор, висящ с дръжката надолу посред въздуха, очакващ десницата на Преродения Дракон и ничия друга. Завърташе се и отразяваше малкото околна светлина, а от време на време грейваше, сякаш озарен от своя собствена. Зовеше го. Чакаше го.

„Ако аз съм Прероденият Дракон. Ако не съм просто някой побъркан обикновен смъртен, прокълнат с дарбата да прелива, парцалена кукла, танцуваща под пръстите на Моарейн и Бялата кула.“

— Вземи го, Луз Терин. Вземи го, Родоубиецо.

Той се обърна. Високият мъж с късо подстригана бяла коса, който излезе от сенките сред колоните, му беше познат. Ранд нямаше представа кой е този странен мъж в червен копринен сюртук с черни ширити по бухналите ръкави и черни панталони, затъкнати в изкусно извезаните със сребро чизми. Не го познаваше, но го беше виждал в сънищата си.

— Ти ги постави в клетка — рече той — Егвийн, Нинив и Елейн. В сънищата ми. Все ги вкарваше в клетка и ги изтезаваше.

Мъжът махна пренебрежително с ръка.

— Те не значат почти нищо. Може би някой ден, когато се обучат, но не и сега. Признавам изненадата си, че се погрижи достатъчно за тях, за да бъдат от полза. Но ти винаги си бил глупак, винаги си бил готов да следваш сърцето си вместо властта. Твърде рано дойде, Луз Терин. Сега трябва да направиш онова, за което не си готов, иначе ще умреш. Ще умреш, съзнавайки, че си оставил тези жени, за които толкова те е грижа, в ръцете ми. — Сякаш очакваше нещо напрегнат. — Смятам още да ги използвам, Родоубиецо. Те ще ми служат, ще служат на властта ми. А това ще ги нарани много повече от всичко, което трябваше да изтърпят.

Зад Ранд Каландор проблесна, като пулсираш в гърба му зной.

— Кой си ти?

— Не ме помниш, нали? — Белокосият мъж внезапно се разсмя. — И аз не те помня в този вид. Селски момък с флейта на гърба. Да не би Ишамаел да ми е казал истината? Той винаги лъже, стига това да му даде един пръст или миг предимство. Нищо ли не помниш, Луз Терин?

— Име! — настоя Ранд. — Името ти какво е?

— Викай ми Бе-лаал. — Ранд не реагира на името и Отстъпникът го изгледа навъсено. — Вземи го! — ревна Бе-лаал и посочи меча зад Ранд. — Някога яздехме в бран рамо до рамо и заради това ти давам възможност. Гола, сляпа възможност, но възможност да се спасиш, възможност да спасиш онези трите, които смятам да превърна в свои паленца. Вземи меча, селянино. Може пък той да е достатъчен, за да ти помогне да ме надживееш.

Ранд се засмя.

— Вярваш ли, че можеш тъй лесно да ме сплашиш, Отстъпнико? Самият Баал-замон ме гонеше. Мислиш ли, че сега ще трепна пред тебе? Да коленича пред един Отстъпник, след като отрекох Тъмния в лицето му?

— Така ли мислиш? — отвърна тихо Бе-лаал. — Ти наистина не знаеш нищо. — Изведнъж в ръцете му се появи меч, меч с острие, изковано от черен пламък. — Вземи го! Вземи Каландор! Три хиляди години, докато аз лежах окован, той е чакал тук. За теб. Един от най-могъщите ша-ангреали, правени някога. Вземи го и се защити, ако можеш!

Той пристъпи към Ранд, сякаш за да го изтласка назад към Каландор, но Ранд вдигна ръцете си — сайдин го изпълни, сладкият, стремглав поток на Силата; гърчещата стомаха отрова на покварата — и ето че държеше меч, изсечен от червен пламък, меч със знак на чаплата върху свирепото му острие. Той запристъпва както го бе учил Лан и се понесе като в неспирен танц. Среза на коприната. Порой по планински склон. Вятър и дъжд. Острие от черен пламък срещна резец от червен огън в облак искри, с рева на пръскащо се нажежено желязо.

Ранд плавно зае стойка в защита, за да прикрие внезапния си прилив на несигурност. И на черния меч имаше чапла — врязана птица, толкова черна, че сякаш беше невидима. Веднъж се беше сразил с мъж със стоманен меч със знака на чаплата и едва не загина. Знаеше, че той самият все още не е спечелил правото да носи знака на майстор на меча; този знак беше на меча, който му беше дал баща му, и когато се сетеше за меч в ръцете си, си мислеше все за онзи меч. Веднъж бе прегърнал смъртта, тъй както го бе научил Стражникът, но този път знаеше, че смъртта му ще е окончателна. Бе-лаал бе много по-добър от него с меча. По-силен. По-бърз. Истински майстор.

Отстъпникът се разсмя развеселен и завъртя острието в бързи махове от двете му страни; черният пламък засвистя във въздуха, все по-бързо.

— Ти някога беше велик майстор на меча, Луз Терин — извика с насмешка Бе-лаал. — Не помниш ли как се забавлявахме с тази игра на мечове и се учехме да убиваме с нея, както разправят древните книги, че го правели нявга мъжете? Не помниш ли дори една от онези отчаяни битки, дори едно от жестоките ни поражения? Разбира се, че не. Ти нищо не помниш, нали? Този път не си се научил достатъчно. Този път, Луз Терин, ще те убия. — Бе-лаал изкриви устни в още по-насмешлива усмивка. — Може би, ако вземеш Каландор ще удължиш с малко живота си. С малко.

Той пристъпи бавно напред, само колкото да даде на Ранд време да направи точно това — да се обърне и да побегне към Каландор, към Меча недосегаем, за да го вземе. Но съмненията все още притискаха Ранд. Каландор може да бъде досегнат само от Преродения Дракон. Той се бе оставил да го провъзгласят за такъв поради сто причини, които тогава сякаш не му даваха възможност за избор. Но беше ли наистина Прероденият Дракон? Ако наистина се затичаше да досегне Каландор, не в съня, дали дланта му нямаше да срещне невидима стена, докато Бе-лаал го посича отзад?

И той пресрещна Отстъпника с меча, който познаваше — с острието от жив огън, изковано със сайдин. И го отблъсна. Падащ лист срещна Мократа коприна. Котешкият танц по стената се сблъска с Глигана, тичащ по склона. Реката, подмиваща брега едва не отсече главата му и се наложи да се хвърли тромаво настрани, докато черното острие изсвистя бръснещо над косата му. Претърколи се, изправи се отново на нозе и срещна Скалата, падаща от върха. Упорито, преднамерено, Бе-лаал го тласкаше назад в спирала, затягаща се бавно около Каландор.

Сред колоните отекнаха викове, писъци, дрънчене на стомана, но Ранд едва ги чуваше. Двамата с Бе-лаал вече не бяха сами сред Сърцето на камъка. Мъже в ризници и с кръгли шлемове се сражаваха с мечове срещу сенчести забулени силуети, притичващи сред колоните с къси копня. Някои от войниците оформиха жива стена; стрели, прелетели в здрачевината, ги поразиха в гърлата и в лицата и те започнаха да падат. Ранд едва забелязваше вихрещата се наоколо битка, дори когато само на крачки от него започнаха да падат воини. Собствената му битка бе твърде отчаяна и поглъщаше всичкото му внимание. По хълбока му пробяга жарава. Старата рана се беше отворила.

Изведнъж той се спъна в един мъртвец, залитна и падна по гръб на каменния под върху калъфа с флейтата.

Бе-лаал надигна меча си от черен пламък и изрева:

— Вземи го! Вземи Каландор и се защити! Вземи го или ей сега ще те убия! Ако не го вземеш, ще те посека!

— Не!

Дори Бе-лаал се сепна от заповедническия женски глас и се обърна. Моарейн тичаше към тях през вихрещата се битка, приковала очи в него, без да обръща внимание на смъртните писъци около себе си.

— Мислех, че си се махнала от пътя ми, жено. Нищо. Една малка досада. Конска муха. Хапливче. Ще те навра в клетката при другите и ще те науча да служиш на Сянката с жалките си силици. — Отстъпникът се изсмя и вдигна лявата си ръка.

Моарейн нито се спря, нито се забави, а на свой ред вдигна двете си ръце. На лицето на Отстъпника се изписа изумление и той изкрещя:

— Не!

Пръчка от бял пламък, по-нажежена и от слънцето, се изстреля от ръцете на Айез Седай, ослепителна пръчка, заличила всички сенки. Бе-лаал се превърна в разпадащ се силует от нажежени частици, точици от светлина, изтанцували краткия си танц за едно тупване на сърцето, искри, светнали и изтлели преди викът му да заглъхне.

Тишина захлупи залата, щом пръчката светлина угасна — безмълвие, нарушавано само от стоновете на ранените. Битката беше замряла, забулените мъже и мъжете в ризници стояха на място като поразени.

— Той беше прав в едно — промълви Моарейн така хладно и спокойно, сякаш стоеше сред тучна ливада. — Трябва да вземеш Каландор. Той искаше да те съсече заради него, но Каландор ти е рождено право. Много по-добре щеше да е да си научил повече преди десницата ти да стисне тази дръжка, но вече си стигнал дотук и повече време за учене няма. Вземи го, Ранд.

Черни мълнии заплющяха около нея като камшици и тя изпищя. Мълниите я вдигнаха, запокитиха я да се плъзне по гладкия под и я блъснаха в една от колоните.

Ранд зяпна натам, откъдето се бяха изсипали мълниите. Горе, почти до върха на колоните, се беше сплъстила по-тъмна сянка, чернилка, пред която всички други сенки изглеждаха като светлик посред бял ден, и от нея към него се взряха две очи от пламък.

Сянката се спусна бавно и се въплъти в тялото на Баал-замон, облечен в мъртвешки черно, като черното на мърдраал. Но и това не бе толкова тъмно, колкото сянката, прилепена в него. Той увисна във въздуха на два разтега над пода и се взря със свирепа ярост в очите на Ранд.

— На два пъти в този ти живот ти предложих възможността да ми служиш жив. — Пламъци заскачаха от устата му, докато говореше, и всяка дума ревеше като отворена пещ. — На два пъти ми отказа и ме нарани. Сега ще служиш на Властелина на гроба в смъртта си. Умри, Луз Терин Родоубиецо! Умри, Ранд ал-Тор! Време ти е да умреш! Душата ти ще изтръгна!

Баал-замон протегна ръка към него, а Ранд се изправи и отчаяно се хвърли към Каландор, все още проблясващ и сияещ във въздуха. Не знаеше дали ще го достигне, нито дали ще може да го докосне, но беше сигурен, че друг избор вече няма.

Ударът на Баал-замон го порази в скока му, бръкна вътре в него, заразкъсва и замачка, отпра нещо, помъчи се да откъсне част от него. Ранд изкрещя. Стори му се, че го обръщат отвътре навън. Болката в хълбока му, раната, която бе получил във Фалме, беше почти благословена — нещо, за което да се хване, някакво напомняне за живот. Шепата му се затвори конвулсивно. На дръжката на Каландор.

Единствената сила протече през него — порой по-мощен, отколкото можеше да си представи, поток от сайдин, през него и в меча. Кристалното острие блесна по-ярко и от пламъка на Моарейн. Невъзможно бе да го погледне човек, невъзможно бе вече да се види, че е меч. Остана само светлина, лумнала от пестника му. Той се забори с потока, с безпощадния порой, заплашващ да го отнесе, да отнесе всичко, което бе той самият, и да го отпрати в острието на меча. Увисна така за едно изтуптяване на сърцето, продължило сякаш вечност, разлюлян, закрепен на ръба, като пясък, готов да бъде пометен от мигновен прилив. После безкрайно мудно равновесието му укрепна. Все още беше като да е стъпил с боси нозе върху острие на бръснач над шеметна височина, но нещо все пак му подсказа, че това е най-доброто, което може да очаква. За да прелее през себе си толкова Сила бе нужно да затанцува върху режещия бръснач така, както беше танцувал преди малко с меча.

Той се обърна срещу Баал-замон. Разкъсването вътре в него беше секнало още щом ръката му докосна Каландор. Само миг беше изтекъл, но сякаш бе продължил цяла вечност.

— Душата ми няма да вземеш — изрева той. — Този път смятам да приключа веднъж и завинаги! Смятам да свърша, още сега!

Баал-замон се стопи. Човек и сянка изчезнаха.

За миг Ранд зяпна и се навъси. Беше усетил някакво… прегъване, когато Баал-замон изчезна. Усукване, сякаш Баал-замон беше… извил… това, което е. Без да обръща внимание на зяпналите в него мъже, забравил за присвитата до колоната Моарейн, Ранд се пресегна напред, през Каландор, и усука реалността, за да отвори път към нещо друго. Не знаеше към какво, знаеше само, че Баал-замон е изчезнал там.

— Аз гоня сега — рече той и пристъпи.

 

 

Камъкът под нозете на Егвийн се разтърси. И закънтя. Тя се удържа да не падне и се вслуша. Друг звук не последва, нито трус. Каквото и да се бе случило, бе свършило. Тя се забърза. На пътя й се изпречи врата от железни пръти, с катинар, голям колкото главата й. Още преди да е стигнала до него, преля Земя и когато блъсна решетките, катинарът се счупи.

Тя бързо мина през помещението зад вратата, мъчейки се да не поглежда нещата, висящи по стените. Най-невинни бяха камшиците и железните щипци. Потрепера леко, отвори друга, по-малка желязна врата и навлезе в коридор, ограден от груби дървени врати, с пушливи факли, пламтящи на равни промеждутъци. „Но коя килия?“

Дървените врати се отваряха лесно. Някои бяха отключени, а катинарите на другите не устояваха повече от големия катинар, с който се беше справила преди малко. Но всяка килия се оказваше празна. „Разбира се. Никой не би сънувал себе си в такава килия. Всеки затворник, който успее да достигне Тел-айеран-риод, би сънувал много по-приятно място.“

За миг изпита нещо близко до отчаяние. Искаше и се да си повярва, че ако намери килията, това ще промени нещата. Но дори намирането й можеше да се окаже невъзможно. Този коридор сякаш се точеше безкрай, а го пресичаха много други.

Изведнъж забеляза нещо да потрепва съвсем близо пред нея. Силует, дори по-безплътен от онзи на Джоя Байир. Но беше женски. Сигурна беше в това. Жена, приседнала на пейка до една от вратите на килиите. Силуетът отново смътно потрепна и се стопи. Не можеше с нищо да сбърка тази нежна шия и бялото, така невинно на вид личице с дълги клепки, потрепващи на ръба на съня. Амико Нагоин се унасяше в сън и сънуваше задълженията си на тъмничарка. И явно си играеше сънливо с един от откраднатите тер-ангреали. Егвийн можеше да го разбере — на нея самата й беше струвало голямо усилие да спре да използва дадения й от Верин пръстен дори за няколко дни.

Знаеше, че е възможно една жена да бъде откъсната от Верния извор дори вече да е обгърнала сайдар, но срязването на един вече готов сплит сигурно щеше да е по-трудно от засланянето на потока преди да е започнал. Тя подреди вътъците на тъканта, приготви ги, този път стегна нишките на Духа още по-здраво, по-дебели и по-тежки, в по-плътна тъкан, с ръб, остър като добре наточен нож.

Колебливият силует на Мраколюбката изникна отново и Егвийн и я натисна с него с всичка сила. Плъзна се и се намести.

Амико Нагоин изпищя. Гласът й бе тънък, едва доловим и колеблив като самата нея — в сравнение с Джоя Байир тя приличаше на бледа сянка. Но връзките, заплетени от Въздуха, я задържаха и този път тя не изчезна. Ужас изкриви милото й личице и тя заломоти нещо, но виковете й бяха твърде тихи, за да може Егвийн да ги разбере.

Заметнала и овързала примката около Черната сестра, Егвийн насочи вниманието си към вратата на килията. Нетърпеливо пусна струята на Земя към желязната ключалка. Тя се разпадна на черен прах и се превърна в облаче мъгла още преди да е докоснала пода. Егвийн отвори вратата и не се изненада, когато видя, че килията е празна. Само факлата припукваше на стената.

„Но Амико е вързана и вратата е отворена.“

Замисли се за миг какво да направи. После пристъпи да излезе от съня…

 

 

… и се събуди с всичките подутини, болката и жаждата, опряла гръб в студения камък на стената, зяпнала в плътно затворената врата на килията. „Разбира се. Това, което се случва там на живите същества, е истинско, щом се събудят. Но това, което съм причинила на камък, желязо или дърво, няма никакво въздействие върху будния свят.“

Нинив и Елейн все още стояха коленичили до нея.

— Онази, която е отвън — каза Нинив, — изпищя преди няколко мига, но нищо друго не се случи. Намери ли някакъв изход?

— Би трябвало да можем да излезем — отвърна Егвийн. — Помогнете ми да се изправя и ще счупя ключалката. Амико не може да ни попречи. Писъкът беше неин.

Елейн поклати глава.

— Опитвам се да прегърна сайдар още откакто заспа. Сега е малко по-различно, но все още съм отрязана.

Егвийн оформи празнотата в себе си и се превърна в розова пъпка, отваряща се за сайдар. Невидимата стена си беше там. Сега блещукаше. На моменти почти й се струваше, че усеща как Верният извор я изпълва със Силата. Почти. Щитът-заслон потрепваше, имаше го и го нямаше, твърде бързо, за да го засече. Все едно че си беше здрав.

Тя погледна приятелките си.

— Аз я вързах. Заслоних я. Та тя е живо същество, не е безчувствено желязо. Тя все още трябва да е заслонена.

— Нещо е станало с щита — каза Елейн, — но Амико все още успява да го задържи.

Егвийн отпусна глава на стената.

— Ще трябва пак да опитам.

— Имаш ли сили? — попита Елейн. — Да ти кажа честно, сега ми се струваш по-изтощена отпреди. Този опит е изсмукал много сили от теб, Егвийн.

— Там съм достатъчно силна. — Наистина се чувстваше по-уморена, по-безсилна, но според нея това беше единствената им възможност. Каза им го и лицата им й подсказаха, че са съгласни, макар на думи да се възпротивиха.

— Ще можеш ли да заспиш отново? — попита Нинив.

— Попей ми — усмихна се Егвийн. — Както когато бях малко момиче. Моля те. — Стисна ръката на Нинив, стисна и каменния пръстен, притвори очи и се опита да подири съня в безсловесното тананикане на люлчината песен.

 

 

Широката врата от железни решетки зееше отворена, а помещението зад нея изглеждаше празно, но Мат пристъпи предпазливо. Сандар се бавеше в коридора и се оглеждаше в двете посоки, убеден, че всеки момент ще се появи я някой Върховен лорд, я стотина Бранители.

Наистина нямаше хора — и ако се съдеше по недоядените блюда върху дългата маса, всички бяха напуснали набързо, несъмнено заради битката горе — а пък ако се съдеше по нещата, които висяха по стените, Мат хич и не държеше да се срещне с някой от тях. Камшици с различна форма и дължина, щипци, клещи, клинове и разни други железа. Неща, които приличаха на метални ботуши и ръкавици, и на шлемове, с големи скоби по тях, предназначени като че ли да ги затегнат. Неща, чието предназначение не му се щеше и да предположи. Ако се бе натъкнал на мъжете, които използваха тези неща, със сигурност щеше да се погрижи те да се помъчат, преди да умрат.

— Сандар! — изсъска той. — Цяла нощ ли смяташ да висиш там? — И без да изчака отговор, се забърза по вътрешния коридор.

От двете страни на коридора имаше груби дървени врати, а по стените горяха пушливи факли. Няма и на двадесет крачки пред него някаква жена седеше на пейка до една от вратите. Изглеждаше странно вдървена. При звука на скърцащите му по каменния под ботуши тя бавно извърна глава към него. Красива млада жена. Той се зачуди защо ли си мърда само главата и защо ли изглежда полузаспала.

Дали не беше пленничка? „Навън в коридора? Но никой с личице като нейното не би могъл да бъде от хората, които използват онези неща по стените.“ Тя наистина изглеждаше като заспала, очите й бяха леко притворели. И страданието, изписано на милото й личице, определено я правеше една от изтезаваните тук, а не от мъчителите.

— Спри! — извика Сандар зад него. — Това е Айез Седай! Една от онези, които отвлякоха жените, които търсиш!

Мат замръзна и зяпна към жената. Помнеше как Моарейн мята разни огнени топки. Зачуди се дали ще може да отклони някоя огнена топка с тоягата си. Зачуди се дали късметът му би стигнал дотам, че да надвие една Айез Седай.

— Помогнете ми — простена плахо жената. Очите й продължаваха да изглеждат почти заспали, но молбата в гласа й беше съвсем като на будна. — Помогнете ми. Моля ви!

Мат примигна. Тя все още не бе помръднала и един мускул под шията си. Той внимателно се приближи, махайки на Сандар да престане с ръмженето си, че била Айез Седай. Тя изви глава, за да го проследи. Нищо повече.

На колана й висеше голям железен ключ. За миг той се поколеба. Айез Седай, бе казал Сандар.

„Ама защо така не помръдва?“ Мат се наведе и свали ключа от колана и така предпазливо, сякаш измъкваше къс месо от вълчи челюсти. Тя извъртя очи към вратата до себе си и изсъска като котка, сгащена от озъбен пес.

Мат така и не разбра защо го направи, но след като не се опита да му попречи да отвори вратата, изобщо не го интересуваше защо седи като натъпкано със слама плашило. От друга страна, се зачуди дали зад вратата има нещо, което чак толкова да я плаши. „Ако е била една от онези, които са пленили Егвийн и другите, изглежда смислено да е седнала тук да ги пази.“ От очите на жената потекоха сълзи. „Само дето е толкоз изплашена, сякаш вътре се крие някои Получовек.“ Но имаше само един начин да го разбере. Той опря тоягата на стената, пъхна ключа в катинара, превъртя го и отвори вратата, готов да побегне, ако се наложи.

Нинив и Елейн бяха коленичили на пода, а Егвийн лежеше между тях, явно заспала. Той ахна, като видя подутото й лице, и си помисли, че едва ли спи. Другите две се извърнаха към него, щом вратата изскърца — бяха почти толкова пребити, колкото Егвийн; „Огън да ме гори! Огън да ме гори!“ — погледнаха го и зяпнаха.

— Матрим Каутон — каза Нинив слисано. — Какво, в името на Светлината, правиш ти тук?

— Дойдох да ви спася, да му се не види — отвърна той. — Огън да ме гори, ако съм допускал, че ще ме срещнат все едно че съм дошъл да открадна баница. — Вие, ако искате, може да ми обясните защо имате такъв вид, сякаш наскоро сте се били с мечки. Ако Егвийн не може да ходи, ще я нося на гръб. Целият Камък е пълен с айилци, или почти, и или те ще избият проклетите Бранители, или Бранителите ще избият проклетите айилци, но както и да стане, най-добре е да се измъкваме по-скоро от това проклето място! Докато можем.

— Внимавай с езика — предупреди го Нинив, а Елейн го измери с укорителен поглед. Нито една от двете обаче не обърна повече внимание на езика му, а се заловиха разтърсват Егвийн, сякаш по тялото й вече нямаше повече синини, отколкото беше виждал през живота си.

Клепачите на Егвийн трепнаха и се отвориха.

— Защо ме събудихте? — изстена тя. — Трябва да го разбера. Ако й освободя връзките, тя ще се събуди и повече няма да мога да я хвана. Но ако не го направя, тя няма да може да заспи напълно и… — Очите й се разшириха. — Матрим Каутон, какво, в името на Светлината, правиш ти тук?

— Ти й кажи — кимна той на Нинив. — Аз съм твърде зает да се мъча да ви измъкна, че да внимавам с ез… — Те бяха зяпнали зад него, толкова гневни, сякаш съжаляваха, че нямат ножове.

Той се обърна, но видя само Джюйлин Сандар, който изглеждаше така, сякаш беше глътнал гнила слива.

— Имат основание — каза той на Мат. — Аз… ги предадох. Но бях длъжен. — Последното бе предназначено колкото за Мат, толкова и за жените. — Онази с многото плитки ми заговори и аз… Трябваше да го направя. — Трите продължаваха да се взират в него.

— Подли хитринки си има Лиандрин, господин Сандар — отрони най-сетне Нинив. — Може би не сте изцяло виновен. Можем да отсеем вината по-късно.

— Ако всичко това вече е изяснено — намеси се Мат, — дали да не тръгнем вече? — Лично на него му беше ясно като в гъста мъгла, но повече го интересуваше да тръгнат веднага.

Трите жени закуцукаха след него през вратата към коридора, но се спряха при жената на пейката. Тя завъртя очи към тях и изхлипа.

— Моля ви. Ще се върна в Светлината. Ще се закълна да ви се подчинявам. С Клетвената пръчка в ръце ще ви се закълна. Моля ви, недейте…

Мат подскочи, защото Нинив изведнъж замахна с юмрук и с един удар събори жената от пейката. Тя остана легнала, най-сетне затворила напълно очи, но макар и легнала, си остана в същата вдървена поза, както докато седеше на пейката.

— Махна се! — възкликна Елейн.

Егвийн се наведе, бръкна в кесията на изпадналата в несвяст жена и взе нещо, което Мат не можа да види.

— Да. Колко е чудесно. Нещо в нея се промени, когато я удари, Нинив. Не знам какво беше, но го усетих.

Елейн кимна.

— И аз го усетих.

— О, всичко бих променила аз у нея — отвърна мрачно Нинив, а после обгърна с две ръце главата на Егвийн; Егвийн се надигна на пръсти и изпъшка. Когато Нинив отдръпна ръцете си и обгърна Елейн, отоците на Егвийн бяха изчезнали. Синините на Елейн се стопиха също така бързо.

— Кръв и проклета пепел! — изрева Мат. — Защо удари така женицата? Тя само си седеше тук! — Трите се обърнаха към него и изведнъж въздухът около Мат сякаш се превърна в гъста пача. Нещо го вдигна над пода и краката му заритаха във въздуха. „О, да ме изгори дано! Силата! Все се боях, че Айез Седай ще използват проклетата Сила срещу мен, а сега го правят пустите му жени, дето исках да ги освободя! Огън да ме изгори!“

— Нищо не разбираш, Матрим Каутон — каза Егвийн с плътен глас.

— И докато не разбереш — допълни Нинив с още по-плътен, — съветвам те да си затваряш устата.

Елейн се задоволи да го изгледа гневно, което му напомни как майка му излиза на двора да отреже шибалка.

Неизвестно защо той се усети, че им отвръща с хитра усмивка, която толкова често беше предизвиквала майка му да отреже въпросната шибалка. „Да му се не види макар, огън да ме гори, щом това могат да направят, не виждам как някой би могъл да ги заключи в тази проклета килия!“

— Това, което разбирам, е, че ви измъкнах от нещо, от което сами не сте могли да се измъкнете, а цялата ви благодарност е колкото на някой проклетник от Таренов сал, който го боли зъб при това!

— Прав си — отвърна Нинив и ботушите му изведнъж се удариха в пода толкова силно, че зъбите му изтракаха. Но вече можеше да се движи. — Колкото и да ме е яд да го призная, Мат, ти си прав.

Изкуши се да й отвърне нещо заядливо, но пък в гласа й почти се долавяше извинение.

— Трябва да се измъкваме! Сандар смята, че в суматохата ще можем да ви изведем през една малка порта до реката.

— Засега не мога да изляза, Мат — отвърна Нинив.

— Смятам да намеря Лиандрин. Жива ще я одера! — заяви Елейн и сякаш наистина се канеше да го направи.

— А пък аз искам — допълни Егвийн — така да напердаша Джоя Байир, че да заврещи, но ще се задоволя и с някоя друга.

— А бе вие глухи ли сте? — изрева той. — Горе битка се води! Дойдох тук да ви спася и ще ви спася!

Егвийн го потупа по бузата и тръгна по коридора. Елейн я последва. Нинив само изсумтя и тръгна и тя. Той зяпна след тях.

— Няма ли да кажеш и ти нещо? — изръмжа Мат на хващача на крадци.

— Видях с очите си до какво те докараха приказките — отвърна чистосърдечно Сандар. — Да не съм глупак.

— Добре, аз пък няма да остана насред битката! — извика Мат след жените. — Махам се оттук, чухте ли? — Те дори не се обърнаха да го погледнат. „Сигурно ще ги убият тук!“ Той се озъби, метна тоягата си на рамо и закрачи след тях. — Ти тук ли ще стоиш? — обърна се Мат към хващача на крадци. — Не съм стигнал чак дотук, за да ги оставя точно сега да загинат.

Сандар го застигна в стаята с камшиците. Трите жени вече ги нямаше, но Мат имаше чувството, че няма да му е трудно да ги намери. „Само се огледай за проклети мъже, увиснали във въздуха! Проклети жени!“ Забърза се и след малко вече тичаше.

 

 

Перин крачеше мрачно през Камъка, търсейки някакъв знак от Файле. Вече я беше освобождавал още два пъти, веднъж като разби една желязна клетка, досущ като онази, в която бяха набутали айилеца в Ремен, и веднъж като счупи стоманен сандък с врязан в едната му страна сокол. И двата пъти тя се бе разтопила във въздуха след като изрече името му. Скокливец подтичваше до него и душеше въздуха. Колкото и остро да беше обонянието на Перин, вълчето беше по-остро — тъкмо Скокливец бе открил сандъка.

Перин се зачуди дали изобщо ще успее наистина да я освободи. От дълго време вече му се струваше, че няма никакви следи. Коридорите на Камъка зееха празни. Светилниците си горяха, по стените висяха гоблени и оръжия, но нищо не се движеше. „Освен Ранд, както ми се стори.“ Мерна го само за миг — мъж, който притича, сякаш гони някого. „Не може да е той. Не може, но си мисля, че беше той.“

Скокливец изведнъж затича към една висока двукрила врата, обкована с бронз. Перин хукна след него, препъна се и падна на колене. Обля го внезапна слабост, сякаш всичките му мускули се бяха размекнали. Едва успя да се изправи. Скокливец се беше извърнал и го гледаше.

„Твърде силно си тук, Млади бико. Плътта отслабва. А ти сякаш не държиш на нея. Скоро плът и сън ще умрат наедно.“

— Намери я — каза Перин. — Само това искам. Намери Файле.

Жълти очи се взряха в жълти очи. Вълкът се извърна и се затича към вратите. „Тук.“

Перин спря пред двойната врата и натисна. Вратата не помръдна. Изглежда, нямаше как да се отвори, нямаше брава, нямаше дръжка — нищо, за което да се хване. И беше изпъстрена с мънички фигурки, изковани от метал, толкова малки, че очите му едва ги виждаха. Соколи. Хиляди мънички соколи.

„Тук трябва да е! Едва ли ще издържа още дълго.“ Той замахна с чука и удари по бронза. Вратата изкънтя като огромен гонг. Отново удари и вратата се пропука. Трети удар и бронзът се пръсна на хиляди парченца като стъкло.

Вътре, на стотина крачки от разбитата врата, в кръг от светлина стоеше един сокол, завързан с тънък синджир за клонка за кацане. Тъмнина изпълваше всичко друго в огромното помещение. Тъмнина и смътно пърхане, като от стотици криле.

Той прекрачи прага и изведнъж от мрака се спусна нещо. Сокол. Нокти одраскаха лицето му. Той заслони очите си — нокти се впиха в ръката му над лакътя — и с олюляване продължи напред. Отново и отново налитаха птиците — спускащи се стръвно соколи, — блъскаха го, кълвяха го, разкъсваха го, но той продължи. Препъваше се и залиташе. Кръв рукна по ръцете и раменете му, а ръката му засланяше очите, впити в сокола, прикован на клонката. Чукът му се беше изгубил; не знаеше къде, но знаеше, че ако се върне да го потърси, ще загине преди да го е намерил.

Когато стигна до целта си, режещите нокти го повалиха на колене. Той се взря под ръката си към соколицата и тя също се взря в него с тъмни, немигащи очи. Синджирът, сковаващ крака й, беше заключен с малък катинар с формата на таралежче. Перин сграбчи брънките с две ръце, без да го е грижа за другите соколи, които вече се превръщаха във вихрушка от безжалостни нокти, впиващи се в него, и със сетни сили скъса синджира. Болката и соколите докараха мрака.

 

 

Отвори очи от остра болка. Лицето, ръцете и раменете му бяха прорязани сякаш от хиляди ножове. Но това нямаше значение. Файле бе коленичила над него, тъмните й очи бяха изпълнени с мъка, и триеше лицето му с кърпа, вече подгизнала от кръвта му.

— Бедничкият ми Перин — промълви тя тихо. — Мой миличък, бедничък ми ковачо. Толкова зле си пострадал.

С усилие, което му причини още повече болка, той извърна глава. Бяха в частната гостна на „Звездата“, а до единия крак на масата лежеше издялан от дърво таралеж, разчупен на две.

— Файле — прошепна той. — Соколице моя.

 

 

Ранд все още се намираше в Сърцето на камъка, но сега всичко беше различно. Вече нямаше биещи се мъже, нито мъртъвци. Нямаше никого. Само той. Внезапно през Камъка прокънтя екът на огромен гонг, и пак, и самите камъни под него отекнаха. За трети път кънтежът прогърмя и рязко прекъсна, сякаш гонгът се беше разбил. И всичко замлъкна.

„Къде бие този гонг? — зачуди се той. — Но по-важното, къде е Баал-замон?“

Сякаш за да му отговори, иззад колоните, право към гърдите му изсвистя една ярка стрела, като онази, която беше излетяла от ръцете на Моарейн. Той инстинктивно вдигна меча и пак по-скоро инстинктът, отколкото нещо друго принуди волните потоци на сайдин да се насочат в Каландор. Мечът лумна по-ярко и от понеслата се към него пръчка светлина.

Стрелата от чиста светлина се удари в Каландор… и се раздвои, разцепи се в острието му и изсвистя от двете му страни. Ранд усети как опърля дрехата му, надуши обгорената вълна. Двете струи замръзнал пламък, двете нишки втечнена светлина профучаха покрай него и се забиха в мраморните колони. Там, където удариха, камъкът изчезна и изгарящите пръчки задълбаха през други колони, пронизвайки ги също така мигновено. Сърцето на камъка затътна — колоните започнаха да падат и да се разбиват сред облаци от прах, сред дъжд от мраморни късчета. Всичко на пътя на тази светлина… просто изчезваше.

Яростен рев прокънтя сред сенките и блестящата стрела от чисто бял зной се стопи.

Ранд размаха Каландор, сякаш удряше нещо пред себе си. Бялата светлина на меча се ушири, огря напред и проникна през колонадата от червен мрамор, откъдето бе долетял зверският рев. Лъскавият камък се разцепи като коприна. Отсечената колона затрепера; част от нея се откъсна и рухна от тавана, разбивайки се на огромни назъбени отломки. Когато тътенът заглъхна, той чу стъпки на ботуши върху камък. Бягащи.

Стиснал Каландор, Ранд затича след Баал-замон.

Високата арка, навеждаща от Сърцето, рухна, щом стигна до нея, цялата стена се срина сред облаци прах и камъни, сякаш да го погребе под себе си, но той захвърли Силата към нея и всичко се превърна в прашинки, подгонени от вятъра. Продължи да тича. Не беше сигурен какво бе направил, нито как, но нямаше време да мисли за това. Затича се след бягащите стъпки на Баал-замон, отекващи по коридорите на Камъка.

Мърдраали и тролоци скочиха отгоре му от празния въздух, огромни зверски туловища и безоки лица, изкривени от яростна жажда да убиват, стотица по стотица, хиляди задръстиха коридора пред него и зад него, размахали мечове като коси и остриета от черна като нощта стомана, жадуващи да пролеят кръвта му. Без да разбере как, той ги превърна на пара, която се раздвои пред него… и изчезна. Въздухът около него изведнъж се превърна в давещи сажди, задръсти ноздрите му, задави го, но той наново го превърни в свеж въздух, в хладна мъглица. Пламъци заскачаха от пода в нозете му, бликнаха от стените, от тавана, яростни изригвания, поглъщащи гоблени и килими, сриващи маси и скринове на пепел, светилниците се превърнаха в разтопени капки горящо злато; той премаза пламъците с едно махване на меча, втвърди ги в студен червен блясък по скалата.

Камъните около него изчезнаха като мъгла; самият Камък изчезна. Реалността потръпна; усети я как се разнищва; усети как самият той се разнищва. Избутан беше в някакво друго място, където не съществуваше нищо. Стори му се, че всеки миг ще се стопи от прилива на Единствената сила, течаща през него, че пороят, който някак си бе насочил, за да затвори зева, отворил се около него, задържайки се на ръба на реалността, ще го отнесе. Камъкът отново се втвърди.

Не беше способен дори да се опита да си представи какво бе направил. Единствената сила завилня вътре в него, докато той почти се забрави, докато почти престана да бъде, докато това, което беше, почти престана да съществува. Рехавата му стабилност се разлюля. От двете му страни зейна бездънен пропад. Остана само танцът върху острието на бръснача, като несигурно убежище. Каландор заблестя в юмрука му, сякаш понесъл на върха си слънцето. Смътно в самия него, примигваща като пламък на свещ, духана от вятър, остана сигурността, че докато държи Каландор, може да направи каквото поиска. Всичко.

И се затича по коридори, които нямаха край. Танцуваше по ръба на бръснача и гонеше онзи, който щеше да го съсече, онзи, когото той трябваше да съсече. Не можеше да има друг край този път. Този път един от тях трябваше да умре! Ясно бе, че и Баал-замон също разбира това. Все бягаше и бягаше, все беше някъде напред, невидим, тъй че само шумът от стъпките му да привлече Ранд, но и докато бягаше, обръщаше този Тийрски камък, който не беше никакъв Тийрски камък, срещу Ранд, а Ранд се съпротивляваше с инстинкт, с догадка и по волята на случая, бореше се и тичаше по острия ръб на бръснача, в съвършено равновесие със Силата и с оръжието, които щяха да го унищожат, ако дори само залитнеше.

Вода изпълни коридорите отдолу догоре, гъста и черна като от морско дъно, задави го, остави го без дъх. Той наново я превърна във въздух, незнайно как, и продължи да тича, и отведнъж въздухът доби тежест, като огромна планина, притисна го от всички страни. В мига преди тежестта да го срине и да го стрие на нищо, той подбра потоци от прилива на Силата, вилнеещи през него — не знаеше как, нито кои, нито защо; беше твърде бързо, за да го помисли и разбере — и натискът изчезна. Преследваше Баал-замон, а самият въздух изведнъж стана на скална твърд, която го прикова, после на разтопен камък, а след това се превърна в нищо, издуло дробовете му. Земята под ботушите му се притегли към него, сякаш тялото му натежа хиляда пъти, после всичката тежест изчезна, само една крачка… и той увисна във въздуха. Невидими търбуси зейнаха да изтръгнат ума от тялото му, да откъснат душата му. Прескачаше всеки капан и продължаваше да тича; каквото Баал-замон изкривеше, за да го унищожи, той изправяше, без да разбира как. Смътно осъзна, че по някакъв начин възвръща нещата в естественото им равновесие, принуждава ги да се подредят отново със собствения си танц по този невъзможен ръб между съществуванието и нищото, но това осъзнаване бе някак далечно. Цялото му съзнание се съсредоточаваше в гонитбата, в лова, в смъртта, с която всичко това трябваше да се свърши.

А после отново се озова в Сърцето на камъка, промъкнал се през зейналите руини на доскорошната стена. Някои от колоните сега висяха или стърчаха като скършени зъби. Баал-замон заотстъпва от него, с пламтящи очи, загърнат в сенки. Черни жилки като стоманена тел изтичаха от Баал-замон в тъмнината, надвиснала около него, стапяха се в невъобразими висини и далечини на същата тая чернота.

— Няма да се свърша! — изкрещя Баал-замон. Устата му беше пламък; крясъкът му отекна сред порутените колони. — Никой не може да ме победи! — Част от чернотата, която го обгръщаше, потече в дланите му, заформи се в кълбо, толкова тъмно, че сякаш щеше да погълне дори блясъка на Каландор. Внезапен триумф блесна в огньовете на очите му.

— Унищожен си! — изрева Ранд, Каландор се завъртя в ръцете му. Светлината му разсече мрака, разкъса стоманено-черните нишки около Баал-замон и Баал-замон се загърчи. Сякаш бяха двама, и единият се смали, а другият в същото време нарасна. — Свършен си! — Ранд заби блестящия меч в гърдите на Баал-замон.

Баал-замон изкрещя и пламъците на лицето му светнаха диво.

— Глупак! — изхриптя той. — Великият властелин на Мрака никога няма да бъде победен!

Ранд измъкна Каландор. Баал-замон падна, а сянката около него се стопи.

И изведнъж Ранд се озова в друго Сърце на камъка, обкръжен от все още цели колони, сред сражаващи се мъже, които крещяха и умираха, забулени мъже и мъже с ризници и шлемове. Моарейн все още лежеше неподвижна. А в нозете на Ранд лежеше тялото на мъж, проснат по гръб, с дупка, прогорена в гърдите му. Можеше да мине за красив мъж на средна възраст, само дето на мястото на очите и устата му зееха ями, от които струеше черен дим.

„Сразих го — помисли си той. — Убих Баал-замон, убих самия Шайтан! Спечелих Последната битка! О Светлина небесна, АЗ НАИСТИНА съм Прероденият Дракон! Рушителят на държави. Рушителят на Света. Не! Ще сложа КРАЙ на разрушението, край на убийствата! Ще НАПРАВЯ така, че да се свърши!“

И вдигна Каландор над главата си. Сребриста мълния проблесна от върха на меча и назъбеният й връх се заби във високия купол.

— Спри! — изрева той. Битката спря и всички го зяпнаха в почуда. — Аз съм Ранд ал-Тор! — извика той и гласът му прокънтя. — Аз съм Прероденият Дракон! — Каландор грейна в десницата му.

Забулените мъже и мъжете с шлемове коленичиха пред него и завикаха:

— Драконът се прероди! Драконът се прероди!