Робърт Джордан
Прероденият дракон (48)

Глава 47
Да надбягаш сянката

Таланвор поведе Мат към големия двор пред двореца. Наближаваше пладне. Мат изпитваше желание да се махне, да побърза. Едва се сдържаше да крачи спокойно редом с младия офицер. Някой можеше да се зачуди, ако го видеше да бяга, а може би — просто може би — нещата можеха да се окажат такива, каквито изглеждаха вътре. Може би Гебрил наистина не подозираше, че той знае. „Може би.“ От ума му не излизаха онези почти черни очи, които го бяха сграбчили като зъбци на вила, бяха го пронизали. „О Светлина, дано.“ Насили се да върви по-бавно, сякаш разполагаше с всичкото време на света — „Просто някакъв си тъп селяк с глава, пълна със сено вместо с мозък, зяпнал в парцалите и златото. Просто един мърляв пройдоха, на когото не би и хрумнало, че някой може да забие нож в гърба му“ — докато Таланвор не го изведе навън през една малка странична вратичка в едно от крилата на портите.

Дебелият офицер с очи на плъх все още беше отпред със стражите и когато видя Мат, лицето му отново почервеня. Но преди да си отвори устата, Таланвор заговори:

— Донесъл е писмо до кралицата от щерката-наследница. Радвай се, Елбер, че нито Мургейз, нито Гебрил разбраха, че си се опитал да го спреш. Лорд Гебрил много се заинтересува от посланието на лейди Елейн.

От червено лицето на Елбер пребледня като дантелената му яка. Отново изгледа Мат с омерзение и заситни пред редицата гвардейци, а лъскавите му очички занадничаха през решетките на шлема да видят дали някой от подчинените е забелязал страха му.

— Благодаря — каза Мат на Таланвор съвсем искрено. Беше забравил за дебелака, докато не го зяпна отново в лицето. — Сбогом, Таланвор.

Закрачи през овалния площад, стараейки се да не ускорява крачка, и с изненада забеляза, че Таланвор тръгна с него. „Светлина небесна, той сега на Гебрил ли е човек, или на Мургейз?“ Почти усети леко боцване между плешките си, като от нож, канещ се да се забие — „Огън да ме гори, той не знае! Гебрил не би могъл да подозира, че знам!“ — когато младият офицер най-сетне заговори.

— Дълго ли стоя в Тар Валон? В Бялата кула? Достатъчно ли дълго, за да поразбереш едно-друго?

— Бях там едва три дни — отвърна Мат предпазливо. Можеше да смали срока още повече — ако беше предал писмото, без да признава, че изобщо е бил в Тар Валон, щеше да го направи — но не допускаше мъжът да му повярва, че е бил целия този път да види сестра си само за да си тръгне същия ден. „Какво цели да разбере той, в името на Светлината?“ — Нищо не знам. Нищо съществено. Не са ме развеждали и не са ми обяснявали нищо. Бях там само за да видя Елз.

— Все трябва да си чул нещо, човече. Коя е тази Шериам? Въпросната беседа в кабинета й означава ли нещо?

Мат енергично разтърси глава, за да прикрие облекчението, изписало се на физиономията му.

— Нямам представа коя е — отвърна той искрено. Май беше чул Егвийн, или пък Нинив, да споменават името й. Някоя Айез Седай сигурно? — Защо непременно трябва да означава нещо?

— Не знам — отвърна тихо Таланвор. — Твърде много неща не знам. Понякога ми се струва, че тя се опитва да подскаже нещо… — Той изгледа рязко Мат. — Ти наистина ли си верен андорец, Том Гринуел?

— Разбира се, че съм — „Светлина небесна, ако продължавам да го повтарям толкова често, току-виж сам съм го повярвал.“ — А ти? Ти служиш ли вярно на Мургейз и Гебрил?

Таланвор го изгледа твърдо като милостта на хвърлен зар.

— На Мургейз служа аз, Том Гринуел. Не нея служа до смърт. Сбогом! — Той се обърна рязко и закрачи обратно към Двореца, с ръка на дръжката на меча.

„Обзалагам се, че — Мат подхвърли кесийката на Гебрил в ръката си, — че Гебрил твърди същото.“ Каквито и игри да играеха в Двореца, никак не държеше да го замесват в тях. И смяташе да се погрижи Егвийн и другите също така да не се замесват. „Глупави жени! Сега трябва да внимавам тяхната мръвка да не изгори, вместо да си пазя моята!“ Затича се чак след като улиците скриха двореца от очите му.

Когато нахлу презглава в „Кралски благослов“, нищо не беше се променило особено в библиотеката. Том и ханджията продължаваха да седят пред таблата с игра на камъчета — бяха подхванали друга игра, разбра той по разположението на камъчетата, но позицията пак не беше добра за Джил — а пъстрата котка клечеше на масата и се миеше. До котката лежеше поднос с изпушените им лули и плато с храна за двама, а вещите му бяха прибрани от креслото. До лакътя на всеки от двамата мъже бе поставена чаша с вино.

— Аз ще напускам, господин Джил — обяви Мат. — Можете да задържите монетата и да приспаднете от нея едно ядене. Ще остана колкото да хапна, но веднага след това тръгвам за Тийр.

— Какво толкова си се разбързал, момче? — Том, изглежда, гледаше повече котката, отколкото игралната дъска. — Та ние едва-що пристигнахме.

— Значи все пак си предал писмото на лейди Елейн? — попита нетърпеливо ханджията. — И както изглежда, си опазил кожицата си здрава. Ти наистина ли се покатери по оная стена, като другия младеж? Не, това всъщност няма значение. Кажи сега, това писмо успокои ли Мургейз? Все още ли трябва да стъпваме на пръсти като в паници бе, човек?

— Предполагам, че я успокои — отвърна Мат. — Мисля, че да. — Той се поколеба за миг и подхвърли кесията на Гебрил в ръката си. Тя издрънча. Все още не беше надничал в нея да види дали наистина има десет златни марки — на тегло изглеждаше толкова. — Господин Джил, какво можете да ми кажете за този Гебрил? Освен факта, че не обича Айез Седай. Казахте, че е отскоро в Кемлин, нали?

— Защо искаш да знаеш за него? — попита Том. — Бейзъл, ще сложиш ли най-после камъче, или не? — Ханджията въздъхна и тупна едно черно камъче на дъската, а веселчунът поклати глава.

— Ами, момко — провлече Джил, — то няма кой знае какво за разправяне. Дойде тук през зимата, някъде от запад. Откъм вашите краища, струва ми се. Може да е било от Две реки. Чух да споменават нещо за планините.

— А, ние в Две реки лордове нямаме — каза Мат. — Може да се намират такива около Бейрлон. Не знам.

— Може и така да е, момко. Не бях и чувал преди за него, но мен лордовете из страната никога не са ме интересували много. Дойде тук точно докато Мургейз беше в Тар Валон и половината град се боеше, че Кулата ще направи и тя да изчезне като дъщеря си, а другата половина не искаше да се връща. Смутовете се надигнаха отново, както миналата година, в края на зимата.

Мат поклати глава.

— Мен политиката не ме интересува, господин Джил. Искам да науча повече за Гебрил. — Том го изгледа навъсено и започна да чисти със сламка недоизгорелия табак в лулата си.

— Че нали тъкмо за Гебрил ти разправям, момко — каза Джил. — Та по времето на тези смутове той стана водач на фракцията, поддържаща Мургейз — разправят, че го ранили по време на боевете — и докато тя се върне, той беше потушил всичко и бе възстановил реда. Гарет Брин никак не одобряваше методите му — а той е суров мъж — но Мургейз остана толкова доволна, че редът е възстановен, че го обяви за свой съветник на мястото на Елайда.

Ханджията замълча. Мат зачака да продължи, но той не каза нищо повече. Том натъпка лулата си с табак и отиде да запали клечка борина от малката лампа, оставена да гори за целта на перваза на камината.

— Нещо друго? — попита Мат. — Този човек трябва да има някакви основания за това, което прави. Ако се ожени за Мургейз, ще стане ли крал след като тя умре? Стига и Елейн да е мъртва, разбира се.

Том се задави, както палеше лулата, а Джил се разсмя.

— Андор си има кралица, момко. Винаги кралица. Ако Мургейз и Елейн загинат едновременно — Светлината дано не го позволи! — тогава тронът ще вземе най-близката роднина на Мургейз от женски пол. Поне засега няма спор коя е тя — една нейна братовчедка, лейди Диелин — не като по време на борбите за Наследството след изчезването на Тигрейн. Тогава мина цяла година, докато Мургейз седне на трона. Диелин би могла да го задържи като свой съветник или да се омъжи за него, за да укрепи линията — макар че едва ли би го направила, освен ако Мургейз не е оставила дете от него — но дори и тогава той ще бъде само принц-консортът. Нищо повече. Слава на Светлината, че Мургейз все още е млада жена. И че Елейн е жива и здрава. Светлина! В писмото не пишеше, че е болна, нали?

— Тя е добре. — „Засега.“ — Нещо друго не можеш ли да ми кажеш за него? Струва ми се, че не ти харесва този човек. Защо?

Ханджията се навъси умислено, почеса брадичката си и поклати глава.

— Предполагам, че не би ми харесало да се ожени за Мургейз, но да ти кажа право, не знам защо. Казват, че бил свестен човек и че всички благородници го гледали в очите. Но не ми допадат повечето мъже, които докара в Гвардията. Много неща се промениха, откакто дойде. Просто като че ли твърде много хора започнаха да си шушукат по ъглите, откакто дойде той. Човек би си казал, че всички тук сме станали кайриенци, както се държаха те преди да си докарат гражданската война. Всеки крои нещо и гледа да се докопа до някоя изгода. Откакто дойде този Гебрил, ме спохождат все лоши сънища, и не съм единственият. Може да е само от тревога за Елейн и как смята да постъпи Мургейз спрямо Бялата кула, и от това, че хората се държат като кайриенци. Просто не знам. Ти защо все ме питаш за лорд Гебрил?

— Защото той иска да убие Елейн — отвърна Мат — и Егвийн и Нинив наедно с нея. — Доколкото разбираше, в онова, което Джил му беше казал за Гебрил, нямаше нищо полезно. „Да ме изгори дано, не е нужно да знам защо иска да ги убие. Просто трябва да го спра.“ Двамата мъже отново го бяха зяпнали. Сякаш се беше побъркал. Отново.

— Ти пак ли започваш да се поболяваш? — попита Джил подозрително. — Помня, че миналия път гледаше всички накриво. Или е това, или е някаква шегичка. Май си правиш шегички, момко. Ако е тъй, да знаеш, че са много гадни!

Мат му отвърна с гримаса.

— Не са никакви проклети шегички. Подслушах го да казва на някакъв мъж, когото нарече Комар, да отреже главата на Елейн. И също на Егвийн и Нинив, покрай нейната. Един едър мъж, с прошарена брада.

— Това ми прилича на лорд Комар — рече замислено Джил. — Той беше добър войник, но разправят, че напуснал гвардията заради някакъв скандал с подправени зарове. Не че някой ще му го каже в лицето — Комар беше един от най-добрите с меч в гвардията. Ама ти сериозно ли говориш?

— Мисля, че да, Бейзъл — каза Том. — Много се опасявам, че го казва най-сериозно.

— Светлината да ни освети дано! Какво рече Мургейз? Ти й го каза, нали? Светлината да те изгори дано, нали й го каза?

— Как не! — отвърна Мат с горчивина. — Докато Гебрил стои до нея и тя го гледа като влюбено до уши паленце! Взех, че казах: „А бе, може да съм най-прост селянин, който прескочи преди час стената на кралската градина, но вече разбрах, че довереният ти съветник ей тук, тоя, в когото, изглежда, си влюбена, се кани да убие дъщеря ти.“ Светлина, човече! Та нали тя щеше на часа да отреже моята глава!

— Като едното нищо. — Том гледаше изкусната резба по чашката на лулата си и подръпваше единия си мустак. — Яростта й кипва като мълния и е два пъти по-опасна.

— Това ти го знаеш по-добре от всеки друг, Том — рече Джил разсеяно и прокара двете си длани по прошарената си коса. — Би трябвало да мога да направя нещо. Не съм вадил меча от Айилската война, но… Хм, това няма да помогне. Най-много да ме убият, а полза никаква. Но все пак нещо трябва да направя.

— Мълва. — Том чешеше носа си и като че ли говореше на себе си. — Никой не може да спре мълвата да стигне до ушите на Мургейз, а ако достигне до слуха й достатъчно силно, ще започне да се чуди. Мълвата е гласът на народа, а гласът на народа често говори истината. Мургейз го знае. Няма друг жив човек по света, когото бих подкрепил срещу нея в Играта. Любов или не, почне ли веднъж Мургейз да следи Гебрил отблизо, той няма да може да скрие от нея и белезите си от детството. Ако пък разбере, че се кани и да навреди на Елейн… — той постави едно камъче върху дъската; позицията на пръв поглед изглеждаше неуместна, но Мат бързо съобрази, че само след три хода една трета от камъчетата на Джил ще са заклещени — ако това разбере, на лорд Гебрил ще му устроят най-пищно погребение.

— Пак с твоята Игра на Дворове — изсумтя Джил. — Но какво пък, може и да свърши работа. На лицето му внезапно изгря усмивка. — Дори знам на кого да кажа да я пусне. Трябва само да спомена на Джилда, че съм го сънувал, и след три дни тя ще го е разказала на половината прислужнички из новия град като самата истина. Тя е най-голямата клюкарка, която Създателят е създавал.

— Само внимавай да не проследят до теб, Бейзъл.

— Затова не се бой, Том. Само преди седмица един човек ми разказа един от собствените ми лоши сънища като нещо, което чул от някого, който пък го чул от друг. Джилда трябва да е подслушала, докато го разказвам на Колийн, но когато я попитах, ми изреди списък с имена, водещи до другия край на Кемлин. Какво пък, тръгнах по него и стигнах до последния човек, само за да разбера през колко усти е минало, а той ме увери, че това било собственият му сън. Няма страшно, Том.

Мат изобщо не се интересуваше какво правят с мълвите си — никаква мълва нямаше да помогне на Егвийн или на другите две — но едно нещо го озадачи.

— Том, ти говориш за всичко това някак много спокойно. Мислех, че Мургейз е била голямата любов в живота ти.

Веселчунът отново се загледа в лулата си.

— Мат, една много мъдра жена някога ми каза, че времето щяло да излекува раните ми, че времето смекчавало всяка болка. Тогава не й повярвах. Но тя се оказа права.

— Искаш да кажеш, че вече не обичаш Мургейз?

— Момче, петнадесет години минаха, откакто напуснах Кемлин на половин крачка пред секирата на палача, с мастилото от подписа на Мургейз все още незасъхнало върху декрета. Докато седях тук и слушах плямпането на Бейзъл — Джил бурно възрази и Том повиши глас — плямпането, казвам, за Мургейз и Гебрил, и как можели да се оженят, осъзнах, че отдавна заглъхналата страст вече я няма. О, предполагам, че все още ми е мила, може би дори я обичам малко, но вече не е онази голяма страст.

— А пък аз тъкмо си бях помислил, че ще изтичаш до Двореца да я предупредиш. — Мат се разсмя и се изненада, че Том му приглася.

— Чак такъв глупак не съм, момче. Дори и глупакът знае, че жените и мъжете понякога мислят различно, но най-голямата разлика е следната. Мъжете забравят, но никога не прощават; жените прощават, но никога не забравят. Мургейз може да ме целуне по бузата, да ми подаде чаша вино и да ми каже колко съм й липсвал. И после да каже на стражите да ме хвърлят в тъмницата и на палача. Не. Мургейз е една от най-способните жени, които съм познавал, а това означава нещо. Чак ми е жал за Гебрил, ако тя разбере какво крои той. Тийр, казваш? Не може ли поне да изчакаме да тръгнем утре? Бих поспал една нощ.

— Смятам да съм колкото се може по-близо до Тийр преди да е паднала нощта. — Мат примигна. — Да не смяташ да тръгнеш с мен? Стори ми се, че искаш да останеш тук.

— Ти не чу ли току-що, че съм решил да не допускам да ми отрежат главата? За мен Тийр изглежда по-безопасно място от Кемлин и вече не ми изглежда толкова лошо. Освен това онези момичета ми допадат. — В ръката му се появи нож и отново изчезна, също така ненадейно. — Не бих искал да им се случи нещо лошо. Но щом си решил да стигнеш бързо до Тийр, значи ти трябва Арингил. Една бърза лодка ще ни откара там с няколко дни по-бързо и от най-бързите коне, дори да ги яздим до смърт. И не го казвам само защото задникът ми е добил формата на седлото.

— Значи Арингил. Стига да е по-бързо.

— Ами — рече Джил — като си решил да тръгваш, момко, предполагам, че трябва да се погрижа за онова ядене. — Той издърпа стола си и се запъти към вратата.

— Задръжте това за мен, господин Джил — каза Мат и му подхвърли изтърканата кожена кесия.

— Какво е това, момко? Пари?

— Залози. Гебрил не го знае, но двамата с него сме се обзаложили. — Котката скочи на пода, когато Мат се пресегна да вземе дървената чаша и изсипа заровете на масата. Пет шестици. — А аз винаги печеля.