Робърт Джордан
Прероденият дракон (39)

Глава 38
Деви на копието

Егвийн прегърна сайдар още преди да изпищи и зърна с крайчеца на окото си сиянието около Елейн. За миг се зачуди дали Елисор не е чул писъците им и няма да им прати помощ; „Синият жерав“ трябваше да се намира на не повече от една миля нагоре по реката. Но после се отказа от мисълта за помощ и заплете потоците от Въздух и Огън за мълния. Все още чуваше затихването на собствените им викове.

Нинив просто бе спряла, скръстила ръце пред гърди, с твърдо изражение. Егвийн не беше сигурна защо — дали защото не е достатъчно ядосана, за да докосне Верния извор, или защото вече е виждала това, което собствените й очи виждаха за първи път. Пред тях стоеше жена, не по-възрастна от самата Егвийн, но по-висока.

Но тя не изпусна сайдар. Мъжете понякога се оказваха твърде глупави, смятайки, че една жена е беззащитна само защото е жена; подобни илюзии Егвийн не хранеше. Забеляза, че сиянието около Елейн е загаснало. Щерката-наследница, изглежда, все още робуваше на глупави предразсъдъци. „Не е била пленничка на Сеанчан, затова!“

Егвийн не смяташе, че много мъже биха се оказали така глупави, че да сметнат, че жената, изправила се пред тях, не е опасна, въпреки че ръцете й бяха празни и че не носеше никакво видимо оръжие. Синьо-зелени очи и рижа коса, подстригана високо, само с една дълга опашка, стигаща до раменете; меки, подбити на коленете чизми с гайтани и тясно палто и панталони, всички в землисто-каменни оттенъци. Такива цветове и облекло веднъж й бяха описвани; тази жена беше айилка.

Егвийн внезапно изпита някаква странна симпатия към непознатата, „Прилича на братовчедка на Ранд, от това е.“ Но и това чувство — почти роднинско — не можа да приглуши любопитството й. „Какво в името на Светлината правят айилци тук? Те никога не напускат Пустошта; поне от Айилската война насам.“ Цял живот беше слушала как смъртно опасни били айилците — тези Деви на копието не по-малко от мъжките им бойни общества, — но сега не изпитваше някакъв особен страх, а по-скоро раздразнение, че отначало бе допуснала да се изплаши. Със сайдар, който подхранваше Единствената сила в нея, не й се налагаше да се бои от никого. „Освен може би от някоя напълно обучена сестра — призна си тя наум. — Но определено не от една обикновена жена, та дори тя да е айилка.“

— Името ми е Авиенда — обяви айилката. — От септата Горчива вода на Таардад айил. — Лицето й беше също така равнодушно и безизразно, както гласът й. — Аз съм Фар Дарейз Май, Дева на копието. — Замълча за миг и ги огледа. — На лице не изглеждате такива, но видяхме пръстените по ръцете ви. По вашите земи има жени, които приличат много на нашите Мъдри, жените, които тук наричате Айез Седай. Вие от Бялата кула ли сте, или не?

За миг Егвийн наистина изпита притеснение. „Видяхме?“ Огледа се предпазливо, но не забеляза някой да се прикрива в храстите.

Ако имаше други, то те сигурно се криеха в следващата горичка, на сто крачки оттук, или по-следващата, два пъти по-далече. Твърде далече, за да бъдат заплаха. „Освен ако нямат лъкове.“ Но и да имаха, трябваше да са много добри с тях. У дома, по време на състезанията на Бел Тин и Слънцеднева, само най-добрите стрелци можеха да улучат на разстояние над двеста крачки.

Но въпреки това се чувстваше по-добре като знаеше, че може да метне мълния по някой, който би опитал такъв изстрел.

— Ние сме от Бялата кула — отвърна Нинив спокойно. Усилието й да не се оглежда за други айилки беше очевидно. Дори Елейн попоглеждаше насам-натам. — А дали ще сметнете някоя от нас за Мъдра, е друга работа — продължи Нинив. — Какво искате от нас?

Авиенда се усмихна. Всъщност беше доста симпатична, забеляза Егвийн; войнственият израз досега беше прикривал хубостта й.

— Вие говорите като Мъдрите. По същество и с малко съжаление към глупците. — Усмивката й се стопи, но гласът й остана спокоен. — Една от нас лежи тежко ранена, може би умира. Мъдрите често изцеряват онези, които несъмнено биха загинали без тяхната помощ, а съм чувала, че Айез Седай могат и повече. Ще й помогнете ли?

Егвийн за малко да поклати глава объркана. „Нейна приятелка загива? А тя го казва така, все едно че ни моли да й заемем чаша ечемичено брашно!“

— Ще й помогна, стига да мога — отвърна бавно Нинив. — Не давам обещания, Авиенда. Може да умре въпреки усилията ми.

— Смъртта идва за всички нас — отвърна айилката. — Можем само да избираме как да я посрещнем, когато дойде. Ще ви заведа при нея.

Две жени в айилско облекло изникнаха на не повече от десет крачки от тях, едната от малка падина — Егвийн не би допуснала, че там може да се скрие и куче, а другата сред тревата, стигаща едва до прасците й. Смъкнаха черните си була, щом се изправиха — това отново я сепна; знаеше, че айилците прикриват липата си само когато се канят да извършат убийство — и свалиха на раменете си платовете, покриващи главите им. Едната беше със същата червеникава коса като Авиенда, със сиви очи, а другата — синеока и с коса като пламък. Никоя не беше по-възрастна от Егвийн или Елейн — и двете изглеждаха готови да използват късите копия в ръцете си.

Жената с огнената коса подаде оръжията на Авиенда: дълъг нож с тежко острие за колана на кръста й и пълен колчан за другата страна; черен извит лък, бледо лъскав като рог, който тя прибра в калъфа на гърба си, и четири къси копия с дълги остриета, които стисна в едната си ръка заедно с малък, облечен в кожа кръгъл щит. Авиенда се накичи с всичко това така естествено, както някоя жена в Емондово поле би си метнала шал. Същото направиха и спътничките й.

— Хайде — подкани ги тя и тръгна към горичката, покрай която вече бяха минали.

Егвийн най-сетне освободи сайдар. Беше сигурна, че трите могат да я намушкат с копията си, преди да успее да направи каквото и да било, стига да поискат, но не смяташе, че се канят да го сторят. „Ами ако Нинив не успее да изцери приятелката им? Защо поне не пита преди да взима решения, които засягат и трите ни!“

Докато вървяха към дърветата, айилките оглеждаха земята наоколо, сякаш очакваха пустата околност да крие врагове, също така опитни в криенето, колкото самите тях. Авиенда и Нинив вървяха най-отпред.

— Аз съм Елейн от Двора Траканд — подхвана приказка приятелката на Егвийн. — Щерката-наследница на Мургейз, кралицата на Андор.

Егвийн се препъна. „Светлина небесна, да не е полудяла? Знам, че Андор е воювал с тях в Айилската война. Може да е било преди двадесет години, но казват, че айилците имат дълга памет.“

Но огнекосата айилка до нея отвърна само:

— Аз пък съм Баин, от септата Черна скала на Шаарад айил.

— Аз съм Чиад — представи се по-нисичката от другата й страна. — От септата Каменна река на Гошиен айил.

Баин и Чиад погледнаха Егвийн; лицата им не се промениха, но й се стори, че според тях проявява невъзпитание.

— Аз съм Егвийн ал-Вийр — каза им тя. Изглежда, очакваха повече, затова добави: — Щерка на Марин ал-Вийр, от Емондово поле, в Две реки. — Това, изглежда, донякъде ги задоволи, но можеше да се обзаложи, че не го разбраха повече, отколкото тя за техните септи и кланове. „Сигурно означава нещо като родове.“

— Вие първосестри ли сте? — Баин, изглежда, имаше предвид и трите.

Егвийн реши, че сигурно имат предвид сестри в смисъла, в който се употребяваше за Айез Седай, и отвърна „Да“, докато в същото време Елейн каза „Не“.

Чиад и Баин се спогледаха бързо — все едно че говореха с жени, които, изглежда, не са съвсем с ума си.

— Първосестри — обърна се Елейн поучително към Егвийн — означава жени, които имат една и съща майка. Второсестра означава, че майките им са сестри. — После заговори на айилките. — Нито една от двете ни не знае много за вашия народ. Моля да простите невежеството ни. Понякога си мисля за Егвийн като за първосестра, но не сме кръвни роднини.

— Тогава защо не изречете думите пред вашите Мъдри? — попита Чиад. — Двете с Баин станахме първосестри.

Егвийн примигна.

— Но как можете да станете първосестри? Или си имате една и съща майка, или нямате. Не искам да ви обиждам. Повечето от това, което знам за Девите на копието, е от малкото, което ми е разказвала Елейн. Знам, че се сражавате в битки и че мъжете не ви интересуват, но нищо повече. — Елейн кимна; описанието й на Девите на копието напомняше на някаква кръстоска между женски Стражници и Червената Аджа.

Изражението, пробягало по лицата на двете айилки, показа, че се съмняват дали Егвийн и Елейн изобщо имат ум в главите си.

— Не ни интересуват мъжете ли? — промърмори Чиад озадачена.

Баин сбра вежди замислена.

— Това, което казвате, е близо до истината, но и твърде далече. Когато се венчаем за копието, ние се заклеваме да не се обвързваме с никакъв мъж и дете. Но някои се отказват от копието заради мъж или дете. — Изражението й подсказваше, че това тя самата не го разбира съвсем. — Но откаже ли се веднъж, не може повече да си върне копието.

— Или ако е избрана да иде в Руидийн — вметна Чиад. — Една Мъдра не може да е в брак с копието.

Баин я погледна така, сякаш бе обявила, че небето е синьо и че дъждът пада от облаци. Но погледът, с който дари Егвийн и Елейн, говореше, че може би те не знаят тези елементарни неща.

— Да, така е. Въпреки че някои се опитват да се противопоставят на това.

— Да, опитват се. — Чиад го каза така, сякаш двете с Баин си споделяха нещо.

— Но аз много се отклоних от нишката на обясненията — продължи Баин. — Девите не танцуват копията помежду си дори когато нашите кланове го правят, но между Шаарад айил и Гошиен айил съществува кръвна вражда от над четиристотин години, затова ние с Чиад решихме, че нашата брачна клетва не е достатъчна. Затова отидохме да изречем думите пред Мъдрите на нашите кланове — тя рискувайки в моята твърдина, аз — в нейната — за да ни свържат като първосестри. Като истински първосестри, които са Деви, си пазим гърбовете една на друга и никоя от нас няма да допусне мъж при себе си, без другата да е съгласна. Но не бих казала, че мъжете не ни интересуват. — Тя кимна и се усмихна. — Описах ли ти истината ясно, Егвийн?

— Да — отвърна плахо Егвийн. Погледна към Елейн и забеляза в сините й очи удивлението, което изпитваше и тя самата. „Не Червена Аджа. Може би Зелена. Кръстоска между Стражници и Зелена Аджа, а освен това нищо друго не разбирам.“ — Истината вече ми е доста ясна, Баин. Благодаря ти.

— Ако вие двете се чувствате като първосестри — каза Чиад, — трябва да отидете при своите Мъдри и да изречете думите. Но пък вие сте Мъдри, макар и млади. Не знам как ще стане при това положение.

Егвийн не знаеше дали да се разсмее, или да се изчерви. Струваше й се, че двете с Елейн също така делят един и същи мъж. „Не, това се отнася само за първосестри, които са Деви на копието, нали така?“ На бузите на Елейн бяха избили алени петна и Егвийн беше сигурна, че си мисли за Ранд. „Но ние не си го делим, Елейн. Никоя от нас не може да го притежава.“

Елейн се окашля.

— Не мисля, че това е нужно, Чиад. Двете с Егвийн бездруго вече си пазим гърбовете една на друга.

— Как е възможно това? — попита бавно Чиад. — Та вие не сте се венчали за копието. И освен това сте Мъдри. Кой би вдигнал ръка срещу една Мъдра? Това ме обърква. За какво ви се налага да си пазите гърбовете?

Но вече стигнаха горичката и това спести на Егвийн необходимостта да отговаря. Под дърветата имаше още две жени, скрити сред гъстите клони почти до самата река. Джолиен, от септата Солено плато на Накаи айил, синеока жена с червеникаво-златиста коса, почти като на Елейн, се грижеше за Дайлин, от септата и клана на Авиенда. Косата на Дайлин беше подгизнала от пот, от което изглеждаше тъмночервена, и тя отвори само веднъж едното си сиво око, когато пристъпиха до нея, след това го затвори. Горната й дреха и ризата й лежаха до нея, а кръстът й беше увит с плувнали в кръв превръзки.

— Тя пое меч — каза Авиенда. — Някои от онези глупци, които клетвопрестъпните дървоубийци наричат войници, решиха, че ние сме поредната шепа разбойници, опустошаващи тази земя. Наложи се да ги избием, за да ги убедим в противното, но Дайлин… Можеш ли да я изцериш, Айез Седай?

Нинив коленичи до ранената жена и надигна превръзките, колкото да погледне под тях. Погледна и потръпна.

— Премествали ли сте я, след като е била ранена? На раната има кора, но е счупена.

— Искаше да умре край вода — каза Авиенда. Погледна бързо към реката и отмести очи. На Егвийн й се стори, че и тя потръпна.

— Глупачки! — Нинив започна да рови в торбата си с билките. — Могли сте да я убиете с това местене. Искала да умре край вода — изсумтя тя възмутено. — Само защото носите оръжия като мъже не означава, че трябва да мислите като тях. — Измъкна дълбока дървена купа от торбата си и я тикна в ръцете на Чиад. — Напълни я. Трябва ми вода, за да ги смеся и да може да го изпие.

Чиад и Баин пристъпиха към реката и се върнаха заедно. На лицата им не личеше, но Егвийн си помисли, че сигурно бяха очаквали реката да се пресегне и да ги сграбчи.

— Ако не бяхме я донесли тук до… реката, Айез Седай — каза Авиенда, — нямаше да намерим и вас и тя все едно щеше да умре.

Нинив отново изсумтя и заразбърква смлените на прах билки в купата с вода, като си мърмореше.

— Кориандър за кръвта, кучешко биле за зарастване, и малко против болка, разбира се, и… — Мърморенето й заглъхна в тих шепот, почти недоловим за слуха на другите. Авиенда я гледаше намръщена.

— Мъдрите използват билки, Айез Седай, но не бях чувала, че и Айез Седай ги използват.

— Използвам, каквото използвам! — сопна се Нинив и продължи да пробира от билките и да си мърмори под носа.

— Ама тя наистина говори като Мъдра — каза тихичко Чиад на Баин, а тя й кимна вдървено.

Дайлин беше единствената айилка, която не държеше оръжия, но всички останали като че ли бяха готови да ги използват мигом. „Нинив определено дразни всички — помисли си Егвийн. — Дай да ги заговоря нещо. Каквото и да е. Никой не мисли за бой, ако се говори за нещо мирно.“

— Не се обиждайте — каза тя предпазливо, — но забелязах, че реката ви притеснява. Но тя не е страшна, освен ако няма буря. Можете да я преплувате, ако искате, въпреки че течението по-навътре от брега е силно. — Елейн поклати глава.

Айилките я изгледаха озадачено и Авиенда каза:

— Видях един човек… шиенарец… да прави това… плуване… веднъж.

— Не разбирам — отвърна Егвийн. — Знам, че в Пустинята няма много вода, но ти каза, че си от септата Каменна река, Джолиен. Не може да не си плувала в Каменна река? — Елейн я изгледа така, сякаш си е загубила ума.

— Плуване — произнесе неловко Джолиен. — Това означава… да влезеш във водата? В толкова много вода? Без нищо, за което да се държиш? — Тя потръпна. — Айез Седай, преди да прекося Драконовата стена, не бях чувала за течаща вода, която да не мога да прекрача. Каменната река… разправят, че някога в нея имало вода, но това са празни приказки. Най-старите записки на Мъдрите и вождът на клана твърдят, че в нея никога не е имало нищо друго освен камъни, още от първия ден, в който сме се отделили от септата Високо плато и сме завзели тази земя. Плуване! — Тя стисна копията си, готова сякаш да се бие със самата дума. Чиад и Баин се отдръпнаха с още една крачка от речния бряг.

Егвийн въздъхна. И се изчерви, когато срещна очите на Елейн. „Добре де, аз не съм щерка-наследница, за да знам всички тези неща. Но какво пък, ще ги науча.“ Когато погледна айилките, осъзна, че вместо да ги успокои, ги беше изнервила още повече. „Ако опитат нещо, ще ги задържа с Въздух.“ Нямаше никаква представа дали би могла да задържи четири жени наведнъж, но се разтвори за сайдар, запреде потоците на Въздуха и ги остави в готовност. Силата запулсира в нея, нетърпелива да я пуснат в действие. Никакво сияние не обкръжаваше Елейн и тя се зачуди защо. Елейн я погледна в очите и поклати глава.

— Никога не бих посегнала на Айез Седай — каза изведнъж Авиенда. — Искам да го знаете. Независимо дали Дайлин ще оживее, или ще умре — това няма значение в случая. Никога не бих използвала това — тя повдигна малко едно от копията — срещу никоя жена. А вие сте Айез Седай. — Егвийн изведнъж изпита чувството, че Авиенда се опитва да успокои тях.

— Това го знаем — каза Елейн, все едно че говореше на Авиенда, но очите й казваха на Егвийн, че всъщност говори на нея. — Тук никой не знае много за вашия народ, но са ме учили, че никога не посягат да наранят жени, освен ако не са… как му казвахте?… венчани за копието.

Баин, изглежда, реши, че Елейн отново не може да проумее истината.

— Не е точно така, Елейн. Ако една несъчетана жена ми излезе насреща с оръжие, бих я напердашила здраво, та да й дойде умът. Един мъж… Един мъж би си помислил, че жена от вашите земи е венчана, ако носи оръжие; не знам. Мъжете понякога са странни.

— Разбира се — каза Елейн. — Но докато ние не ви нападаме с оръжие, вие няма да ни направите нищо лошо. — И четирите айилки изглеждаха изумени, а тя погледна Егвийн бързо и многозначително.

Въпреки това Егвийн задържа сайдар. Само защото Елейн я беше научила нещо, още не значеше, че то е вярно, въпреки че айилките твърдяха същото. Пък и усещаше сайдар… така добре в себе си.

Нинив повдигна главата на Дайлин и започна да налива сместа в устата й.

— Пий — каза тя твърдо. — Знам, че вкусът му е непоносим, но го изпий всичкото. — Дайлин преглътна, задави се и отново преглътна.

— Дори и тогава, Айез Седай — отвърна Авиенда на Елейн. Но не откъсваше очи от Дайлин и Нинив. — Казано е, че някога, преди Разрушението на света, сме служили на Айез Седай, макар сказанието да не казва как. Но сме се провалили в тази служба. Вероятно заради този грях сме били отпратени в Триделната земя; не знам. Никой не знае какъв е бил този грях, освен може би Мъдрите или вождовете на кланове, а те не казват. Казано е, че ако отново се провалим пред Айез Седай, те ще ни унищожат.

— Изпий го цялото — промърмори Нинив. — Мечове! Само мечове и мускули, без капчица разум!

— Ние няма да ви унищожим — отвърна Елейн решително и Авиенда кимна.

— Както кажете, Айез Седай. Но всички древни оказания са изрични в едно. Никога не трябва да се бием с Айез Седай. Ако хвърлите срещу мен вашите мълнии и бедствен плам, ще затанцувам с тях, но няма да ви посегна.

— Да мушкат хора — изръмжа Нинив. Свали главата на Дайлин и пипна челото й. Очите на Дайлин отново се бяха затворили. — Да мушкат жени! — Авиенда пристъпи от крак на крак и отново се намръщи. Не беше единствената сред айилките.

— Бедствен плам — повтори Егвийн, — Авиенда, какво е „бедствен плам“?

Айилката я погледна навъсена.

— Нима не знаете, Айез Седай? Според древните сказания Айез Седай го владеели. Сказанията го наричат нещо ужасно, но повече не знам. Казано е, че сме забравили много неща от онези, които сме знаели някога.

— Вероятно Бялата кула също е забравила много неща — каза Егвийн. „Знаех за него в онзи… сън, или каквото там беше. Беше също толкова истинско, колкото Тел-айеран-риод. Дори с Мат бих се обзаложила за това.“

— Нямат право! — сопна се Нинив. — Никой няма право да разкъсва така тела! Никакво право!

— Тя ядосана ли е? — попита притеснено Авиенда. Чиад, Баин и Джолиен се спогледаха тревожно.

— Всичко е наред — каза Елейн.

— Повече от наред — добави Егвийн. — Тя наистина започва да се ядосва, а това е повече от наред.

Сиянието на сайдар изведнъж обгърна Нинив — Егвийн се наведе, за да види по-добре, същото направи и Елейн — и Дайлин подскочи нагоре с писък, с широко отворени очи. Само след миг Нинив отново я отпусна и сиянието изчезна. Очите на Дайлин се затвориха и тя остана легнала и задъхана.

„Видях го — помисли си Егвийн. — Мисля, че… го видях.“ Не беше сигурна, че е успяла да различи многото потоци, още по-малко начина, по който Нинив ги беше втъкала. Това, което Нинив успя да направи за тези няколко секунди, беше все едно да изтъче четири килима едновременно със завързани очи.

Нинив изтри стомаха на Дайлин с окървавените превръзки, забърсвайки новата кръв и кората от съсирената стара. Нямаше нито рана, нито белег, само здрава кожа, но много по-бледа — по-бледа дори от лицето на Дайлин.

Нинив смота мръсните парцали, изправи се и ги хвърли в реката.

— Измийте останалото от нея — каза тя сопнато — и след това я облечете. Студено й е. И й пригответе храна. Много скоро ще огладнее. — Тя коленичи до водата да си измие ръцете.