Робърт Джордан
Прероденият дракон (12)

Глава 11
Тар Валон

Селцето Дайрейн се беше проснало край река Еринин още от времената, когато Тар Валон бе заел острова й. Малките къщи и дюкяни на Дайрейн — всичките от червени и кафяви тухли, и застланите му с каменни плочи улици създаваха впечатление за устойчивост, но селото беше опожарявано по време на Тролокските войни, сривано, когато армиите на Артур Ястребовото крило бяха подложили Тар Валон на обсада, плячкосвано неведнъж по време на Стогодишната война и отново подпалвано през Айилската война, няма и преди двадесет години. Доста бурна история за едно малко село, но местоположението на Дайрейн в подножието на един от мостовете, водещ към Тар Валон, гарантираше, че винаги ще бъде възстановявано, колкото и пъти да го унищожаваха. Най-малкото поне докато съществуваше Тар Валон.

Отначало на Егвийн й се стори, че Дайрейн отново е в очакване на война. Каре копиеносци маршируваше по улиците, с редици настръхнали като конско чесало, следваха стрелци с плоски шлемове, с пълни колчани на бедрата и лъкове, преметнати през гърди. Ескадрон тежки конници с лица, скрити зад железата на шлемовете, отвори път на Верин и свитата й по знак на командира си, който вдигна ръката си, облечена в тежка желязна ръкавица. Всички носеха Белия пламък на Тар Валон като снежна сълза на гърдите си.

При все това хората в селището си вършеха работата безгрижно и тълпата из пазарището се разделяше пред войниците все едно, че маршируващите мъже бяха съвсем обичайна гледка. Няколко мъже и жени, понесли табли с плодове, крачеха край войниците и им предлагаха спаружени ябълки и круши, извадени от зимниците, но с изключение на тези неколцина повечето селяни изобщо не обръщаха внимание на войниците. Верин привидно също не им обърна внимание, а поведе Егвийн и останалите през селото към големия мост, чиято арка се простираше над повече от половин миля речно корито, като дантела, изплетена от камък.

В началото на моста се виждаха други войници, дузина копиеносци и шестима стрелци, които проверяваха всеки пожелал да премине. Техният офицер, оплешивяващ мъж, закачил шлема си на дръжката на дългия си меч, изглеждаше притеснен от опашката чакащи хора — пешаци, конници, волски коли и каруци, както и коли, теглени от самите им собственици. Опашката беше дълга само стотина крачки, но щом някой получеше разрешение да премине, отзад се нареждаше друг. Въпреки това офицерът старателно проверяваше всеки пореден човек, преди да го пусне към Тар Валон.

Той отвори уста да извика сърдито, като видя как Верин поведе групата си към челото на опашката, но след като се взря по-внимателно в лицето й, побърза да нахлузи шлема на главата си. Тези, които ги познаваха отблизо, нямаха нужда да виждат пръстена с Великата змия, за да различат една Айез Седай.

— Добро ви утро, Айез Седай — поздрави той с поклон, опрял десница на сърцето си. — Добро ви утро. Моля преминете, ако благоволите.

Верин дръпна юзди до него. Сред чакащите ред се надигна глух ропот, но никой не посмя да се жалва гласно.

— Неприятности от Белите плащове, пазачо?

„Но защо спираме? — зачуди се нетърпелива Егвийн. — Да не би да е забравила за Мат?“

— Не съвсем, Айез Седай — отвърна офицерът. — До бой не се стигна. Опитаха се да се намъкнат в Елдънския пазар отсреща, но им дадохме да разберат. Амирлин е решила в никакъв случай да не бъдат допускани повече.

— Верин Седай — намеси се плахо Егвийн, — Мат…

— Почакай, детето ми — каза Айез Седай разсеяно. — Не съм го забравила. — Вниманието й отново се насочи към командващия стражата. — А външните села?

Човекът сви рамене притеснено.

— Не можем да държим Белите плащове извън тях, Айез Седай, но те се махат, щом влязат нашите патрули. Изглежда, се опитват да ни предизвикат. — Верин кимна и като че ли понечи да тръгне, но офицерът заговори отново: — Моля за извинение, Айез Седай, но вие очевидно идвате отдалече. Носите ли някакви вести? С всяка търговска гемия нагоре по реката дохождат какви ли не нови слухове. Разправят, че на запад се е появил нов Лъжедракон. Говори се дори, че едва ли не водел със себе си армиите на Артур Ястребовото крило, възкресени от мъртвите, и че избил много Бели плащове и разрушил някакъв град — Фалме, така му викали — в Тарабон.

— Казват, че Айез Седай му помогнали! — извика някой от чакащите ред. Хюрин изпъшка и се размърда, сякаш очакваше размирица.

Егвийн се огледа, но не можеше да се разбере кой бе извикал. Всички на опашката изглеждаха угрижени единствено от чакането, търпеливи или нетърпеливи да им дойде редът да преминат. Нещата наистина се бяха променили, и не за добро. Когато бе напуснала Тар Валон, всеки, осмелил се да каже нещо срещу Айез Седай, щеше да се радва, ако се отърве само с някой юмрук в носа от онзи, който го е чул. Лицето на офицера почервеня и той погледна свирепо към тълпата.

— Слуховете рядко казват истината — отвърна Верин. — Мога да ви уверя, че Фалме все още си стои. И не е в Тарабон, пазачо. Вие слушайте по-малко мълвата и повече Амирлинския трон. Светлината да ви освети. — Тя подръпна юздите и той се поклони, когато поведе останалите покрай него.

Мостът порази Егвийн като чудо, както ставаше винаги, когато се озовеше пред някой от мостовете на Тар Валон. Стените му изглеждаха така изкусно изваяни, че можеха да съперничат на везмото и на най-голямата майсторка на дантели. Изглеждаше невероятно, че такова нещо е могло да бъде сътворено от камък или че може да издържи дори собствената си тежест. Реката се носеше, мощна и стабилна, на петдесетина крачки отдолу и мостът се простираше над тази половин миля водна шир от брега до острова без никаква опора.

А още по-удивително бе усещането, че мостът я отвежда у дома. По-удивително и по-смайващо. „Моят дом е Емондово поле.“ Но тъкмо в Тар Валон щеше да научи онова, което можеше да я запази жива, да съхрани свободата й. Тъкмо в Тар Валон щеше да научи — трябваше да научи — защо сънищата й така я безпокояха и защо понякога като че ли носеха значения, които тя не можеше да отгадае. Сега животът й беше обвързан с Тар Валон. Ако някой ден се върнеше в Емондово поле — това „ако“ болеше, но беше длъжна да не се заблуждава — ако се върнеше, щеше да е само на гости, да види родителите си. Отдавна бе престанала да бъде щерка на един ханджия. Онези връзки не можеха да я задържат вече, и то не защото ги мразеше. Просто ги беше надраснала.

Мостът бе само началото. Извиваше се в дъга право към стените, обграждащи острова, високи, блестящи от белота стени, прошарени със сребърни нишки камък, стени чиито върхове стърчаха на височината на моста. Стражеви кули прекъсваха стените на равни интервали, от същия бял камък, и масивните им основи се миеха от реката. Но над стените и нататък се издигаха същинските кули на Тар Валон, кулите от приказките, изострени шпилове, спирали, свързани с въздушни мостове чак на сто и повече стъпки над земята. Но и това все още бе само началото.

Пред обкованите с бронз порти нямаше стражи и те стояха отворени достатъчно широко, за да мине през тях наведнъж редица от двадесет конници. Зад тях се откриваше път към широките булеварди, кръстосващи острова. Въпреки че пролетта едва бе настъпила, въздухът ухаеше на цветя.

Градът взе дъха на Егвийн, сякаш никога досега не беше го виждала. Всяко площадче и улична пресечка си имаше фонтан, свой паметник или статуя, някои от които — на величествени колони, високи колкото кулите, но това, което зашеметяваше погледа, беше самият град. Дори онова, което беше с прости очертания, имаше толкова много орнаменти, че приличаше на украшение само по себе си, или ако нямаше никакви орнаменти, самата му форма го правеше да изглежда, величествено. Големи и малки здания, съградени от камък с всевъзможни цветове, здания, които напомняха за раковини или за вълни, или за крайморски канари, изваяни от вятъра, зареяли се капризно, уловени от самата природа в свободния полет на ума. Жилищата, странноприемниците, дори конюшните — и най-незначителните сгради в Тар Валон бяха сътворени така, че да внушават красота. Огиерските каменоделци бяха построили града през дългите години след Разрушението на света и след това го бяха поддържали като своето най-изящно творение.

Мъже и жени от всички краища на света сновяха по улиците. Срещаха се тъмнокожи и бели, и с всички възможни оттенъци помежду им, дрехите им — с ярки цветове и шарки или бозави, но украсени с ресни, ширити и блестящи копчета, или пък плътно затворени и строги; други, показващи повече плът, отколкото Егвийн смяташе за редно, или не разкриващи нищо освен чифт очи и пръсти. Закрити с балдахини носилки се клатушкаха по улиците и подтичващите носачи подвикваха: „Път!“ Тътреха се плътно затворени карети, чиито облечени в ливреи кочияши плющяха с камшици и викаха „Хей-я! Хей!“, сякаш си вярваха, че могат да надмогнат мудния ход на тълпите. Улични музиканти свиреха на флейти, лютни и гайди, придружавайки по някой жонгльор или акробат, винаги с протегната шапка за монети. Бродещи из тълпата соколари хвалеха стоката си и дюкянджии, застанали пред дюкяните си, сипеха хвалби за превъзходните си изделия. Глъч изпълваше града като песен на живо същество.

Верин отново беше придърпала качулката над лицето си. Никой сякаш не забелязваше присъствието им сред гъстото човешко множество, помисли си Егвийн. Дори и Мат на конската носилка не привличаше любопитни погледи, въпреки че някои сред тълпата го поглеждаха крадешком и отминаваха. Хората понякога водеха болните си до Бялата кула за Лечителство.

Егвийн сръга коня си да се изравни с Верин и я попита:

— Наистина ли очаквате неприятности сега, Верин Седай? Вече сме в града. Почти пристигнахме. — Бялата кула вече се виждаше ясно, огромната сграда сияеше, просторна и, извисяваща се над околните здания.

— Винаги очаквам неприятност — отвърна й кротко Верин. — Съветвам те и ти да го правиш. Най-вече в Кулата. Сега всички вие трябва да сте много по-предпазливи отпреди. Вашите… хитринки — устните й се свиха за миг, преди да възвърне спокойствието си — изплашиха доста от Белите плащове, но в Кулата те могат като нищо да ви докарат смърт или усмиряване.

— Не бих го направила в Кулата — възрази Егвийн. — Никоя от нас не би го направила. — Нинив и Елейн се присъединиха към тях, оставили Хюрин да се грижи за товарните коне. Те закимаха, Елейн трескаво, а Нинив, както се стори на Егвийн, като че ли с резерви.

— Не бива да го правите повече, дете. Не бива! Никога! — Верин ги изгледа косо изпод ръба на качулката си и поклати глава. — И искрено се надявам, че сте разбрали колко глупаво е да говорите тогава, когато трябва да мълчите. — Лицето на Елейн поруменя, а бузите на Егвийн се изчервиха. — Влезем ли в Кулата, дръжте си езиците и приемайте каквото и да ви сполети. Каквото и да ви сполети! Въобще не знаете какво ни чака в Кулата, а и да знаете, няма да знаете как да се справите с него. Така че си мълчете.

— Ще постъпя така, както казвате, Верин Седай — отвърна Егвийн, а Елейн повтори думите й като плахо ехо. Нинив изсумтя. Айез Седай я изгледа и тя кимна неохотно.

Широката улица се отвори към самия център на града, а в центъра се възправяше Бялата кула, блеснала под слънцето, възвисяваща се досами небето сред палат от куполи и нежно издигащи се шпилове, обкръжаващи основите й. По площада се мяркаха изненадващо малко хора. Никой не напираше да влезе в Кулата, освен ако нямаше работа там, припомни си притеснено Егвийн.

Щом се озоваха на площада. Хюрин поведе товарните коне напред и каза:

— Верин Седай, аз трябва да ви оставя. — Измери Кулата веднъж с очи, след което се постара да не поглежда повече към нея, въпреки че оттук беше много трудно човек да гледа към нещо друго. Хюрин идваше от земя, където Айез Седай бяха уважавани, но едно беше да ги уважаваш, а съвсем друго — да си обкръжен от тях.

— Ти ни помогна много в нашето пътуване, Хюрин — каза му Верин, — а пътуването си беше дълго. В кулата все ще се намери място за теб, да си починеш преди да отпътуваш.

Хюрин категорично поклати глава.

— Не мога да загубя и един ден, Верин Седай. Нито час. Трябва да се върна в Шиенар, да кажа на крал Изар и на лорд Агелмар истината за това, което се случи във Фалме. Трябва да им разкажа за… — Хюрин рязко се извърна и се огледа. Нямаше никой наблизо да го подслуша, но въпреки това той сниши глас и изрече бавно: — За Ранд. Че Драконът се е Преродил. Сигурно ще се намерят търговски кораби, които се канят да отплават нагоре по реката и смятам да потегля още със следващия.

— Върви в Светлината тогаз. Хюрин Шиенарски — благослови го Верин.

— Светлината да ви освети всички — отвърна той, поколеба се за миг и добави: — Ако ви потрябвам — когато и да е — пратете дума във Фал Дара и ще намеря начин да дойда. — Окашля се малко смутено, след което обърна коня и потегли назад. Скоро се изгуби от погледите им.

Нинив раздразнено поклати глава.

— Мъже! Винаги ти казват да им изпратиш дума, щом ти потрябват, но когато ти потрябват, ти трябват веднага.

— Никой мъж не би могъл да ни помогне там, където отиваме сега — отвърна сухо Верин. — Не забравяйте. Затваряйте си устите.

Егвийн изпита чувство на загуба. Хюрин рядко проговаряше на някоя от тях, но и бе станал близък. И все пак Верин беше права. Той беше просто мъж, безпомощен като бебе пред онова, което можеше да ги очаква в Кулата. Но въпреки това със заминаването му ставаха с един по-малко и тя не можеше да се отърве от мисълта, че винаги е полезно край теб да има някой мъж, въоръжен с меч. Пък и той представляваше за тях някаква връзка с Ранд, както и с Перин. „Имам си своите грижи, за които да се безпокоя.“. Ранд и Перин щяха все някак да се оправят, щом Моарейн се грижеше за тях. „Пък и Мин със сигурност ще се погрижи за Ранд“ — помисли си тя в изблик на ревност, която веднага се постара да потуши. Почти успя.

Въздъхна и поведе двата коня с носилката. Мат лежеше, завит до брадичката; дишаше сухо и хрипливо. „Скоро — помисли си тя. — Сега вече скоро ще бъдеш Излекуван. А ние ще разберем какво ни чака.“ Искаше й се Верин най-после да спре да ги плаши. Искаше й се Верин да няма основание да ги плаши толкова.

Верин ги поведе покрай основите на Кулата към малка странична порта, пред която имаше двама стражи. Айез Седай спря, отметна качулката си и се наведе от седлото и тихо каза нещо на единия. Той се сепна и изгледа изненадано Егвийн и другите две. После бързо промълви: „На вашите заповеди, Айез Седай“ — и се затича навътре. Още преди да довърши думите си, Верин вече ги бе повела през портата. Яздеше бавно, сякаш нямаше за какво да се бърза.

Егвийн я последва с носилката, споглеждайки се с Нинив и Елейн, зачудена какво ли му беше казала Верин.

От вътрешната страна на портата имаше малка стражева кабина, оформена като легнала шестолъчна звезда. Групичка стражи се бяха струпали на прага. Щом Верин мина край тях, те престанаха да говорят.

Тази част от вътрешния двор на Кулата можеше да мине за парк в замъка на някой лорд, с дърветата, подкастрените храсти и широките, настлани с чакъл сипеи. Сред дърветата се мяркаха други постройки и над всичко се извисяваше самата Кула.

Алеята ги отведе до една конюшня сред дърветата и трима коняри в кожени престилки изтичаха да поемат конете им. По нареждане на Айез Седай двама от тях развързаха носилката и внимателно я положиха встрани. Верин вдигна кожената торба от нозете на Мат и безгрижно я преметна през рамо.

Нинив се почеса притеснено по гърба и я погледна.

— Ти каза, че може би му оставали часове. Нима смяташ просто да…

Верин вдигна ръка, но дали за да накара Нинив да млъкне, или заради приближаващите се стъпки по чакъла, Егвийн не разбра.

След миг се появи Шериам Седай, следвана от три от Посветените. Белите им рокли бяха поръбени с ивици във всички цветове на седемте Аджа, от синьо до червено. С тях дойдоха и двама яки мъже в груби дрехи. Наставничката на новачките беше пълничка жена с удължени скули, присъщи на хората от Салдеа. Червената й като пламък коса и ясните й зелени очи й придаваха поразителен вид. Тя изгледа Егвийн и другите две спокойно, но със стиснати устни.

— Значи върна трите ни бегълки, Верин. След всичко, което стана, почти съжалявам, че си ги довела.

— Ние не сме… — понечи да отвърне Егвийн, но Верин я сряза с рязкото: „МЛЪК!“, след което я изгледа строго, после и другите две, сякаш суровият и поглед можеше да задържи устите им затворени.

Егвийн бе сигурна, че поне що се отнася до нейната, щеше да подейства. Никога досега не беше виждала Верин толкова ядосана. Тя само скръсти ръце пред гърдите си и изсумтя под нос, но не каза нищо. Трите Посветени зад Шериам пазеха тишина, разбира се, но на Егвийн й се стори, че ушите им щръкнаха напрегнато.

След като се увери, че Егвийн и останалите няма да се обадят повече, Верин отново се обърна към Шериам.

— Младежът трябва да бъде отведен някъде настрана от другите. Той е опасно болен. Опасно както за другите, така и за него самия.

— Казаха ми, че си докарала носилка, — Шериам посочи носилката на двамата мъже, промълви тихо нещо в ухото на единия мъж и двамата бързо понесоха Мат нанякъде.

Егвийн отвори уста да каже, че той има нужда от незабавна помощ, но пред резкия поглед на Верин отново я затвори. Нинив задърпа плитката си толкова силно, че малко оставаше да я отскубне от главата си.

— Предполагам — каза Верин, — че вече цялата Кула е разбрала, че сме се върнали?

— Онези, които още не знаят — отвърна Шериам, — много скоро ще разберат. Пристиганията и заминаванията напоследък са се превърнали в основна тема за приказки и клюки. Още преди Фалме и много преди войната в Кайриен. Нима смяташе да го запазиш в тайна?

Верин стисна кожената торба в двете си ръце.

— Трябва да видя Амирлин. Незабавно.

— А тези трите?

Верин погледни замислено Егвийн и приятелките й и се намръщи.

— Трябва да бъдат държани изкъсо, докато Амирлин не пожелае да ги види. Ако пожелае. Изкъсо, имай предвид. Собствените им стаи ще свършат работа, струва ми се. От килии няма нужда за момента. И нито дума на никого.

Верни говореше на Шериам, но Егвийн разбра, че последното беше предназначено да напомни на нея и на другите две. Нинив беше свъсила вежди и тръсна плитката си така рязко, сякаш искаше да удари нещо. Сините очи на Елейн бяха широко отворени и лицето й беше съвсем бледо. Егвийн не беше сигурна какво точно изпитва — гняв, страх или тревога. Нещо смесено, реши тя.

Верин за последен път погледна изпитателно трите си доскорошни спътнички и се отдалечи, притиснала кожената торба до гърдите си. Шериам скръсти ръце и огледа мълчаливо Егвийн и другите две: За миг Егвийн усети, че напрежението поспадна. Наставничката на новачките винаги запазваше спокойствие и чувство за хумор, дори когато възлагаше допълнителна работа за нарушение на правилата.

Но този път гласът на Шериам прозвуча мрачно.

— Нито думичка, каза Верин Седай, и така ще бъде. Ако някоя от вас проговори — освен за да отвърне на въпрос на Айез Седай, разбира се — ще ви накарам да съжалявате, че не сте наказани само с бой с пръчка или с няколко часа търкане на подовете. Разбрахте ли ме?

— Да, Айез Седай! — отвърна Егвийн и чу, че и другите две изрекоха същото, въпреки че от устата на Нинив то прозвуча като закана.

Шериам изсумтя с отвращение.

— Все по-малко момичета идват напоследък в Кулата за обучение в сравнение с преди, но все пак идват. Повечето напускат, без да са се научили дори да усещат Верния извор, камо ли да го докосват. Още по-малко научават достатъчно, че да не си навредят, преди да си отидат. Едва шепа от тях могат да се надяват, че ще бъдат издигнати в ранг на Посветени, и още по-малко, че един ден ще понесат шала. Труден е животът тук, с тежка дисциплина, но въпреки това всяка новачка стиска зъби и се бори да удържи, да придобие пръстена и шала. Макар да са така изплашени, че нощем да се оревават чак докато заспят, те се борят да издържат. А вие трите, които имате повече вродена способност, отколкото някога съм допускала, че ще видя, напуснахте Кулата без разрешение, обучени няма и на половината от това, което е задължително, като безотговорни хлапачки, и останахте навън с месеци. А сега ми се връщате все едно, че нищо не е станало, като че ли се надявате утре просто да се събудите и ученето да продължи. — Пое си дълбоко дъх, все едно че щеше да избухне, ако не беше го направила. — Фаолайн!

Трите Посветени подскочиха, сякаш ги бяха хванали да подслушват, и една от тях, тъмнокожа и къдрокоса жена, пристъпи напред. И трите бяха млади жени, но все пак по-възрастни от Нинив. Бързото посвещение на Нинив бе необичайно. При нормално развитие на нещата за една новачка бяха нужни години на обучение преди да получи пръстена на Великата змия, какъвто всички те носеха. Още повече години трябваше да минат преди да се надяват, че ще бъдат издигнати до ранга на пълноправни Айез Седай.

— Отведете ги в стаите им — нареди Шериам — и ги дръжте затворени там. Могат да получават хляб, студена супа и вода, докато Амирлинския трон не разпореди нещо друго. И ако някоя от тях промълви и думичка, можете да ги заведете в кухните да чистят гърнетата. — Тя се завъртя и се отдалечи. Дори гърбът й сякаш излъчваше яд.

Фаолайн измери заканително с поглед Егвийн и другите две, особено Нинив, която си бе надянала маска на обида. Закръгленото лице на Фаолайн не излъчваше и капчица обич към онези, които бяха нарушили правилата така дръзко, още по-малко към такива като Нинив — дива придобила пръстена, без дори да се помъчи като новачка жена, която бе преливала още преди да дойде в Тар Валон. Когато се разбра, че Нинив смята да задържи сърдитата си маска. Фаолайн сви рамене.

— Когато Амирлин ви извика, сигурно вече ще сте усмирени.

— Я стига, Фаолайн — намеси се друга от Посветените — най-възрастната от трите. Шията й беше източена като върба, кожата и беше с бронзов загар и тя се движеше изящно. — Аз ще отведа теб — обърна се тя към Нинив. — Името ми е Теодрин и аз също съм дива. Ще те държа както нареди Шериам Седай, но няма да те хапя. Ела.

Нинив погледна Егвийн и Елейн с тревога, а после се остави Теодрин да я поведе.

— Диви — промърмори Фаолайн. От устата й това прозвуча като проклятие. После извърна очи към Егвийн.

Третата Посветена, симпатична жена с бузи като ябълчици, застана до Елейн. Устата й се бе извила нагоре в ъгълчетата, сякаш й се щеше да се усмихне, но строгият й поглед бе недвусмислен.

Егвийн отвърна на погледа на Фаолайн с цялото спокойствие, което можеше да си наложи, и както се надяваше, с част от самочувствието, присъщо на Елейн. „Червена Аджа — реши тя. — Тази определено ще избере Червените.“ Но й беше трудно да забрави собствените си грижи. „О, Светлина, какво ли ще ни направят сега?“ Имаше предвид Айез Седай и Кулата, а не тези три жени.

— Е, да тръгваме — сопна се Фаолайн. — Не стига, че цял ден ще вардя до вратата ти, ами и тук да стърча. Хайде.

С тежка въздишка Егвийн стисна ръката на Елейн и последва Фаолайн. „Светлина, дано да са започнали да Лекуват Мат.“