Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (21)

II

След тази история Мидас се отвратил от златото, а също и от двореца, и от богатствата и предпочел да се върти из горите, да вдъхва тяхната прохлада, да гледа зелената шума и да забрави така златото на своята градина, което го измъчвало и в сънищата му и напомняло премеждието му.

В този свой нов живот той срещал често в планината бога Пан и за късо време станал негов верен спътник и почитател. Възхищавал се от всичко: от остроумието му, от бързината му и най-вече от музиката му, която намирал за по-възвишена и от Аполоновите песни.

Пан се ласкаел от похвалите му и един ден решил да премери сили с русокосия бог, за да види кой ще победи. Мидас не се съмнявал никак кой ще излезе по-добър и пожелал дори той да бъде съдия, за да може сам да увенчае Пан с лавровия венец на победата. Но боговете предпочели за съдия стария Тмол, бога на високата планина в Лидия, която взела неговото име, и самодивите му.

И така, събрали се всички в една красива, огряна от слънцето местност, и състезанието започнало.

Най-напред засвирил Пан и свирнята му, жива и своеобразна, възхитила Мидас. Тя била наистина хубава, подхождала на скалите и на дивите гори, които обитавал Пан. Странните звуци, които излизали от свирката му, били прелестни и ритмични, те доставяли удоволствие на всички, които го слушали.

Мидас не се сдържал. Викал, пляскал с ръце, подскачал от възторг.

Аполон го погледнал учуден. После се върнал при лирата си и с поглед, устремен в хоризонта, почнал да гали струните.

Мидас се усмихнал подигравателно и пак седнал на своя камък. Нежните звуци на лирата, които ту се смеели, ту приличали на оплакване, ту пеели радостно, ту тъжно плачели, минавали край него, без да му направят впечатление, и той с презрение си мислел, че пред свирката на своя приятел златният инструмент на бога е глупост и безвкусица.

— О, непобедими Пан! Може ли някой да те превъзхожда — мърморел той.

И когато нимфите избухнали във възторжени викове и Мидас видял Тмол да поднася лавровия венец на Аполон, обхванало го голямо негодувание.

— Но вие глухи ли сте? Нямате ли ум? Зевс не ви ли е дал уши? — избухнал той. — Увенчавате Аполон, а пренебрегвате Пан. Имате ли мнение? Критици се наричате, а нямате критерии…

Никой не му обърнал внимание, само Аполон го погледнал с любопитство.

— Млъкни! — заповядал той и Мидас се подчинил уплашен.

Богът се приближил и застанал пред него, висок, блестящ в победата и славата си, а в очите му просветнала усмивка.

— Не съди за нещо, което не разбираш, Мидасе! — казал той сериозно. — Струва ми се обаче, че Зевс те е онеправдал и аз трябва да поправя грешката на своя баща.

И изведнъж хванал ушите на царя и силно ги изтеглил.

— Така! — казал той. — Сега ще чуваш по-добре.

И бързо тръгнал към гората, водейки след себе си като многоцветно облаче задавящите се от смях нимфи.

Като останал сам, Мидас се съвзел от страха и повдигнал ръка към заболелите го уши, но се изненадал, защото пръстите му срещнали нещо космато. Опипал по-внимателно и изведнъж започнал отчаяно да плаче. Ушите му станали големи и космати, като на магаре.

Засрамен, изплашен, треперейки да не го види някой, той се върнал тайно в двореца.

На другия ден се явил сред поданиците си с голяма червена чалма на главата си; всички се възхитили и почнали да подражават на новото покривало, защото го носел царят.

Мидас намерил малка утеха в своя срам, като си мислел, че така нещастието ще остане скрито. Но след малко разбрал нажален, че поне един човек трябвало да види ушите му: неговият бръснар.

Повикал го той, накарал го да се закълне в боговете и в живота си, че няма да каже нищо за това, което ще види, заплашил го, че ще му отреже главата, ако каже дори една думичка, и най-после отвил главата си.

Всички бръснари са бъбривци, но този бил по-лош от останалите. Ден и нощ го разяждала тайната му, не смеел да каже нищо на никого, но чувствал, че ще се разболее, ако това мъченическо мълчание продължи дълго време, и ето че един ден излязъл от града, изкопал дупка в земята и като се уверил, че е сам, навел се и три пъти извикал в рова:

— Цар Мидас има магарешки уши, пепеляви, големи и космати.

След това хвърлил пръст в дупката и облекчен се върнал в къщи.

— Заедно с моите думи си отива и моята тайна с теглото си! — казал той успокоен.

Но над дупката израснала тръстика и след време се шепнело по цялата страна, че като духне вятърът, тръстиката казва една чудна тайна.

Всички се стекли да видят това чудо и наистина при най-малкия ветрец тръстиките се поклащали и ясно шепнели думите:

— Цар Мидас има магарешки уши, пепеливи, големи и космати.

И така се разчула по целия свят тайната на нещастния цар, която и ние знаем сега.