Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (19)

Язон и аргонавтският поход

Измежду учениците на стария кентавър Хирон имало и един юноша, който се наричал Язон. Още като малък баща му Езон го завел и предал на мъдрия учител, за да го възпита.

— Той е от царско потекло — му казал, — и аз ти го водя, за да го отгледаш тайно, като неизвестно дете.

Хирон не попитал нищо, понеже лесно отгатнал. Кой не бил чувал печалната история на Езон, който бил някога цар на Йолк? Прогонен от трона си, той успял да спаси само най-малкия си син от ръцете на своя брат Пелий; който погубил цялото му семейство. Преследван, той живеел сега в планината, и за да не загуби и последното си дете, го завел при стария кентавър да го отгледа.

Язон раснал на свобода, без да подозира нищо, а Хирон с гордост виждал колко бързо той научавал това, което му казвал. Пръв в бягане, пръв в борба, пръв в боравенето с оръжията, той станал водач на своите другари.

С твърдия като камък поглед на сините си очи, които блестели заплашително, когато се разсърдел, и с дългите си златисти като лъвска грива коси, той приличал на дивите зверове, които преследвал по цял ден.

Кентавърът държал в тайна потеклото му. Но като станал младеж на двадесет години, Хирон го повикал един ден и му разказал цялата история.

— А сега — му казал той — тръгвай да си възвърнеш родината и трона.

Тръгнал Язон сам и радостен, със сърце, изпълнено с надежда. Вървял дълго време, докато стигнал до един придошъл поток. Нямало мост и Язон бил вече навлязъл до колене във водата, когато чул зад себе си да го викат.

— Дете мое, помогни ми да мина и аз — замолила една старица, превита от годините.

Тя му се видяла уморена и бедна и Язон се смилил над нея. Върнал се назад, взел я в силните си ръце и отново влязъл в реката. Запенената река влечала дървета и много камъни в своите черни води. Трудно напредвал Язон, понеже ръцете му не били свободни, а и старицата тежала доста. Борейки се с течението, подхлъзвайки се непрестанно, той пристигнал най-после на отсрещния бряг и се хвърлил изтощен на земята, за да се съвземе.

— Хадес все още не ни иска — прошепнал той и извърнал глава, за да види старицата.

Но млъкнал смаян. Вместо дрипавата бабичка пред него стояла една много красива жена с блестяща диадема в разкошните коси.

— Не ме ли познаваш? — попитала тя и се усмихнала доброжелателно.

Язон я познал по благородната осанка.

— Ти си Хера — извикал той, — покровителката на моята родина.

— Отгатна — казала сериозно богинята. — Аз съм покровителка на твоята родина, затова искам ти да царуваш в Йолк. Чуй думите ми, понеже, преди да станеш цар, трябва да опознаеш и да прославиш името си.

И тя започнала да разказва, сякаш някаква стара приказка.

— В Беотийския град Орхомен царувал някога Атамант и той имал две деца — Фрикс и Хела. Майка им била богиня, но те не я познавали, защото Нефела трябвало да се върне на Олимп и да ги остави още малки с мащехата Ино. Ино обаче никак не ги обичала и една година, когато се случила страшна суша в страната, тя убедила мъжа си, че Зевс, за да остави дъжда да благослови пак земята със своята прохлада, поискал да му се принесе в жертва Фрикс. Повярвал Атамант и колкото да му е било мъчно, решил да принесе в жертва любимия си син. Всичко било готово за жертвоприношението, храмовете били украсени, жителите на града събрани. Очаквали само Фрикс. Накичен с цветя, той се приближавал. А до него с наведена глава го следвала сестра му. Но преди да дойде до жертвеника, пред него се появил един голям овен със златно руно. Фрикс разбрал, че майка му го била пратила. Скочил на гърба му, притеглил зад себе си Хела и веднага изчезнали от смаяните очи на жреците.

— Чудо! Чудо! Боговете са ги взели при себе си, за да не ги принасяме в жертва! — извикали изплашени хората и се пръснали по страната, за да разкажат невероятната новина. Но Нефелиният овен не отишъл на Олимп. Братът и сестрата пътували дни и нощи, а под тях бягали планини, страни и морета. По едно време Фрикс, който се държал за рогата на овена, почувствал, че ръцете на Хела полека-лека го изпускат.

— Хвани ме здраво! — й извикал той. — И не гледай надолу! — Но уморената Хела навела глава. За миг тя видяла под себе си да се плъзгат сини вълни, сторило й се, че я притеглят невидими ръце, пръстите й се отпуснали и тя паднала в морето.

— Надолу! Бързо надолу! — извикал ужасен Фрикс. Но колкото и да търсел, колкото и да викал, сестра му не се появила наново и с помръкнало сърце той се издигнал пак нависоко и оставил овена да го носи където иска. Морето, което погълнало Хела, взело нейното име и оттогава се нарича Хелеспонт^[1].

След време овенът се спрял на едно пристанище на Понт Евксин^[2] в Колхида. И там, щом слязъл, Фрикс принесъл овена в жертва на Зевс, а златната му кожа подарил на колхидския цар Еет, който му оказал гостоприемство в страната си. Години са минали оттогава, но златното руно още е в Колхида и Еет го пази скрито в една пещера. За пазач е поставил един страшен дракон, който никога не спи… Хвала на храбреца, който ще го вземе. Той ще стане велик и прославен!…

Като опиянен продължил пътя си Язон. Той не разбрал много добре какво му се било случило, но му се струвало, че сякаш пред него се отворили нови светове.

Както вървял, пред погледа му се изпречил един град. Спрял се да го разгледа, и останал смаян от богатствата, които били разточително разпръснати навсякъде.

— Това е моята родина! Това е Йолк! — си помислил той и зарадван влязъл през градските порти.

Забравил всичко в този час пред чудните неща, които виждал за пръв път, и обикаляйки по улиците, разглеждал с детска радост ту величествените храмове, ту някоя златна статуя. Понякога се спирал в почуда пред пищните стенописи, които красели домовете на архонтите, след това обикалял тичешком градския площад, за да види всичко наведнъж.

Най-после пристигнал до един дворец, по-красив от всичко, което бил виждал и което го било възхитило дотогава. Полюбопитствал да види кой го обитава, влязъл вътре и като минал незабелязано край пазачите, дошъл до една голяма зала. Между пурпурни колони бил поставен трон, покрит със скъпоценна тъкан, върху който седял един мъж. Изглеждал остарял, но не толкова от годините, колкото от нещо, което го разяждало ден и нощ, и му разваляло всяка радост.

Той вдигнал глава, за да види кой влиза, но като забелязал Язон, подскочил и онемял, гледайки го с ужас.

— Кой си ти? — запитал той най-после, а гласът му треперел.

Но след малко овладял смущението си и продължил по-уверено:

— Как влезе в моя дворец? Как се осмели да влизаш в стаята на царя? Как се осмели да смущаваш спокойствието на Пелий?

— Щом като си Пелий, щом като си царят, аз съм Язон, твоят племенник! — извикал младежът. — И идвам да си върна трона, който ти завзе тъй несправедливо и своеволно от моя стар баща!

Пелий го погледнал замислено и накрая му кимнал да седне до него.

— Ела, дете мое — му казал той с кротък глас. — Виждам, че имаш ума и смелостта на баща си и ти трябва да ми помогнеш в това, което ще те попитам. Ела по-близо!

Язон се приближил бавно и застанал с кръстосани ръце пред чичо си, гледайки го с недоверие.

— Чуй ме — казал пак царят. — Един път попитах оракула докога ще трае моето щастие, а той ми даде странен отговор: „Пази се от човека с един сандал“, гласеше предсказанието. И оттогава живея в непрестанна тревога. Кой е този човек с един сандал? Как ще отклоня опасността, която ме заплашва? Кажи, чадо мое, какво би направил, ако чуеш такова предсказание и внезапно видиш пред себе си човека с един сандал?

Язон пристъпил крачка напред към чичо си. В мозъка му се тълпели едно през друго: Фрикс, златното руно, опасността, славата, всичките думи на Хера наново оживели в него.

— Какво бих направил ли? — извикал той възторжено. — Ще го пратя да донесе златното руно от Колхида. И ако се върне победител, ще му отстъпя доброволно трона, като по-достоен от мен да управлява страната.

Пелий станал прав.

— Добре го каза! Ще изпратя тебе в Колхида и ако ми донесеш руното, твой ще бъде тронът и твои ще бъдат богатствата!

Язон погледнал краката си и за пръв път забелязал, че бил загубил единия си сандал по пътя. Може да му го е отнесла придошлата река. Отметнал назад глава и се засмял. Той сам бил изрекъл съдбата си, но не берял грижа за това. С цялата си душа жадувал слава и опасности.

За да извърши обаче пътуването, трябвал му здрав кораб, който безстрашно да преодолява лошото време и бурите. С помощта на прочутия майстор Арг той построил един бърз, лек и устойчив кораб с петдесет гребла и здрави мачти. Дърветата докарали от планината Пелион с помощта на Хера, а на носа на кораба Атина забола едно клонче от пророческия дъб на Додона, за да съветва героите в пътуването им. Той нарекъл кораба „Арго“.

Като построил кораба, Язон поканил петдесет измежду най-прочутите герои в Гърция да го последват в смелото пътуване. Пелей, Орфей, Кастор и Полидевк, Тезей, Мелеагър, Херакъл и много други се отзовали на поканата му. Титий станал кормчия, а Язон капитан. Като се събрали и настанили всички на греблата, вдигнали платната на мачтите, и „Арго“, красив и бърз, излязъл в открито море, порейки с украсения си с резби нос сините води на Егейско море, което предвещавало щастливо пътуване.

 

 

Един ден хвърлил котва в Колхида чужд кораб. Скочили навън много смелчаци, завързали корабните въжета около дърветата, изтеглили кораба на сушата и въоръжени се приготвили да настъпят към града. Но архонтът на тази страна Еет ги изпреварил. Чул, че е пристигнал чужд кораб и слязъл със своята свита на брега, за да види какво искат. Като приближил до чужденците, спрял се и попитал:

— Коя е вашата родина? И какво искате? С мир ли дойдохте, за да ви окажем гостоприемство като на приятели, или като врагове дойдохте?

Той гледал подозрително блестящо въоръжените младежи.

Един от чужденците, който изглеждал водачът на всички останали, пристъпил напред.

— Гърция е нашата родина — казал той — и не сме дошли да воюваме. Търсим само едно: дайте ни златното руно, което Фрикс е подарил на Еет. Без него няма да си тръгнем. Ние ви предлагаме приятелство, искайте каквото желаете. Ще ви го дадем, но оставете ни руното… Ти, който, предполагам, си цар, чуй: дай го доброволно, понеже не искаме да прибегнем до насилие.

Еет почервенял от гняв.

— Та кой си ти, че говориш с такава смелост и наглост?

— Аз съм Язон, син на Езон от Йолк.

Еет му направил знак да го последва.

— Ела сега в двореца — казал той. — Ще поговорим по-късно.

Язон избрал трима свои другари и като оставил другите в Арго, последвал царя.

Гостоприемството по онова време било свещено и Еет, колкото и да мразел този младеж, не можел да му навреди, защото като чужденец Зевс го покровителствувал.

И така, приел го с почести и угощение в двореца, както подобава на царски син, и после, след яденето, се появили дъщерите му, да почерпят чужденците.

Еет имал много хубави дъщери, всички стройни като самодиви. Само една се различавала от другите весели момичета: очите и косите й били черни като нощта. Тя рядко говорела и никога не се смеела.

Наричали я Медея. Някои тайно казвали, че била магьосница и треперели, когато се случвало да падне върху тях мрачният й поглед. Други я почитали, понеже щяла да стане жрица на Хера, и се възхищавали от нейното мълчание и от гордостта й. Тя никога не се присъединявала към другите, в техните смехове и забавления. Всички се чувствали притеснени от присъствието й и я отбягвали. Тя криела своите чувства и мисли и водела отделен от другите живот.

Както наливала безучастно вино на чужденците, изненадал я един плътен и топъл глас, който я извадил от мислите й. Подигнала очи и видяла един младеж с обгорено от слънцето смело лице, който седял на почетното място. Разказвал, изглежда, пътуването си и точно тогава казвал с развълнуван глас как след като напуснали Кизик, богатия град на Пропонтида^[3], лошото време отново ги изхвърлило през нощта на сушата. В тъмнината жителите ги взели за пирати и в станалата битка бил убит добрият цар на Кизик, който тъй любезно им дал гостоприемство при престоя им там.

Разправял после как пристигнал при бебриците…, как другарят му Полидевк победил местния цар Амик в боя с юмруци…, как преминали през всичките страшни опасности в морето, край блуждаещите камъни, които се въртели непрестанно около основата си и потопявали всеки кораб, който се приближавал до тях, край Симплегадите^[4], двете скали, които се отваряли и затваряли с такава бързина, че дори птица едва успявала да мине между тях, и веднага се затваряли наново със страшен трясък… и най-после как пристигнали в Колхида, но не всички, понеже едни умрели, други били изчезнали в пътуването и така някои от най-добрите липсвали от дружината на героите.

Като свършил, всички останали в мълчание за известно време. Тогава станал Еет и казал:

— Виждам, че си храбър и достоен юнак. Затова ще ти подаря съкровището си. Но първо искам да те изпитам. Имам два подивели вола с медни подкови, които искам да впрегнеш в едно рало. И след като изореш земята, да ми засееш зъбите на дракона, които ще ти дам. Ако направиш това сам, твое ще бъде златното руно.

Медея погледнала тревожно Язон. Тя знаела какво означава това, което искал баща й. Дали ще го приеме чужденецът?

— Само това ли искаш? — казал младежът и се усмихнал. — Защо тогава ми предсказаха такива опасности в Колхида?

Сбогувал се той с царя и тръгнал за своя кораб.

Една сянка го последвала и като излязъл от града, го повикала:

— Язоне!

Той се зачудил, като видял до себе си една богато облечена девойка. Безстрашно се навела жената и му казала шепнешком:

— Не идвай утре в двореца, не се мъчи да укротяваш воловете и не посявай зъбите на дракона. Събуди другарите си и избягай още тази вечер от това място, докато те скрива нощта.

Язон се засмял.

— И кой е този храбрец, който ми дава съвет за такова героично дело? — запитал той.

Девойката се засегнала.

— Аз съм царската дъщеря Медея — казала тя гордо, — и ти имаш право да ме наречеш храбрец, защото е нужна голяма смелост, за да дойда при тебе, когато всички знаят, че Еет те мрази до смърт, но чуй ме и ми повярвай, защото аз ти говоря за твое добро. Воловете са като зверове по сила и от ноздрите им изскачат пламъци. И даже ако ги победиш, няма да избегнеш втората опасност, понеже от всеки зъб, който посееш, ще излезе огромен великан, въоръжен и свиреп, и всички те ще се нахвърлят върху тебе и ще те заколят.

— И все пак ще остана! — казал спокойно Язон.

Много разтревожена, царската дъщеря стояла неподвижно.

Целта й била само да накара Язон да бяга, преди да загине, а не да му помогне срещу баща си. Но сега, когато той упорствувал, как можела да го остави да отиде на сигурна смърт, без поне да го посъветва? Помълчала в нерешителност още малко, докато Язон се наканил да си тръгне. Тогава колебанието й изчезнало.

— Не си тръгвай, чуй ме! — извикала тя. — Остани, щом настояваш, но в името на Хера, направи това, което ще ти кажа!… Утре призори ще получиш един ярем и един кристален съд, пълен с вълшебна вода. Полей се с него и пламъците няма да те засегнат. Ако успееш да наденеш ярема на шията на воловете, те ще станат кротки като агнета. Като посееш зъбите, изскочи вън от нивата и щом великаните израснат, хвърли сред тях един камък. Направи както ти казвам и нека съдбата ти помага!

Тя го напуснала изведнъж и изчезнала в тъмнината. Като сянка се промъквала плътно край стените, очите неспокойно се взирали наоколо и тя, гордата царска дъщеря, се криела като злодей, щом чуела стъпки.

На другия ден народът се събрал, а също и аргонавтите, за да видят как Язон щял да изпълни искането на Еет.

Безмълвна, с кръстосани ръце, седяла Медея на трона, но не била разсеяна както друг път. Тревожно гледала тя аргонавтите и най-после срещнала погледа на Язон. Неговото равнодушие и спокойствие я поуспокоило малко, но като чула мучене и видяла да се приближава една желязна клетка, сърцето й пак се свило… И когато Язон пристъпил с ярема в ръка и отворил желязната врата, вълнението й достигнало своя връх.

Младежът обаче се приближил безстрашно до зверовете, които разярени навели глави с изблещени, почервенели очи. Язон едвам се различавал сред пламъците и дима. Воловете мучели диво; сега е моментът, сега се решава неговата съдба! Медея се надигнала от трона си, седнала наново и с ръце закрила устата си, за да не издаде някой вик. Да, той им надянал ярема, и то с каква сила, с какво изкуство! Укротени, воловете го следвали, те се оставяли да ги впрегне в ралото, което теглели натам, където той иска.

Скрила лице в ръцете си, Медея се мъчела да потули радостта, която я подлудява, да задуши виковете, които напирали. Но внезапно мълчание около нея я накарало да вдигне глава.

Язон свършил оранта и сега хвърлял зъбите в набраздената почва, както земеделецът — семето. Изпразнили се ръцете му и с един скок той се намерил вън от нивата. Всички гледали онемели. Там, на нивата нещо започнало да лъщи, по-нататък друго и още по-натам друго. Остри железа се показват от земята и полека-лека наедряват. Те почнали да се различават, това били копия… Сега прораснали крила. След това слънцето заблестяло по златните шлемове. Медея стискала ръце, хапела пръстите си, искало й се да изкрещи, нервите й се опънали. Защо растат тъй бавно великаните? Защо всички мълчат? Защо Язон не хвърли камъка час по-скоро? Великаните са излезли само до половина, но изглеждат вече страшни по ръст и по сила. Медея ги гледала с изхвръкнали от ужас очи.

Ами ако нейният съвет не сполучи? Ако Язон бъде убит? Великаните изскочили до коленете, до глезените, ах! Защо той не хвърлял камъка? Сега те се показали целите, освободили се от земята, оглеждали се свирепо… Изведнъж профучала една скала във въздуха и паднала сред тях, като ударила двама-трима. Тогава избухнала страшна караница. Всеки обвинявал другия, че го е ударил, вдигнала се олелия, виковете достигнали до небето. Някои вдигнали оръжие, останалите ги последвали и пред ужасените зрители станала страшна битка. Всички великани паднали до един и най-после цялата нива останала осеяна с трупове. Никой не избягнал своята гибел.

Аргонавтите избухнали във възторжени викове. Искали да вдигнат Язон на един щит и така да преминат тържествено през целия град, но Еет станал.

— Ела утре да вземеш златното руно — казал той припряно на Язон и бързо се отдалечил с потъмняло и освирепяло лице.

Гърците празнували цял ден в кораба си победата на своя вожд и когато се свечерило, легнали уморени.

Изправен на морския бряг, Язон гледал спокойните вълнички, които се търкаляли до пясъка, и си мислел за утрешния ден, за неочакваната слава, която ще добие, като вземе прочутото руно, и още не вярвал на своето щастие.

Внезапно чул, че го викат, и видял до себе си една жена. Била Медея.

— Бързо! — му казала тя. — Събуди другарите си, заповядай да изтеглят кораба във водата! Ела с мен и аз ще ти дам руното. От Еет ти никога няма да го получиш. Той ще изгори кораба ви и ще убие вас всички, но няма да ви остави да вземете съкровището му.

Очите на Язон светнали от гняв.

— Цар, а не държи на думата си!

Събудил той всичките храбреци и последвал Медея. По пътя тя му обяснила плана си. С магия и песни ще приспи дракона, който пазел руното, а той бързо ще влезе в пещерата и ще го вземе.

— Едно само искам от тебе — казала тя. — Вземи ме със себе си, защото, ако се върна в двореца, баща ми ще ме убие.

Язон я погледнал с признателност.

— След всичко, което ти направи за мен, нашите два живота са съединени завинаги.

Те пристигнали до най-гъстата част на гората и царската дъщеря му кимнала да стъпва леко. След малко тя започнала да пее странни оплаквателни песни и постепенно засилвала гласа си. Когато стигнала до отвора на пещерата, драконът спял дълбоко.

Като сянка минал Язон покрай него и се вмъкнал в тъмната пещера. Медея стояла там през цялото време, като пеела с монотонен глас и размахвала бавно ръцете си, които светели странно над неподвижния звяр. След малко отново се появил Язон. Той държал златното руно, скрито наполовина под наметалото. Двамата бързо се върнали на кораба. Всичко било готово и щом скочили вътре, „Арго“ се раздвижил и с опънати платна поел в мълчание пътя за родината, а зад него изчезвал скалистият бряг на негостоприемната страна.

На сутринта, когато се съмнало, героите видели на хоризонта някакъв възчерен знак. Линкей, един от аргонавтите, който виждал по-ясно и по-далеч от всеки друг човек, както през нощта, така и през деня, се покачил на една мачта и с ръка засенчил очите си.

— Това е голям кораб със сто гребла! — извикал той. — Носът му е цял в злато и издутите му платна блестят на слънцето. Бърз като птица се плъзга той по вълните, а моряците му са въоръжени… Те обикалят неспокойни, изкачват се на носа и гледат към нас. Размахват ръце, като че ни заплашват и струва ми се, че надават викове… О, да! Заедно с тях е и Еет… Да, забелязвам го между тях, виждам короната му, украшенията му. От дрехата му хвърлят искри скъпоценни камъни, но по-свирепо хвърлят искри неговите очи. Той вдига ръце… проклина… царска дъще Медео, той произнася твоето име…

— Слез долу! — извикал гръмогласно Язон. — Ти видя достатъчно. Сега всички на греблата! За живота си ще се борите!

Потопили греблата в морето, пяната се издигнала високо, като измокрила гребците, и „Арго“ литнал напред като жребец, който за пръв път усеща камшика.

Минали часове, гребците почнали да се уморяват, но вражеският кораб, който непрестанно се приближавал, ги принуждавал да наблягат на греблата. Към обед Язон почнал да различава мачтите на другия кораб… Когато залязло слънцето, той видял издълбаните делфини на носа на кораба… Приближил се до Медея, която седяла настрана, потопена в своите мисли.

— Баща ти ни настигна — й казал той. — Заповядах всички да се приготвят. Ще продадем скъпо живота си. Но те са повече и може би ще ни победят…

— Не, не! — извикала тя. — Иди при другарите си и ме остави да помисля.

Огледала се и погледът й паднал върху малкото й братче Абсирт. То я било последвало до кораба при заминаването и от страх да не ги предаде, тя взела и него на „Арго“.

Медея била жестока, но страхът я направил безчовечна. Тя убила брата си, нарязала го на късове и го хвърлила в морето.

Като видял това, Еет заповядал да спрат преследването. С разбито сърце той обикалял дълги часове на мястото, събирал останките на любимото си дете и нямал вече сила да си отмъщава.

Когато Линкей се качил пак на мачтата, мракът бил вече скрил двата кораба. Изтощени, аргонавтите се подпрели на греблата и заслушали гласа на своя наблюдател, който се спуснал от висината, спокойна и меланхолна, като нощта, която ги заобикаляла.

— Корабът на Еет е далеч, платната на палубата се свалят, морето си играе с греблата. Моряците стоят мълчаливи и гледат към своя цар, който седи сам на задната част на кораба, с подпряна на двете си ръце глава. Не плаче, нито се движи. Сякаш е заспал, но широко отворените му очи гледат в нощта към нас… Вълните влачат полека-лека кораба към Колхида…, приспиват Еет и притъпяват болката му. Те са приятели, които утешават. Спокойствие владее наоколо, докъдето стига погледът!

И с по-тих глас продължил:

— Амфитрито, ти, която обитаваш морските дълбини, която простираш белите си ръце и вълните по твоята воля се успокояват, усмихваш се и обширното море ти отговаря с безкрайния си тих смях… синеока царице, застъпи се пред Посейдон, страшният му тризъбец да не разклаща морето. Изпрати делфините около кораба ни и кажи на Евър (източния вятър) да ни надуе платната. Нереиди, девойки с венци от морска пяна, вие, които играете с вълните, покажете ни пътя, който води за родината…

Полека-лека гласът замлъкнал и никакъв шум вече не смущавал нощта.

Много и интересни неща срещнали аргонавтите в своето пътуване. Какви бури, какви опасности е трябвало да превъзмогнат, преди да стигнат Йолк! Островите на сирените, тези птици с женски глави, които привличат моряците с песента си и ги изяждат, щом попаднат на техните скали, те ги преодолели невредими, защото лирата на Орфей била още по-вълшебна от тяхната песен. С помощта на Нереидите те избегнали опасността от Сцила и Харибда^[5] и най-после след много време пристигнали в Йолк.

Там обаче голямо нещастие очаквало Язон.

Докато отсъствувал, Пелий заловил отново баща му Езон, убил го и сега отказвал да предаде трона си.

Затворил се Язон в кораба да жалее баща си и помолил Медея да отмъсти за него.

Заради него Медея станала пак убийца. Отишла в двореца на Пелий и променена се представила пред неговите дъщери.

— Обиколила съм много страни — им казала тя, — и съм научила много неща. Научила съм една магия, която само на вас ще кажа. Тези, които се намират по-близо до гроба и са близо до тъмните врати на Ада, могат да станат пак млади и силни, както са били на тридесет години. Вашият баща е стар, оставете ме да го подмладя.

И за да ги убеди, заколила един стар овен, сварила го в казан с билки, и с магията си го извадила пак жив, силен и млад.

Безумните царски дъщери повярвали и убили стария си баща. Но вместо да каже магията си, Медея само се усмихнала със студената си усмивка и безразлична се върнала на „Арго“.

Това убийство обаче, вместо да помогне, навредило на Язон. Ако бе излязъл честно и смело да воюва с Пелий, всички биха го подкрепили. Но сега, когато се омърсил с това грозно дело, нито боговете, нито народът не го искали вече. Гонен, той бил принуден да напусне родината си и да потърси гостоприемство у цар Креонт в Коринт. Нещастието обаче го следвало, където и да отидел. Отвратителното убийство на Абсирт, което не той извършил, но го позволил, и убийството на Пелий, което той поискал, не могли да останат ненаказани.

Самият Язон изпитвал отвращение от миналото и отбягвал жена си, която му напомняла неговите дела. Предпочитал да стои при дъщерята на Креонт, Главка, и с нейната нежност и засмените й очи да забравя мрачната и жестока Медея.

Но Медея научила за това. Тя обикнала Язон страстно от мига, в който го видяла за пръв път и сега, когато се почувствала отхвърлена, любовта й се превърнала в необуздана омраза.

Тя намразила Язон, намразила Главка, намразила дори децата си, двете си момчета, които й напомняли мъжа й.

Дете на варварска страна, тя не е познавала по-благородни чувства, които карат човека да прощава. Затова отмъщението й било ужасно.

Тя извадила от своя таен сандък един златен венец и една везана туника. С престорени мили и любезни думи ги изпратила на Главка, молейки я да ги носи за нейно здраве.

Зарадвана, Главка се пременила с новите дарове и гордо се разхождала от стая в стая, спирайки се пред всяко огледало, за да се засмее на красивата си фигура. Внезапно обаче почувствала нещо да гори тялото, а венецът да й натежава и да й причинява болка. Помъчила се да издърпа туниката, но тя се била залепила за тялото й. Опитала се да хвърли венеца, но той все повече й стягал главата. И изведнъж от омагьосаната Медеина дреха започнали да излизат пламъци. Главка паднала на земята, като извикала; изплашен, Креонт се затекъл да й помогне. Но щом хванал венеца, за да го издърпа, пламъците обхванали и него, и когато Язон пристигнал, намерил само овъглените трупове на царя и на дъщеря му.

Потресен, той се втурнал в стаята на жена си, решен да накаже страшното престъпление. Там обаче се натъкнал на друго нещастие. На пода лежали убити двете му деца, а Медея яхнала огнена колесница и напуснала бързо двореца, оставяйки зад себе си пустош и мъка.

Никой не знае какво е станало с Медея. Едни казват, че отишла в Атика, други, че изчезнала завинаги. Язон обаче живял още много години. Името му се споменавало в много походи и навсякъде проявявал обичайната си смелост, но никога не намерил отново старото си щастие. Едничката утеха за него било да си спомня, излегнат в сянката на стария си кораб, за времето на своята слава. Там го намерила и смъртта. Дъските на „Арго“, изгнили от времето и дъжда, се срутили един ден и го затиснали.

Така свършил Язон, който би бил един от най-прославените герои, ако не се бе посрамил с толкова убийства.