Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (15)

Асклепий

В Пелион, между буките и елите, живеел един кентавър, колкото мъдър, толкова и красив. Със старческата си глава, украсена с листа, и една вълча кожа, наметната върху силните му рамене, той бродел мълчаливо из горите, а под копитата му пращели сухите клони.

Макар и стар, той вървял изправен с гордо вдигната глава като жребец. Лицето му издавало мисъл и величие, съчетани с голяма умора. Много години преживял той в планините, еднообразни и мъчителни години, и колкото далеч да гледал в бъдещето, не виждал никаква промяна за себе си, защото боговете го били направили безсмъртен. Животът му бил дотегнал със своите скърби и несгоди, но не очаквал вече никакво облекчение.

Умореният му спокоен поглед се издигал към дърветата, които образували зелен свод, после все тъй равнодушно се плъзгал над стволовете; унесен в мислите си, той гледал пред себе си, без да вижда. Красотата на света повече нито го вълнувала, нито го интересувала.

— Хироне, Хироне! — избухнали веднъж жизнерадостни гласове до него и около десетина деца се впуснали измежду дърветата и го заобиколили.

Сред тях имало едно дете със сини очи, което с дясната си ръка притискало конвулсивно лявата.

— Учителю! — извикали всичките деца. — Помогни му! Змия го ухапа…

Кентавърът веднага изоставил мислите си и хванал болната ръка. В сърцето си той хранел любов към всичките тези деца и без да обръща внимание на своите мрачни грижи, бил винаги готов да им помогне, да ги поучи. Защото едничката цел в живота му сега била да ги отгледа и да ги направи добри и смели мъже.

Той прегледал ръката, която почнала вече да почернява, и веднага заповядал:

— Бързо в пещерата! Може би ще успея с нагорещеното желязо.

Лицето му обаче било помрачено. Обърнал се да тръгне, когато едно продължително подсвирване го накарало да спре и той вдигнал глава. Засмяно лице се появило върху една скала и се чул весел глас:

— Къде бързате без мен?

Внезапно обаче то извикало тревожно:

— Ранен ли е някой от вас? Какво си пострадал ти там долу? Почакай, сега ще дойда…

И като събаряло камъните, скокнало при тях едно момче с увесени на кръста различни снопчета треви. Доброта била изписана по цялото му лице, което сега се навеждало състрадателно над ухапаната ръка.

— Ох, горкичкия! — говорело то, галейки го. — Сигурно много те боли. Змия ли те ухапа? Но чакай, мога да направя нещо за теб… Пусни го, учителю, мога да го излекувам, истина ти казвам, пусни го и ще видиш…

Момчето било вече развързало едно снопче от пояса си и с нервни пръсти търсело някаква трева.

— На̀, това търсех! — извикало то, измъквайки една билка. — Намерих я днес. Една вълчица ме научи. Представяш ли си, учителю! Сдъвка я малко, облиза раната си, която беше като тази, и й мина веднага… Като я видях как си тръгна, тичешком набрах от тази билка колкото можах… Ето, кажи ми сега, боли ли те още?

Както говорело, момчето стрило няколко листенца върху раната, превързало я стегнато с едно коланче и сега загледало неспокойно другарчето си.

— Кажи ми сега много ли те боли още?

Малкият гледал вързаната си ръка и малко по малко болката изчезвала от лицето му. Той въздъхнал облекчено и отправил благодарствен поглед към своя приятел.

— Да си жив и здрав, Асклепий — казал той. — Нека боговете те дарят с щастие! Аз вече движа пръстите си и след малко няма да чувствам никаква болка.

Хирон погалил с любов своя ученик по косата.

— Ти ще надминеш и учителя си! — прошепнал той.

Това било силно казано, защото старият кентавър бил известен не само в родното си място, но и в цяла Гърция като най-способен и най-мъдър лечител на рани и болести.

И все пак пророчеството се сбъднало.

Пораснал Асклепий, напуснал своя учител и слязъл от прохладните планини, където толкова герои прекарали своите детски години при мъдрия кентавър.

Слязъл Асклепий на земята между хората и сърцето го заболяло, като виждал как болестите и нещастията ги съсипват. Той лекувал състрадателно когото срещнел и скоро се разчуло по цяла Гърция, че Асклепий, синът на Аполон и на царската дъщеря Коронида, лекувал дори онези, които били загубили всяка надежда. Болните пристигали на тълпи да го видят, и кое с билки, кое с други лекарства, той отпращал всички излекувани.

При едно свое пътуване срещнал хубавата девойка Епиона, взел я за жена и дълги години живели щастливо.

След време се родили две момчета — Подалир и Махаон; баща им ги учил от малки и те станали по-късно едни от най-прочутите лекари на Гърция. Малко след това им се намерило и едно момиче да оживява къщата със своята усмивка. Това била Хигия, стройната богиня със светлите очи, която можела да дава нова сила, радост и надежда на всеки, който се докосвал до бялата й ръка.

По-спокоен и по-сериозен бил третият й брат, едно мълчаливо човече, увито в тежка топла дреха, която го покривала изцяло. Виждало се само бледото му лице, изпълнено с доброта, като на баща им, но с по-печално, почти страдалческо изражение. Това бил Телесфор, който помагал за оздравяването на болните.

Колкото повече минавало времето, толкова по-мъдър ставал Асклепий. Той черпел знанията си от природата и с неуморна доброта помагал на всички хора, докато най-после започнал да лекува не само болни, но и да възкресява мъртви.

Усетил Плутон долу в Ада, че земята не му пращала вече души, и много му докривяло.

Скочил в колесницата си и в облак от пушек и пламъци отлетял горе, и като светкавица се намерил на Олимп.

Разярен се завтекъл към пира, където се забавлявали боговете. С черната си брада и червените страшни очи той се различавал много от засмяната дружина на Олимп и затова с тревога другите богове го гледали да пристига като циклон към тях, защото никой не обичал мрачния цар на долния свят.

Без да ги погледне, Плутон се спуснал към Зевс и му викнал:

— Какво правиш, седнал тук на трона, брате? Не поглеждаш ли от време на време долу на земята, където хората са се навъдили като мравки, а безбройните помещения на царството ми стоят празни? Харон^[1] дреме върху греблата и пътеката към Ада тревяса. Виждаш ли до какъв хал съм изпаднал! Изпращам смъртта при хората, а тя се връща с празни ръце, отчаяна, победена от знанието и изкуството на Асклепий. Как можеш да търпиш това?

Като го чул, Зевс се обезпокоил. Отдавна не бил помислял за земята. Отдаден на забавления, той бил забравил съвсем вечната човешка опасност.

Навел се от своя трон и внимателно погледнал долу. Учудил се, като видял щастието почти във всеки дом и хората по-силни и по-трудолюбиви от всякога. „Разбира се, това не може да се търпи!“, казал си той замислен.

И като видял Асклепий, който лекувал в онзи час един умиращ човек, поразил го с мълнията на място.

Веднага въздухът се изпълнил с плач и викове. Риданията стигнали чак до Олимп и сред хълцанията се чувала ясно молбата:

— Аполоне, отнеха ни сина ти! Слънчев царю, убиха ни детето ти! Не чуваш ли плачовете и нарежданията на земята? Оплаквай Асклепий, твоя славен син! Аполоне, Аполоне, помогни, отмъсти за него!

Другите богове равнодушно се заели отново с яденето и пиенето, но Аполон чул плачовете и лицето му потъмняло. Той метнал колчана на рамо и като слязъл бързо от Олимп, прескочил морето и стъпил на Сицилия.

От кратера на Етна той погледнал надолу към дълбочината на земята, където живеели циклопите, трима от синовете на Уран и Гея. В червената светлина, която пръскала нажежената им пещ, ги видял събрани заедно около една огромна наковалня. Те удряли ритмично с тежките си чукове мълнията, която правели за Зевс. Това били свирепи великани, с едно око по средата на челото, предани на Зевс, който ги бил освободил от оковите на своя баща Кронос.

Три стрели профучали, чул се силен трясък и после всичко утихнало. След малко угаснал и огънят, Етна зеела тъмна и бездушна, с убитите великани, скрити в нейните дълбини.

Аполон бил задоволен. Неговият син заслужавал такова отмъщение.

Като научил това, Зевс кипнал от яд.

— Махай се от очите ми! — извикал той гръмогласно. — Вън от Олимп, убиецо, и да не си стъпил тук! Нали уби моите слуги? Сега върви долу на земята, да станеш слуга на хората!

Аполон си заминал и дълги години останал заточен на земята, служейки на Адмет, Фероския цар, и на жена му Алкеста.

Това, разбира се, било за Зевс едно удовлетворение, но заточението на Аполон не върнало живота на циклопите, а мълнията била главното оръжие на Зевс. Без нея той рискувал да загуби цялата си власт.

Тогава бащата на боговете и на хората бил принуден да преглътне гнева си и да се спогоди със своя син.

— Олимп е наново отворен за тебе — му казал той, — а сина ти ще направя безсмъртен, наравно с другите богове. Ти обаче ще трябва да съживиш моите слуги.

И така станало.

Циклопите били възкресени и започнали пак да чукат и да работят вътре в своята планина; Асклепий, вече бог като баща си, бил обожаван от хората в цяла Гърция, като „Спасител“.

От всичките му храмове три били главните: в Епидавър, в Ко и в Пергам, където мнозина са били излекувани от асклепиадите, от синовете, по-късно от учениците на бога.

В средата на храма имало една голяма стая, където се издигала статуята на Асклепий и където жреците отглеждали свещените змии. Болните лягали в краката на статуята и гледали в мрака златнозелените змии, които покривали мрамора като жив, подвижен килим, и спокойното лице на бога, който в едната си ръка държал жезъла с увита около него змия, а другата си ръка протягал към болните, готова да помогне. Там те прекарвали цялата нощ и на сутринта разказвали на жреците сънищата или виденията си. Тогава жреците обяснявали какво лечение им предписвал богът и каква жертва трябвало да му принесат.

Всеки, който оздравявал, принасял в дар една плоча, описваща лечението му. Много такива плочи били намерени най-вече в Епидавър, където, изглежда, се намирал най-старият и най-големият храм на Асклепий.

И днес още жезълът на бога с увитата около него змия е останал символ на лечебното изкуство.