Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (16)

Ниоба

Изправена до входа на своя дворец, Ниоба гледала своя град Тива, който се простирал под нозете й. Наистина щастлива жена била царицата на най-богатата област в Беотия. Нейните поданици и почитатели я ценели, а съседите търсели приятелството и поддръжката на мъжа й и смятали това за голяма чест.

Коя жена можела да се похвали, че има мъж като Амфион?

Ниоба си спомнила, че някога в цяла Гърция много се говорело за Амфион и Зет. Помнела още, че когато за пръв път се разчула тяхната история в далечното й отечество Фригия, тя я била слушала с развълнувано сърце. Наричали ги „прославените близнаци“ и наистина, макар и още млади, те се прославили като големи герои.

Безгрижни и свободни прекарали те детството си в планината при един стар овчар, когото смятали за свой баща и на когото помагали във всекидневната му работа.

Една вечер обаче някаква изплашена жена почукала на тяхната врата и оттогава животът им се променил.

Жената била Антиопа, племенница на цар Ликос. Нейният чичо я обикнал и пожелал да я направи своя царица, но Антиопа упорито отказвала подобна чест, докато Ликос се разгневил и я хвърлил в затвора.

И когато по-късно взел друга жена, надменната Дирка, той довел пак нежната царска дъщеря в двореца, но вече не с почести, а като робиня на жестоката му жена. Антиопа не могла да понесе униженията и злобата на Дирка и една вечер избягала от двореца и се скрила в планината.

Свита в един ъгъл на овчарската колиба, тя разказвала своята история; гласът й пресеквал от страх, тя треперела като подгонено животно и накрая горещо се помолила:

— Скрийте ме тук! Помогнете ми! Нямам вече сили да бягам!

Преди да успеят двамата братя да продумат, заговорил старецът, който ги отгледал, и разкрил голямата тайна на техния род.

— Амфионе, Зете, чуйте ме! — им извикал той. — Настъпи часът да узнаете истината. Това е вашата майка… И не аз съм вашият баща! А всемогъщият Зевс!…

— Спомняш ли си, Антиопо, спомняш ли си, когато Ликос те срещна за пръв път, как поревнува двете пеленачета в твоите обятия и ги изпрати с един верен свой човек в планините да умрат от глад и от студ? Толкова години ти ги оплакваше като загинали, но Зевс не ги забрави и ги даде на мен, за да ги отгледам. Ето твоите две деца, вече мъже по ум и по сила, готови да ти помогнат.

Двамата братя се спогледали смаяни, после Амфион се обърнал към майка си и паднал на колене пред нея. Взел я в силните си ръце и я притиснал в обятията си, сякаш искал да я запази от всяка житейска беда, защото я чувствал толкова немощна, самотна и изстрадала.

Но Зет навъсен стискал нервно юмруци. Лицето му почервеняло от гняв при мисълта, че са се осмелили да наскърбяват неговата майка, а бедняшките й дрехи и изплашеният й вид бунтували душата му.

— Тръгвай, Амфионе — казал той дрезгаво, — тръгвай! Сега!… Веднага!…

Той го дръпнал навън, затворил вратата на колибата и двамата братя останали сами, ръка за ръка, в мрака. Амфион рядко разказвал какво направили тогава. Обхванат от гняв, той в оня миг се подчинявал сляпо на Зет, по-суровия брат. Отмъстили жестоко на Ликос, а Дирка убили, като я вързали за рогата на един бик. После станали архонти на тиванците, които ги приели с радост, понеже никой не обичал Ликос…

С очи, устремени към хоризонта, Ниоба се усмихвала. Спомнила си за деня, в който научила в двореца на баща си Тантал, че Амфион, тиванският цар, дошъл да я иска за своя жена, нея измежду толкова други царски дъщери! И царят с радост му дал единствената си дъщеря, къде би намерил по-добър зет? Прочут със своята храброст и сила, Амфион имал и друга дарба. Бил ненадминат в музикалното изкуство. Казвали дори, че когато двамата братя укрепявали своя град, Зет носел на гръб камъните за стените, а Амфион свирел на лирата си и камъните, подчинявайки се на песента му, се нареждали сами в зида около града.

Ниоба вдигнала леко глава. Мъжът й бил първенецът на това царство. Никой не можел да го надмине.

Свеж детски смях прозвучал от двореца, разнесъл се из спокойния въздух и замлъкнал.

Ниоба го чула, без да мръдне, и пак се усмихнала. От всичките блага тя не била помислила за най-голямото, държала го за най-после, като скъпоценен бисер, когото показват на светлината сам, без други украшения. Имала деца, седем момчета и седем момичета, и те били нейната радост, нейната гордост…

Изправена до стълбата на двореца, тя гледала разсеяно своя град и се чувствала много щастлива! Щастлива!

Чули се тихи песни и по пътя се показало шествие. Зачудена, Ниоба го погледнала, после си спомнила и недоволна сбърчила вежди.

Днес бил празникът на Латона и пременените за тържеството знатни тивански жени идели при своята царица, за да тръгнат заедно с нея за храма.

Ниоба притворила презрително очи.

Коя е била Латона, за да й отдават толкова почести? Една простосмъртна, която Зевс бил обикнал, като толкова други. Защо са всички тези жертвоприношения и поклонения? Възпявали я като майка на Аполон и Артемида, но други жени не са ли имали деца? Тя си помислила за своите деца и сърцето й се изпълнило с гордост. Кой може да се сравнява с нейните рожби?

Шествието се приближавало и Ниоба влязла в двореца да се премени.

Шепнейки помежду си, събраните архонтки чакали в подножието на стълбата. Неспокойно гледали те ту към слънцето, ту към двореца, понеже времето минавало, а царицата не се показвала.

Най-после вратите се отворили и величествена се появила Ниоба. На кръста, на гърдите и на ръцете й блестели скъпоценни камъни, а върху разкошните си коси била поставила венец, украсен също със скъпоценни камъни. Другите жени носели цветя.

Почтително се отстранили архонтките и царицата бавно минала край тях.

Те всички я гледали с любопитство, понеже искали да видят какво жертвоприношение ще направи тя на Латона. Но Ниоба не носела нищо и ръцете й висели празни между тежките дипли на дрехата й. Никоя жена не смеела да я запита и тихо, с песни, те последвали своята царица.

С твърди стъпки тръгнала Ниоба напред, стигнала в храма и отишла направо към жертвеника, изкачила няколко стъпала и се обърнала към жените, които я гледали с недоумение.

— Тивански архонтки! — казала тя и гласът й, плътен и висок, отекнал в храма. — Защо поднасяте благоухания и украшения на този жертвеник. Коя е Латона, за да й оказвате такива почести? Не е ли била тя простосмъртна като вас, когато гонена от ненавистта на Хера, се е скитала по земята, без да може камък за възглавница да намери? А аз съм от божествено потекло! Бащата на Тантал е Зевс, а мъжът ми е роден от Антиопа, обикната от Зевс… Приберете даровете си и си идете в къщи! Щом Латона е велика, понеже е родила близнаци, тогава какво съм аз? Две деца има тя, а аз четиринадесет, равни на Аполон по сила и на Артемида по прелест. Ако искате да възхвалявате някого, възхвалявайте мене, вашата царица!

Страх обзел жените. Те се разотишли разтреперани от храма, като криели даровете в широките си дрехи. Затворени в домовете си, те скрито направили жертвоприношения върху домашните си жертвеници, за да умилостивят Латона и шепнешком молели близнаците да не поразяват цялата страна заради светотатството на Ниоба.

Царицата поела пътя към двореца сам-сама.

Боязливото мълчание около нея, сподавеният шепот, който се разнасял от залостените врати на къщите, я накарали да се усмихва презрително. Какво можели да й сторят боговете? Нали тя била Ниоба, на която всички завиждали?

Пред палата заварила дъщерите си. Те веднага я заобиколили.

— Майко — извикали й те, — ела с нас, ние чухме много тревожни викове. Идват оттам, от полето, където се упражняват нашите братя, тръгвай бързо! Страх ни е…

— От какво се боите? — попитала Ниоба. — Няма от какво да се страхувате.

И с бързи крачки поела пътя за полето.

Отдалеч забелязала скупчен отстрани много народ, потънал в мълчание. Като се приближила, видяла мъжа си, наведен над едно тяло. Встрани лежало друго тяло и още едно и още едно. Ниоба се спряла и се огледала разярена. Една от дъщерите надала пронизителен вик и се хвърлила върху едно тяло, като се биела в гърдите и раздирала лицето си. Нейният вик бил повторен от останалите дъщери, които изпълнили въздуха със сърцераздирателните си писъци и плачове.

И Ниоба се навела над един труп.

Това бил най-големият й син, първият атлет, в ръката си още държал диска. Една златна стрела била забита в сърцето му. До него вторият и третият, все още прегърнати, били съединени завинаги с друга такава стрела. Пронизани били и двамата в часа, когато се състезавали в борбата.

Четвъртият се бил свлякъл от коня и една дълбока рана зеела на гърба му. Върху него бил паднал петият. В мига, когато се притекъл да помогне на брата си, стрелата го улучила в шията и кръвта обагрила белия му хитон. Шестият, потънал в мрак, лежал по гръб и лицето му издавало целия ужас от смъртта. Той бил улучен с две стрели, едната в рамото, другата в реброто, но вкочанясалите му пръсти все още здраво стискали един нож.

Най-малкият, със стрела в гърба, бил паднал в момента, когато се затичал да избегне техния страшен, невидим убиец. Раната била лека, но ужасът го убил.

С любов погалила Ниоба челото му, сякаш бил още жив. Искала да се захлупи над него, да скрие лицето и мъката си в гърдите на умрялото си дете.

Но гордостта й все още я крепяла и болката я разярявала. Тя се изправила и погледнала нагоре с бяло като мрамор и безжизнено лице.

— Ти си отмъсти, Латоно! — извикала тя. — Но не си ме победила. Твоите деца избиха синовете ми, но аз все още стоя по-горе от теб. Ти имаш две деца, но на мене ми остават седем!

Нещо профучало край нея и една от дъщерите й се строполила на земята. В гърдите й била забита златна стрела. Друга Ниобина дъщеря, свила се до един от своите братя, пронизително изпищяла и замлъкнала, падайки върху него. Друга, както оплаквала, размахала високо ръце и се проснала в тревата. Всички падали една след друга, пронизани от страшните стрели. Останала само най-малката. Полудяла от страх, тя се втурнала към майка си да я спаси и Ниоба я прегърнала.

— Латоно! — извикала тя. — Съжали се над нея, удари мене!

Но било късно. Стрелата била вече излетяла от лъка на Артемида и се забила в рамото на девойката.

Детето ахнало, ръцете му се впили в дрехите на Ниоба, главичката му клюмнала и като се изплъзнало от ръцете на майка си, се свлякло на земята.

С втренчен пред себе си поглед, Ниоба не проговорила, нито се помръднала.

Така тя останала вкаменена между труповете на своите деца.

През нощта Зефир я издигнал и пренесъл в старото й отечество Фригия. Там, на планината Сипил, и днес се вижда една пепелява скала, обрулена от ветровете, разрушена от дъждовете. Тя прилича на приведена жена, от чиито очи бавно се ронят капки вода, като сълзи.