Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (14)

Арахна

Живяла някога една девойка, казвала се Арахна^[1]. Била много стройна, горделива и сръчна във всички занаяти. Но предпочитала една работа пред всички други: наведена над стана си, тя по цял ден тъчала.

Сама изпридала тънката, лъскава нишка, после я опъвала и започвала работа. Бързо и сръчно тънките й пръсти мятали совалката и от ръцете й излизали прекрасни неща. Тя галела усмихната меката тъкан и се радвала на нейната красота.

Нямало друга жена да тъче като нея. Тя знаела това и се гордеела. И един ден казала:

— Никой не може да ме надмине в занаята ми, нито човек, нито бог, нито дори великата Атина.

Зачула я Атина и много й докривяло. Тя била научила жените да тъкат, а сега едно простосмъртно момиче излизало насреща й и се осмелявало да казва такива думи!

Облякла се като стара жена и слязла на земята. Гледала през отворените врата на стаята как девойката пеела, седнала на стана, а изписаните скрипци звънели в такт с нейната песен.

Старицата влязла вътре.

— Прекрасна е твоята работа, моето момиче — казала тя със слаб старчески глас. — Наистина трябва да благодарим на безсмъртната Атина, която е дала на жените стана и ги е научила малко на своя занаят.

Арахна я погледнала и се усмихнала.

— Малко от своя занаят ли, казваш? Нима Атина може да тъче така? Я погледни!

И с бързо движение тя отместила нищелките и прекъснала работата си, за да покаже платното на бабичката, но тя поклатила глава.

— Внимавай, дъще! — казала тя. — Не говори така! Кой някога е надминавал боговете? Добра ти е работата, не отричам, но мери ли се тя с делото на безсмъртната ръка?

Арахна навела малко глава и повдигнала иронично вежди.

— Така ли мислиш, майко? — И почнала пак да мята совалката. — Жалко, че Атина не ни чува, за да дойде да се състезаваме. Бих желала поне веднъж да видя майсторството й, което толкова хвалят!

— Наистина ли би желала това? — попитала старицата.

— Щом ти казвам! — отвърнало равнодушно момичето.

— Ето, тук съм! — извикала Атина, захвърлила дрипите си и показала истинския си образ. — А сега все още ли искаш да мерим сили?

Арахна срещнала погледа й и не се уплашила от разгневените й очи.

— Да, искам, казала тя. Ето един стан, който е готов.

Седнала Атина и почнала да тъче. Наистина войнствената богиня била сръчна и в женските работи.

Работела намръщена на своя стан и се стараела творбата й да бъде съвършена, защото думите на девойката я били засегнали дълбоко. Малко по малко платното растяло и било прекрасно, гладко и тънко. На него били изобразени най-различни бойни сцени, купища от трупове, изпотрошени оръжия, ранени коне, окървавени воини, които още държали меча. Но във всички тези битки победители били боговете, а победени били хората.

Атина гордо вдигнала глава. Наистина по-прекрасно нещо не било виждано от човешко око. Извърнала се и погледнала презрително Арахна.

Тънка и стройна, девойката се навела над стана й белите й ръце заиграли. Очите й блестели от радост, а бузите й били зачервени като трендафил.

И другите й платна били красиви, но никое не било като това. В него били втъкани най-различни хармонични и животворни картини, в които човешкият ум побеждавал неизменно божествените сили и всичко било така съвършено изработено, че сякаш дърветата се поклащали, а птичките наистина чуруликали.

Видяла това Атина и сърцето й помръкнало. Нейното изкуство не стигало дотам.

Когато обаче девойката вдигнала очи и усмихната погледнала богинята, уверена в победата си, гневът заслепил Атина. Тя грабнала шедьовъра на Арахна, разкъсала го и го хвърлила в лицето й.

Обидата жегнала Арахна. Тя подскочила, но не засмяна, а разгневена като Атина и заплашително застанала срещу нея.

Но богинята не била още отмъстила докрай. С едно бързо движение тя ударила с жезъла си Арахна по рамото. Изведнъж красивата й снага се сгърчила, смалила се и почерняла, превърнала се в дребна възчерна гадина, с голяма глава и тънички крачета.

— Така се наказват всички, които обиждат боговете — извикала Атина. — Сега тъчи, тъчи непрестанно, друга работа няма да имаш в живота си, но вятърът ще къса твоето платно, както аз го скъсах, и ти винаги ще оплакваш своята опърничавост.

Оттогава Арахна все тъче, а платното й все се разваля. Увиснала по ъгли и храсти, тя се мъчи да скрие позора си. Но нещастието я направило лоша и каквото попадне в мрежата й — било муха, било друго някое животинче, бива убивано и безмилостно изяждано от нея.