Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (99)

10

Макси нае файтон, за да отиде до Чамбери и до в къщи. След като влезе и се осведоми, че госпожата отсъствува, той се отправи бавно нагоре към църквата: и когато мина покрай нея и видя железния кръст, който стърчеше над притвора, дойде му наум, че трябваше да вземе револвера със себе си. Върна се, но на средата на пътя се сети, че жена му беше заключила оръжието. Какъв глупак, да й позволи това! Отново се отправи на север, чувствувайки в душата си неизказаната мъка, предизвикана от смесването на две толкова противоположни чувства, като жаждата за истината и ужаса от нея. Когато различи двигателя на елеватора на фона на манастира „Микаелас“, не можа да сдържи изблика на мъка и изхлипа. Дискът не се движеше.

Младежът отмина магазините „Виля“ и огледа едноетажните къщи. И като не знаеше коя от тях служеше за приют на прелюбодейците, реши да наблюдава всичките. Нощта падаше и Макси желаеше по-скоро да се стъмни, за да не се вижда диска, който наподобяваше окото на свидетел-присмехулник, побрал целия сарказъм на света. Светотатствено проклятие се изплъзна от устните му, че позорът и светинята, подсладили безчестния хап на неговата илюзия, се бяха слели. С други думи, той беше отишъл там, за да търси причастие, а му бяха дали воденичен камък… И най-лошото бе, че го беше погълнал.

След много обиколки видя файтона на Санта Крус, каран бавно от кочияша, сякаш за да не се простудят конете. Нямаше вече съмнение. Файтонът го очакваше. Видя го да се изкачва до „Куатро Каминос“, където водачът спря, за да запали фенерите. След това се спусна и когато стигна до магазините „Виля“, отново се върна нагоре. Макси не го изпускаше от очи. Кочияшът показваше отегчението и нетърпеливостта си. При една от обиколките Рубин улови погледа му отправен към една от къщите. „Тук е… тук се намира тя.“ Приближи се по-близко, като съкрати разстоянието на следващата обиколка. Беше седем часът.

Най-после в момента, когато Макси вървеше от юг към север, отдалеч видя мъж, който излизаше от къщата. Беше той — Сайта Крус — самият той облечен със сако и с широкопола шапка. Спря се на вратата, търсейки с поглед файтона. Двете светлини блеснаха там горе. Отправи се към „Куатро Каминос“…

Зад него, със забързани крачки, вървеше омразата в лицето на Максимилиано.

Улицата беше пуста. Беше доста студено и минаваха малко хора. Дофина дочу стъпките зад себе си и някакво тайнствено предчувствие, може би угризението, му подсказа чии бяха. Обърна се точно когато треперещият глас на другия казваше:

— Ей, вие, слушайте!

Санта Крус се спря и макар че не го познаваше добре, разбра кой е, без да се усъмни нито за миг.

— Какво желаете?

— Негодяй!… Безсрамник! — извика Рубин с по-голяма свирепост в гласа, отколкото в поведението си.

Санта Крус нито изчака да чуе повече, нито самолюбието му позволяваше да дава обяснения и със силно движение на дясната си ръка блъска противника си. Това бе едно силно блъскане, а не обикновен шамар и хилавото тяло на Рубин не можа да го издържи; когато отстъпваше, стъпи накриво, падна на земята, казвайки:

— Ще те убия… и нея също.

Изтъркаля се на земята, за момент запълзя на четири крака и изръмжа:

— Крадец, джебчия! Ще видиш!

Санта Крус се спря за малко, наблюдавайки го със студеното спокойствие на заслепен убиец, и когато се убеди, че оня може да се приповдигне, отиде при него, хвана го за гърлото и го стисна разярено, като че ли наистина искаше да го удуши. Като го натискаше към земята, той му викаше:

— Глупак, жаба! Искаш да те изритам ли?

От стиснатото гърло на нещастния младеж излизаше стенание, предсмъртно хъркане от задушаване. Изцъкленият му поглед се забиваше в убиеца му, както електрическа искра се забива в очите на умираща и яростна котка. Единствената възможност за защита на този, който се намираше отдолу, бе да забие ноктите си, които гневът му изостряше, в ръцете, краката, във всичко, което докопа: и едва успял да се изправи, с малко трескав кураж се опита да приложи хватка, за да повали другия. Повалени, двамата може би щяха да се борят по-равностойно. Нещастен разсъдък, смазан от яростта! Къде е справедливостта? Къде е отмъщението на слабия? Никъде.

Гневът на Дофина не беше такъв, че да не проумее опасността от убийство, ако прекали с физическото си надмощие. „В крайна сметка той е мъж, въпреки че прилича на насекомо“ — си мислеше Дофина. И с презрение, в което имаше известна доза съжаление, пусна жертвата си, която се строполи отстрани на улицата в някаква дупка или канавка. Като видя, че е неподвижен като вързоп, Хуан малко се изплаши. „Дали не съм го убил, без да искам?… Във всеки случай… е било при самозащита.“ Но жертвата издаде някакво мучене и търкаляйки се като епилептик, повтори:

— Крадец… убиец.

Дофина се приближи и постави крак върху гърдите му, внимавайки да не го натиска много, и каза:

— Ако не млъкнеш, хлебарко, ще те смачкам.

Рубин се изправи с един скок. Целият се бе превърнал в нокти и зъби: вадеше оръжието на слабия, но го използуваше така ожесточено, че ако хванеше врага си, щеше да му одере кожата. Санта Крус се приготви за защита.

— Казвам ти, че ще те сритам… ако отново…

Повдигна го като перце и го захвърли жестоко там, където беше паднал преди. Беше някакво празно място или зле обработено поле след последната къща. Жертвата не напомняше за себе и като използува момента, в който видя да минава файтонът, страшният господинчо го спря, метна се в него с един скок и конете потеглиха стремглаво.

В последния миг на кавгата някакъв мъж се бе спрял до биещите се, приближи се до Макси и го погледна с подозрение. Помисли, че е смъртно ранен, пък и не му се искаше да има проблеми с правосъдието. Но като го чу да говори, той се приближи още малко:

— Добри човече, какво е това?… Горкото момче! Че то не прилича на момче, а на старец. Гледай ти, да удряш така един старец.

След това пристигна друг мъж, отделил се от група работници, които отиваха нагоре. Подпомогнат от работника, Макси успя да стане, изтича надолу по пътя, като викаше:

— Крадец!… След тоя!… След убиеца!…

Но файтонът вече беше отминал църквата. Около жертвата се образува група, която нарасна от четирима на шестима, на десетина души мъже и жени. Гледаше ги, като че ли бяха приятели, които щяха да го оправдаят, откривайки в него потъпканата справедливост и подиграна човечност. Приличаше на луд. Разстроеното му лице ги плашеше, но най-голямо учудване предизвикваше тънкият му глас.

Разгорещеният сблъсък бе причина да се отпусне ларинксът така, че гласът му се бе превърнал във фалцет. От гърлото му изкачаха мутиращи звуци, като на момче в пубертет.

— Къде се завря?… Къде?… Не е ли истина, господа, че е един мизерник… един крадец… Отне ми моето, окраде ме… Тоя я хвърли на боклука… Аз я взех и я очистих; той ми я отне и отново я захвърли… отново я захвърли. Безсрамна измет!… Но аз трябва да изпратя и двамата на смърт… Ще отида в затвора, не ме интересува, че ще отида в затвора, господа… казвам, че ще отида в затвора. Но те преди мен, те преди мен.

Тези, които го бяха наобиколили, го съжалиха. Без да познават причината за побоя, всеки казваше това, което смяташе. „Стана караница.“ „Не, бой за фусти, нали?“ „Стига, не виждаш ли, че е педераст?“

Жените го гледаха с по-голям интерес.

— Имате кръв по челото — му каза една.

Беше драскотина, за която момчето не си беше дало сметка. Вдигна ръка до главата си и я свали изцапана с кръв. Забеляза, че дясната ръка го болеше ужасно.

— Хайде — каза му единият, — хайде, елате в бърза помощ.

— Мошеник, подлец…

— Хайде, това вече свърши… Къде ви е шапката?…

Макси не каза нищо, нито се погрижи за шапката си. Изведнъж започна да вие, защото усилията му да говори високо не приличаха на нищо друго. Притеклите се трудно можеха да разберат думите му: „Малко е да се пръсне сърцето му, трябва да се смачка.“

Двама мъже го водеха надолу по улицата, като всеки го беше хванал подръка, а той гледаше глупаво водачите си, като повтаряше: „Да му се смачка!“ От време на време се спираше, избухвайки в истеричен смях. Вече близо до църквата се появиха двама представители на властта, които, виждайки Макси в това състояние, го посрещнаха много зле. Помислиха, че е някой мошеник и че получените удари са напълно заслужени. Хванаха го за яката на сакото с покровителствената лапа на улични блюстители.

— Какво ви е? — попита единият, твърде зле настроен към него.

Макси отвърна със същия обезумял и бълнуващ смях, при което полицаят стисна юмрука си като израз на строгост, която човешката справедливост трябва да използува срещу престъпниците.

— А нападателят?

— Да му се смачка…!

Стигна до бърза помощ вече с цяла процесия от хора зад себе си. Дежурният лекар познаваше Макси и като превърза раната на главата му, която не беше толкова голяма, го изпрати у дома му, пазен от блюстителите на обществения ред.