Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (9)

6

Онази велика жена, Исабел Кордеро де Арнайс, надарена с всички тънки качества на търговеца и с всички икономически хитрости на икономката, освен това бе удостоена от небето и с невероятна плодовитост. През 1845 година, когато се роди Хуанито, тя вече имаше пет деца и продължи да ражда с точността на растенията, които дават плод всяка година. Освен тия пет, в сметката трябва да сложим още дванадесет, всичко седемнадесет раждания, които често си припомняше, като ги свързваше с известни дати от царуването на Исабел II. „Първото ми дете — казваше тя — се роди, когато карлистката^[1] войска дойде чак до стените на Мадрид. Моята Хасинта се роди с няколко дни разлика от деня, в който се венча кралицата. Моята Исабелита дойде на бял свят същия ден, в който свещеникът Мерино^[2] намушка с кама Негово Величество, а Рупертито добих в деня на свети Хуан през петдесет и осма, същия ден, в който бе открито водоснабдяването.“

Като видеше тясната къща, човек си мислеше, че законът за непроницаемостта на телата^[3] е бил поводът смъртта да намали библейското стадо. Ако бяха оживели и седемнадесетте дечица, щеше да се наложи да ги сложат на балконите като саксии или окачени в кафези за мъжки яребици. Дифтеритът и скарлатината поокастриха оная гъста родитба и през 1870 година бяха останали вече само девет. Първите две отлетяха малко след като се родиха. От време на време умираше по едно, вече пораснало, и редиците оредяваха. През не знам коя си година умряха три през четири месеца. Ония, които прехвърлиха десетте години, растяха нормално.

Казах, че бяха девет. Остава да ви доверя, че от тези девет седем бяха от женски пол. Ей че напаст му се беше паднала на добрия дон Гумерсиндо! Какво да прави със седем момиченца? За да бъдат опазени, когато станат жени, беше необходим един армейски корпус. И как всички да бъдат омъжени добре? Откъде щяха да се появят седем добри мъже? Винаги, когато му говореха за това, Гумерсиндо го обръщаше на шега, осланяйки се на леката ръка, която имаше жена му за всичко. „Ще видите — казваше той — как тя ще извади изпод камъните седем превъзходни зетя.“ Ала плодовитата съпруга не можеше да си намери място. Щом помислеше за бъдещето на дъщерите си, се натъжаваше и чувствуваше нещо като угризение, че е дарила мъжа си със семейство, което създаваше икономически проблеми. Когато говореше със зълва си Барбарита, оплакваше се, че е родила момичета, сякаш тя сама беше виновна за това. По време на плодоносната й кампания, от трийсет и осма до шейсета година, се случваше на четвъртия или петия месец след раждането да бъде отново бременна. Барбарита не си правеше труда да я пита и го смяташе за нещо станало вече. „Сега — й казваше тя — ще имаш момче.“ А другата, сърдита и бълваща проклятия против своята плодовитост, отвръщаше: „Момче или момиче, тези подаръци би трябвало да са за теб. На теб би трябвало бог да дарява по едно стайно канарче всяка година.“

Печалбите от предприятието не бяха малки, ала съпрузите Арнайс не можеха да се нарекат богати, защото с толкова раждания, с толкова смъртност сред децата им и с голямата женска челяд фирмата не можеше да процъфтява както трябва. Макар че Исабел вършеше чудеса от разни натъкмявания и икономии, значителният всекидневен харч отнемаше много жизнени сили на заведението. Ала никога Гумерсиндо не престана да изпълнява своите търговски спогодби и ако капиталът му не беше голям, то нямаше и дългове. Същественото беше да се задомят добре седемте момичета, тъй като във фирмата не можеше да има големи спестявания, докато тази ужасна брачна кампания не се увенчаеше с блестящ успех.

Преди двадесет години Исабел Кордеро беше похабена, бледа и с обезформена снага жена, една от тия, които сякаш се разглобяват и чиито телесни части не са на истинското си място. Едва се познаваше, че е била хубава. Ония, които общуваха с нея, не можеха да си я представят по друг начин, освен, както се казва, в положение, защото големият корем при нея изглеждаше нещо нормално, както тенът на лицето или формата на носа. И в положение, и в кратките свободни промеждутъци подвижността и беше всякога една и съща, тъй като чак докато падна на легло, тя беше на крак, грижейки се за сложното управление на въпросната фирма. Еднакво работеше както в кухнята, така и в кантората. Едва сложила огромния тиган с надробен пържен хляб за вечеря или казана с картофи, влизаше в магазина, за да я осведоми съпругът й за фактурите, които току-що беше получил, или за известия за полици. Преди всичко гледаше момичетата да не стоят свободни. Най-малките й деца ходеха на училище; големите момичета работеха във всекидневната на къщата, като помагаха на майка си в преглеждането на дрехите или в преправянето на изоставените от бащата дрехи за нуждите на момчетата. Някои от тях гладеха; имаха и навика да перат в голямото корито в кухнята и да замрежват и кърпят. Ала всички най-много се проявяваха в изкуството да подреждат своите собствени труфила. Неделен ден, когато майка им ги извеждаше на разходка в дълго шествие, биваха тъй добре премененички, че бе наслада да ги гледаш. Когато ходеха на църква, се нижеха сред възхищението на миряните; защото е редно да се отбележи, че бяха много хубавички. От двете най-големи, които вече бяха жени, до последната, която беше миньонче, образуваха твърде интересно стадо, което привличаше вниманието с числеността си и постепенната последователност в ръстовете. Познатите, които ги виждаха да влизат, казваха: „Ето я и доня Исабел с мострите.“ Майката, сресана най-просто, без никакво украшение, отпусната, луничава и лишена вече от всякакъв собствен чар освен от почтеността, водеше това стадо, оглавявайки го както търговците на пуйки — своите стада по Коледа.

А през какви затруднения минаваше горката, за да изпълни с чест непосилната роля! Обикновено правеше признанията си на Барбарита: „Слушай, мила, някои месеци тъй много се измъчвам, че не зная какво да правя. Бог да ме закриля, че инак… Ти не знаеш какво е да обличаш седем дъщери. Момчетата карат с изостаналите от баща им дрехи, които аз им преправям. Ама момичетата!… И с тези сегашни моди, и с тези заврънкулки!… Видя ли парчето от син меринос? Ами не стигна и трябваше да докарам още десет вари. Да не говорим за обувките. Оправяме се благодарение на това, че в къщи, щом някоя обуе друга обувка, а не конопените цървулки, се разярявам като лъвица. За да напълня търбусите им, разчитам на картофите и надробения пържен хляб. Тази година премахнах задушените меса. Зная, че служителите мърморят, ама не ме интересува. Да отидат другаде, където ще се отнасят по-добре с тях. Ще повярваш ли, че един квинтал^[4] въглища ми отива, докато се обърна? Докарвам си в къщи две ароби^[5] олио и след няколко дена… фют… сякаш са го изсмукали кукумявките. Поръчвам на Еступиня два-три квинтала картофи, мила, и сякаш не е докарал нищо.“

В къщата имаше две маси. На първата се хранеха главата на семейството и неговата съпруга, момичетата, най-старият служител и по някой роднина, като Примитиво Кордеро, когато идваше в Мадрид от имението си в Толедо, където живееше. На втората сядаха дребните служители и двете момчета, едното от които се учеше на занаят в дюкяна за дантели на Сегундо Кордеро. Бяха общо седемнадесет или осемнадесет гърла. Ръководенето на такава къща, което би изтощило друга жена, видимо не уморяваше Исабел. С израстването на момичетата намаляваше част от физическата работа за майката; ала тази почивка се запълваше от прекалена бдителност, за да опази стадото, все повече преследвано от вълци и изложено на безконечни дебнения. Момичетата не бяха лоши, ала бяха младички и дори господ бог не можеше да предотврати надничанията през единствения балкон на къщата или през прозореца, който гледаше към уличката „Сан Кристобал“. В къщата започваха да влизат писъмца и да се завъртват ония невинни връзчици, които са игра на любовта, щом не са самата любов. По всяко време очите на доня Исабел бяха като фенери и тя не изпускаше от поглед дъщерите си нито за миг. Към това изтощително и сурово майчино шпиониране се прибавяше и грижата да показва и проветрява „мострите“, за да види дали няма да падне някой мющерия, или другояче казано — съпруг. Налагаше се да се хвали стоката и на тая велика жена, търговка на дъщери, не и оставаше друга възможност освен да се облича и да посещава със стоката си тоя или оня кръжец на нейни приятелки, защото, ако не го стореше, момичетата така се нацупваха, че ставаха непоносими. Неделната разходчица ставаше по правилата — накуп. Момичетата бяха много добре премененички, със сума ти дрешки, та не приличаха на себе си; майката, много докарана, с ръкавици, които я лишаваха от възможността да използува пръстите си, с маншон, който претопляше ръцете й, и с хубавия си кашмир. Без да бе стара, изглеждаше такава.

Най-сетне господ, като оцени достойнствата на тая героиня, която не се отделяше и на милиметър от поста си в обществените битки, хвърли благосклонен поглед на „мострите“ и после ги благослови. Първото момиче, което се омъжи, бе второто по реда на раждането си, на име Канделария, и в интерес на истината трябва да кажа, че тоя брак не бе много блестящ. Женихът беше добро момче, служител в магазина за ризи на вдовицата Апариси. Казваше се Пепе Саманиего и едничкото му състояние бяха желанието му за работа и доказаната му честност. Семейното му име често се виждаше по фирмите за дребна търговия. Един негов чичо беше аптекар на улица „Аве Мария“. Имаше един братовчед, търговец на риба, друг — дребен търговец на наметала на улица „Крус“, трети — лихвар, а останалите, както и братята му, бяха все продавачи. Родът Арнайс първо помисли да се противопостави на тая връзка, но скоро си направи следната сметка: „Не е време да предем тънко по въпроса за съпрузите. Трябва да приемаме всичко, което се яви, защото са ни седем за пласиране. Стига момчето да е сериозно и работливо.“

После се омъжи най-голямата, на име Бенигна, кръстена на дядо си, героя от Ботерос. Това вече бе хубава сватба. Женихът беше Рамон Вилюендас, най-големият син на прочутия сарафин от улица „Толедо“ — голяма къща, солидно състояние. Той беше вече вдовец с две момичета, а роднините му бяха смущаващо разнообразни по отношение на богатството си. Чичо му, дон Кайетано Вилюендас, беше женен за Еулалия, сестра на маркиз Каса-Муньос, и притежаваше много милиони; в замяна на това имаше един Вилюендас, кръчмар, и друг, който държеше дюкянче за перкали^[6] и бархети, наречено „Добрият вкус“. Родството на бедните с богатите Вилюендас не се виждаше много ясно, ала си бяха роднини и мнозина от тях си говореха, и то на „ти“.

Третото от момичетата, на име Хасинта, пипна съпруг на следната година. И то какъв съпруг!… Ала като стигам дотук, принуден съм да прекъсна тази нишка и да почна да разказвам някои неща, които трябва да предшествуват сватбата на Хасинта.