Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (113)

2

В края на този зловещ ден стана ясно, че бедната госпожа Рубин се отдаде на най-необичайни за нея постъпки, защото така се наричат несъмнено действията да ядеш без желание, да плачеш с ред сълзи, ред сополи в продължение на три часа, да палиш лампата посред бял ден, да я гасиш вечерта от любов към тъмнината и да говориш хиляди глупости на висок глас, като че ли изпадаш в лудост. Домашната прислужница се опита да я успокои, но състрадателните думи я разгневяваха още повече. Към девет часа мъченицата стана решително от канапето, на което беше легнала, и пипнешком, защото стаята беше потънала в тъмнина, потърси шала си. „Ще видят те, ще видят“, мърмореше тя в необуздания си гняв и също опипом обу ботинките си. С кърпа на главата, добре загърнала рамената си с шал, излезе на улицата… Изскочи бързо и решително като човек, който знае къде отива и се подчинява на един от тези чудни, целенасочени импулси, водещи до решителни действия. Доротея не успя да я задържи, когато я видя, тя вече отваряше вратата и излизаше като стрела.

Беше девет часът вечерта. Фортуната пресече с бързи крачки улица „Орталеса“ и „Ла Ред де сан Луис“. Не беше толкова объркана, щом като вместо да хване по улица „Монтера“, по която тълпата задръстваше движението, се отправи към улица „Салуд“ и се спусна по нея, като пресметна, че така печелеше десет минути. От улица „Кармен“ се отправи към улица „Пресиадос“, без нито за момент да загуби инстинкта си за ориентация. Пресече „Пуерта дел Сол“ срещу къщата на Кордеро и се изкачи по улица „Кореос“ до площадчето „Понтехос“… Вече стигаше и когато видя целта на пътешествието си, епилептичният й транс, който импулсираше трескавия й ход, намаля. Видя портала на къщата на Санта Крус и погледна нерешително към измазаните стени, осветени от газовите фенери. Тази гледка предизвика хлад в душата й и тя се смути, че толкова беше бързала.

Да види портала за нея бе това, което е за сляпата летяща като стрела птичка жестокото сблъскване със стена. Хората, които действуват, водени от неудържими, механични импулси, както и от инстинктите за самосъхранение, се движат уверено, виждат желаната цел само в представите си, но когато тази фалшива действителност стане реалност, като резултат от действието на общите закони, няма порив, който да не бъде обуздан… Какво беше намерението на Фортуната и какво щеше да прави там? Глупачка. Искаше само да влезе в къщата, без да иска от някого разрешение за това, да повика, да се вмъкне внезапно, като крещи и поваля всеки, когото срещне, да се добере до Хасинта, да я хване за косата и… Да я хване за косата не беше точно определеното й желание, но щеше да й каже хиляди жестоки и горчиви неща. Така мислеше, когато я обхвана безразсъдността на излизане от дома й и когато тичаше към площадчето „Понтехос“. А като се спускаше по улица „Салуд“, мислеше следното: „В тялото ми нищо няма да остане. Тя ме прави нещастна, като ми отнема мъжа… защото е мой мъж, аз съм имала негово дете, а не тя. Да видим кой има повече право? Утроба за утроба, коя струва повече?“ Тия ужасни мисли, породени от объркването, което цареше в мозъка й, упорито се въртяха, когато беше се изправила и занемяла пред портала на фамилията Санта Крус.

„Ами защо не взема да вляза и да вдигна гюрултия, както си му е редът…“

Възпираше я някакво страхопочитание, което не можеше да си обясни. Отдалечи се и от отсрещния тротоар погледна къщата, като си помисли: „Сигурно свети в стаята на Хасинта, където се веселят.“ Но нищо не видя. Всичко беше затворено, потънало в мрак… „Дали не са излезли!… Не, сигурно са там и ми се подиграват, смеят се на номера, който ми погодиха… Всички са еднакви: крушата не пада по-далеч от дървото…“ Отново я обзе неразумното желание да влезе в къщата и тръгна към нея, но за втори път се върна. „Кой ли излиза?“ Беше старец, който се задържа на вратата, говорейки с Деограснас. Младата жена разпозна Еступиня, който беше неин съсед, когато живееше на „Ла Кава“, откъдето започнаха безкрайните й нещастия. Пласидо се загърна с плаща си и се отправи към улица „Викарио Виехо“. Фортуната го проследи с поглед, докато се изгуби и отново продължи дебненето си. Този пък кой е? Беше някакъв господин с бели боти, дори се поспря за миг, за да я огледа добре, и продължи пътя си. Влизаха и излизаха хора. Фортуната разбираше, че не може да влезе и въпреки това продължаваше да стои като побита, без да знае защо. Не можеше да си тръгне, макар да й бе ясно, че идеята, довела я до това място, беше налудничава, както обикновено се случва в сънищата. Една от многобройните безсмислици, които се лутаха в главата й, бе да си въобрази, че някой от излизащите мъже бе любовник на Хасинта. „На мен да не ми разправят, че е безупречна… Какви ли не лъжи пускат хората. На нищо не вярвам. Безупречна? Ами… Никоя от тия женени богаташки не е такава, нито пък може да бъде. Ние от народа сме единствените, които можем да бъдем целомъдрени, ако не ни мамят. Аз например… да, аз.“ Обзе я конвулсивен смях. „Защо се смееш, страхливке — си каза. По-чиста си от слънцето, защото си обичала, обичаш само един мъж. А тези, тези… Ха-ха-ха! На всеки три месеца са с нов мъж и въпреки това са безупречни. Защо? Ами защото не вдигат шум и всичко вършат тихомълком. А, сеньора Хасинта, запазете си достойнствата за тези, дето вярват в тях; вие трябва да паднете, ще паднете, ако не сте паднала досега.“

Изведнъж видя, че към портала се приближава файтон. Дали някой пристигаше, или идваше да отведе някого? Явно да отведе, защото никой не слезе; лакеят влезе в къщата, а Деограсиас поведе разговор с кочияша. „Ще излизат — каза си нещастницата, като отново почувствува горещите импулси, принудили я да изскочи от къщи. — Вече няма да ми убегнат… Ще изляза насреща им лице в лице. Каквото повикало, такова се обадило… Каква добра двойчица! Колко се бавят! Главата ми се запали и ми се струва, че цялата съм настръхнала…“

Сеньорите излязоха. Фортуната забеляза първо жена с бели коси, след това Хасинта, а след нея едно момиченце, което трябваше да е сестра й; видя кадифета, бели кожи, коприна, бижута и всичко възприе светкавично като омагьосана. Трите влязоха във файтона и прислужникът затвори вратата. Но какво стана! Още щом видя трите дами, Фортуната се стресна силно. Тя, дето мислеше да забие ноктите си като железни куки! Изпита ужас като пред неочаквана и страшна опасност; волята й се оказа така безпомощна пред паниката, че тя избяга далече от тази къща, без дори да се осмели да погледне назад. Чу шума на файтона, който се спускаше надолу по улицата, и дори го видя да минава покрай нея, като зави така бързо, че без малко да я събори.

— Ей!… — извика кочияшът.

А госпожа Рубин извика, отскачайки назад…! Какъв страх, какъв безумен страх, боже!… Продължи към „Пуерта дел Сол“, като си даде сметка за ужаса, който изпита, и си задаваше въпроса, дали в него нямаше и известна доза срам. Но не й беше лесно да определи дали страхът й беше като този на екзалтирания християнин, който вижда дявола, или като на този, на когото дават кръста.

Вървеше, ръководена не от разума, а от краката си, и без да знае как, се оказа в центъра на „Пуерта дел Сол“. Несъзнателно седна на ръба на фонтана и се загледа в пръските вода. Един от блюстителите на обществения ред я погледна подозрително, но тя не му обърна внимание и продължи да седи; гледаше трамваите и файтоните, минаващи покрай нея, и имаше чувството, че е ос на въртележка. Студът и влагата я накараха да стане и да се загърне чак до устата в шала си и да си тръгне. Виждаха се само очите й и тяхната красота караше мъжете да приближават до нея и да я молят за разрешение да я придружат или да подмятат хиляди закачки. Тогава си припомни онези злочести времена и мисълта, че ще трябва да се върне към тях, предизвика у нея силна болка, която прогони от главата й настанилите се в нея химери. Тя бавно се връщаше към действителността, която мразеше, и затова се опитваше да поддържа своята илюзия. Един от мъжете, който я проследи, се опита да я задържи на всяка цена, като я извика по име:

— Колко сте се загърнали Фортуната!

Тези думи я накараха да се спре пред човека, който ги бе изрекъл, и тя напрягаше паметта си да свърже лицето му с някакво име.

„Искам да си спомня това лице — мислеше тя. — А, дон Еваристо е.“

— Дъще, много сте разсеяна…

— Отивам си у дома.

— Оттук? — попита Фейхо учуден. — Ами вие вървите към театър „Реал“.

— Ами… — отвърна тя, като гледаше къщите, — объркала съм се… Не знам какво ми става.

— Да минем оттук. Ще ви придружа — каза дон Еваристо добродушно. — „Капелянес“, „Ромпеленса“, „Оливо“, „Балеста“, „Сан Онофре“, „Орталеса“, „Арко“.

— Това е пътят, но не се съмнявайте в това, което ви казвам…

— В какво, дъще моя?

— Че съм порядъчна, че винаги съм била такава.

Фейхо погледна приятелката си. Наистина тези красиви очи винаги му бяха харесвали, а и възбудата, която забелязваше в тях тази вечер, не ги беше загрозила с пламъка на злото.

Изоставената отново се загърна в шала си и придружителят престана да се шегува. Но тъй като тя пак се спря, за да повтори схващането си за честността, Фейхо, който беше много откровен мъж, не се сдържа и каза:

— Приятелко, вие не сте добре, искам да кажа, случило ви се е нещо много лошо. Доверете ми се, защото съм искрен ваш приятел и мога да ви дам добри съвети.

— Но съмнявате ли се — каза Фортуната, като се подпря на стената, — че винаги съм била…

— Порядъчна? Как ще се съмнявам в това, дъще моя, само това оставаше! Това, в което се съмнявам, е, че не сте добре със здравето. Уморена сте и мисля, че трябва да вземем файтон… Ей! Кочияш…

Фортуната се остави да бъде водена и влезе машинално във файтона. Веднъж бе направила същото с някакъв човек, когото срещна по улицата.

Във файтона Фейхо й говореше с бащинска любов, но тя не я приемаше като такава. Изведнъж в мрака на файтона впи поглед в него и му каза:

— А ти кой си?… Къде ме водиш? За каква ме вземаш? Не знаеш ли, че съм порядъчна?

— Ах, боже мой! — промърмори добрият дон Еваристо дълбоко разочарован. — Тая глава не е добре, хич не е добре…

Най-после пристигнаха и двамата изкачиха стъпалата. Отвори им прислужницата.

— Сега — каза симпатичният запасен полковник — веднага лягате. Искате ли да ви доведа лекар?

Без да отвърне, тя се шмугна в спалнята си. Фейхо я проследи с поглед, огорчен, че я вижда в такова окаяно състояние. След това двамата с прислужницата побъбриха.

— Скъсване… Отново оня нехранимайко е причината — казваше дон Еваристо. — Ако е само това, опасността ще мине.

Сбогува се до следващия ден, а смазаната от мъка жена си легна, като казваше на прислужницата си, докато тя й помагаше да се съблече:

— Порядъчна съм и винаги съм била такава. Какво?…! Съмняваш ли се?

— Аз… не, госпожо, как ще се съмнявам? — отвърна прислужницата, като обърна лице, за да прикрие усмивката си.

Скоро нещастната госпожа Рубин заспа, но след половин час се събуди много възбудена. Доротея, която остана при нея, я чу да пее съвсем тихо и със скръстени ръце мистичните куплети от „Микаелас“.