Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (122)

9

На вратата той му каза:

— Накъде сте?

— Аз? Към улица „Аве Мария“.

— Каква случайност! И аз съм в тази посока ще вървим заедно. Почакайте да се загърна добре… Сега ми дайте ръка. Краката не ми помагат. Вече се вижда… пет месеца… целички… обърнете внимание, без да смилам храната. Не зная как още съм жив. От октомври миналата година глава не съм вдигнал. Но какви мисли му минават на Хуан Пабло? Не мога да повярвам, уж е разумно момче. Вие знаете как става всичко; не чакайте да остареете и да видите отблизо смъртта, за да повярвате, че сме малко повече от купчинки боклук, одушевени от сила, подобна на електричеството, което кара жицата да говори. Нека това остане за глупавите и загубените, за хората, които не мислят. Вие сте прав и ще бъдете способен на благородни действия, действия, които поради факта, че са толкова възвишени, не са достъпни за простолюдието.

Максимилиано не разбираше за какво бяха всичките тези думи, но неговият дух беше готов да проумее цялата тънкост, която искаха да му поднесат; беше жаден за идеални неща и размишлението, учението и самотата му бяха дали изненадваща възприемчивост към всичко, което произтича от чистата мисъл. Без да разбира всичко, той скромно отговори:

— Вие сте съвсем прав… съвсем прав.

— Човек, който като вас — продължи дон Еваристо — не се оставя да бъде подмамен от модерните знания, е готов да извърши добро, но не какво да е добро, а възвишено, като гледа към небето, а не към земята.

Доста време бе минало, откакто Макси се бе посветил на съзерцаването на небето.

— Слушайте, господин дон Еваристо — каза той, чувствувайки се изпълнен и отегчен_ _от онази духовна материя, насила натрупана, за да се слеят неговите мъки с листите на книгите. — Нещастието ме накара да обърна очи към неща, които нито се виждат, нито се докосват. Ако не бях сторил това, досега сто пъти щях да умра. И ако знаете колко по-различен е светът, гледан отгоре, отколкото отдолу. Струваше ми се лъжа, когато усетих как у мен угасва жаждата за отмъщение и омраза, която ме беше засегнала. И, разбира се, времето, абстракцията, мисълта за целокупността на живота и за неговите велики цели ме направиха такъв, какъвто съм сега.

— Ясно… От какво се пораждат тия мелодраматични омрази и отмъщения? — каза зарадван дон Еваристо. — Погубвате се само, нищо повече. Щастлив е онзи, който може да се издигне над временните страсти, да смири душата си с вечните истини.

А на себе си каза: „Толкова метафизически е настроено това момче, че ни идва като по поръчка.“

— В тази суматоха на страсти у съвременните хора — продължи Макси с известен патос — човек забравя, че живее, за да прощава обидите и да прави добро на тези, които са му сторили зло.

— Имате право, момче… Хиляди пъти по-щастлив е този, при това млад като вас, който съумее да приеме такава идея и да я осъществи в действителния живот.

— Нещастието, някой ужасен удар… Това е учителят. Да, това състояние се достига по пътя на страданието, след като си преминал през мъченията на гнева, през убожданията, които самолюбието ни причинява, и през хиляди горчивини. Ах, господин дон Еваристо, не мога да повярвам, че съм толкова жизнерадостен след намерението си с право да убия един мъж. Отказах се от идеята да извърша престъпление. Отказах се. Моето съзнание е толкова спокойно днес, когато не съм убил, колкото твърдо и решително беше, когато бях намислил да убивам… Тогава не виждах бога у себе си; сега го виждам. Повярвайте ми: трябва да се самоунищожим, за да тържествуваме, да си кажем „аз съм нищо“, за да бъдем всичко.

Фейхо, уловил благоприятния случай, тръгна направо към целта.

— На един толкова добре укрепнал духом човек — му каза той — може да се говори без заобикалки. Доня Лупе не е ли обсъждала с вас някакъв въпрос?…

Максимилиано почервеня като подплатата на плаща си и кимнат утвърдително с притеснение и вълнение.

— От моя страна — прибави дон Еваристо — ще направя всичко, каквото мога, за да го осъществя. Щом така е писано. Това е практичното, приятелю мой; и понеже вече сте много извисен, уместно е да станете и мъничко практичен. По една случайност аз се намесвам в това… Предупреждавам ви, че тя желае да се върне…

— Желае го! — извика Рубин, оставяйки плаща си да се смъкне.

— И таз добра! Сега пък това ли? Впрочем, ако тя не го желае, как аз щях да се забърквам в подобна работа? Не разбирате ли?

— Да, но… не трябва да смесваме двете неща. Извинението, било духовно или евангелско, тя вече го има. Но другото извинение, онова, което бихме нарекли обществено, защото е равнозначно на помирение, е невъзможно.

„Хайде де, няма да е чак толкова невъзможно“ — каза на себе си дон Еваристо, вдигайки плаща си.

— Невъзможно е — повтори Макси.

— Помислете добре, помислете добре; утрото е по-мъдро от вечерта. Аз вярвам, че когато у вас назрее идеята…

— Струва ми се, че дори и десет години да узрява…

— В тези неща трябва да влагаме и малко милост; не може да се постъпва с простото мерило на правдата. Би било добре да поговорите с нея.

— Аз… Но, дон Еваристо?!

— Да не се връщам назад. Който притежава идеи като вашите, по дяволите, той умее да чувствува и да мисли с тази възвишеност на целта… Това е, тази одухотвореност на… тъй… да де, ясно…

— И вярвате ли, че тя би могла да ми даде ясни обяснения, ама съвсем ясни за всичко, което е правила, след като се раздели с мен?

— Момче, аз мисля, че ще ти даде. Но и вие също не трябва много да настоявате. Или се прощава, или не. На първо място — състраданието, накрая — снизхождението, и да видим дали в действителност тя има искрени намерения за поправяне на грешката си. От това, което съм чул, мисля, че има. Казвам ви го от сърце.

— Аз се съмнявам.

— А аз не. Приемете моето мнение, както искате. И знайте, че се намесвам в това от чиста човещина, защото ми хрумна да не умирам, преди да оставя след мен едно добро дело, тъй като в равносметката на моя живот имам толкова лоши или незначителни постъпки. Не ми харесва да се бъркам в чуждите работи, но в този случай повярвайте ми… Хрумнало ми е, че вие двамата трябва да се съберете.

И дон Еваристо продължи в същия дух:

— Приятелю — каза той, спирайки се на вратата на аптеката, — вашата жена, стори ми се, има много недостатъци. Малко съм говорил с Фортуната, но мога да потвърдя, че има добро сърце, но й липсва морална сила. Ще бъде винаги такава, каквато я направят тези, които се грижат за нея.

Максимилиано го гледаше с удивени очи.

— Вчера й прочетох една дълга проповед, препоръчвайки й да се приспособи към реалния живот, да сложи спирачка на прекалено свободното си въображение. „Но, момиче, казах, трябва да мислиш какво вършиш и да оставиш глупостите.“ Бях много строг. Мисля, че нещо съм постигнал. Вие трябва да го проверите, приятелю. Жалко, че след като тя има толкова добро сърце… само че много голямо… и е лишена от злобата към другите, не притежава поне малко разум. Защото ако имаше малко разум, само малко, нямаше да върши безразсъдни постъпки. Накрая, синко, вие ще кажете, кой ме кара мен да се бъркам? Но какво искате, на нас, старците, ни харесва да се грижим за младите и да им набелязваме пътя в този живот, за да избягват грешките, които ние сме правили.

Последните думи той каза с такава подкупваща усмивка, че Максимилиано силно се смути. Не знаеше какво да отговори и чувствуваше, че гърлото му се стяга. Дон Еваристо се сбогува, като остави бедното момче зашеметено до такава степен, че много дни след това трябваше да търси в объркания си разсъдък следите на разговора, който бе провел с уважавания старец през студената мартенска нощ.

На другия ден дон Еваристо отиде с файтон да види Фортуната, намери я да реше косите си. Седна до нея, хвана я за ръка, притегли я към себе си и й каза:

— Последната целувка… приключението на стария Фейхо премина в историята… Ще свикнем бързо с новия живот и от това ще остане само един спомен в мене и друг в тебе… За обществото — нищо. Този спомен крие само малко топлина за нас.

Фортуната, която в двете си ръце държеше кичури от черните си коси, ги отметна като завеса и не знаете дали да се смее, или да плаче…

— Говори ли с…? — каза тя развълнувана и в същото време усмихната.

— Налага се да привикнеш да ми говориш на вие… — възрази той с известна строгост. — Да не ти се отронва от устата нищо фамилиарно, защото тогава всичко ще загубим. Аз също ще ти говоря на вие пред хората… Всичко свърши, Фортуната, за теб аз съм само един баща… Онзи, който те обичаше като мъж, вече не съществува… Ти си моя дъщеря. И не защото ще играем заучена роля, не. Ти ще бъдеш наистина за мен отсега нататък като дъщеричка, а аз ще бъда за теб истински баща. Казвам ти го от все сърце. Аз не съм вече онзи, аз ще умра скоро и…

Виждайки, че той се вълнува, Фортуната не можа повече да се сдържи и избухна в плач. Прекрасните и разпуснати коси й придаваха черти от печалните образи, изсечени по надгробните плочи.

Фейхо направи гримаса като голям човек, който иска да овладее детската слабост, и й каза:

— Но не, не се срамувам от сълзите. Заклевам се в бога, в който винаги съм вярвал, че бащинската обич ме кара да плача. Всичко мъжко, което съществуваше у мен, способно да обича, изчезна, всичко умря и от него нищо не ми остана. Дори не чувствувам тъга. Никога не съм бил баща, сега чувствувам, че съм… и сърцето ми се пълни с непознати чувства, толкова чисти, толкова чисти.

Блудницата никога не беше виждала своя приятел толкова развълнуван. Очите му бяха влажни и ръцете му трепереха. С черна панделка тя прикрепи на темето си двете плитки от гъста коса, защото не беше възможно да върши две неща едновременно; не можеше да си реше косата и в същото време да изживява сред сълзи и целомъдрени стискания на ръцете края на връзката им. Малко по малко се успокоиха: дон Еваристо я накара да седне до него на канапето и с ясен и твърд глас й каза:

— Струва ми се, че всичко се урежда. Колко ми се иска да умра, след като съм ти осигурил добро положение и ти станеш порядъчна… Разбирам добре, че няма да е лесно Макси да ти стане симпатичен, но това не е непреодолима пречка. Трябва да се помириш с порядките и да приемеш нещата от живота такива, каквито са. И защо мислиш, че общувайки постепенно с него, няма да започнеш да се привързваш? Защото той е добър и скромен. Снощи го видях и не ми се стори толкова хилав. Напълнял е и дори ми се видя с по-самоуверен вид.

С тъжна усмивка жената изрази своята недоверчивост.

— Ти трябва да го видиш. И най-после трябва да се съгласиш. Редовният живот и помиряването със законите на обществото имат такова значение, че трябва да жертвуваме удоволствието, дъще моя, и мечтата… Не казвам, че всичко се жертвува, цялото удоволствие и цялата мечта не, но нещо, не се съмнявай, нещо трябва да се жертвува. Да имаш съпруг, един мъж, почтена къща, да вървиш с гордо вдигната глава, към това те водя, това искам да постигна. Голямата разлика е в това, че вече не трябва да преставаш да мислиш какво вършиш… Ще видим. Необходимо е всичко да предвидим. Аз ще ти представя двете възможности, които може да ти предложи твоят законен живот, и за двете ще ти дам съвета си — прям, честен, изведен от голям опит в живота. Първата възможност: да предположим, че през краткото време на съжителство с Макси разбереш, че момчето се държи добре с теб, ще видиш неговите добри качества, които се проявяват при всички постъпки в живота, и да предположим, че започнеш да изпитваш към него някаква нежност…

Фортуната беше впила острия си поглед в една точка на пода и не вдигаше глава. Сигурно го чуваше, макар че не го гледаше, и Фейхо продължи бавно да говори, спирайки се след всяко изречение.

— Да предположим това… Така че твоето задължение в такъв случай е да положиш усилия тази нежност… да я наречем приятелство, да се увеличава колкото се може повече. Работи сама над себе си, за да го постигнеш. Дъще моя, доброто отношение прави чудеса, добрата воля също ги постига. Избягвай в свободното си време лентяйството и ще видиш, че онова, което ти изглежда толкова трудно, ще се окаже много лесно. Има примери, много примери с жени, свързани насила с омразни мъже, които полека-лека са се оправяли, докато станат по-меки и от масло. Не казвам нищо, но ако имаш и дечица, тогава…

— Какво е пък това?… — живо се намеси Фортуната.

— Гледай каква глупачка! И какво знаеш ти? Такова нещо не може да се ръководи. Природата се проявява винаги там, където най-малко очакваш. И с дечицата ще си извървяла повече от половината си път, за да дойде успокоението, което ти препоръчвам; възпитавайки ги и грижейки се за тях, чувството, което носиш в тази добра душа в изобилие, ще намалее, ще се уравновесиш и няма да правиш повече глупости… Добре, за първия, най-добрия случай, говорихме, да минем към втория. Казвам ти го, ако първият не се осъществи, което е възможно. Да видим…

Фортуната чакаше с нетърпение да чуе второто, но Фейхо не бързаше и доста време остана замислен, със свъсени вежди и с поглед, забит в земята.

— Най-доброто е онова, което току-що ти казах, но когато не може да стане най-доброто, се прави по възможност по-малко лошото… Разбираш ли ме? Да предположим, че не ти бъде възможно да се привържеш към този скромен човек и нито отношението ти, нито добрите негови качества го направят по-малко неприятен за теб; да предположим, че животът ти стане непоносим и… Няма съмнение, че това е безразсъдство, и е необходима цялата моя твърдост, за да те посъветвам. Но аз преди всичко виждам практичното, възможното и не мога да посъветвам никого да се самоубие или да се остави да умре. Не трябва да се налагат най-големите жертви на човешките сили. Ако сърцето ти се запази в сегашното състояние, ако няма средство да го промениш, ако се разбунтува, какво ще правиш? Щом е почукало злото, да видим какво е по-хубаво между лошото и…

Фейхо внимателно търсеше точните думи, за да изрази идеята си. Мислите му се объркваха малко и се налагаше да ги подреди, за да не се оплете в тях. Въздишайки дълбоко, той прекара ръка по челото си със зареян в пространството поглед. Като се отърси най-после от своята обърканост, каза с нерешителен глас:

— И в краен случай, искам да кажа, ако все пак безразсъдно сбъркаш, запази външното приличие, за да направиш поне по-малко зло. Достойнството, благоприличието, скромността — това е тайната, приятелко.

Спря се ужасен, като крадец, който долавя шум, и отново поглади сбръчканото си чело, сякаш да потърси съвет от него. Но и това не му помогна. Веднага се окуражи и възвърна сигурността на езика си:

— Ти си прекалено неопитна, за да разбереш значението, което има външното в света. Знаеш ли ти какво е форма, или по-точно какво са формите? Впрочем няма да ти казвам, че те са може би всичко, но има случаи, в които са наистина почти всичко. С тях обществото се движи, да не кажа, на воля, но да, по най-хубавия начин, по който може да върви. О! Принципите са много хубаво нещо, но и формите не са по-малко. Аз не зная кое би ми допаднало повече — дали едно общество без принципи, или едно общество без форми.