Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (19)

5

— Знаеш ли какво ми хрумна? — каза Санта Крус на жена си два дни по-късно на гарата във Валенсия. — Струва ми се глупаво да отиваме толкова скоро в Мадрид. Ще се изтърсим в Севиля. Аз ще изпратя телеграма до нашите.

В първия момент Хасинта се натъжи. Вече й се искаше да види сестрите си, баща си, вуйна си и вуйчо си, вече нейни свекър и свекърва. Ала мисълта да продължи малко това толкова забавино пътешествие скоро я завладя. Беше тъй приятно, тъй забавно да се носят на крилете на влака, който за младите души винаги е нещо като баснословен дракон.

Видяха плодородните брегове на река Хукар; минаха през Алсира^[1], потънала в портокалов цвят; през приветливата Хатива; след това дойде Монтеса с феодалния си облик и после Алманса, разположена в студена и гола местност. Полята с лозя ставаха все по-редки, докато неприветливостта на земята им подсказа, че са в опалената Кастилия. Влакът се мяташе по това тъжно поле като исполинска хрътка, която души коловоза и лае по тромавата вечер, падаща бавно-бавно над необятната равнина. Далнина, телеграфни стълбове, кози, локви, храсталаци, сива земя, хоризонтална необятност, по която сякаш доскоро са се разливали морета; пушекът на машината, отдалечаващ се на величествени кълба към хоризонта; кантонерките със зеленото знаменце, даващо свободен път, който сякаш е път в безкрая, ята нисколетящи птици и гарите, които ни карат да ги чакаме дълго, сякаш са нещо изключително… Хасинта заспа, Хуанито също. Скучната Ла Манча приспиваше като наркотик. Най-сетне слязоха в Алкасар де Сан Хуан в полунощ, вкочанени от студ. Там чакаха влака за Андалусия, пиха шоколад и отново — на колела през друга област на Ла Манча, най-прославената — тая на Аргамасиля.

Съпрузите прекараха една лоша нощ през степта, пъдейки студа, плътно притиснати под диплите на едно-единствено одеяло. Най-сетне пристигнаха в Кордова, където си починаха и видяха Джамията^[2], като за двете неща не им стигна един ден. Горяха от желание да пристигнат в красивата Севиля… Отново на влака. Сигурно е било девет часа вечерта, когато се озоваха в романтичния и весел град, сред известното особено произношение, остроумията и закачките на андалусците. Там прекараха, мисля, осем или десет дни очаровани, без да се отегчат нито за миг, съзерцавайки неповторимата архитектура и природа, споделяйки доброто настроение, което се вдишва с тамошния въздух и се прихваща от погледите на хората. Едно от нещата, които пленяваха Хасинта, беше традицията на мебелираните и озеленени патио^[3], в които виждаш как вейките на някоя азалия са се свели тъй ниско, че галят клавишите на пианото, сякаш искат да посвирят. На Хасинта й харесваше също, че всички жени, даже старите, които просят милостиня, носят цвете на главата си. Оная, която няма цвете, втъква в косата си някое зелено листо и се носи по улиците, пращяща от живот.

Един следобед отидоха да хапнат в гостилница в Триана^[4], защото Хуанито казваше, че всичко трябва да се опознае отблизо, да се слезе при тоя тъй оригинален народ, артист и поет по рождение, който сякаш рисува туй, което казва, и който е получил дар свише — една много проста философия, състояща се в това, да се приема всичко откъм смешната му страна. Така, веднъж превърнат в шега, животът става по-поносим. Дофина обърна много чаши, защото смяташе с големия си практически усет, че за да възприеме Акдалусия и за да я почувствува по същество, трябва да вкара в тялото си всичката мансаниля^[5], която то може да поеме. Хасинта само я опитваше и я намираше за тръпчива и възкисела, без да оцени жилчицата на крушовка от Ронда, която, казват, се усеща в тая напитка.

Тръгнаха в много добро настроение към странноприемницата и с влизането си видяха, че в трапезарията има много хора. Беше сватбена гощавка. Младоженците бяха поангличанени испанци от Гибралтар. Съпрузите Санта Крус бяха поканени, но отказаха; пийнаха само малко шампанско, за да не обидят младоженците. После един много досаден англичанин, който заваляше кастилския, със сгърчена уста и стиснати зъби, сякаш иска да изпохапе думите, се заинати, че трябвало да пийнат няколко чаши.

— В никакъв случай… благодарим много.

— О-о-у-у, да.

Трапезарията беше извор на веселие и вицове, между които започнаха да се чуват някои със съмнителен вкус. Санта Крус не можа да направи друго, освен да отстъпи пред настояването на тоя проклет англичанин, и вземайки от ръцете му чашата, каза полугласно: „Хубаво си се натряскал ти.“ Ала англичанинът не схващаше… Хасинта видя, че нещата тръгват на зле. Англичанинът призоваваше със стиснатата си устица най-младите към ред, казвайки им да се държат сериосно. Никой нямаше нужда толкова, колкото той, да бъде призован към ред. А това, което най-много му трябваше, бе да престане да пие, защото неговото не беше вече уста, а фуния. Хасинта предусети сбиването. Като реши това внезапно, тя дръпна за ръка съпруга си и го отмъкна тъкмо когато той започваше да взема на подбив англичанина.

— Радвам се — каза Дофина, когато жена му го водеше по стълбите нагоре, — радвам се, че ме измъкна оттам, защото не можеш да си представиш как ме дразнеше тоя англичанин с белите си и стиснати зъби, с любезността си и ниската си обувчица… Ако останех още една минута, щях да му ударя два юмрука… Кръвта ми се качваше вече в главата…

Те влязоха в стаята си и седнали един срещу друг, прекараха известно време, припомняйки си забавните типове в трапезарията и двусмислиците, които се казваха там. Хуан говореше малко и изглеждаше неспокоен. Изведнъж му се прииска да се върне долу. Жена му се противопостави. Скараха се. Накрая Хасинта трябваше да удари отвътре ключа на вратата.

— Имаш право — каза Санта Крус, стоварвайки се тежко на стола. — По-добре да остана тук… защото, ако сляза и мистърът продължи със своята вежливост, ще го ударя… И аз знам да се боксирам.

Той направи едно движение от бокса и тогава вече жена му го погледна много сериозно.

— Трябва да си легнеш — рече му тя.

— Рано е… Ще си направим вечеринка… да… На теб не ти се спи, нали? На мен също. Ще правя компания на моята половинка. Това е мой дълг и ще съумея да го изпълня, да, госпожо. Защото аз съм роб на дълга…

Хасинта си беше свалила шапката и палтото. Хуанито я настани върху коленете си и започна да я друса, както се друса дете на „дий, конче“. И хайде отново брътвежът, че той бил роб на дълга си и че над всичко е семейството. Дългият тръс, в който я друсаше съпругът й, започна да омръзва на Хасинта, и тя седна на стола, на който беше преди. Тогава той взе да се разхожда припряно из стаята.

— Най-голямото удоволствие за мен е да съм близо до моето обожаемо момиченце — казваше той, без да я гледа. — Обичам те безумно, както се казва в драмите. Благословена да е моята майчица… дето ме ожени за тебе.

Той коленичи пред нея и целуна ръцете й. Хасинта го наблюдаваше недоверчиво-внимателно, без да мига, с желание да се разсмее, но без да успее да го стори. Санта Крус имитира много плачлив тон, за да й каже:

— А аз бях толкова глупав, че не опознах достойнствата ти. Аз, който те виждах всеки ден, както магарето гледа цветето, без да се реши да го изяде. А лапнах бодила… О, прости, прости… Бях сляп, покварен; бях голям манго… това ще рече циганин, мила моя. Порокът и простащината бяха покрили сърцето ми с коричка… да я наречем бабаитлък… Хасинтиля, не ме гледай тъй. Това, дето ти казвам, е чистата истина. Ако те лъжа, да пукна още сега. Тази нощ виждам ясно всички мои грешки. Не знам какво ми става; много въодушевен съм нещо… Имам най-висок дух, повярвай ми… Обичам те все повече, миличка, гълъбице, и ще ти направя олтар от злато, за да те боготворя.

— Боже, колко е сухо времето! — възкликна съпругата, която вече не можеше да крие огорчението си. — Защо не си легнеш?

— Аз да си легна, аз… Когато имам да ти разправям толкова неща, хлапачке — добави Санта Крус, който, вече уморен да стои на колене, беше взел едно столче, за да седне в краката на жена си. — Прости ми, че не бях откровен с тебе. Беше ме срам да ти разкривам някои неща. Но повече не мога — съвестта ми се обърна като пълна урна, която пада… Ей тъй на, и — всичко навън… Ти ще ме оправдаеш, като ме изслушаш, нали? Кажи, че да… Има моменти в живота на народите, искам да кажа, в живота на човека, ужасни моменти, душо моя. Ти разбираш… аз не те познавах тогава. Бях като човечеството преди идването на месията, на тъмно, без газ… да. Не ме осъждай, не, не; не ме осъждай, без да ме изслушаш…

Хасинта не знаеше какво да направи. И двамата се гледала кратко време, приковали поглед един в друг, докато Хуан каза тихо:

— Ако беше я видяла… Фортуната имаше очи като две звездици, също като на света Дева дел Кармен, която преди беше в „Санто Томас“, а сега в „Сан Хинес“. Попитай Еступиня; попитай го, ако се съмняваш, да видим… Фортуната имаше похабени от толкова работа ръце, сърце, пълно с невинност… Фортуната нямаше образование; онази тъй хубава уста изяждаше много букви, а други бъркаше. Казваше индилугенции, дохождам си, тей. Прекарала е детството си в грижи по гадините. Знаеш ли какво е „гадини“? Кокошки. После отглеждала гълъбчета на гърдите си. Тъй като гълъбчетата се хранят само от човката на майката, Фортуната ги пъхала в пазвата си. И ако видиш каква хубава пазва! Само че беше много изподраскана от шиповете по краката на гълъбчетата. После поемала в уста глътка вода и няколко зърна фий, пъхвала човките им в устата си и им давала да ядат… Била гълъбицата-майка на крехките гълъбчета… После им отдавала естествената си топлина… Гугукала им, правела им гу-гу-у-у… пеела им приспивни песни… Клетата Фортуната, клетата Хлапачка… казах ли ти, че й казваха Хлапачката? Не?… Тогава ти го казвам сега. Да се знае… Аз я погубих… Да… да се знае и това; всеки трябва да понесе отговорността си… Аз я погубих — измамих я, казах й хиляди лъжи, накарах я да повярва, че ще се оженя за нея. Видя ли? Дали съм негодник… Остави ме да се посмея малко… Да, поглъщаше всички измислици, които й казвах… Народът е много наивен, отчайващо глупав е — вярва във всичко, само да му го кажат префинено… Измамих я, съсипах честта й, и то най-спокойно. Мъжете, искам да кажа, господарите, сме едни мерзавци — мислим, че честта на дъщерите на народа е играчка… Не ми прави тая физиономия, мила моя. Разбирам, че имаш право — аз съм мръсник, заслужавам презрението ти. Защото… както ще речеш ти — една жена е винаги божие създание, нали?… А аз, след като се развлякох с нея, я изоставих насред улицата… точно… нейната участ е участта на кучките… Кажи, че е така.

Хасинта беше много разтревожена, примряла от страх и от болка. Не знаеше какво да стори и какво да каже.

— Мили мой — възкликна тя, попивайки потта от челото на съпруга си, — какво ти е?… Успокой се в името на пресветата Дева. Ти бълнуваш.

— Не, не, това не е бълнуване, то е разкаяние — добави Санта Крус, който, като мръдна, за малко не падна и трябваше да опре ръце на пода. — Нима мислиш, че виното…? О, не, мила моя, не ме подценявай така. Съвестта ми се е качила тука, в гушата ми, в главата ми, и толкова ми тежи, че не мога да пазя добре равновесие. Остави ме да падна на колене пред тебе и да сложа в краката ти всички мои вини, за да ги опростиш… Не мърдай, не ме оставяй сам, ради бога… Къде отиваш? Не виждаш ли мъката ми?

— Това, което виждам… О, боже мой, Хуан, за бога, успокой се, не говори повече глупости. Легни си. Ще ти приготвя чаша чай.

— А за какво ми е на мене чай, несретнице… — каза той така нелюбезно, че сълзите на Хасинта рукнаха. — Чай… На мене не ми е нужна твоята прошка, прошката на човечеството, което обидих, което оскърбих и не зачетох. Кажи, че е тъй… Има моменти в живота на народите, искам да кажа, в живота на хората, когато човек би трябвало да има хиляда уста, за да може с всички тях наведнъж… да изрази… Човек да стане един хор… Точно така… Защото аз бях лош; не ми казвай, че не, не ми го казвай…

Хасинта забеляза, че съпругът й хлипа. Ама наистина ли хлипаше или беше шега?

— Хуан, за бога! Измъчваш ме.

— Не, мило мое момиче — възрази той, седнал на пода, без да открие лицето си, което държеше в шепи. — Не виждаш ли, че плача? Умилостиви се над този нещастник пред тебе… Аз бях злонамерен… Защото Хлапачката ме боготвореше… Да бъдем откровени.

Тогава той вдигна глава и прие по-спокоен вид.

— Да бъдем откровени — истината преди всичко… Тя ме боготвореше. Мислеше, че аз не съм като останалите, че съм самото кавалерство, дворянство, достойнство, благородство, върхът на мъжете… Благородство! Какъв сарказъм! Благородство в лъжата; искам да кажа, че не може да бъде… не може и не може. Достойнство, защото се носи една дреха, на която казват сюртук!… Какво лицемерно човечество! Беднякът — винаги отдолу; богатият върши каквото му скимне. Аз съм богат… Кажи, че съм непостоянен… Увлечението по живописното отминава. Духовитата простотия омайва за известно време, после омръзва… Всеки ден все повече ми тежеше товарът, с който сам се бях нагърбил. Лютенето на чесъна ме отвращаваше. Възжелах, можеш да ми вярваш, Хлапачката да е лоша, за да й дам един ритник… Ама къде ти… изобщо… Тя лоша? В смисъл… Ако й заповядам да се хвърли в огъня за мен, тя — в огъня с главата напред! Всеки ден — олелия у тях. Днес свърши добре, утре — зле. Песни, дрънкане на китара… Хосе Искиердо, на когото казват Копанко, защото ядеше в една паница като копаня, дразнеше пикадора… Вилялонга и аз ги насъсквахме да се сбиват или ги помирявахме, когато както ни хрумне… Хлапачката трепереше, като ги видеше посръбнали и разлютени… Знаеш ли какво ми хрумваше тогава? Да не нося изобщо нищо повече в онзи проклет дом… Накрая Вилялонга и аз решихме да се опитаме по живо по здраво и да не се връщаме вече. Една нощ се вдигна такава врява, че даже камите изскочиха и за малко да плувнем в море от кръв… Сякаш чувам онези любезности: „Гадник, пръч, шарлатанин, прилеп!…“ Бе невъзможно повече да водим такъв живот. Кажи, че е тъй. Досадата беше вече неудържима. Самата Хлапачка ми беше омръзнала като мръсните думи… Един ден казах: „Ще се върна“, и не се върнах повече… Както казваше Вилялонга — да изтръгнеш из корен… Аз имах нещо в съзнанието си, една нишчица, която ме дърпаше натам… Отрязах я… Фортуната ме преследва; трябваше да играя на криеница. Тя — оттук, аз — оттам… Изплъзвах се като змиорка. Не можеше да ме хване, не. Последен видях Искиердо; срещнах го един ден да се качва по стълбите у дома. Заплаши ме, каза ми, че Хлапачката била трудна в петия месец… Трудна в петия месец!… Свих рамене… Две думи той, две думи аз… протегнах ей тази ръка — фрас!… Искиердо изведнъж се намери на по-долната площадка… и то с главата надолу…

Това, последното, Хуанито произнесе напълно разстроен. Все още седеше на пода с протегнати крака, опрял едната си ръка на седалката на стола. Хасинта трепереше. Беше я пронизала смъртна хладина и тя тракаше зъби. Стоеше права насред стаята като статуя, съзерцавайки жалката фигура на съпруга си, без да се реши да го попита нещо, нито да му поиска някакво обяснение за странните неща, които й разкриваше.

— За бога и заради майка ти! — каза тя най-сетне, движена от обич и страх. — Не ми разказвай повече. Трябва да си легнеш и да се постараеш да заспиш. Млъкни вече!

— Да млъкна… Да млъкна. Ах! Съпруго моя, съпруго обожаема, ангеле на спасението ми… Месия мой… Нали ми прощаваш?… Кажи, че да.

Той се изправи с един скок и се опита да ходи. Не можеше. Извърна се бързо и се сгромоляса върху дивана, като сложи ръка на очите си и каза с приглушен глас: „Какъв ужасен кошмар!“ Хасинта отиде при него, метна ръце на врата му и го залюля, както се люлее дете, когато искаме да го приспим.

Сломен най-после от собствената си възбуда, Дофина изпадна в състояние на тъпо оглупяване. Нервите му, които бяха започнали да се успокояват, се бореха с утешението. Той се раздвижваше изведнъж, сякаш нещо в него подскачаше, и произнасяше някакви срички. Ала утешението надвиваше и накрая той заспа дълбоко. В полунощ Хасинта с немалък труд можа да го замъкне до леглото и да го сложи да легне. Той пропадна в съня както в кладенец, а жена му прекара много тежка нощ, измъчвана от това, което бе видяла и чула.

На следния ден Санта Крус беше много засрамен. Смътно съзнаваше глупостите, които беше наговорил предната вечер, и самолюбието му ужасно страдаше от мисълта, че е бил смешен. Не се решаваше да говори на жена си за случилото се, а тя, която беше самото благоразумие, освен че му говореше, се показваше тъй приветлива и ласкава, както обикновено. Накрая нашият човек не можа да издържи на жаждата да се обясни и подготвяйки почвата с безброй умилквания, й каза:

— Момичето ми, трябва да ми простиш за лошите сцени, които ти поднесох снощи… Сигурно съм бил много досаден… Колко зле бях! В живота ми не ми се е случвало такова нещо. Разкажи ми какви глупости съм ти говорил, защото аз не си спомням.

— Ах! Бяха много, ама много… Добре че нямаше друга публика освен мен.

— Хайде да си кажа откровено… бях непоносим.

— Ти го каза.

— Какво да ти кажа… В живота си, можеш да ми вярваш, не съм се натрясквал като снощи. Проклетият англичанин е виновен и ще ми плати. Боже мой, как се наредих!… А какво казах, какво казах?… Не обръщай внимание, мила моя, защото сигурно съм казал хиляди неща, които не са истина. Какъв позор! Сърдиш ли се? Недей, защото няма за какво…

— Разбира се. Тъй като беше…

Хасинта не се осмели да каже „пиян“. Ужасната дума не искаше да излезе от устата й.

— Кажи го, мила. Кажи „пийнал“, че е по-хубаво и смекчава малко сериозността на простъпката.

— Та тъй като беше пийналичък, не беше отговорен за думите си.

— Ама какво, изтървах ли някоя дума, която би могла да те обиди?

— Не, само половин дузина изискани слова, от тия, дето използува висшето общество. Не ги разбрах добре. Останалото беше съвсем ясно, прекалено ясно. Плака за твоята скъпа Хлапачка и се наричаше мизерник за това, че си я изоставил. Повярвай ми, беше такъв, че нямаше откъде да те подхване човек.

— Е, мила, сега на бистър ум ще ти кажа две думички, за да не ме смяташ за по-лош, отколкото съм.

Отидоха на разходка покрай кейовете „Делисиас“ и седнали на самотна пейка, обърнати с лице към реката, побъбриха малко. Хасинта искаше да погълне с очи съпруга си, отгатвайки думите му, преди да ги е казал, и сравнявайки ги с израза на очите му, за да види дали са искрени. Правдиво ли говореше Хуан? В изявленията му имаше всичко; и истина, и неистина, бяха една сплав като античните комедии. Самолюбието не му позволяваше да възпроизведе вярно фактите. Та като се върнал от Пленсия, вече обвързан с обещание за женитба и влюбен в годеницата си, поискал да разбере какво е станало с Фортуната, за която нямал новини от толкова време. Не го движело никакво чувство на нежност, а състрадание и желание да й помогне, ако я намери в лошо положение. Копанко бил извън Мадрид, а жена му — на оня свят. Също не знаел къде, по дяволите, се бил дянал пикадорът, ала Сегунда била препродала яйчарницата и държала на същата улица „Кава“, малко по-надолу, вече близо до стълбите, една дупка, на която казвала „заведение“. В тази пещера тя живеела и правела кафе, което продавала сутрин на хората от пазара. Четири съдини, два стола и една маса съставлявали покъщнината. През останалата част на деня работела в таверната „Амвончето“. Била тъй съсипана физически и икономически, че и бившият й компаньон трудно щял да я познае.

„А другата?…“ Защото това беше важното.