Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (103)

2

Дон Еваристо Гонсалес Фейхо заслужава повече от това да бъде само споменат в този разказ. Той бе възрастен мъж, ерген, и живееше безгрижно от рентите и от пенсията си на запасен полковник от войската. Малко след войната в Африка напусна активната служба. Бе единственият от компанията, който нямаше дългове и не изпитваше нужда от пари. Неговото спокойно и организирано съществуване се отразяваше върху приятната му, здрава и симпатична външност. Лицето му издаваше военната професия и вроденото му благородство, имаше бели мустаци и военна стойка, снажна осанка, живи очи, полунасмешлива-полудобродушна усмивка; обличаше се много чисто и грижливо и разговорите му бяха много поучителни, защото беше пътувал и служил в Куба и Филипините; бе преживял много авантюри и бе видял различни и много странни неща. Не се дразнеше, когато чуваше да изразяват преувеличени и предизвикателни идеи. Фейхо изслушваше с хладна благоразположеност както привърженика на инквизицията, така и най-онеправдания работник от нефтената промишленост. Бе снизходителен към ентусиазма, защото без съмнение той самият го бе притежавал. Когато някой се изразяваше уверено и разгорещено пред него, изслушваше го със състрадателно спокойствие, както се изслушват лудите. И той е бил луд, но вече бе възвърнал разума си, а разумът в политиката, според него, бе пълно отсъствие на вяра.

В компаниите в кафенетата винаги има две категории хора: едните говорят безсмислени неща, като правят абсурдни съобщения или грубо се шегуват с хората и нещата, а другите казват последната си дума върху това, за което се спори, като правят научни съждения и свеждат до истинските им стойности шегите и непристойните изрази. Където има мъже, има и сила, а силните от кафенето — понякога защищаващи се, понякога пророкуващи, но винаги влияещи върху обикновената тълпа, поради привидната мъдрост на съжденията им — представляват вид мнение, което обикновено се отразява в пресата, там, където няма друго по-добро.

Тия, които притежават авторитет в компаниите и събиранията в кафенетата, сядат обикновено на дивана с гръб към стената, като че ли ръководят или представляват съд. Хуан Пабло и Фейхо принадлежаха към тази категория, но Фейхо никога не сядаше на дивана, защото се загряваше от тапицерията, а на един от страничните столове, като пиеше кафето си на някой от ъглите на масата и обръщаше гръб на хората от съседната маса.

Напротив, дон Басилио Андрес де ла Каня, който беше от простолюдието, винаги сядаше на дивана. Обичаше да заема места, по-високи от тези, които заслужаваше, и облягаше плешивата си и лъснала се глава на рамката на огледалата. Носеше очила, а малкият му нос можеше да мине за признак или отличителен белег на проницателност. Присвиваше очи, когато даваше труден отговор, като човек, който се опитва да концентрира мислите си. Челото му беше много голямо, а физиономията му — от тия, които разкриват дълбока и дедуктивна мисъл. Имаше известна прилика с Кавур^[1], откъдето и произтичаха малко неприятните шеги, които си правеха с него. За да преценим таланта му, ще прибегнем до една мисъл на Мелчор де Релимпио: — „Обзалагам се, че не знаете коя е най-добрата сделка, която може да се направи в тия времена. Ами да се отвори главата на дон Басилио, да се извади всичката слама, която е вътре, и да се продаде.“

А дон Басилио, който притежаваше някои хитрости на старо магаре, извличаше полза от лъжовната си физиономия и вида си на изтъкнат мъж, който му придаваха голата му като тиква глава, изпъкналото чело, очилата и малкият чип нос. Неведнъж министрите, пред които се беше представял, изпитваха обаянието, което това лице упражняваше върху простолюдието и го вземаха за голям човек, криещ самоличността си. Черепът и междувеждието му биха подмамили и френолог. Винаги, когато спореше, дон Басилио заговаряше с такъв тържествен тон, че много наивници го гледаха с уважение. Смяташе смеха за подронващ човешкото достойнство акт и бе го изгонил напълно от лицето си, вземайки за пример сякаш някоя страница от указател или от реферат за обществения дълг.

В живота на този човек основните моменти бяха два: журналистиката и манията за пост. В пресата винаги се занимаваше с външната политика и с имуществените въпроси. При старата журналистика не бе нужно да умееш да пишеш нито за едното, нито за другото. Но ла Каня гледаше на тези два клона от човешкото познание така сериозно, че когато работеше, сякаш пишеше „Критика на чистия разум“. Заплатата му в редакциите не надхвърли никога трийсет дуро, ако му ги платяха въобще. От редакциите преминаваше в канцелариите, а от канцелариите в редакциите, така че когато беше безработен, а семейството му гинеше, музите на външната политика и на съдебната наука се радваха. Нашият човек, както казваха приятелите му, не беше сред най-умните и изглеждаше умерен, защото винаги го взимаха на работа доктринерите. Първото назначение му даде Мон и там се занимава почти само с имуществени въпроси, докато дойде дългият период на либералния съюз. Това бяха времена на злокобни лишения и той живя мизерно от перото, като всеки ден при приключване на статията задаваше въпроса: „Какво ще направи Русия?“ И си отговаряше с най-превъзходна добронамереност: „Не знаем.“ Винаги наричаше Англия кабинетът на Сент Джеймс, а Франция — кабинетът на Тюйлери.

По време на революционния период бедният дон Басилио имаше страхотен неуспех, защото не пожела нито да продаде, нито да се откаже от идеите си. Само прие да работи в един либерален умерен вестник, но… съвсем ясно каза на директора… „само по финансови въпроси с изключване на всякакви политически идеи“. Речено-сторено: Андрес де ла Каня всеки ден пишеше по една статия, която никой не четеше и в която критикуваше ръководството на финансите само с числа. „С числата игра не бива“, казваше той, и започваше с бюджета, като го надробяваше, сякаш беше сметка за перачката.

— Ама тия хора не разбират — говореше той в кафенето, изпълнен с достойнство, — че без бюджет не е възможна политика, няма нито държава, нито нищо. Втръснало ми е да го повтарям всеки ден. И все едно, че го казвам ей на тоя мрамор. Господа, аз ви се кълна, че съм проучвал една по една всички цифри, и вярвайте ми, изглежда невероятно, че тази щуротия е излязла от канцелариите на финансите. Но е така, както казвам: тоя господин (министърът от бранша) не знае какво върши и не е виждал в живота си подобни неща… И мога да го докажа като две и две четири! Но нищо… не искат да го разберат.

След като с дълбока въздишка изразяваше съжалението, което изпитваше към тази бедна страна, той продължаваше да пие кафето си бавно, но с желание, защото за дон Басилио то бе истинска храна, пиеше го препълнено догоре, в голяма чаша, като оставяше да се излее колкото може повече в чинийката, за да го прелее след това студено в чашата. В последните години на революцията дон Мануел Пес му даде някакво местенце в гражданското правителство и той го прие като помощ, докато дойдат по-добри времена, но беше недоволен не само от нищожната заплата, а и заради достойнството си. Приятелите, които го чуваха да се оплаква от оскъдното заплащане при многобройните гърла, от които се състоеше семейството му, го успокояваха всеки по свой начин, но той неизменно казваше: „Преди всичко, може да ми вярвате, най-много ме натъжава това, че не съм в моя бранш.“ Неговият бранш беше финансовият.

Разговорът на групата, чиято тема почти винаги започваше с войната, минаваше незабелязано към службите. Леополдо Монтес, вечно безработен, Релимпио и други, които държаха между зъбите си някое късче от бюджета, изгладнели се нахвърляха с наслада върху пикантната тема.

— Вие колко получавате?

— Аз четиринадесет, но трябва да са шестнадесет. Един, който е след мен в счетоводството, вече има двадесет, а аз десет години стоя на четиринадесет.

— Ами аз — казваше дон Басилио, — когато бях в моя бранш, стигнах до двадесет и четири последователно. С тия обърквания, дето стават сега, човек не знае докъде е стигнал. В деня, когато се върна в моя бранш, няма да приема акредитив, по-нисък от тридесет.

— Но тъй като тук си правят каквото си щат с получените права… Каква страна! Влязох в съда с осем, след това преминах към образованието с десет, после безработица и накрая, за да не умра от глад, трябваше да приема шест в лотарията.

— Ами аз — мърмореше някакъв глас, като че излязъл от бутилка, принадлежащ на мършаво като на смъртник лице, на което бяха изписани всички нещастия на испанската администрация — моля само за два месеца, два работни месеца, за да мога да се пенсионирам за служба в колониите. Прескачал съм локвата седем пъти, останах без сили и вече ми е време да се оттегля на почивка с дванадесет. Проклета да е съдбата ми!

Най-достойният за съжаление безработен е оня, който се моли само за няколко дни работа, за да може да склони върху възглавницата на спокойствието чело, претоварено от години, страхове и служби.