Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (179)

2

Когато Балестер се запозна с Искиердо и учения му приятел, каза само няколко думи, продиктувани от доброто му възпитание, при втората им среща между тях се начена такава престрелка от комплименти, учтивости и откровения, че приятелството не закъсня да обвърже тримата със здрави връзки.

От спалнята си, където лежеше, Фортуната се смееше на остроумията на Сехисмундо, с които предизвикваше към спор Платон и Идо дел Саграрио, когото обикновено наричаше маестро. Всяка вечер, когато дойдеше, аптекарят ги заварваше и се забавляваше неописуемо с тях.

Клетата млада жена бе много благодарна за тия посещения. Балестер имаше най-честното и щедро сърце на света и се изпълваше с тщеславие, като поемаше задължения, които други забравяха. Въпреки че от време на време изявяваше любовните си претенции към госпожа Рубин, грижите му бяха все тъй чисти и безкористни и щяха да си останат същите дори ако приятелката му бе истинско плашило и бе лишена от всякаква привлекателност.

Фортуната му се доверяваше все повече и споделяше с него мислите си за най-различни неща. При все това имаше нещо, което не се осмеляваше да му каже, тъй като не бе сигурна, че ще я разбере. Нямаше да я разберат нито Сегунда, нито Хосе Искиердо. И понеже изпитваше нужда да изрече тия мисли, които не й даваха мира, налагаше се да разговаря сама със себе си, за да не се задуши. „Сега вече не се боя от сравненията. Няма разлика между мен и нея! Аз съм майката на единственото дете на фамилията; майка съм, съвсем ясно е, и дон Балдомеро няма друг внук освен този, който е тук, до мен… Може ли някой да го отрече? Не съм виновна аз, че законът предвижда това или онова. Ако законите са една голяма глупост, аз нямам нищо общо с тях. Защо са ги измислили такива? Истинският закон е този на кръвта, или както казва Хуан Пабло, на природата, и аз заех по естествен начин мястото, което ми бе отнела небесната красавица… Сега да ми се появеше, че да й река някои неща и да й покажа това дете. Ах, как ще ми завиди, когато научи!… Как ще побеснее само! Сега да ми излезе със закони, та да види какво ще й отвърна… Но не, нямам й зъб; сега, когато спечелих и тя е отдолу, й прощавам; аз съм такава. Ами той, какво ще направи той, като разбере? Какво ще си помисли? Все за това си мисля, господи! Може да е негодник и неблагодарник, но не може да не обича детето си. Като нищо ще се побърка по него. А като види, че му е одрало кожата… Христе! Ами ако доня Барбара го видеше? И ще го види, няма как да не го види… Съвсем сигурна съм, че ще полудее по него. Колко съм щастлива, господи, колко съм щастлива! Добре зная, че никога няма да се сближа с тази фамилия, защото съм много обикновена, а те са много изтънчени; не искам нищо друго, освен да се признае, да, да се признае, че една слугиня е майка на наследника и че без слугинята нямаше да имат внуче. Това е идеята, която зрееше в мен от толкова време, която мътех, докато се излюпи като пиленце от яйце. Бог знае, че не мисля тия неща от корист. Парите на тия хора не ми трябват, изобщо не са ми нужни; искам само да признаят… Да, доня Барбара, вие сте свекърва по божия воля и каквото и да правите, аз съм майката на вашето внуче, на единственото ви внуче.“

Тия смели твърдения я убеждаваха напълно и тя се чувствуваше тъй доволна, че започваше да си тананика тихичко, като люлееше детето си, и когато то се унасяше в сън, продължаваше да пърха като птичка в гнездо. Понякога не можеше да заспи от радост и часове наред си играеше с вече осъществената си идея също както Фейхо играеше със своя bilboquet.

Кеведо я посещаваше всеки ден и въпреки че намираше състоянието й за отлично, заповядваше й да не става. Каква скука толкова време да стои затворена! Хубаво, че се забавляваше с мъничкото си детенце. Нощем Сегунда й помагаше да му сменя пелените, денем това правеше много сръчната Енкарнасион, която умираше от удоволствие, когато господарката я оставяше да подържи за малко детето в ръце. В миговете на необуздана радост Фортуната често си спомняше за Еступиня.

— Но, лельо, не сте ли срещала по стълбите Пласидо? Кажете му да намине, искам да си поговорим.

Сегунда отвръщаше, че го е срещала неведнъж и дваж, ами повече от двайсет пъти, но той не е пожелавал да се качи, както и да го подмамвала.

— Като му съобщих новината, направи такава физиономия, че ми заприлича на съдия от първа енстанция. А вчера ми рече: „Я оставете тая работа, уличница такава, укривателка, ще ви изхвърля заедно с другата самохвалка!“

— Ще омекне. Да се обзаложим ли, че ще омекне? — питаше с усмивка младата жена. — Искам да влезе и види тая звезда, дето падна от небето.

Сегунда прави, струва и една сутрин Еступиня влезе, като мърмореше и се държеше като сърдит човек, който едва се сдържа да не даде израз на възмущението си. На думите на Сегунда и брат й отвръщаше със сумтене и ако госпожа Искиердо не го държеше за ръката, положително щеше да избяга надолу по стълбите.

— С тия лели-самохвалки човек не може да излезе наглава… Оставете ме на мира. Вървете по дяволите.

Но въпреки че кипеше от гняв, истински или престорен, не си тръгваше. Сегунда го вкара в спалнята почти насила. Щом чу плача на наследника на Санта Крус, който търсеше настойчиво гърдата на майка си, Еступиня свали шапка, подчинявайки се на инстинктивен порив. Като видя, че дърдоркото свали шапката от достойната си глава, Фортуната усети прилив на радост в душата си и си рече: „Това е, поздрави господарчето си. Той ще те покровителствува, както са те покровителствували дядовците и баща му.“ Пласидо се наведе, за да го разгледа, и въпреки че искаше да играе ролята на страшен човек, от устните му се изплъзнаха следните думи:

— Кожата му е одрало, цялата му кожа е одрало…

— Колко е грозно! Нали, дон Пласидо? — рече майката, сияеща от радост. — Няма ли да го целунете? Мислите, че ще ви лепне нещо? Не се бойте, хубавото не се прихваща… Знаете ли какво ще ви кажа, дон Пласидо? Имам чувството, че ще го обикнете, а и той вас. Така ли е?

Дърдоркото измърмори нещо неразбираемо. Известно време като че ли се колебаеше между гнева и добродушието. След това се впусна в разговор със Сегунда за това, дали ще отвори или няма да отвори сергия тази година за Сан Исидро и когато най-сетне си тръгна, сбогува се по начин, който би могъл да мине за помирение. Фортуната беше много доволна и си казваше: „Сигурно още сега ще отиде да им каже. Тъкмо това искам, да пусне слуха.“ Нижейки мислите си, тя стигаше и до тази за удоволствието което щеше да изпита, когато види Гилермина, но в същото време подозираше, че ще изпита и голям срам. „Ще я помоля за прошка, загдето се държах зле тогава и тя ще ми прости, съвсем сигурна съм. Ясно е, че ще ми издърпа ушите, но съм готова на всичко, стига само да видя каква физиономия ще направи, като зърне това дете. Да видим какво ще каже за моята идея. Какво ли ще рече? Нещо, което нито аз, нито някой друг ще разбере… Да казва и мисли каквото си ще. Бог не може да върне онова, което е сторил, и дори светът да се провали, това дете е истинското родно внуче на дон Балдомеро и доня Барбара… А другата, нищо че е ангел, пет пари не струва, пет пари не струва… така мисля аз. Да ми покаже едно като моето… Няма да го покаже, не. Защото бог ми каза: ти ще бъдеш майката, а на нея такова нещо не й е казвал. И ако доня Барбара се смахна по лъжливия Питусо, как ли ще се умопобърка по това законно съкровище? Толкова съм щастлива, че ще си изгубя ума… Съвсем сигурно е, че Еступиня ще им разкаже. Най-напред искам да го научи моята приятелка-_епископа_. Да се обзаложим ли, че ще дойде да ме види? Няма да се стърпи да не ми прочете конското, дето ми е приготвила. Нека ме гълчи! Няма значение, така е по-добре. Ще й кажа, че е права, но аз пък имам дете и ще се разберем.“

Смяташе посещението за сигурно, тъй като светицата много обичаше да кори и поправя хората, извършили тежки грехове. Бе толкова сигурна, че ще я види, че всеки път, когато чуеше да се звъни, мислеше, че е тя и се приготвяше да я посрещне, като оправяше леглото и възприемаше най-благочестив вид, треперейки от вълнение и надежда.