Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (5)

2

Барбарита Арнайс се роди на улица „Постас“, на ъгъла с уличката „Сан Кристобал“, в една от тези сплескани сгради, които приличат на кутийки или къщички за кукли. Таваните се достигаха с ръка; стълбите се изкачваха само при крайна нужда, а стаите сякаш бяха предопределени за замисляне на някое престъпление. В някои от тези стаи се влизаше през кухнята. Други бяха с наклонени подове, а във всички тях се чуваше дори дишането на съседите. В някои се виждаха жалки сводове от зидария, за да крепят скелета на стълбите, а гипсът в постройката беше толкова изобилен, колкото бяха оскъдни желязото и дървото. Нещо обикновено бяха вратите с четвъртити украшения от шперплат, прашните плочки, ключалките, с които беше невъзможно да се борави, и витражите с оловни рамки. Много от тези неща изчезнаха при пристрояванията през последните двадесет години; но теснотията на жилищата си остана.

Барбарита израсна в обстановка, наситена с мирис на сандалово дърво и източни благоухания и с живите цветове на китайските забрадки. Те сложиха дълбок отпечатък върху впечатленията й от нейното детство. Както се помнят най-скъпите хора от семейството, тъй живяха и още живеят като сладък спомен в паметта на Барбарита двата манекена от магазина в естествена големина, облечени като мандарини — благодарение на които нейните очи се научиха да виждат. Първото нещо, което възбуди зараждащото се любопитство на момиченцето, когато бавачката му го носеше в ръце, бяха тези две чучела с глупаво и блудкаво изражение и техните великолепни морави дрехи. Също така там някъде имаше една личност, която момиченцето гледаше много и която също го гледаше с мили и застинали очи на добродушен китаец. Това беше портретът на Аюн в цял ръст и естествена големина, нарисуван и изобразен сурово, ала много изразително. Малко известно в Испания е името на този рядък художник, макар че творбите му са били и са пред очите на всички и са ни близки, сякаш са наше дело. Това е гениалният бродировач на забрадките от Манила, изобретателят на най-яркия и елегантен тип щампа, преплодовитият поет на тия крепонови мадригали, изтъкани от цветари римувани с птици. На този прочут китаец испанките дължат прекрасния характерен шал, който толкова много облагодетелствува тяхната хубост, и големия манилски шал, господарски и простонароден едновременно, понеже са го носили на раменете си и грандамата, и циганката. Да се загърнеш с него е като да се облечеш с картина. Съвременната промишленост няма да изобрети нищо, което да се сравни с наивната поезия на осеяния с цветя, гъвкав, прилепващ и непрозирен голям шал с ресни, които имат нещо от заплетеността на съня и онази яркост на цветовете, която озаряваше тълпата по времето, когато той се носеше от всички. Тази красива дреха полека-лека бе измествана и само народът — благодарение на възхитителния си усет — я пази. Той изважда шала от раклите в тържествените случаи на живота — на кръщенета и на сватби, както се изпява радостен химн, в който има една строфа за родината. Големият шал би бил общоприета дреха, ако към него се прилагаше науката за дизайна; но не е такъв, защото е съхранил характера на първичните и народните занаяти; той е като легендата, като приказките от детството — чист и пищно цветист, лесновъзприемчив и неподатлив към промените на модата.

Та тази дреха, това национално произведение на изкуството, толкова наше, колкото дайретата и биковете, не е наше в действителност освен поради употреба; тази дреха дължим на един художник, роден на другия край на света, на някой си Аюн, който посвети на нас целия си живот и ателиетата си. И добрият човечец беше толкова благодарен на испанската търговия, че изпращаше на тукашните търговци портрета си и тия на четиринадесетте си жени, едни сковани и бледи дами като ония които изписват по чашите — с невероятно малки крака и невероятно дълги нокти.

Способностите на Барбарита се развиха предимно от наблюдаването на тези неща и сред първите завоевания на сетивата й най-силно бе впечатлението от бродираните с лъскави пресукани копринени конци цветя, тъй свежи, сякаш в тях се образуваше роса. В дни на оживена продажба, когато в магазина имаше много жени и продавачите раздипляха върху тезгяха стотици забрадки, мрачният магазин наподобяваше градина. Тогава Барбарита си мислеше, че могат да се берат цветя с шепи, да се правят букети или гирлянди, да се пълнят кошнички и да се кичат косите. Вярваше, че могат да се късат листенцата на тези цветя и също тъй, че миришат. Това беше вярно, защото те изпускаха оня дъх на азиатски опаковки, смесица от мирис на сандалово дърво и екзотични смоли, който ни напомня будистките тайнства.

По-нататък момиченцето можа да оцени хубостта и разнообразието на ветрилата, които имаше във фирмата и които бяха едно от главните й богатства. Захласваше се, когато виждаше пръстите на майка си да ги изваждат от благоуханните кутии и да ги разгъват, както единствено умеят да ги разгъват търгуващите с този вид стока, сиреч с бърза небрежност, която не ги поврежда и която показва на посетителите лекотата на прибора и мекото потъркване на пръчиците. Барбарита отваряше очи като теленце, когато майка й, слагайки я да седне върху тезгяха, й даваше да разглежда онези толкова хубави изображения, които не й приличаха на хора, а на китайци с кръгли и лъскави като листенца на роза лица, всичките засмени и глуповати, ала много миловидни, както и онези къщи, разперени на всички страни, и онези дървета, които приличаха на босилкови храстчета… И като си помисли човек, че дърветата със закривените листенца в същност бяха самият чай, който се пие за болки в корема!…

По-нататък първо място в нежното сърце на дъщерята на дон Бонифасио Арнайс и в невинните й сънища заеха други прелести, които майката обикновено й показваше от време на време, като предварително я смъмряше да не ги пипа — предмети, изработени от слонова кост. Те навярно бяха играчки, развличащи ангелите в рая. Бяха нещо подобно на многоетажни кули или корабчета с опънати платна и много гребла на единия и другия борд; също тъй калъфчета, кутии за ръкавици и бижута, копчета и много; хубави шахове. Поради страхопочитанието, с което майка й ги хващаше и ги прибираше, Барбарита вярваше, че те съдържат нещо подобно на предсмъртното причастие за болните или онова, което се дава на хората в църквата, когато се причестяват. Много нощи си лягаше с треска, защото не бяха задоволили желанието й да вземе за себе си онези дрънкулки. При тази толкова категорична възбрана тя би се задоволила да приближи мекото си показалче към върха на една от кулите, но дори и това… Най-многото, което й се разрешаваше, беше да нареди върху дъската за шах, която стоеше на перваза на решетестия прозорец (тогава нямаше витрини), всички фигури от един комплект, не от най-фините: на една страна — белите, на друга — черните.

Барбарита и нейният брат Гумерсиндо, по-голям от нея, бяха едничките деца на дон Бонифасио Арнайс и на доня Асунсион Трухильо. Когато порасна, Барбарита тръгна в училището на някоя си доня Калиста, разположено на улица „Империал“, в същата сграда, в която беше Палатата за мерки и теглилки. Момиченцата, с които тя се разбираше най-добре, бяха две, също на нейната възраст и обитаващи същите квартали — едното, от семейството на Морено — собственика на дрогерията на улица „Каретас“, другото, на Муньос — търговеца на железария от улица „Тинторерос“. Еулалия Муньос беше много суетна и казваше, че нямало фирма като тяхната и че било наслада да я видиш цялата пълна с мно’о големи късове желязо, дълги колкото пръчката на доня Калиста и толкова тежки, толкова тежки, че и четиристотин души не можели да ги вдигнат. После имало безброй чукове, куки, мно’о, мно’о големи легени… „по-широки от таз̀ стая“. Ами пакетите с гвоздеи? Какво по-хубаво може да има от тях? А ключовете, които сякаш бяха от сребро, а ютиите, а мангалите и други от хубави по-хубави неща? Твърдеше, че тя нямала нужда родителите й да й купуват кукли, защото ги правела от чук, като го обличала с кърпа за ръце. Ами иглите, които имало в тяхната фирма? Не можели да се преброят. Уж че цял Мадрид отивал там да купува игли и баща й си кореспондирал с фабриката… Той получавал хиляди писма на ден и те миришели на желязо… Уж идвали от Англия, където всичко е от желязо, даже пътищата… „Да, мила, да, татко ми го каза. Пътищата са настлани с железни плочи и по тях отгоре се движат коли, като бълват дяволи.“

Винаги тъпчеше джобовете си с дреболии, които показваше на приятелките си, за да си изгледат очите по тях. Това бяха кабарчета с позлатени главички, телени копчета, бронзирани пръстенчета, токи, парчета гласпапир, останки от мостри и от счупени предмети. Ала онова, което най-много ценеше и поради това го показваше само в определени дни, беше нейната колекция от етикети — парченца зелена хартия, изрязани от непригодните пакети, на които имаше прословутия английски герб с жартиерата, леопарда и еднорога. На всички тях се четеше: Бирмингам. „Виждате ли?… Този господин Бирмингам е оня, дето си пише писма с татко ми всеки ден на английски; и са такива приятели, че винаги го кани да отиде там; а неотдавна в една кутия от гвоздеи му изпрати пушен свински бут, който миришеше сякаш на пърлено, и едно ей такова тортище, гледайте, колкото мангала на доня Калиста, в което имаше много дребнички стафиди и пареше като люта чушка, ама мно’о вкусно, мно’о вкусно.“

Надутостта на малката Морено се основаваше на това, че носеше хартийки с пъстри фигурки и букви, на които пишеше нещо за хапчета, за лакове или за съставки за боядисване на косата. Показваше ги една по една, като оставяше за накрая големия ефект, който се състоеше в това да извади ненадейно забрадката и да я поднесе под носа на приятелките си, като им казваше: „Ми’ишете“ Наистина другите оставаха полузамаяни от силния мирис на одеколон или на парфюм „Седемте разбойника“, който забрадката излъчваше. За миг онемяваха от възхищение, ала полека-лека се съвземаха и Еулалия, чиято гордост рядко се признаваше за победена, изваждаше позлатено винтче без главичка или парче от минерала талк, като казваше, че от тях щяла да направи огледало. Трудно беше обаче да се изтрие приятното впечатление и успехът на парфюма. Железарката, позасрамена, трябваше да прибере дреболийките, след като чуеше наистина несправедливи коментари. Дрогеристката правеше много гнуслива физиономия, като казваше: „Уф, как смърди туй; я прибери, прибери тия просташки неща.“

На другия ден Барбарита, която не искаше да остане назад, носеше много редки хартийки от опаковки, целите изписани с китайски заврънкулки. След като си придадеше голяма важност, тя се преструваше, че вади и наново прибира хартията, с което възбуждаше любопитството на другите до нервно недоволство, и тогава ненадейно я поднасяше под носа на приятелките си, като казваше с победоносен глас: „А туй?“ Кастита и Еулалия биваха замайвани от азиатското благовоние, люшкащи се между възхищението и завистта; ала в края на краищата нямаха друг изход и не им оставаше нищо друго, освен да унизят гордостта си пред онази миризмица на малката Арнайс и я молеха смирено да им даде да я опитат пак. Барбарита не обичаше да пропилява съкровището си и едва приближила хартията до протегнатите нослета на другите, пак я прибираше грижливо и скъпернически, боейки се, че благоуханието ще избяга през дихателните пътища на приятелките й, както изчезва пушекът през гърлото на комин. Тягата на споменатите обонятелни пътища беше страхотна. В последна сметка двете малки приятелки, а и другите, които приближаваха, подтиквани от любопитство, а дори и самата доня Калиста, която имаше навика да слиза до равнището на фамилиарността с богатите ученички, признаваха, надмогнали всяко чувство на завист, че никое момиче няма толкова хубави неща, както това от филипинския магазин.